Седемнадесета глава

Анджелина

Дали наистина щяхме да победим?
Въпросът не напускаше съзнанието ми откакто Филип се беше върнал без ангелите. Какво ли им бях сторила? Надявах се да са добре и да се върнат с подкрепление. Но без онази, дето се опитваше да ме притегли към тях. Не, че нямаше да се бия за доброто, но не това беше начинът.
- Добре ли си? - попита Филип. Кимнах му, разсеяна. - Тогава да отидем при другите.
Смразих се.
- Ти върви... Аз... Ще дойда после - казах тихо.
- Сигурна ли си? Не искам да те оставям тук сама.
Целунах го нежно по устните.
- Успокой се, вече съм добре. - той продължаваше да се взира в мен. Започвах да се нервирам. - Хайде, върви!
- Е, щом ме гониш - направи се на обиден той, целуна ме и изхвърча от стаята.
Огледах се. Помещението беше толкова мрачно, толкова студено... Точно така се чувствах. Студена.
Не безчувствена, просто студена.
Толкова исках да имам нормален, пълноценен живот. Да получа добро образование, да срещна мъжа на живота ми, да имаме малки, сладки дечица и да ги обгърна с толкова много любов... А сега... Сега просто не смеех да мисля за бъдещето, просто защото не знаех дали ще оцелея.
Разтърсих глава, опитвайки се да се концентрирам върху битката. Знаех, че дори и ангелите да не дойдат, Боби щеше да повика още ловци. Може би щяхме да бъдем в пъти по-малко от тях, но нямаше да се предадем. Ако направехме достатъчно голям дяволски капан, и някак си ги прилъжехме в него, може би щяхме да извършим екзорсизъм със Сам...
Сам! При спомена какво му бях причинила очите ми се напълниха със сълзи. как щях да се бия за доброто, когато в пристъп на лудост наранявах всеки пред очите си!
- Може ли да вляза? - чух гласа му. Потреперих.
- Сигурен ли си? Не съм сигурна, че е безопасно, Сам! - казах, или по-точно извиках.
- Хайде, знам, че няма да ме нараниш.
- Откъде знаеш? - попитах, но той не отговори. Вместо това започна да отваря вратата. - Недей, Сам!
Но той не ме послуша. Отвори вратата и с бавни, но сигурни стъпки влезе в стаята. Огледах го - въобще не изглеждаше добре. Косата му стърчеше, повече от обикновено, имаше драскотини по лицето и врата, тениската му беше окървавена и скъсана... И едно парче от нея беше махнато нарочно, за да не дразни раната.
- Господи! - възкликнах щом я видях. Беше дъга около 6 сантиметра и имаше най-малко 5 шева. - Толкова съжалявам, Сам! Аз.. Не исках.. Бях полудяла!
- Успокой се! - придвижи се бързо до мен и ме прегърна. В първия момент поисках да избягам, но бях толкова изморена от всичко, че просто се отпуснах.
- Съжалявам - повторих тихо. - Наистина не исках да те нараня. - той само се усмихна.
- Знаеш ли, с теб имаме повече общо, от колкото подозираш.
- Така ли? И в кое е общото ни?
- Ами в историите ни. Да започнем отначало. И двамата преди да се родим са ни предопределили за някаква цел. И двамата имаме демонска кръв във вените си, въпреки че ти имаш и ангелска. По-силни сме, от колкото си мислим. А и двамата вече сме изживели поне по един критичен момент.
- Чакай... Искаш да кажеш, че и ти си полудявал? - попитах невярваща. Та той се владееше най-добре от всички нас!
- Е, случи се веднъж... Аз също бях завързан тук, но стоях с много по-дълго от теб.
- Какво се беше случило? - попитах тихо.
- Аз... - заекна той. - Не ми се говори за това. Дори не искам да си го припомням.
- Съжалявам - казах бързо. Той се подсмихна.
- Това да не ти е навик? Казваш "съжалявам" на всяка втора дума. - засмях се.
- Не си първият, който ми го казва - в този момент чухме трополене и вратата се отвори със замах. Беше Дийн. Изглеждаше щастлив.
- Хайде, елате горе бързо! Кас и Емилия са тук!

Осемнадесета глава

Анджелина

Преди да се осъзнаем Дийн се обърна и изчезна.
- Е, крайно време беше! - засмя се Сам и тръгна към вратата. Не го последвах. - Какво има, Анджи? - попита, щом видя че не бях помръднала и с милиметър.
- Аз... Не знам... Те дали ще са ми простили? - прошепнах, готова отново да заплача.
- Ооо, Анджелина, те знаят, че не го направи нарочно! А пък и оная нямаше право да те придърпва на наша страна, и то по този начин!
- Как разбрахте, че беше жена? - ахнах. Не си спомнях да съм им го казвала. Той се сви.
- Няма значение, важното е, че те се върнаха. Сега не се дръж като малко момиченце и ела при тях.
За малкото време през което се познавахме, Сам беше разбрал може би едно от най важните неща за мен - когато ме предизвикваха, никога не отстъпвах. Вирнах брадичката си и тръгнах стремглаво напред. Точно преди да го отмина видях с периферното си зрение усмивката му.

Спрях точно пред вратата. Посегнах към бравата, но не отворих. Страхът отново ме завладя. Усетих, че Сам застава зад мен, разтърсих глава и отворих вратата. И се сблъсках с някой.
- Ох... - прошепнах и вдигнах глава. Щях да се развикам на идиота, но думите заседнаха в гърлото ми.
- Съжалявам - каза Кас. Изглеждаше ужасно. Лицето му беше окървавено, а дрехите му бяха разпокъсани.
- Какво, за Бога, се е случило с теб? - попита високо Сам. Исках да задам аз въпросът, но дори не можех и да го помисля. Все пак той изглеждаше по този начин заради мен. А как ли беше Емилия?
- Тя е добре - каза спокойно Кастиел. - Както и аз. Няма за какво да се тревожиш. Или съжаляваш - добави след кратка пауза. - Не беше виновна. Мария просто ти причини болка, и ти поиска да се отървеш от нея. Всеки нормален човек би го направил. - подсмихнах се.
- Ти май забрави, че не съм много нормална, а? - той също се усмихна.
- Хей, ако това никога не се беше случило, ти щеше да си бъдеш едно нормално момиче. - погледнах го странно. Той грешеше. Пак щях да съм странна. - Е, това щеше да си бъде твое решение. - но сега нямам право на решение, така ли? - Не е вярно. Можеш да се откажеш. - да, сигурно пък щях да го направя. Аз не се отказвам. - Знам - усмихна се той. - Точно затова си такава.
- Е, вече се обърках. - въздъхнах.
- А ние още повече - обади се Боби. - Ако не знаех, че Кастиел чете мисли, щях да си помисля, че си говорите сами на себе си.
- Тоест, щеше да си помислиш, че полудявам - казах уж обидено.
- Не казах това.
- Но си го помисли - каза Кастиел. Хей, само така - казах му весело наум.
- Аз, ъ... Аз... - започна да заеква Боби. Захилих се.
- Благодаря ти, Кас. Май наистина се нуждаех от това - казах и неочаквано за никой го прегърнах. Той се стегна. Вдигнах глава и го погледнах изпитателно.
- Добре ли си? - той не ми отвърна, само ме погледна странно. - О, за Бога! Кас, бил си някога с жена, нали? - Кастиел отново не отговори. - Ама ти сериозно ли? - Попитах невярваща. Щях да избухна в смях всеки момент. Тъкмо когато щях да го направя, Дийн ме изпревари.
- Да, вярно е. Опитах се да променя това, но... Той каза на момичето, че не е виновна за това, което й се е случило.
Исках да се разсмея, но се сдържах. Уважавах го.
- Филип, ще направя нещо, но да знаеш, че няма никакви чувства. - той само ме погледна странно. Наведох главата си към тази на Кас и докоснах леко устните му. Той се отдръпна почти веднага. Ето сега вече се засмях.
- Видя ли? Не е толкова страшно. - погледнах към Филип, надявайки се да не съм го обидила. Когато срещнах засмения му поглед разбрах, че всичко е наред.
- Е, това беше много забавно, но мисля че трябва да се върнем към реалността. - казах сериозно. - Дийн?
- Да? - отвърна през смях той, но смехът му секна щом видя, че съм сериозна.
- Искам да ме научиш да се бия. Нямаме много време, а е крайно наложително да сме подготвени.

Деветнадесета глава

Анджелина

- Добре, добре... Спри, Анджелина! ДОСТАТЪЧНО! - Дийн стоеше под мен и криеше лицето си с ръце. Бях се поувлякла. Изправих се бързо.
- Съжалявам - казах и протегнах ръката си. - Нещо загубих контрол.
- Да, усетих - разтри челюстта си той. - Но трябва да ти кажа... Това е велико! Сякаш предварително знаеш какво ще направя и ме контрираш. Определено си родена за боец - каза весело, но веднага помръкна.
- Да, благодаря, че ми напомни - промълвих.
- Е, значи сега трябва да се обадим на всички ловци които познаваме, и да ги осведомим за положението - каза тихо Филип.
Той ми липсваше. В смисъл, физически си беше с мен, но след избухването някак се отдръпна. Все още спяхме в едно легло, но не беше както преди. Лягахме си, прегръщаше ме и... Това беше. Знам, че от една страна и двамата бяхме доста изморени вечер. Докато аз и Дийн се упражнявахме (пребих го поне десет пъти), Филип, Сам и Боби правеха колкото се можеше повече оръжия и муниции. Опитваха се да ни запасят. Трябва да призная, че само за два дни къщата заприлича на оръжеен магазин.
И все пак ми липсваха разговорите. Не, че говорехме много, но... Въздъхнах (при това доста силно) и с това привлякох вниманието на всички върху мен. Включително и това на Филип. Тъкмо щеше да каже нещо, но Сам го изпревари.
- Добре ли си? Уморена ли си? Хайде, седни, почини си - избърбори и ме задърпа към дивана. Оставих го да се вайка. Беше добър приятел, но понякога приличаше на наплашена майка. Подсмихнах се.
- Знаеш ли, предпочитам да поизляза за малко. - той се стресна.
- Добре, ще дойда с теб...
- Сам! Искам да съм сама - казах твърдо. Явно разбра намека, защото кимна и тръгна към Боби. Обърнах се да видя Филип, но беше излязъл от стаята.

Ходех вече половин час, блъскайки си главата над живота. Над моя живот. Определено не беше животът, за който едно обикновено момиче мечтаеше. Нормалните момичета не знаеха за демоните. А и да знаеха, едва ли биха тръгнали да се бият с тях. Щяха да си останат в училище, със съучениците, приятелите и гаджетата... Но не и аз. Аз, понеже не бях от нормалните, се гмурнах с главата надолу в мръсотията. А защо ли си се оплаквах? Все пак аз си го направих.
- Не, не си - подскочих.
- Кас?! Може ли другият път когато се появиш, да ми подвикнеш поне от 10-15 метра. Ще ми докараш инфаркт така!
- Съжалявам. Не исках да те уплаша.
- Няма нищо - отвърнах, когато пулса ми се успокои. - От колко време си тук?
- Достатъчно дълго. - погледна ме многозначително. Чудесно!
- Когато казах, че искам да съм сама, имах предвид наистина сама, Кас.
- Да, но... Ти си тъжна.
Исках да отрека, но нямаше смисъл. Все пак щеше да го прочете в мислите ми.
- Може би не съм тъжна, Кас. Просто не знам дали има смисъл да се надявам.
- Винаги има смисъл в надеждата, Анджи. И във вярата. - замислих се над думите му. Да, щеше да има смисъл в тези две неща, ако не знаех цялата тази работа с ангелите и демоните и нямах необикновената кръв. Но пък, ако Емилия не беше отишла при родителите ми, може би имен нямаше да ме има.
- Знаеш ли - прекъсна мисления ми монолог Кас. - мисля, че трябва да поговориш с Филип. И двамата трябва да си изясните някои неща.
Беше прав. Кимнах му и се запътих към къщата.

Той беше в гостната, чистейки някои от пистолетите.
- Хей - поздравих го тихо.
- Здрасти - измънка, не вдигайки поглед от оръжието. - Добре ли си?
- Да. Защо?
- Нали трябваше да поизлезеш - каза някак странно.
- Добре, мисля че трябва да поговорим.
- Съжалявам, зает съм. Но, виж Сам може и да е свободен.
- Какво трябва да означава това? - попитах ядно, но не го изчаках да отговори. Слязох на бегом по стълбите. Сам понечи да ме попита нещо, но не посмя щом срещна ядосания ми поглед. В този момент на вратата се позвъни.
- Аз ще отворя! - извиках и се запътих натам. Дори да беше непознат щеше да ми дойде добре едно ново запознанство. Отворих, и не видях никого.
- Здравей. - погледнах на долу и... Видях едно малко, сладко момченце.
- Здравей - усмихнах му се. - Мога ли да ти помогна?
- Да. Аз съм Джеси. Търся Сам и Дийн.

Двадесета глава

- Сам и Дийн? - притесних се. Ако ги познаваше, значи определено му се е случило нещо. - Ела, вътре са - казах му аз и му посочих да влезе. - Аз съм Анджелина, но може да ми казваш Анджи. - момчето се усмихна някак странно, а аз незнайно защо се смутих. - Ако искаш, де.
Стигнахме в дневната където бяха останалите до преди малко, а сега само Филип беше слязъл. Не го погледнах, а повиках Сам.
- Сам?
- Да? - чу се гласа му откъм кухнята.
- Търсят теб и Дийн.
- Не може ли да почакат? - попита гневно Дийн. - Заети сме.
- Идвайте веднага! - строснах се аз на вратата и се обърнах към Джеси. - Имаш ли нужда от нещо?
Той се усмихна отново.
- Не, благодаря. - погледът му попадна върху Филип. - А ти кой си? - попита любопитно.
- Името ми е Филип - каза мило той. - А ти си?
- Аз съм Джеси. И ти ли си ловец? - попита, а аз се стъписах.
- Ти знаеш за ловците? - попитах тихо, поглеждайки към Филип. Лицето му беше вкаменено. Сигурна бях, че вижда себе си в детето. Джеси тъкмо щеше да ми отговори, но в стаята влетяха другите.
- Джеси? Какво правиш тук? - попита с учудена физиономия Дийн, но след миг тя се смени с уплашена. - Всичко наред ли е? Добре ли си?
- Добре съм. Наистина.
- Тогава какво правиш тук? - попита отново Дийн.
- Дойдох да ви помогна. Искам да участвам във войната.
В първия момент си помислих, че полудявам. В следващия бях ужасена, гледайки как Дийн само му кимна и му каза да го последва.
- Ама не можете... - започнах аз, но бях прекъсната от Филип.
- Та той е само дете, за Бога! - беше бесен. Гневът му беше толкова голям, че беше физически осезаем.
- Моля ви, успокойте се! - каза Кас. - Ще ви обясня, но трябва да ме изслушате, без да ме прекъсвате. - погледна към Филип. Той само кимна, хвана ме за малко грубо за ръката и ме поведе към дивана. Аз отскубнах ръката си.
- Благодаря, но мога сама да се движа - проточих лигаво и се запътих към един от столовете. Кас ме погледна въпросително. "Не успяхме да поговорим" - казах му тъжно в мислите си, а той само кимна.
- Джеси е син на демон - каза без никакво предизвестие и ни остави да го гледаме втрещени. - Нещо като Антихриста, само че той не е зъл.
- Но... Но... - Заекнах. - Не можем да го използваме - окопитих се бързо. - Какъвто и да е, той е просто дете! Ще е прекалено зверско от наша страна да го използваме по какъвто и да е било начин, а най-вече по този. - погледнах към Филип, очаквайки да се съгласи с мен, но той просто се взираше в Кастиел, сякаш не го виждаше.
- Оценявам, че си загрижена за мен, Анджелина, но съм достатъчно умен и силен, за да не позволя да ме използват. Тук съм по собствено решение. Никой не ме е принуждавал, тук съм защото го искам! - беше толкова убедителен, че просто не можех да кажа нищо повече.
- Ами родителите ти? - Прошепнах, но нямаше нужда да ми отвръща. Аз вече знаех отговора. Кимнах му и се обърнах към Филип.
- Ще дойдеш ли с мен? - Попитах го тихо, макар че всички така или иначе ни чуха. Той само ме погледна. - Важно е. Моля те. - Молбата свърши работа, особено с напиращите сълзи в очите ми. Той потрепери и се изправи.
- Къде искаш - горе или навън?
- Навън - отвърнах тихо, сгуших се в него и тръгнахме към вратата.

Студеният въздух ни обгърна, още щом отворихме вратата. Веднага щом се скрихме от другите, той се отдръпна от мен. Погледнах го въпросително, но той се извърна.
- О, просто супер! - промърморих си. - Филип, когато по-рано ти казах, че трябва да поговорим, наистина го мислех.
- Добре - съгласи се след кратко мълчание той.
- Първо искам да те попитам как се чувстваш.
- След срещата с Джеси и целия разказ на Кастиел ли? - кимнах. - Ядосан. Изнервен. И може би леко разтревожен.
- Разтревожен? За Джеси ли? - той кимна. - Боиш се, че може да стане като теб? - Той кимна отново, с горчива усмивка.
- Не искам да се превърне в един от нас. Това, че е демонски син не е от никакво значение. Той е дете, за Бога! Дете! - отвърна той и видях очите му да проблясват.
- Съжаляваш ли че си такъв? Че стана ловец?
- Никога до сега не съм съжалявал. До сега винаги съм вършил работата си с удоворствие, защото търсих мъст. А сега... Сега осъзнавам, че краят може би е близо. Искам да кажа, хайде Анджи, виж ни! Та ние сме една миниатюрна групичка в сравнение с тях.
Стоях и го гледах мълчаливо. Знаех как се чувства, защото аз се чувствах по същия начин.
- Ще ти кажа това, което ми каза и Кас по-рано. Винаги има смисъл в надеждата. И във вярата. Просто не трябва да се отказваш.
След тези думи, той се усмихна и понечи да ме прегърне. Но беше прекъснат.
- Анджи? - чухме високо гласа на Сам. Това го накара да се закове на място, да ме изгледа студено и да е обърне в противоположната посока. Ядосах се.
- Не сега Сам. - извиках твърдо и тръгнах след Филип. - Филип! - повиках го, но той не се обърна. - Филип, спри! - вече бе изчезнал от погледа ми. Затичах се. - Филип! ФИЛИП!
В главата ми изплуваха десетки варианти за това какво може да му се е случило, кой от кой по лош.
- О, Боже! - прошепнах аз, а гласът ми прозвуча твърде силно в настъпилата тишина. - Боже, не позволявай да му се случи нещо. Моля те, моля те...
Продължих да се моля на глас, въпреки че не виждах смисъл.
- О, Филип, защо бягаш от мен? - попитах високо и паднах в тревата. - Защо го правиш? - казах малко по-тихо. - Защо се отдалечаваш от мен? Аз те обичам толкова много. - тогава ми просветна. - Господи, каква глупачка съм! Заради Сам е! Ревнуваш - казах просто, сякаш той беше пред мен. Но не беше. И това беше най-лошото. - Ревнуваш от Сам. Но защо? Не ти ли доказах, че те обичам? Не го ли направих както трябва? Сигурно съм направила нещо не както трябва! Естествено, каквато съм идиотка - промърморих си по-тихо. Ако някой ме видеше, сигурно щеше да ме помисли за луда, но като че ли вече не ме интересуваше. - О, Филип, той за мен е просто приятел. Той е като... Като Чарли! Само че знае за демоните и всички останали неща. И е изстрадал колкото мен. - замълчах за малко. - Дори повече - добавих тихо. - Но защо ли си хабя думите? Та ти не можеш нито да ме чуеш, нито да ме видиш - казах горчиво и се обърнах.

Филип

Стоях срещу нея и я гледах невярващо. Тя наистина ме обичаше. А аз бях един голям идиот! Сълзите в очите й се избистриха, но само за миг.
- От колко време си тук? - попита тя, опитвайки да прикрие чувствата си.
- Не съм си тръгвал. - отвърнах тихо. Тя отвори очите си още повече, и в този миг те бяха толкова големи, че изпълваха почти цялата горна половина на лицето й. Въпреки сълзите си, тя се насили да се усмихне.
- Значи отново се унижих пред теб, така ли?
- Унижила? Кога си се... - въпросът ми остана да виси между нас. Сетих се какво имаше в предвид. - Говориш за онази нощ, нали? В която бяхме заедно? - попитах тихо, а тя кимна едва-едва. - Не мисля, че си се унижила, Анджи. Това беше най-невероятната нощ в моя живот. И ти се заклевам, че никога няма да я забравя. Никога.
За момент тъгата в погледа й се замени от радост, но почти веднага изчезна.
- Е, след като си бил през цялото време тук, поне познах ли защо ме отбягваш?
Смразих се. Да, беше познала. Чисто мъжка глупава ревност. Но беше толкова силна, толкова жестока, че направо ми причерняваше. Погледнах я. Тя все още очакваше отговор. Само й кимнах утвърдително.
- О, Филип, Сам ми е само приятел! Нищо повече. - започна да ме убеждава. Не, че не го знаех. Бях разговарял с Кастиел за това. Един ден го помолих да ми каже какво мислят един за друг. Отначало се възпротиви, но накрая ми каза:
"- Те се обичат, Филип, но като брат и сестра! И двамата са изстрадали много и имат някои общи неща. Чувам го в мислите им. Те имат нужда един от друг. Не е като обичта, коята Анджелина изпитва към теб.
- А каква обич изпитва към мен тя?
- Такава, каквато и ти към нея. Не мога да го опиша, защото аз самият не съм го изпитвал, но ти можеш. Защото го чувстваш. При това много силно."
Тя продължаваше да бърбори, вървейки напред-назад. И изведнъж разбрах като какъв глупак се държа, устремих се към нея и я грабнах в прегръдките си. Тя млъкна, изненадана. Целунах я бързо.
- Съжалявам. Не исках да се държа така, но то просто ме задушаваше. Ти говореше постоянно с него, беше около него, дори насън казваше името му. А мен не ме забелязваше. - тя ме изгледа объркано.
- Не съм те забелязвала? О, мили, забелязвах те! И ми липсваше толкова много старият ти, че ме болеше. Толкова се боях да не загубя в битката, че тренирах до припадък, а всъщност започнах да те губя преди нея. Болката беше толкова голяма, че на моменти беше като физическа. - млъкна за малко, колкото да си поеме дъх. - Аз наистина обичам Сам, но като приятел, когото познавам от дете. Изстрадал е толкова много, има почти същата история като моята. Затова се обръщах към него. А и мисля, че и той имаше нужда от един такъв приятел. - една сълза преля от очите й, но тя не забеляза. - Съжалявам, ако съм те наранила. Не го исках. Но вече открих мъжа, с когото искам да прекарам дните си. Исках да имам и приятел...
- Какво каза? - прекъснах я тихо. Тя явно не ме разбра. - Искаш да прекараш дните си с мен? Всичките?
- До последния - каза тихо. - Ако прекарам един ден далеч от теб всички тренировки, умения и всякакви такива просто ще се стопят, защото няма да съм с теб. А аз ще умра. - каза просто тя. - Просто ще умра.
Не издържах и я целунах.
- Съжалявам - извиних й се отново, целувайки я по слепоочието. - Може би наистина съм един глупак, щом се нуждаех да ми го кажеш. Но за съм такъв, Анджи. Аз съм си такъв. - целунах я отново. Изведнъж задуха силен вятър. - Хайде, мила. Да се приберем горе в стаята. И двамата де нуждаем от по един горещ душ - казах уж неивинно. Тя само се усмихна. Е, войната наближгаваше, но това нямаше да ни попречи да изживеем последните си дни щастливи.

Двадесет и първа глава

Анджи

Вътре Сам, Дийн и Боби говореха с Джеси. Обясняваха му всичко за демоните. Как се прави дяворския капан, екзорсизма и всеки един начин по който да ги нараниш. Намръщих се. Това не беше подходяща информация за едно десет годишно хлапе.
- Време е за вечеря! - подвикнах весело. Четири чифта очи се вдигнаха едновремено към мен. Беше разбираемо - откакто бяхме се събрали не вечеряхме заедно. Всеки взимаше яденето си и се хранеше където му падне. - Какво? Толкова ли е лошо, че искам да вечеряме заедно?
- Не - каза Дийн. - Но не сме го правили до сега. - ококорих се.
- Никой тук ли не е имал семейна вечеря? - попитах невярваща. Огледах Сам и Дийн и се почувствах глупаво. Естествено, че не са имали. Нали майка им е умряла. Голяма идиотка бях!
- Аз съм имал - каза плахо Джеси. Усмихнах му се.
- Е, сега отново ще имаш! - казах въодушевено. - Кас? - подвикнах. Където и да беше в къщата, щеше да ме чуе.
- Да? - каза изведнъж той, много близко до мен. Подскочих.
- Кас, казах ти да предупреждаваш! - казах обвинително.
- Но ти ме повика - оправда се той.
- Е, все тая! Исках да те попитам дали ще вечеряш с нас. - това сякаш го изненада. Той се огледа.
- Но аз не ям.
- Какво? - увисна ми ченето.
- Е, едва ли малко храна ще ти навреди - обади се Филип зад мен. Обърнах се и му се усмихнах с благодарост. Явно и той желаеше тази вечеря, колкото и мен.
- Не - усмихна се ангелът. - Няма да ми навреди. - ухилих се.
- Е, хайде тогава да се залавяме за работа! Сам, Дийн - подредете масата! - наредих заповеднически, а след това се обърнах към Джеси - Искаш ли да ми помогнеш с приготвянето на вечерята?
Очите му грейнаха. Бях на ръба да се разплача.

Вечерята въвреше добре. Всички се държаха изключително мило един с друг, а Дийн дори се беше преоблякъл специално за повода. Беше умилителна гледка. Сякаш това беше много важно за него. Зарадвах се. Ако човек ни погледнеше от страни, щеше да си помисли, че сме едно голямо щастливо семейство. В същия момент в който си го помислих, разбрах, че искам именно това. Да я нямаше проклетата война и всичко да си бъде нормално и весело. Но... Ако я нямаше войната всъщност нямаше да познавам нито един от стоящите срещу мен хора. А това щеше да бъде жалко. За няколко дни бях дотолкова свикнала с тези хора около мен, че дори не исках и да си помисля, какъв щеше да е живота ми без тях.
Седях на единия край на масата, а Филип на другия. Усмихнах се, щом срещнах погледа му. Той отвърна на усмивката ми и се обърна към Кастиел, с когото говореха нещо. Огледах всички на масата. От лявата ми страна стоеше Сам. Познавах го от скоро, но ми беше много близък. Беше ми като по-големия брат, с когото споделях всичко. Е, почти всичко. От дясно беше Дийн, а до него Боби. Той пък ми беше нещо като баша, или като чичо. И него го обичах. Джеси беше седнал между Филип и Боби. Гледаше весело Филип. Беше толкова миличък! Чак ми се доплака. А между Кас и Сам бе седнала Емилия. Тя дойде малко преди вечерята, и запълни празното място. Ето така си представях вечерите. Намръщих се. Може би това беше първата ми и последната такава вечер.

Още щом влязохме в гостната на Боби, Филип обви ръцете си около тялото ми.
- Благодаря - каза само и ме целуна.
- За какво? - промърморих доволна.
- За прекрасната вечер. Не знам как си разбрала, но точно от това имахме нужда. Всеки един от нас.
- Май вече не се сърдиш когато говоря със Сам, а? - подсмихнах се, а той изсумтя.
- Не се сърдя - отвърна той. - Никога повече няма да ти се сърдя.
- Хммм, струва ми че в бъдеще ще трябва да ти го напомням - измърках аз, но веднага се смръзнах.
- Какво? - попита стреснат Филип, но се досети. - За бъдещето ли? - кимнах.
- Мислиш ли, че ще оцелеем? - въпросът излезе през устните, макар че исках да го спра. Просто се изплъзна.
- Не знам - въздъхна. - Но знам, че ще се борим до край и няма да се предадем. "Армията" ни не е толкова голяма, но сме достатъчно умни. А и с теб и малкия, имаме предимство, макар и малко.
Намръщих се. Това беше стратегията им. Аз и Джеси щяхме да сме примамката, понеже и двамата бяхме "апетитни" за демоните. Не ми харесваше да ме използват по този начин, а още по-малко ми се нравеше и Джеси да бъде с мен.
- Знам, че не ти харесва, но нямаме избор. А пък и ние ще сме наблизо. Няма да допуснем да ви се случи нещо.
- Кога ще започнат да пристигат другите ловци? - исках да сменя темата. Не, че тази ми беше много приятна, но много ме мъчеше.
- Утре очакваме първите трима. Защо? Анджи, какво става? - попита притеснен, щом видя угрижената ми физиономия.
- Спомняш ли си как реагираха Сам и Дийн щом ме видяха? - той само кимна. Явно още не схващаше накъде бия. - Как мислиш, че ще реагират те, Филип? Определено няма да е по-кротко от братята.
Веждите му се сключиха, образувайки дълбока бръчка над очите му.
- Да, права си. Ще измислим нещо - каза тръсвайки глава. - Хей, искаш ли да ти кажа какви планове имам за общото ни бъдеще? - попита, с растящ ентусиазъм. Общото ни бъдеще. Хареса ми как прозвуча.
- Да - и за да подсиля ефекта кимнах.
- Ами първо трябва да ти отправя едно предложение... - смънка той, а пулсът ми се ускори. Знаех, че нямаше да е това, за което мислех, но все пак се развълнувах. Погледнах го очаквателно.
- Ами мислех си, аз имам малко спестявания... Не са много, но определено ще стигнат за някоя малка къщичка. Искам да си имаме наше местенце. Достатъчно близо, но и достатъчно далеч от града за да могат децата ни да си играят на спокойствие... А и ако Джеси се съгласи да дойде с нас, то ще е още по-добре. Естествено всичко това ще стане, само ако се съгласиш да се омъжиш за мен - смутолеви той и ме погледна.
Аз не можех да осъзная какво ми се случва. Той беше планирал живота ни така, както аз го исках. Бях толкова щастлива, че направо бях онемяла. Но само за няколко секунди.
- О, Господи, да, Филип! ДА! - Хвърлих се щастлива на врата му.

Двадесет и втора глава

- Знаеш ли, не го бях замислил така - измънка още сънено той. Бяхме стояли будни почти през цялата нощ. Усмихнах се щом си спомних някои неща.
- За какво говориш? - попитах, докато вчесвах косата си.
- За предложението. - знаех си, че има това впредвид.
- И как го беше замислил?
- Ами щеше да е изтъркано, като по филмите. - подсмихна се той, обувайки дънките си. Опитвах се, да се съсредоточа, върху разговора, но някак си не ми се получаваше. - Щяхме да вечеряме в някой изискан и скъп ресторант, да прекараме една приятна вечер, и накрая щях да падна на колене с кадифена кутийка в ръка. Щях да я отворя, а ти щеше да бъдеш запленена от скъпия златен пръстен с диаманти. - въздъхна той. Хмм, на мен някак си не ми хареса този вариант.
- Но на мен повече си ми харесва снощното предложение. Все пак ще е интересно за внуците. - насилих се да извикам усмивката на лицето си. Все пак, не знаехме дали ще стигнем до внуци. Тръснах глава, опитвайки се поне днес да прогоня тези мисли от главата си.
- Знаеш ли, все пак имам пръстен за теб - каза и бръкна в джоба на джинсите си. Оттам извади един сребърен пръстен. Не беше кой знае какво - имаше три диамантчета, оформящи триъгълник, а и си личеше, че беше много стар. Но по някакъв свой си начин, си беше красив.
- Знам, че не е пръстенът, който ти описах - започна тихо той. - Но е много скъп за мен. Това е едно от малкото неща, които запазих от майка ми. Знаеш ли, мислех си, че ще го оставя само за себе си. За да ми напомня за нея. Но сега, когато ти с мен, разбрах че не ми е нужен предмет да ми напомня за родителите ми. Стига ми, да си спомням любовта, която изпитваха по между си, и тази любов, която изпитвах аз към тях. - очите ми се насълзиха. - За това искам да ти го дам. А и всяка красива годеница има нужда от пръстен - той хвана ръката ми и сложи пръстена. Прилепна идеално.
- Мислех си, че няма да ми стане - казах, чудейки се да се смея ли или да плача. - Благодаря ти, Филип. Това означава много за мен. - той само се усмихна и ме целуна леко. Естествено, аз тръгнах да задълбочавам нещата, но той се отдръпна.
- Трябва да слизаме долу - каза просто, Когато реших да отвърна, той побърза да продължи. - Ако не слезем до 5 минути съм сигурен, че Сам ще изпрати Националната гвардия да ни търси. - разсмях се. От една страна страна смехът ми си беше напълно искрен и чист, но от друга беше изпълнен с облекчение. Най-накрая той каза името му без да потръпва от ярост.
- Да, мисля че си прав.

Докато слизахме по стълбите се сетих за нещо.
- Как ще им кажем? - попитах притеснено.
- Ами ще ги оставим или да се досетят сами, или Кастиел да им каже. Все пак и да не искаме, той ще разбере пръв. - захили се шумно, оставяйки ме сама на стълбите. - Хей, Джеси - чух го да казва от кухнята. О, за Бога, това беше глупаво! Слязах по стълбите и уверено влязох в кухнята.
- Добро утро - поздравих вяло. Отправих се към каната с кафето. Хмм, Кастиел го нямаше.
- Къде е Кас? - чух собствения си въпрос да излиза от устата на Филип. Усмихнах му се.
- Отидоха с Емилия да говорят с останалите ангели. - отвърна някак странно Дийн. Огледах го.
- Изглеждаш ужасно - намръщих се аз. - Всичко наред ли е?
- Да, добре съм. Само съм малко уморен - кимнах му. Разбрах какво иска да каже. - Ще ми подадеш ли фъстъченото масло? - попита малко по-бодро той.
- Разбира си - казах и му подадох буркана. Погледът му се втренчи в една точка върху ръката ми. О, супер! Видя пръстена. Тъкмо когато си помислих, че ще започне с забавните забележки и двусмислените намеци, той се изправи и ме прегърна.
- Честито - прошепна в ухото ми. - Много се радвам за вас! - стисна ме още по-силно в прегъдката си, а аз нямаше как да не му отвърна.
- Дийн, какво правиш? - попита любопитно Джеси, щом го видя да стиска ръката на Филип.
- Взе ми думите от устата! - каза Сам. - Какво става тук?
Дийн застана между мен и Филип и ни прегърна с по една ръка.
- Може ли аз да им кажа? Може ли? Може ли? - замоли се като малко дете той, а ние с Филип се засмяхме. Кимнах му. - Те ще се женят! - почти извика той и за доказателство дръпна ръката с пръстена към тях. Отначало нито Сам, нито Боби можеха да асимилират информацията достатъчно бързо. За това пък Джеси успя.
- Йеее, това е страхотно! - каза и се втурна към Филип, а той го вдигна с такава лекота, сякаш бяха правили това години наред. В този момент Сам и Боби се раздвижиха. Пръв беше Боби.
- Е, честито! - каза ухилен и прегърна първо мен, а после и Филип. - И да я пазиш. Тя е единствена. - Филип просто му кимна. Приемаха новината по-добре отколкото очаквах.
- Много се радвам за теб - каза Сам и преди да се осъзная бях в прегръдките му. Той се отдръпна след около секунда и видях, че очите му бяха пълни със сълзи. - Заслужаваш го - каза просто и се обърна към Филип. Напрегнах се. - Знам, защо беше сърдит преди. А също така знам, и че тя те е убедила, че ми е като сестра. - Филип просто кимна. - Пази я - повтори думите на Боби.
- Да, пази я - потрети Дийн. Сякаш аз не можех сама да се опазя. - Ако нещо се случи на сестра ни, се кълна че ще те открия и ще те подредя добре. - всички се засмяха, а аз останах с отворена уста. Бях близка със Сам, и разбирах, че той ме възприема като сестра. Но не мислех, че и Дийн ме смята за такава. Усмихнах му се, а той отвърна на усмивката ми. Хах, вече имах голямото семейство за което мечтаех.
- Хей, какво става тук? - попита Емилия, появявайки се изневиделица.
- Анджелина и Филип ще се женят - отвърна й Кас, появявайки се също така внезапно. Усмихнах се още по-широко. Толкова се зарадвах да го видя отново.
- Благодаря, аз също се радвам да те видя - каза пристъпвайки към мен. - И честито - добави и ме прегърна. Останалите се втрещиха, но не и аз. Аз само се засмях и го прегърнах силно.
- Е, какво стана? - попита сериозно Боби. Да, имахме щастлива новина, но все пак на първо лице оставаше войната. Намръщих се. Кас ме пусна от прегръдките си отново доби мрачното изражение.
- Ами ще очаквами по някое време да дойдат Анастасия и Александър. Те са първите двама, които успяхме да убедим, че Джеси е добър. Но е разбираемо - Анастасия винаги е имала слабост към земните деца. - подсмихна се той. В този момент чухме звук, който не очаквахме. Една кола спря пред къщата и от нея излязоха трима мъже.
- Тук са! - каза напрегнато Филип. О, Боже, ловците! Бях забравила за тях. Грабнах Джеси, който още беше в прегръдките на Филип, и побягнах в другата стая.

Двадесет и трета глава

На вратата се позвъни, а аз потреперих. Джеси ме погледна уплашено.
- Защо се крием? - прошепна той. В същият момент чухме Боби да поздравява новодошлите.
- Зак, Бен, Виктор - Зак, Бен и Виктор? Хм, имената им не звучаха страшно, дано и самите те да не са. Джеси ме подръпна за ръкава. Още очакваше отговор.
- Сигурно си забелязал, че очите ми имат странен цвят - той кимна утвърдително. - По принцип някои демони са с този цвят на очите. И ако те ме видят без да им е обяснено, ще реагират много зле. - Дори и шепнейки усетих огромното напрежение в гласа си.
- Но аз съм просто хлапе. Е, вярно е, че съм дете на демон, но те все пак няма да ме наранят. Нали? - добави след като срещна погледа ми.
- Живеем в необикновен свят, Джеси. Жесток свят. - направих му знак да замълчи и се заслушах в гласовете от другата стая.
- Не знам до къде сте запознати с положението - започна уверено Дийн - но сега ще ви го разясним. Първо искам да ви представя Кастиел и Емилия. Те са ангели. - при споменаването на думата ангели, някой от новодошлите се изкиска.
- Не разбирам кое е смешното, Закари. - Каза строго Кас. Браво, научи го на уважение! извиках на ум. Знаех, че ще ме чуе. - Ангелите съществуват. Не мога да разбера защо и тримата сте толкова учудени. Все пак ловците се бият с призраци, шейпшифтъри и най-вече с демони.
- Добре - обади се един от тримата новодошли. - Вие съществувате. Не го оспорваме, защото сте пред нас. Но защо сте само двама? Няма ли да помогнете в битката? - Мина при през ума, че щом задавше този въпрос значи щеше да се бие. Е, вече бяхме с един повече.
- И ангелите трябва да бъдат убедени - обади се Сам. - Ние не задължаваме никого да се бие.
- Войната е срещу демони - каза един от непознатите. - И да не го задължавате, всеки един ловец би се бил. Все пак, това е работата му.
Той беше прав. Ако се занимаваш с определено нещо цял живот, нима сега, накрая би го зарязал за да се предпазиш? Едва ли.
- Значи, ще се биете? - Попита Дийн. Другите явно му кимнаха, защото не чухме отговор. - Много добре, тогава нека ви запознаем с някого. - Изтръпнах. - Но първо трябва да ви попитам нещо. Знаете ли за Джеси Милър?
- Джеси Милър? Детето на демоните?
- Ооо, просто чудесно! - Простенах с отчаяние.
- Значи знаете - отвърна Дийн. - Той е тук. Заедно с едно момиче - Момиче? Да не би да бях на 6? - Тя също е необикновена. Не искам да си правите прибързани изводи, защото ще са грешни. - Поех си дълбоко дъх. - Анджи, елате. - Обърнах се към Джеси.
- Може ли да те вдигна на ръце? Ще съм по-сигурна ако си в мен - обясних му щом срещнах слисания му поглед.
- Добре - съгласи се след кратко мълчание и протегна ръце към мен. - Но мисля, че ще съм ти доста тежичък.
- Не си - казах и излязохме от стаята. Първото нещо, което видях влизайки в дневната, бяха непознатите. Единият беше по-стар. Може би колкото Боби. Не, че Боби беше много стар. Той ме погледна в очите. Очаквах да се случи почти всичко, само не и да ми кимне. Усмихнах му се успокоена, но спокойствиета ми не трая дълго. Реакцията на двамата по-млади ловци не беше толкова кротка. В мига, щом срещнаха погледа ми, посегнаха към оръжията си. Докато се усетя какво става, бях изблъскана назад, а пред имаше цяла редица от ловци. Моето семейство.
- Предупредих ви да не си правите прибързани изводи - каза Дийн.
- Ама тя... - започна единият, но тогава Виктор се изправи и го прекъсна.
- Престани, Бенджамин - каза строго.
- Но татко... - Татко? Та те не си приличаха въобще.
- Никакво, но. Познавам Боби от достатъчно дълго време и знам, че ако тя не беше на наша страна, нямаше дори да я остави жива. За това си сядайте на задниците и двамата и да чуем какво има да ни каже младата дама. - Завърши конското към сина си и се обърна с усмивка към мен.
- Благодаря - казах просто. Все още държах Джеси, но бях го забравила до мига в който се размърда.
- Видя ли - каза щастлив. - Казах ти, че няма да ни наранят. Сега може ли да отида и да си взема сладолед от кухнята? - попита настойчиво. Засмях се и го целунах по челото.
- Добре, бягай - казах му и не откъснах поглед докато не злезе от стаята. Обърнах се към ловците.
- Знаеш ли - започна Дийн. - Изглеждате като майка и син. Знам, че си прекалено млада за да бъдеш майка, - при тези думи нещо в мен потрепна. - но и двамата сте толкова привързани един към друг. Даже ми е странно. - Кимнах му.
- Да, и на мен също. - Реших да приключа този разговор и се обърнах към новите ни съюзници. - Ами, май трябва да ви разкажа накои неща за мен. Казвам се Анджелина. На 19 години съм. Нямам родители. И съм нещо като демон.
- Да, това го виждаме и ние - обади се Закари, мисля. Погледнах го намръщено.
- Саркастичен си. Недей да бъдеш такъв. Не ми харесва - нещо в погледа ми го накара само да кимне и да замълчи. Почувствах се уморена и отпаднала. Изведнъж ми причерня.
- Анджелина, добре ли си? - попита разтревожено Кас. Филип се изправи рязко и веднага се доближи към мен.
- Какво става, Кас? Добре ли е?
- Защо питаш него? Да не би да не мога да говоря? - Казах ядосано, но все още се чувствах отпаднала. Всъщност, защо наистина изведнъж ми прилоша?
- Аз знам - отвърна Кас на мисления ми въпрос. Естествено, че знаеше. - Това е заради...
- Заради нас - довърши непознат женски глас. Обърнах се да видя кой изрече думите, но движението сякаш изцеди всичките ми сили и аз попаднах в мрака, в който не бях стъпвала отдавна...

Лутах се безцелно през гъстата мъгла. Сънувах,знаех го. Беше като миналия път, но поне сега нямах ужасяващ придружител. Което го правеше даже още по-ужасяващо. Сама в света на сънищата, където всичко бе възможно... Не бях на пет, но все пак потрепнах.
В един тесен кръг около мен мъглата продължаваше да е гъста, но на около 10 метра се бе разсеяла... А там имаше едно малко момченце, което толкова приличаше на Филип, че бе стряскащо... Изглеждаше така не на място там, така зловещо... Изведнъж то се обърна към мен, усмихна се и помаха. Прекалено уплашена му помахах и аз.
- Ела... - извика ме то, а аз незнайно защо се подчиних. То се засмя весело щом видя, че го следвам и се затича бързо напред.
- Хей, почакай - извиках, но го загубих от поглед. Поех си дълбоко въздух, но се закашлях и затворих очи. Щом ги отворих се озовах в леглото в гостната на Боби.
- О, Господи! - Прошепнах отчаяно. Какво, вече дори и заспала ли не можех да съм на спокойствие?
- Почти позна. – Подскочих и се засмях. Знаех си, че Кас ще продължи да го прави, за това се помъчих да не му се разкрещя.
- Какво се случи? Спомням си, че говорих с ловците, а после чух женски глас, и... По-нататък не си спомням нищо - завърших, мънкайки си. – Да не съм припаднала? – Попитах объркана.
- Ами и ние не знаем. От една страна, Александър беше виновен, но отдруга...
- Александър? – Попитах объркана, но като че ли изведнъж си спомних. – Ангелите, които очаквахме са вече тук? – Той кимна. – Как така той е бил виновен?
- Ами, това е неговата дарба – каза кратко, сякаш това обясняваше нещата.
- Дарбата му е да кара хората да припадат? – Попитах с тон, който показваше искрена почуда.
- Не. Дарбата му е да отслабва силите на хората. Колкото да не са достатъчно силни за да ни наранят по някакъв начин.
Добре. Това го разбирах. Но защо, по дяволите, съм припаднала?
- Анджелина, не ругай пред мен – каза толкова строго Кас, че ако не бях видяла физиономията му, щях да се засмея. Съжалявам.- Е, ще ти простя този път. А за съжаление, нямам отговор на въпроса ти. Това се оказа непонятно и за нас – в този миг на врата се почука, и преди някой от нас да е отговорил в стаята влезе най-красивата жена, която бях виждала досега. Беше изящна. Дори и да не знаех, че е ангел, бих я помислила за такава. Перфектни пропорции на тялото. Красиво, неземно лице... Беше толкова красива, че макар и да не искам, изпитах ревност. При това не заради външния й вид... Изпитах ревност заради Филип. Това беше глупаво.
- Ти си Анастасия – казах с възможно най-спокойния си тон. Не, че й бях ядосана. Та тя не беше направила нищо.
- Да, а ти си Анджелина – каза усмихната тя. А усмивката й беше... Ангелска, каква друга да е! – Много съжалявам, за това че припадна! Аз дори не исках Александър да използва силите си. Убедена бях, че ти си добро момиче. Но той си е такъв! – Каза тя, някак примирено. Присвих очи.
- Изглежда го познаваш добре – казах нехайно, а всъщност изгарях от любопитство. Мамка му, това беше най слаба ми черта! Кас ме погледна строго, а аз само сведох поглед виновно. Тя само се засмя.
- Ами да. Заедно сме от около 30 години.
- Искаш да кажеш 300 – смънка Кас, а ченето ми увисна.
- Уау, ами за 300 години определено опознаваш човека до себе си – промърморих аз, опитвайки се да не се разсмея. Но Анастасия не успя. Засмя се с пълно гърло. Даже беше леко налудничаво. Всъщност, като се замислех, тя най-много се държеше като човек. Движеше се напред-назад, прокарваше пръсти през косата си често, ту разплиташе, ту сплиташе пръсти... Изглеждаше си като обикновен човек. – Запознахте ли се останалите?
- Да. Джеси е очарователен – каза и се усмихна някак глуповато. Спомних си какво бе казал Кас за нея: „Анастасия винаги е имала слабост към земните деца”. Спомних си и, че макар и да не я познавах, още тогава изпитах симпатия към нея. – А Филип те обича толкова много, че би умрял за теб многократно – обърках се. – Да, аз също имам дарба – разгадавам емоциите на хората. Преди малко видях ревността, но замълчах. Защото ти самата осъзна, че няма смисъл от нея, нали? Има смисъл само това, че се обичате.
Погледах я известно време, а след това се хвърлих врата й.
Май тя не очакваше прегръдката, щом залитна леко. В първия момент и двете се гледахме стъписано, но веднага след това се разсмяхне. Да, от ангелите, тя беше на второ място в списъка ми. Погледнах към Кас, който ми се усмихна. Той заемаше първото.
- Къде е Филип? - Попитах с любопитство. Мислех, че ще бъде до мен, но го нямаше. Намръщих се леко.
- Не го обвинявай - каза настойчиво Кас. - Той беше тук първите няколко часа, но след това започнаха да идват още ловци и...
- Чакай, чакай - прекъснах го удивена. - Още ловци? Че аз колко време съм спала? - Погледнах от единият ангел към другия, очаквайки отговор.
- Ами, близо 47 часа. - Ченето ми увисна. Спала съм почти два дни? Ама аз дори не бях изморена. Или пък е било от дарбата на Александър? - Не, не беше от него - отвърна на мисления ми въпрос Кастиел. - Той отслабва противоположния, но за около половин час. След това той се съвзема и си е като нов. Но ти... Ти спа така непробудно, че дори не си усетила колите, които идваха и заминаваха. Знаеш ли, по принцип мога да виждам и сънищата на хората. Това е като четенето на мисли.
- Значи си виждал сънищата ми? - Изчервих се, защото си спомних какво сънувах миналата нощ. Той ме погледна така, сякdш всеки момент щеше да повърне.
- Всъщност твоите сънища не мога да видя, Анджелина. Когато си будна чувам мислите ти, при това перфектно ясно. Но когато спиш, сякаш се отдръпваш зяд някаква бариера. Аз виждам само мъгла.
Мъгла. Думата ми припомни за последния ми сън, но картините бяха неясни. Тръснах глава.
- А Джеси с Филип ли е? Той добре ли е? - Несъмнено новопристигналите ловци са го видели. О, Боже, ами ако някой го е ранил?
- Анджелина - каза строго Кас. - Той е добре. Излязоха да се поразходят с Филип. Честно да ти кажа, и двамата не харесаха Александър когато разбраха, че той е виновен за припадането ти.
Намръщих се, но му кимнах с благодарност.
- Трябва да ги потърся. Но как да сляза долу? Искам да кажа, има ли някой от новите ловци в къщата? - И двамата ми кимнаха и аз потреперих.
- Не се безпокой - проговори Анастасия, а аз я погледнах с благодарност. - Няма да допуснем да те наранят. - Кимнах и се запътих към вратата. Спрях за миг, тръснах рамене и слязох по стълбите. Дневната на Боби бе толкова претъпкана, че нямаше начин да направиш и една крачка без да те усетят.
Пръв на очи ми се наби ангелът Александър. Не знам от къде, но бях сигурна че това е той. Беше прекалено перфектен за да бъде човек. Той ме погледна с леко виновен поглед, но аз му кимнах студено. Какво, да не би да очакваше да отида с усмивка при него и да си говорим сякаш нищо не се бе случило? Да, бе.
До него имаше някакъв тийнейджър, който изглеждаше прекалено не намястото си в стая, претъпкана с ловци. Всъщност, като зе загледах той едва ли бе на повече от 15. Въздъхнах ядосано и с това привлякох погледа му върху себе си. Усмихнах му се и видях шока в очите му срещайки моите. Засмях се вътрешно - това беше малко готино. Да стряскаш хората.
Огледах се и видях, че и другите ме гледат. Изведнъж попаднах в нечия прегръдка.
- Е, най-накрая се събуди! Вече започнахме да мислим, че сме те изгубили - чух притеснения глас на Дийн. Уплаших се - той никога не бе изглеждал толкова притеснен и облекчен едновремено. Не ми харесваше такъв. Предпочитах да се държи грубо и арогантно, отколкото така.
- Добре съм. Просто поспах малко. - Наблегнах на думата малко. Усмихнах му се. - Доста хора са дошли.
Той закима.
- Да, за два дни се събрахме доста хора. Поне увеличихме бройката и с всяка изминала минута ставаме всде по-силни.
- А какво прави малкият тук? - Кимнах мрачно към момчето.
- Той е тук с брат си. - Посочи към един мъж, който стоеше тихо в ъгъла. Вярно, че малко си приличаха. Поклатих мрачно глава. - Отивам да потърся Филип и Джеси.
Той само ми се усмихна и ме придружи до вратата. Благодарих му, макар че поведението му ми се стори леко глупаво.
Въздухът беше леко хладен. Ако и двамата бяха излезли, без да си сложат нещо отгоре, щяха сериозно да го отнесат. Изведнъж усетих лек вятър срещу мен. Беше странно, защото нито дърветата нито храстите се помръднаха. Потреперих. Изведнъж ми се стори, че видях момченцето от съня си, но се скри толкова бързо, че не можех да бъда сигурна. Тръснах глава и се запътих към гласовете на двамата ми любими мъже.
Лежаха в тревата и гледа към небето. Филип бе махнал тениската си и аз настръхнах. От студ и... Възбуда.
- Хубава работа! - Извиках рязко. Двамата се сепнаха изведнъж и се обърнаха към мен. - Лятото отдавна свърши и да лежиш гол до кръста в тревата не е удачно! - казах уж строго.
- Анджи! - Извика Джеси и се затича към мен. Леко се наведох и го хванах точно в мига, в който и скочи.
- Здравей, мъник! - Целунах го по челото. - Видях, че са дошли още доста хора. - Той кимна. - Добре ли си? Някой направи ли ти нещо?
В този миг се приближи и Филип и ме целуна нежно.
- Мислиш ли, че бих позволил да му направят нещо? - Каза уж разсърдено той.
- Знам, че не би, но прекалено много се страхувам за него.
- Хей, вие да не би да не ме виждате? - Обади се с негодувание Джеси. - Ако не си спомняте, аз съм достатъчно силен да не позволя на нито един демон да ме доближи. Мога да се грижа сам за себе си.
С Филип се погледнахме един друг и се засмяхме.
- Естествено, че можеш да се грижиш сам за себе си. Но е нормално един възрастен да се безпокои за едно дете. Независимо дали е негово или не.
Погледът на Джеси се промени. Все още беше в мен и го стиснах, малко по-силно от колкото бе нужно.
- Какво има, Джеси? - попитах го тревожно.
- Ами, не знам дали знаете, но аз бях осиновен. Много обичах осиновителите си. Те ме дариха с много обич, а и с всичко останало, което едно нормално десет годишно дете може да поиска. Преди да дойда, в града ни имаше нападение от демони. Те ги убиха - поех си дълбоко дъх. Това не го знаех! - Знам, че не е редно толкова бързо след смъртта им да се радвам, но с вас двамата съм наистина щастлив - каза, поглеждайки ни предпазливо. - Малко е нахално, но може ли да ви попитам нещо?
Нямах думи. Или по-скоро нямах глас, с който да кажа нещо. Огромна буца бе заседнала в гърлото ми.
- Каквото и да е - отвърна Филип, щом видя, че аз не мога да отговоря.
- Може ли когато всичко свърши да остана с вас? Ще ми е много приятно, ако може да сме постоянно заедно и да ви наричам "мамо" и "тате". Това, в момента е нещото, което искам дори повече от победата в битката.
Сълзите вече преляха. Погледнах към Филип, и видях че и той е на път да заплаче. Засмях се през сълзи и стиснах малкия в прегръдката си.
- О, скъпи - прошепнах му аз. - Всъщност ние щяхме да те помолим да дойдеш с нас. Но не знаехме, че искаш да сме ти като родители!
Той помръкна. Май не ме разбра.
- Джеси, - каза Филип а гласа му беше развълнуван. - Тя искаше да каже, че за нас ще е чест да си ни син - каза просто. Видях как усмивка разцъфна върху устните на малкия. Филип застана пред нас, обви кръста ми с ръце и каза:
- Обичам ви!

Двадесет и четвърта глава

Бях щастлива. Бях неземно, неизказано щастлива. И точно тогава, сякаш за да ми напомни, че съм на Земята, заваля пороен дъжд. Ей така, от нищото. Спогледахме се изумени, а веднага след това се разсмяхме лудешки. Затичахме се към къщата. Тъкмо стигнахме верандата, когато видяхме, че Сам е на нея. Изглеждаше странно. Тъкмо щях да го заговоря, когато една гръмотевица падна на около двадесет метра от нас. Подскочихме.
- Добре, това беше странно - промърмори Сам. Още по-странно стана, когато още една гръмотевица удари земята на два-три метра от предишната.
- А това е ненормално - каза Филип. А аз не мислех, че това го прави Майката Природа. Отворих врата и подвикнах:
- Кас? Какво, за Бога, става отвън? - Но вместо Кас ми отговори Боби.
- Това е предзнаменование - отвърна с възможно най-мрачния си глас. - Войната ще започне. Може би още тази вечер.
Смразих се. Досега не беше страх от войната. Така или иначе щях да се бия. Но след като разбрах, че е толкова близо, започнах да се панирам. Пак ми причерня, но този път се овладях преди никой да е разбрал. Е, почти никой. Кас само ме погледна тревожно, но не каза нищо. За което му бях благодарна.
- Какво ще правим? - Попита по-големия брат на онзи тийнейджър, мисля. О, щях да се бия редом до тези хора, а аз дори не ги познавах.
- Ами, ето какво... - започна Дийн, но думите му някак заглъхнаха в ушите ми. Започнах да оглеждам присъстващите в стаята. Трябваше да запомня лицата им. Ако не ги познавах, как щях да участвам в битка, в която почти всички ми бяха непознати?
Имаше всякакви ловци - млади, стари... Всички бяха различни, но някак еднакви. Всеки беше различен на външен вид, а може би и по характер, но имаха нещо еднакво. Освен стила на обличане, имаха един и същ поглед. Мил и дружелюбен, но и някак суров и наказателен. И Филип го имаше. Но втората част не присъстваше, когато гледаше мен или някой от новото ми семейство. Чух името си, изречено то Дийн и се съсредоточих върху думите му.
- Вече няма нужда да са ни примамка. Щом вече знаят дори ще е по-лесно да ги опазим.
Въздъхнах.
- И сама мога да се опазя, Дийн - казах остро. - Но щом толкова държиш да има някой около мен ще се съглася.
- Благодаря - каза и кимна.
- Но няма да променя мнението си относно положението на Джеси - не исках синът ми да бъде изложен на каквато и да е опасност. Когато и да е.
- Но мамо, - провлачи той с жален глас, както когато някое дете искаше повече сладолед. Усетих реакцията на другите. Не на новите ловци, а на тези, които познавах. Бяха учудени, но не го показаха по никакъв начин. - нали ти и татко ще сте там, както и останалите ловци. Ще бъда в безопасност.
Погледнах го разтревожена. Беше прав. Колкото и абсурдно да звучеше, беше вярно. Кимнах му с нежелание и погледнах Филип. Виждах неодобрението и примирението в очите му.
- Добреее - каза продължително Дийн. - Никой да не се отдалечава от къщата. Не знаем кога ще дойдат и трябва всички да сме нащрек.
Всички закимаха намръщено и се заеха да подготвят оръжията си.
- Хей - дойде при мен Боби. - Можеш ли да стреляш?
Стреснах се.
- Кой? Аз ли? - Попитах уплашено.
- Да, ти - каза раздразнено. Поклатих глава. - Просто супер. - Промърмори. - Филип! Ела и научи жена си да стреля! - Заповяда и изчезна някъде. Филип се приближи към мен с усмивка.
- Научи жена си да стреля? Това е като да тръгна на самоубийствена мисия. О, чакай, аз май съм тръгнал натам - засмя се той, но някак изкуствено. Само се подсмихнах.
- Наложително ли е да стрелям? Не може ли просто да раздавам юмруци? - Казах с надежда. Той се засмя отново, този път искрено.
- Много си добра в ръкопашния бой, мила, но е наложително ако не искаш да те доближат.
Само въздъхнах и започнах да попивам думите му относно оръжията.

Наближаваше полунощ. Някак знаехме, че ще е още в самото начало на следващия ден. Всички от добрите бяхме излезли. Наредени като за някоя битка в миналото, очаквахме началото на края.
Задуха силен вятър, който нямаше нищо общо със скорошния дъжд. Беше прекалено студен. Тогава, заедно с вятъра запристигаха демоните. Макар че не трябваше да им се възхищавам, изглеждаха величествено. Начело бе застанала жена. Изумително красива. И точно това я издаваше.
- Брей, брей - каза някак мазно. - Увеличили сте броя си. Сякаш има голямо значение - промърмори си тихо, но не достатъчно за да не я чуем. Обърна погледа си към Джеси. Настръхнах. - Значи ти си малкия, а? Чух, че си доста силен - каза одобрително оглеждайки го. Скръцнах със зъби. - Защо не дойдеш с нас? - Погледна го приканващо. Дали демоните също имаха дарби? Ако да, дали тя прилагаше своята върху Джеси? - Ще можеш да употребяваш силите си, когато поискаш... Ще е забавно. А и ще бъдеш с баща си.
Не знаех какво да мисля. Погледа на Джеси беше неразгадаем. За миг си помислих, че ще се съгласи.
- Аз вече имам баща - каза твърдо, с тон, неподхождащ на едно дете. - Имам и майка, и ги обичам! Ще остана тук. С тях.
Красивата демонка само изцъка.
- А ако убедим, твоята... майка - наблегна на думата и отправи черния си поглед към мен. - Може би ще дойдеш и ти, а?
Изгледах я злобно. Идеше ми да я наругая хубаво, но си замълчах.
- И какво толкова можете да ми предложите? Всичко, което някога съм пожелавала, вече го имам.
Тя ме изгледа с непроницаемия си поглед.
- Е, надеждата умира последна... Или нещо такова. Хм, тези философски лайна никога не са ми допадали. - Погледна някъде зад мен. - Здравей, Сам - изрече името му някак мазно. Погледнах към приятелят си и видях, че едва се сдържаше.
- Какво искаш? И мен ли ще подкупваш? - Попита ядно той.
- Оо, скъпи - възкликна разочаровано тя. - Мислех, че знаеш. Ти вече не ни интересуваш. Просто не си важен за нас. Отказа се от демонската кръв и вече си безполезен... За каква може да те използваме?
- Кучка! - Изрева Сам. Вече бе на ръба.
- Благодаря! - Отвърна тя, сякаш приемаше комплимент. Огледах и останалите демони. Уплаших се, когато видях всъщност колко много бяха. Това беше все едно гледаш как владетеля на Спарта се насочва към собствената си смърт. В сравнение с тях, ние бяхме просто една шепа безполезни хора. Тръгнали към гибелта си.
- Само това ли са ви ангелите? - Обади се с арогантен глас един от тълпата на врага. - Честно, мислех си, че ще сте повече - каза подигравателно.
- Понякога не е важна бройката - чух плътния глас на Александър. Той рядко говореше, но когато го правеше казваше нещо винаги на място. - Но все пак - защо не почакате малко? Сигурен съм, че очакванията ви ще се оправдаят - каза нахакано. Не го разбрах.
Изведнъж земята се разтресе. Беше толкова силен трус, че на места почвата дори се пропука. На демоните им трябваше само секунда, за да разберат какво става, но за повечето от тях това беше твърде кратко време. Бяла светлина изпълни нощта, наранявайки чувствителното ми зрение. Изведнъж демоните се озоваха обградени. Не очакваха появата на още сто ангела и това ги изненада. Неприятно, при това. Приближих се към тази, която разговаряше с нас по рано.
- Защо го правите? Защо въобще съществувате? - Казах и нанесох първият удар.
Веднага след това всичко започна като че ли от само себе си. Тя отвърна удара ми, само че нейния ме накара да литна 3-4 метра в дясно. Още не бях паднала на земята и битката започна.
Видях как от всяка страна хора и ангели се втурнаха напред. Но почти всички демони изчезнаха. Останаха само тези, които бяха попаднали в Дяволския капан. Бяха не повече от тридесет души, но все пак беше нещо.
- Филип! Заеми се с някой друг. Ние с Джеси ще ги поемем! - Изкрещях. Той само кимна и се обърна на другата посока. - Джеси! Ела тук! - Извиках на момчето и то пробяга до мен. - Искам да се съсредоточиш и да заедно да ги изпратим в Ада. Става ли? - Той кимна. - Добре - кимнах и аз. Обърнах се към демоните и затворих очи. Не беше трудно, но изискваше концентрация. След десет секунди отворих очи, но те все още бяха там. Погледнах Джеси, но той изглеждаше не по учуден от мен.
- Нещо май не се получава, а, Анджи? - Провикна се някакво момиче от групата в кръга. Какво, за Бога, ставаше? Защо не се получаваше? - Опс, малка спънка - захили се глупаво момичето.
- Не бъди толкова весела - казах с мрачна усмивка. - Този път съм си написала домашното. Exorcizamus te, omnis immundus spiritus, omnis satanica potestas, omnis incursio... - започнах да произнасям заклинанието за ексорсизъм на латински, а те се ужасиха. Искаха да побягнат, но капана беше плътно затворен. Не за дълго.
Един от свободните демони се втурна към мен щом ме чу да говоря на латински. видях го прекалено късно и той успя да ме изблъска. Паднах тежко в тревата, а той само това и чакаше. Знаеше, че Джеси не може да го нарани, затова само мина покрай него за да стигне до капана. В мига, в който го достигна удари тежко в земята и тя се пропука. Всички излязоха за секунда. Русокосата лигличка тръгна към мен с ехидна усмивка.
- Джеси, стой на страни - предупредих момчето. Той само ми кимна - макар да казваше, че е смел, страхът в очите му беше огромен. О, по дяволите, та ние всички се страхувахме. Погледнах към момичето. - Ела ми, кучко.
- С удоволствие - каза гадно и се приближи към мен. Понечи да ме удари, но бях прекалено бърза за нея. Тогава тя се извърна и ме ритна силно в корема. Ударът беше силен и се свих на две. Тогава чух ужасяващ писък. Всичко в мен замръзна. Обърнах се в посоката на писъка.
- Нееее! - Изпищях ужасена. - ДЖЕСИ! - Изпищях отново, щом видях живота да си отива от тялото на синът ми.

Двадесет и пета глава

Исках... Не, умирах, това да е само един от глупавите ми кошмари. Исках всеки миг да се събудя и да прегърна момченцето. Но разбрах, че този път кошмарът е истина. Виждах тялото на хлапето неподвижно и изкривено в странна, неестествена форма., но съзнанието ми не искаше да приеме реалността.
Демонът, който го бе убил, се надвеси над него. Отвори някак странно устата си. Искаше да се всели в Джеси! Не знам как се осъзнах, но побягнах към него. Силата на гнева ми беше неописуема. Хвърлих се към изрода и започнах да го налагам. В мига, в който докоснах лицето му, той отвори устата си и облак от гъст, черен дим заизлиза от там.
- Какво по... - не успях да довърша. Русокоската тичаше към мен и ме блъсна силно. Залитнах и паднах до Джеси. Щом го видях, гневът отново взе властта. Хванах я за шията и я извих силно. Не бях подготвена за чувството което ме обзе, когато чух звука от счупването на врата й. Това ме отврати и удовлетвори едновременно.
- Анджи! - Сам беше дотичал до мен.
- Какво, по дяволите, става Сам? Защо преди малко не действаше, а сега ги троша само с допир?
- Мисля, че е от гнева ти - извика, удряйки двама от демоните наведнъж. - Мисля, че ти действа по този начин. Това е добре, но не е достатъчно! Вземи - каза твърдо и хвърли два пистолета към мен. Огледах ги набързо и видях, че върху тях бе изрисуван пентаграм.
- Ще помогнат ли? - Не бях сигурна в действието им.
- Да - изкрещя и се втурна към една от демоните, която бе притиснала Дийн.
Огледах се и видях, че доста от нашите бяха натясно. Тръгнах бавно, но решително напред. С двата пистолета може би изглеждах доста странно, но не ми пукаше. Те трябваше да умрат. Така, както умря Джеси. Така, както бяха умрели и другите невинни хора.
Вървях и стрелях. Изстрелите бяха единични и за моя изненада всеки един от тях попадаше точно в целта. Е, явно ме биваше и в това. Спрях за миг и отново огледах положението. Макар преобладаващите трупове да бяха на хората, които бяха обладани, имаше и такива на нашите хора. Гневът ме изпълни отново, но този път бе примесен с мъка. Огромна мъка. Аз дори не познавах тези хора, а те бяха умрели за нас. Вдишах дълбоко. Това беше.
- Филип! Ела! - Изревах към него. Той ме погледна разтревожен. Май не ме беше виждал така озверяла. - Това трябва да приключи. Веднага! - Той кимна.
- Имам план. Ти стой тук и се пази! - Нареди и тръгна към другите ловци.
Изведнъж останах сама. Не само физически. Така се и почувствах Сама. Безпомощна. Ненужна. Не можах да опазя никой. Цялата тази подготовка беше напразно.
- Оу, къде е любимият ти? - Попита ме демонката, която бях ударила първо. - Да не би да те остави, сам-самичка? - Каза с тон, подходящ за пет годишно хлапе. Изведнъж ме удари. Доста силничко. Не видях движението, нито бях разбрала намерението й. Изправих се бързо. Щом видя решителността в очите ми, каза: - Не ти трябва да се замесваш с мен, момиче.
Погледнах я убийствено.
- Ти ги водиш, нали? - Тя кимна. В очите й дори проблесна някакъв вид гордост. - Тогава точно с теб искам да се заема - отвърнах решително и скочих към нея.

Беше ми черно пред очите. Виждах много добре всичко, което ставаше около мен, но същевременно сякаш не виждах. Беше странно.
Опитите на кучката да ме достигне бяха неуспешни до един. А движенията ми бяха извършвани механично. Добре, да привършваме - казах си на ум и я хванах за косата. Дръпнах главата й силно назад и тъкмо когато щях да счупя красивия й, тънък врат, Дийн ме спря.
- Дръпни се, Дийн - казах някак зловещо и дори и аз не повярвах, че този глас е мой.
- Не, Анджи, недей! - Провикна се Сам. - Тя може да ни потрябва - каза просто, сякаш това обясняваше всичко. Погледнах го ядосано и объркано едновременно, но все пак му кимнах.
- И сега какво? Да стоя и да я пазя ли? - Дийн се огледа наоколо и извика изведнъж:
- Бен! Виктор! Елате бързо! - Преди да се осъзная те вече бяха до мен. - Трябва да стоите и да я пазите - кимна към демона. - Щях да извикам някой друг, но на вас имам най-голямо доверие - каза така, сякаш се извиняваше. Виктор не каза нищо, само кимна.
- Благодаря ви! - Казах благодарствено и кимнах на баща и син. След това каменното изражение се върна на лицето ми и се приближих до демона.
- Радвам се, че Дийн ме спря - тя ме погледна със страх в погледа. Захилих се вътрешно. - Сега ще видиш как ще избием всички от вида ти. Един по един - завърших обръщението си зловещо и се обърнах към все още водещата се битка. Оставих се да бъда завладяна от гнева и тръгнах.
Вървях бавно и по някакъв начин, може би изглеждах величествено. Минавах покрай биещите се и когато бях до някой от нашите, който губеше, просто доксвох адското изчадие по лицето и той изчезваше. Потърсих с поглед Филип и го видях малко по-далеч от мен. Биеше се с демона, който бе убил сина ни. Засега Филип губеше, но реших да не намесвам в тази битка. Познавах мъжа си - макар и да губеше, той никога не се предаваше. Никога.
И точно тогава той взе надмощие и ритна демона силно в гърдите. Онзи падна в калта и даже от тук, където стоях аз, успях да видя ужасяващата паника в погледа му. Усмихнах се злобно. Филип също. Той извади пистолета си и го насочи към челото на демона.
- Това е за сина ми! - Чух го да казва и в следващия миг видях изстрела. Демонът се загърчи, но веднага след това изчезна. Филип се обърна към мен и в първия миг се изплаших. На лицето му беше изписана толкова голяма болка и така всепоглъщащ гняв, че сълзи замъглиха очите ми. Той като че ли в първия миг не ме позна. Но веднага след това се запъти към мен. Изражението му не беше трепнало и аз едва ли не си помислих, че ще ме убие. Все пак имах нещо демонско в себе си.
Щом ме стигна се спря на сантиметри от мен. Целуна ме и аз усетих болката и отчаянието обхванали го в този миг. Отдели се от мен и видях сълзите в тъмния му поглед.
- Съжалявам - каза толкова тихо той, че почти не го чух. - Обещах му... Обещах и на теб, че ще го опазя, но не можах...
Сълзите закапаха и от моите очи. Просто стояхме напълно забравили, че сме по средата на битка, страдайки едновременно. Усетих, че някой ме гледа втренчено, но не успях да разбера кой е. А и не ми пукаше.
След около две-три минути, сякаш от нищото бяла, изгаряща очите светлина се разнесе насред полето. Погледнах Филип объркано, но той изглеждаше по същия начин. Затворих очите си - светлината бе прекалено болезнена, дори през клепачите ми! И изведнъж, както се бе появила, така и изчезна. Без предупреждение.
- Какво стана? - Зададох въпроса си и се огледах. Всеки един останал жив демон, бе изчезнал. Само телата бяха останали по земята. Огледах се да видя къде е Кастиел, но тогава осъзнах, че и ангелите не бяха вече сред нас. Погледнах лицата и на останалите ловци, но те изразяваха дори още по-голямо недоумение. Най-накрая ми просветна - всичко бе свършило! Просто ей-така! Без дори да разберем.
- Всичко свърши! - Прошепнах на Филип, сякаш да го успокоя. Той само кимна. Обърнах се и тръгнах в посоката, която водеше до тялото на Джеси, но...
- Няма го! - Прошепнах тихо. Тялото му го нямаше. Ридания разтърсиха тялото ми и паднах на земята. Плачех с глас - не ми пукаше вече за нищо и за никой. Усетих как Филип се свлече до мен и ме прегърна силно. Почувствах как сълзите закапаха отново по лицето му. Мъката ни беше обща и всепоглъщаща. Сам и Дийн също клекнаха до нас. Сякаш погребвахме някого... Всъщност, ние наистина погребвахме някого.
Огледах се и видях, че и другите ловци са приклекнали. Те оплакваха останалите изгубени. Изведнъж чух тихи стъпки и в първия миг помислих, че е някой от демоните, идващ да отнеме живота ми. Обърнах се рязко и гледката, която видях ме шокира дотолкова, че залитнах.

- Мамо, добре ли? - Чух плахият му въпрос, когато отворих бавно очите си. Щом думите пробиха път до съзнанието ми очите ми се отвориха рязко.
- Джеси?! - Попитах недоумяваща. - Но как... - Исках да попитам как така е тук, но Филип ми даде знак да не го правя. Явно той щеше да ми обясни после. Погледнах към малкото личице и сълзи на радост закапах от очите ми. - О, Джеси! - Въздъхнах и го прегърнах силно. Повече никога, никога нямаше да допусна да му се случи нещо. Погледнах в очите му и се усетих, че той все още искаше да му отговоря. - Добре съм, миличък. Ти как си? - Попитах разтревожена.
- И аз съм добре - каза тихо той и се качи на леглото до мен. Прегърнах го закрилнически с една ръка и започнах да го галя по главата. Той явно беше уморен защото заспа почти веднага. Бях отново в гостната на Боби, а в нея бяхме само аз, малкия, Филип и братята. Нямаше никой друг. Дръпнах ръката си от Джеси, завих го и го целунах по челото.
- Да слезем долу - прошепнах. Те всички закимаха и тръгнаха по стълбите. Оставих врата широко отворена - ако се случеше нещо трябваше да го чуя. Влязохме в кухнята.
- Къде е Боби? - Попитах любопитно. Досега трябваше да съм го видяла. Погледнах към Филип, очаквайки да ми даде отговор, но той само сведе поглед. Същата беше реакцията на Сам и Дийн, само че в погледа на Сам проблеснаха сълзи. Изтървах чашата, която държах и тя се разби на хиляди парченца.
- Боби - прошепнах тихо, не искайки да повярвам. Човекът, който през последния месец ни бе подслонил, който бе до нас винаги. Човекът, който ни научи на всичко, го нямаше. Бяхме в неговата кухня, в неговата къща, а него го нямаше. Стиснах очи, надявайки се това да е един огромен, гаден кошмар.
- Защо, Господи? - Прошепнах тихо и заплаках.

Двадесет и шеста глава

Филип стана от стола си и ме прегърна. Тъкмо, когато реших, че мъката е свършила, тя се връщаше отново. Може би това бе съдбата ми - да страдам вечно.
- Какво се е случило? - Попитах тихо. Трябваше да разбера.
- Ами... - започна несигурно Дийн. Беше му трудно. Боби им беше като втори баща - бил е с тях целия им живот. - Не сме сигурни кога е станало... Просто го намерихме и... - не успя да довърши той.Сълзите закапаха от очите му. Не го бях виждала такъв. Но беше нормално - бяхме изгубили любим човек.
Присъствието му не винаги беше очевидно - дори понякога забравях за него. Но той винаги ни наглеждаше и пазеше. Не го познавах чак толкова добре, но не исках да го изгубя.
Гневът се върна отново, но не му позволих да вземе надмощие. Щях да го запазя за...
- Хей, къде остана водачът им? Оная, русата? - Попитах объркана. Може би беше в скривалището на Боби.
- Не знаем - каза мрачно Филип.
- Не знаете? - Повторих като малоумна. - Как така не знаете?
- Ами така -обади се Сам. Гласът му беше дрезгав и неузнаваем. - Не я открихме никъде. Сигурно е избягала.
- Но нали Бенджамин и Виктор я пазеха? Как са я пуснали... - не довърших въпроса си, осъзнавайки жестоката истина. - Не са я пуснали, нали? Тя ги е убила - прошепнах мрачно, а останалите само ми кимнаха. - По дяволите! - Изругах яростно и с това стреснах останалите. Сигурна бях, че не са само те. Имаше още мъртви. Мъката беше смазваща - толкова много хора, които бяха умрели за да останем живи ние. А дори не знаех имената им.
- Ще ги погребем, нали? - Попитах. Другите ме погледнаха глупаво. - Какво има, Филип?
- Ами... Те нямат тела, Анджи - погледнах го глупаво. - Когато някой ловец умре, изгаряме тялото му. - Ченето ми буквално увисна. Изгарят тялото му? Това беше гадно. - Стандартна процедура е - обясни някак извинително. Уау, това да си ловец било гадно.
- Е, няма значение - казах хладно. - Дори да нямат тела, ще погребем нещо тяхно. - Щяхме да покажем уважение. Заслужаваха го. - Между другото, къде е Кас? Не ми казвайте, че се е случило нещо и с него.
- Не знаем - отвърна ми Сам. - Когато се появи Джеси, всички ангели и демони изчезнаха.
- Това не си го спомням - промърморих.
- Защото припадна. Отново - обясни ми Филип. - Знаеш ли, започвам да се притеснявам. Случва се доста често. Може би трябва да отидеш на лекар.
Да, може би - казах си на ум. Но сега нямахме време. Имаше толкова неща за дооправяне, че не знаех с кое да се заема първо.
- Защо не с малка почивка? - Чух познат глас.
- Кас! - Извиках радостна и се хвърлих на врата му. О, слава Богу, той беше добре! Заплаках отново и се втурнах да говоря.
- О, Кас, първо Джеси умря, после се върна, а сега Боби, Бен и Виктор... - Не, че не знаеше всичко, но имах нужда от това. Бях се подпряла на него и се оплаквах, а той ме слушаше и потупваше глупаво по главата. Тогава се сетих нещо. - Хей, Кас, как така Джеси се върна? И къде отиде онази?
Кас само ни огледа.
- Е, най-вероятно не знаеш за сделките? - Произнесе го като въпрос. Поклатих отрицателно глава. - От доста време хората сключват сделки с демони. Било то за слава, пари или нещо в този род.
-Искаш да кажеш, че Боби е сключил сделка, за да се върне Джеси? - Попита Дийн.
- Не. Сделката беше сключена от Бен и Виктор - каза тихо. Бен и Виктор? Но защо? Та те не бяха близки с нас. Аз дори не знаех фамилията им. Сълзите закапаха отново още по-силно.
- Но как така и взела и двамата? - Обади се Сам.
- Ами условията на сделката бяха две: първото - Джеси да се завърне, а второто - всички ангели и демони да изчезнат от бойното поле. Пожелаха войната да свърши.
Нима можеше всичко да е приключило просто ей-така?
- Поне за сега - отговори на въпроса ми Кастиел.
- Чакай - обади се Филип. - Да си изясним: Lиктор и Бенджамин са поискали от нея да върне Джеси и да спре войната? - Кас кимна. - Заради двойната сделка ли ги е взела веднага, или заради същността на сделката?
- Какво имаш предвид под "взела веднага"? - Попитах недоумяващо. Доста често забравяха, че не съм запозната с всичко.
- По-принцип при сключване на сделката, демонът ти дава това, което си поискал, но в замяна на душата ти. Срокът е десет години. разбираш ли? - Кимнах на Сам. Но не ми харесваше. Ако имах избор, никога не бих се захванала с това.
- Е, на мен ми дадоха една - каза тихо Дийн.
- Ти си сключвал сделка? - Почти извикахме едновременно с Филип. Явно и той не знаеше това.
- Ами, да - призна си някак гузно.
- И за кого беше? - Попита Филип.
- За мен - отвърна другия Уинчестър. - Сключи сделка за да ме съживи.
Ченето ми буквално увисна. Случваше ми се често, откакто се бях запознала с ловците.
- Чакай, чакай - започнах неразбираща. - Значи ти си бил мъртъв? - Бях ужасена дори от самата мисъл. - И ти ли? - обърнах се към Дийн. Той кимна. - Уау, вие наистина сте самоубийци - промърморих тихо. - Но ви разбирам. Ако някой ми беше казал за сделките, сигурно аз самата щях да сключа такава.
- Да, сякаш аз бих ти позволили - каза мрачно Филип, приближи се до мен и ме прегърна някак закрилнически. Аз се сгуших в него. В това време чухме някой да слиза по стълбите. В първия миг, си помислих, че ще слезе Боби и ще направи някоя глупава забележка на Дийн. усмихнах се горчиво. "Глупачка!" замрънках си.
- Хей, Кастиел - каза тихо Джеси. Кас му се усмихна.
- Виждам, че си добре - Джеси кимна. - Радвам се. Ти наистина си едно уникално дете.
Да, дете, за което се пожертваха двама непознати. Не, че не им бях безкрайно благодарна, но не заслужаваха да умрат. Никой не заслужаваше да умре. Абсолютно никой.
- Мамо - каза тихо малкия. - Нали не ме мразиш? - Попита уплашен. Сълзите преляха от очите му.
- Какво? Защо да те мразя?
- Защото виктор и Бен са умрели за мен. Чух ви, когато говорехте. - обясни тихо той. Сега щеше да се обвинява завинаги.
- Не, скъпи. И да искам не бих могла да ти намразя - клекнах до него и го прегърнах. Защо, защо всеки който познавах трябваше да страда?
- Но те...
- Те избраха сами своя път - каза Сам и клекна до мен. - Никой не ги е принуждавал. Те сами са го решили.
- Точно така - обади се и Дийн. - Не можеш да караш хората да правят неща, които не искат.
- Но демоните не правят ли точно това? - Попита плахо той.
- Да. Затова ние се борим с това - обясни Филип, който също се беше приближил до нас. - Трябва да научиш нещо, Джеси. Всеки сам избира своя път и с кого да го споделя. Няма безгрешни хора. На всеки му се е случвало да греши. Ние сгрешихме, като не те опазихме добре. Осъзнаваме грешката си. Но животът продължава. Ако стоиш се втренчиш в една от тези много грешки, ще изгубиш самия себе си. Колкото и да ни е трудно, ще трябва да продължим да живеем. Но ние никога, никога - повтори по-уверено той. - няма да забравим тези, които изгубихме в преди два дена. Те винаги ще останат да живеят в нас.
- О, колко трогателна картинка - обади се непознат глас. Обърнах се объркана.
- Гейбриъл - промърмориха тихо Сам, Дийн и Кас. - Какво точно търсиш ти тук? - Попита тихо Кастиел, но изведнъж лицето му се промени. - Какво сте намислили? - каза някак зловещо. Обърна се към мен и тъкмо, когато щеше да ми каже нещо, изчезна ей-така. Джеси се уплаши и стисна силно ръката ми.
- Не си ни нужен - каза доста весело Гейбриъл и се обърна към мен и детето с усмивка. - Брей, брей - най-накрая се срещаме - промърмори някак доволно.
- Какво искаш от нас? - Казах някак зловещо.
- Оо, значи не знаете - каза, още по-доволен. - Вие двамата няма да останете живи - посочи мен и момчето и аз изтръпнах.
- Я повтори? - Каза гневно Филип и застана пред нас. Същото сториха и братята. В този миг иззад Гейбриъл се появи Емилия. Тя ме погледна и каза виновно:
- Съжалявам. Налага се - насочи ръката си към нас и ни принуди да тръгнем към нея.

Двадесет и седма глава

Краката ми тръгнаха сами. Съпротивлявах се колкото можех, но нямаше голям резултат. Все още вървях към тях, макар и бавно.
- Анджи, спри! - нареди ми Филип. Погледнах го яростно.
- Мислиш ли, че не опитвам! - казах му през зъби. Хванах ръката на Джеси и се съсредоточих. Не помогна особено много.
- О, трябва ли да се опъваш! - каза някак отегчено Гейбриъл. Погледнах го убийствено.
- Знаеш ли, за ангел си доста нагъл! - той ме погледна за миг учуден, а веднага след това се разсмя. Смехът му беше гърлен и така дълбок, че стаята завибрира.
- Аз не съм ангел - сега аз го погледнах учудена. - Архангел съм.
Не разбрах защо това го правеше толкова специален, за колкото се мислеше, но не това беше важно в момента. Погледа ми попадна върху този на Емилия. Тя отклони своя.
- Оставете ни на мира - каза твърдо Дийн. Погледна към архангела: - Спомни си за онзи път в склада.
Усмивката на Гейбриъл помръкна за миг.
- Точно за това не вземаме и вас - каза твърдо.
- Но това не означава, че можете да ги вземете - обади се и Сам и кимна към нас.
- Точно това означава - каза Емилия и махна с ръка към тях. Пистолетите паднаха от ръцете им, а самите те се долепиха до стената. Филип се опита да каже нещо, но сякаш невидима ръка го беше стиснала за гърлото и спираше думите му.
Е, това беше - казах си тихо. Бяхме се справили с демоните, но от ангелите нямаше как да избягаме. Бяхме безпомощни.
- Добре - казах твърдо. - Ще дойда с вас - Филип отново се опита да каже нещо, но и този път не успя. - Но Джеси ще остане тук.
- Аа, не - каза с подигравателен тон архангелът. - Той също трябва да дойде.
- Виж какво - започнах твърдо, не позволявайки на гнева да прелее. Той сякаш усети това. - Аз съм ви достатъчна. Няма нужда да вземате и него.
- Но... - опита се да възрази Емилия, ала Гейбриъл я спря с поглед.
- Искам да се сбогувам - казах тихо.
- Ами направи го - тонът на архангела се бе променил. Погледнах го сериозно. - Нали не очакваш да излезем? - попита отново подигравателно.
- Точно това очаквам. Хайде, нали не си мислиш, че ще избягам от задния вход? Сякаш имам някакъв шанс.
- Добре, ще те изчакаме в коридора - каза и излезе, следван от Емилия.
Не смеех да си поема дъх, камо ли да се обърна към останалите, но все пак го направих. Те все още бяха залепени на стената.
- Мамо, нали няма да тръгнеш с тях? Нали ще останеш? - попита ме тихо Джеси, дърпайки ме за ръкава. Обърнах се към него и коленичих.
- Скъпи... Помниш ли какво ти обясни баща ти за хората? За това, че всеки прави своя избор? - той кимна. - Е, миличък, това е моят избор. Избирам да останете живи.
- Но ти няма да си жива - прошепна тихо той.
- Хей, хей - казах шепнешком и го прегърнах. - Може да не съм с вас, но където и да съм, ще ви наблюдавам. Обичам те - казах и го целунах по челото. Той заплака тихо. Обърнах се към тримата мъже на стената. Пръв беше Сам. - Сам... - казах тихо. - За много кратко време ти се превърна от непознат в брат за мен. Ти ме разсмиваше, натъжаваше и утешаваше в трудните за мен моменти. Беше ми подкрепа. Радвам се, че те познавах - казах и го целунах по челото, повдигайки се на пръсти. Очите му бяха пълни с огромната мъка, която изпитвах и аз. Продължих към брат му. - Дийн. С теб не се опознахме толкова добре, но също си ми близък. Макар, че от време на време се дразнехме, никога не съм ти мислила злото. Ти си още по-големия ми брат - целунах и него по челото. Макар да го очаквах, все пак се стреснах от сълзите в очите му. Добре, остана само... - Филип - прошепнах и се отправих към него. - О, Филип! Нима мога да ти кажа нещо, което ти вече не знаеш! - сълзи напълниха очите и аз премигнах няколко пъти бързо за да ги прогоня. - Само за две седмици ти проби всички стени, които бях изградила около сърцето си. Обикнах те така, както си бях мислела, че няма да обичам никога! Нямаш си и на представа как искам всички ние да бяхме нормални хора. Да не се занимавахме с това. С теб щяхме да се срещнем в колежа, щяхме се запознаем със Сам и Дийн на някой купон... Исках да сме нормални хора. Но съм щастлива и само за това, че те познавах - целунах го леко по устните. Сълзите потекоха от очите му и риданията разтърсиха тялото му. - Недей, моля те! - прошепнах и се усмихнах през сълзи. - Обичам те! Исках да прекарам живота си с теб. Исках да си имаме дом, в който щяхме да отглеждаме децата ни... - нещо потрепна отново в мен. Въздъхна тежко, взех лицето му в ръцете си и го целунах отново. Целувката беше кратка, но изпълнена с толкова чувства. - Съжалявам. Обичам те!
Обърнах се рязко и тръгнах към вратата. Спрях само на прага за да ги погледна отново. Моето семейство. Огледах ги набързо и излязох. Гейбриъл и Емилия ме очакваха. За първи път от както бях видяла архангела, лицето му беше напълно сериозно.
- Е, добре. Готова съм.
Емилия протегна ръката си и точно преди да ме докосне, чух вика на Филип:
- Анджелина!

В мига, в който ме докосна, усетих, че отслабва силите ми. Кучка! Озовахме се в някакъв изоставен склад насред нищото. Щом краката ми докоснаха твърда земя, някой хвана ръцете ми и ги завърза здраво отзад. Завлякоха ме към един стол, бутнаха ме отгоре му и ме омотаха с въжета. Запушиха и устата ми. Чудесно!
- Е, какво ще правим сега? - попита някакъв непознат ангел. Всички ту поглеждаха към мен, ту към някой от ангелите.
- Аз предлагам да я убием - каза твърдо Гейбриъл. Погледнах го кръвнишки. Искаше ми се да му кажа аз какво предлагам да му направят, но устата ми все още беше запушена. Той се захили. - Все пак, това беше първоначалния план.
- Да, но през битката тя доказа, че не е зла - защити ме някакъв ангел. Не го познавах, но в момента му бях страшно благодарна. - Има шанс да запази доброто в себе си.
Да запазя доброто в себе си? Абе, тия малоумни ли бяха? Да съм им направила нещо досега?
- Да, но също така има шанс да не го стори - каза мрачно някой.
- Знаете ли, не мисля, че трябва да обсъждаме това тук. Да оставим някой да я пази, а ние да отидем отвън.
- Аз ще я пазя - обади се Емилия. Супер, предателката щеше да стои при мен.
- Внимавай - нареди строго Гейбриъл. - Познавам те - лесно се поддаваш.
- Не и този път - каза твърдо Предателката. Архангелът кимна и излезе. Останалите го погледнаха. Емилия се приближи до мен.
- Казах им да не го правят - промърмори гневно, докато сваляше превръзката от устата ми. - В такива случаи се казва благодаря - каза някак саркастично.
- О, повярвай ми, не искаш да чуеш какво имам да ти казвам - прошепнах твърдо. Тя се уплаши, а аз вътрешно злоратствах.
- Съжалявам - каза тихо и седна на един от близките столове.
- Съжаляваш? За какво точно съжаляваш, Емилия? За това, че ни лъга толкова време? Или за това, че искаш да ми отнемеш живота? И този на Джеси? За кое от всички тези неща съжаляваш? - извиках гневно. Не можех да я гледам. Беше ми толкова черно пред очите. И тогава се сетих нещо: - Какво точно искаше да каже Гейбриъл? Това бил планът първоначално? Какво трябва да означава това?
Тя въздъхна.
- Това, което си мислиш, че значи - каза тихо. - Когато узнахме, че родителите ти не могат да имат деца, решихме, че ще им дадем дете. Но те никога няма да разберат истинските ни планове за него.
- И какви точно са били истинските ви планове? - започнах да се изнервям доста сериозно. Наямаше да издържа още дълго, ако продължаваше да ме размотава така.
- Плановете ни бяха, че деветнадесет години след раждането, на детето ще му бъде обяснено всичко свръхестествено. Ангели, демони, духове, призраци... Абсолютно всичко. И щом се уверим, че детето е на наша страна, ще го обучим за предстоящата битка. Това и направихме.
- Да, но е очевадно, че това не е бил целият ви план!
- Другата част от плана беше, че щом битката бъде спечелена, детето ще бъде убито на секундата.
- Е, нещо сте се позабавили - прошепнах, невярваща. Знаех, че точно това ще ми каже, но до последно се надявах в обратното. - И защо не ме убихте в къщата на Боби? - Болка жегна сърцето ми, щом изрекох името му. - Защо ме доведохте тук?
- Защото има ангели, които вече не са убедени, че трябва да умреш.
- И товао ви спира? - попитах някак насмешливо.
- Вярваш или не, Анджелина, ние зачитаме мнението на братята и сестрите си.
- Интересува ме само едно: Кастиел знаеше ли за плана?
- Да - каза, и сякаш да подсили ефекта от думите си, кимна. - Той беше първият, който промени мнението си.
Не знам защо, но някак ми стана по-леко, когато разбрах, че е на моя страна. Той беше ангелът, когото обикнах. Никой друг не ми беше толкова близък. Изведнъж склада се разтресе и се появи мъжка фигура.
- Като говорим за вълка... Здравей, Кастиел - каза някак мазно Емилия. О, пак се превръщаше в гадната кучка! Може би тя винаги си е била такава.
- Защо го направи, Емилия? - изсъска Кас. Уау, не го бях виждала толкова бесен. Изглеждаше страховит. - Предупредих те! Сто пъти ти казвах, че няма да оставя нещата така!
- Това не зависи точно от теб, Кастиел - каза твърдо Гейбриъл, който тъкмо влизаше в стаята. - Никога не сме зачитали твоето мнение.
- Знам много добре това. - Гейбриъл изглеждаше по-весел от всякога.
- Е, хайде, Кас, нали не мислиш, че имаш някакъв шанс срещу всички нас.
Огледах вражеската "войска". Знаех, че Кас е твърд, но пред него имаше най-малко двайсет ангела.
- Не всички сме казали, че сме съгласни - каза познат глас. "Анастасия!" оформиха безгласно устните ми. Дори не я бях забелязяла по-рано. Бях щастлива, че я виждам. - Аз няма да се бия.
- Нито пък аз - каза твърд, мъжки глас. Той принадлежеше на Александър. Усмихнах им се с благодарност. Те се обърнаха и излязоха през врата.
- Аз също няма да участвам - каза някакво момче. Изглеждаше ми прекалено младо, да е ангел, но вече нищо не можеше да ме изненада. - Момичето ми се струва добро. Ако не беше, Кастиел отдавна щеше да я е пратил при другите - той също се обърна и излезе. Още пет ангела се отказаха и излязоха. Е, това намали бройката им, но пак бяха доста.
- Е, явно слабаците се отказаха - каза заплашигтелно Гейбриъл. Вече не беше весел. Изглеждаше толкова бесен... Не знаех как все още не се беше нахвърлил.
- Е, ще започваме ли? - каза тихо Кас и се втурна към него.

Двадесет и осма глава

Смразих се. Преди Кастиел да го беше достигнал, Гейбриъл замахна с ръка и го запрати към отсрещната стена.
- Кас! - извиках уплашена. Дали беше добре? Ангелите можеха ли да умират?
- Добре съм! - извика в отговор и отново се запъти към архангела. Сцената се повтори. Отново и отново, и отново... Не знаех от къде Кастиел намираше сили да се изправи след всеки следващ сблъсък.
- Откажи се - каза някак отегчено Гейбриъл. - Не виждаш ли, че нямаш шанс срещу мен? - Кастиел го погледна убийствено.
- Тогава първо ще се заема с последователите ти - той се запъти към един от ангелите, докосна го по челото и онзи изчезна.
- Какво правиш? - извика Гейбръл, уплашен от намаляващия брой ангели. - Как го правиш? - промени въпроса си. Странно, но като че ли тона му ми се стори някак истеричен.
- Научил съм си урока - подвикна приятеля ми. В неговия глас пък имаше тържествуващи нотки. Гейбръл замахна отново към Кас, но този път не се случи нищо. Не, по-точно не се случи нищо на приятеля ми. Архангелът ме погледна някак уплашен.
- Какво правиш? - попита ядосано. Погледнах го неразбираща.
- Н-н-не го правя аз - казах объркана. Само за миг се озова до мен и ми заби шамар.
- Не лъжи, кучко! - изрева той. Обърнах лицето си отново към него и тъкмо, когато щях да му отвърна подобаващо, когато бях прекъсната.
- Не обиждай майка ми! - извика до болка познат глас и обърнах главата си към вратата. Джеси! - извиках вътрешно. Синът ми, детето, което си мислех, че няма да видя никога повече, стоеше на няколко метра от мен. И от бесния архангел.
- Джеси, бягай! - изпищях ужасена.
- Той те удари! - изкрещя и той.
- Няма значение! Просто бягай! - О, Боже, защо не ме слушаше! Само за миг Гейбриъл бе до него.
- Значи и малкото изчадие е тук! Е, още по-добре! Няма да ми се наложи да те търся след като убия нея! - каза доволно и посегна към него. Някаква неизвестна сила нахлу в мен, изгаряйки вените ми. Бе толкова мощна, че не можех да се удържам. Стегнах мускулите на ръцете си и разкъсах превръзката около тялото ми. Затичах се към Гейбриъл, който ме гледаше неразбиращ. Самата аз не разбирах какво става. Чувствах се странно силна. Не че преди не се чувствах силно, но сега бе различно. Чувствах, че бях необикновена.
- Анджи - извика още един познат глас. Филип! Той беше тук! С мен. Отново.
- Анджелина - извика Кастиел. - Убий го! Докосни го!
- Какво? - прошепнах неразбираща. Кого да докоснех?
- Гейбриъл! Силата е в теб! Убий го - извика почти паникьосано. Гейбриъл тръгна да бяга, но Филип препречи пътя му.
- Никъде няма да ходиш! - каза му заплашително и го хвана. Приближих се бавно до него.
- Май няма къде да ходиш! - гласът ми звучеше някак извратено. - Сега ще си платиш за всичко! За Боби! - ударих го. - За Бен! За Виктор! За Майка ми, за баща ми... - изреждах, прекалено настървена, за да видя къде го удрям. Усетих, че моментът бе настъпил. Хванах го за гърлото и го стиснах. Отне ми всичката останала сила, но разбрах, че беше свършен. Шията между ръцете ми бе изчезнала.
- Анджи - каза тихо Филип, но аз го прекъснах, хвърляйки му се на врата. Впих устните си м неговите, като не го оставях да диша.

Не можех да го пусна. Държах го в прегръдките си и не исках да го пусна.
- Мислех си, че никога няма да те видя! - признах тихо. Сълзи от радост се стичаха по бузите ми. Той стисна още по-силно ръцете си около кръста ми.
- Знам. Аз също. - целуна ме отново. В този миг Джеси се приближи до нас.
- Мамо - проплака тихо той. Отделих се с усмивка от Филип и го взех в прегръдките си.
- О, скъпи! - изрекох тихо. Радостта ми да го видя беше безкрайна, но това не попречи да му се скарам: - Какво си мислеше преди малко? Та той можеше да те нарани! Можеше и да те убие! - последното го казах по-скоро уплашено, отколкото заплашително. Прегърнах го силно. Обърнах се към Кастиел. Изглеждаше някак уморен. И беше разбираемо.
- Кас - казах тихо и пристъпих към него. - Как да ти благодаря? Ти се изправи срещу своите за да защитиш нас. За да защитиш мен - допълних тихо. Изместих Джеси, който все още беше в мен на лявата си страна, и прегърнах ангела. - Благодаря ти! - прошепнах и стиснах очи. "Благодаря ти за всичко, което направи за нас! Съжалявам, че трябваше да се биеш с братята и сестрите си. Не исках да се стига до тук."
- Успокой се, Анджи. Направих това, което трябваше да се направи. Никой човек не заслужава животът му да бъде отнет. По какъвто и да е начин.
В този миг врата де отвори с гръм и трясък.
- Какво става тук?? - изкрещя Дийн. - Защо никой не излиза? Тя добре ли... - погледът му попадна върху мен. Щом ме видя, хвърли оръжието си на пода и се затича към мен. Трябваше да пусна Джеси много бързо на земята, за да не го смаже. - О, Анджи! Помислих си, че те сме те изгубили! - засмях се някак облечено.
- И аз се радвам да те видя, Дийн - отдалечи ме от себе си и ме огледа щателно. Явно шамара на архангела се бе отпечатал по някакъв начин, защото очите му се впиха в бузата ми.
- Кой го направи? - попита гневно.
- Гейбриъл - отвърна Кас. - Дийн, успокой се! - явно той продължаваше да ругае на ум. - Вече го няма! Анджелина го уби.
Дийн ме погледна странно.
- Сериозно? Ти си го убила? - кимнах. - Брей, явно наистина си силна! Със Сам се опитвахме много пъти, но... - не чух остатъка от думите му. Обърнах се към брат му.
- Сам! - прошепнах. Той стоеше и ме гледаше със сълзи в очите. Явно не очакваше да ме види отново. Да си призная, и аз не очаквах ще стоя пак пред него. - Сам! - извиках леко и се втурнах към него.
- Анджи! - изрече, щом попаднах в прегръдките му. Стоях там сгушила се в него, плачейки. Стояхме така две-три минути, когато Кас ни прекъсна.
- Мисля, че е по-добре да се върнем в къщата на Боби. Всички трябва да си починем.
Филип му кимна и се приближи до мен. Усмихнах се на Сам и прегърнах любимия си.

- Планът им е бил да ме убият веднага щом войната приключи. Това е бил планът, замислен още преди раждането ми. Емилия ми го каза - продължавах разказа си. Филип се разтресе от гняв.
- През всичките тези години си мислех, че ми е помагала! Кучка! - почти извика той.
- Филип, успокой се! - каза тихо Сам. - Джеси спи.
- Съжалявам - промълви той. - Но да разбереш, че единствения човек на който си вярвал през целия си живот, те е лъгал в очите, е доста кофти чувство.
- Ти знаеше ли за плана, Кас? - попита Дийн. Не знам защо, но си мислех, че изпитва някакви съмнения за това на коя страна е Кастиел.
- Да. Но никога не съм го подкрепял. Даже си помислих, че съм ги спрял. Но са ме изиграли.
- Нали чуваш мислите им? Как така не си чул за това? - попита Сам. И на мен ми беше любопитно.
- Не са мислели за това, когато се били около мен. Или Гейбриъл е направил нещо. Не съм сигурен. - призна някак виновно той.
- Не си виновен, Кастиел - казах твърдо. - Все пак съм още жива, нали? Това е най-важното.
- Да - кимна той. - А освен това и бебето ти е здраво и... - ченетата на всички увиснаха.
- К-к-какво? - попитах заеквайки.
- Бебе? - попита Филип объркано. Погледите ни се засякоха.
- Мислех, че вече си разбрала - оправда се Кас. - Защо мислиш, че припадаше постоянно?
Притиснах корема си с ръце и се замислих. Всичките припадания, умората и различните чувства... Всичко се вързваше! Сълзи от радост се появиха в очите ми.
- Бебе! - прошепнах щастливо. Обърнах се към Филип и го приближих радостна. - Ще си имаме бебче! - казах през сълзи и го прегърнах. Той ме целуна по челото.
- Хееей, ще ставам чичо! - провикна се Дийн и ме завъртя. Засмях се.
- Поздравления - каза тихо Сам и ме прегърна. Можеше да каже още много неща, но и това беше достатъчно.

- Не мога да повярвам, че си бременна - почуди се още веднъж Филип, докато целуваше голия ми корем. Бяхме си легнали преди около два часа, но още не можехме да заспим.
- Знам. Аз самата не мога да го осъзная. А коремът ми вече е започнал да наедрява - засмях се и прокарах за стотен път ръката си по леката издутина. Филип ме целуна по стомаха, като всяка с всяка следваща целувка се приближаваше към лицето ми.
- Ще трябва да изместим сватбата за по-ранна дата - промърморих недоволна.
- Защо? - поинтересува се той, докато обсипваше лицето ми със сладките си целувки.
- Защото не искам да изглеждам като хипопотам на сватбената церемония! - той се захили с пълно гърло. Погледнах го на криво. - Какво е толкова смешно? - попитах любопитно и раздразнено едновременно.
- Ти никога няма да приличаш на хипопотам. Поне не и за мен - усмихна се и ме целуна. Отвърнах съсредоточено на целувката, влагайки цялата си любов в нея.
- Обичам те! - промълвих нещо.
- Не повече от мен! - прошепна и махна остатъка от дрехите си.

Епилог първа част - след десет години

От странична гледна точка

Беше прекрасен ден. Слънцето се показваше весело иззад облаците, огрявайки зелената земя. Малкото момиченце бягаше щастливо поради факта, че баща й не може да го стигне. Той, естествено, можеше да я догони, дори да я надбяга, но се преструваше, само и само за да направи своето момиче щастливо.
- Филип! - извика строго млада жена, носеща кана, пълна с прясно изцеден портокалов сок. Двамата тичащи се заковаха на едно място. Много добре знаеха какво означава този тон. И какво точно щеше да се случи. - Виктория не бива да тича толкова много! Ще се изпоти и ще настине! - каза недоволно майката.
- Мамо! Няма да се разболея! - каза момиченцето недоволно. Все пак бяха прекъснали така интересната й игра!
- Виктория, водим този спор от мига, в който се научи да тичаш и говориш! Знаеш, че винаги губиш! - каза полу-строго, полу-развеселено младата жена. Остави каната върху малката масичка. - Филип, Джеси прибра ли се? - попита съпруга си тя. Младият мъж погледна часовника си.
- Всеки момент трябва да пристигне - погедна към съпругата си. - Анджи, успокой се! Нищо няма да му се е случило! - успокои я той, щом видя че се оглежда притеснено. Жената тръсна глава.
- Виктория, моля те, спри се поне за миг! - каза през смях, щом видя, че дъщеря й се опитва да хване летящите наоколо пеперуди.
- Мамо! - проплака недоволно момиченцето. - Винаги ме прекъсваш, когато ми е най-забавно!
- Брат ти скоро ще се върне. Не искаш да си прекалено уморена, за да не можеш да си играеш с него, нали? - Това подейства моментално. Момиченцето се спря и се запъти към люлката на верандата, покатери се върху нея и я залюля.
Мъжът застана зад любимата си и я прегърна.
- Значи Джеси ще доведе и Ейми? - попита младият мъж. - Е, най-накрая да видим момичето!
- Какво толкова? Щом се обичат, защо да не я доведе и тук? - жената облегна глава на рамото на мъжът си и смръщи леко вежди. - Не мислиш ли, че порасна прекалено бързо? - попита притеснено жената, набюдавайки момиченцето.
- Скъпа, сигурно на всички родители им се струва така! - засмя се той. Двамата се загледоха в детето си. Преди десет години, когато бяха разбрали, че тя ще се появи на бял свят, се бяха заклели, че винаги ще са до нея. - Тя толкова прилича на теб!
- Какви ги говориш? - каза през смях жената. - Характера й се същият, като твоя!
Мъжът се намръщи леко.
- Не говорех за това. Говоря за външния й вид. Тя е твое малко копие! - каза някак гордо, но и притеснено. На съпругата му това не й убегна.
- Какво има, Филип? - попита разтревожена тя.
- Мислиш ли, че и тя е като теб? С такава кръв?
Въпросът накара жената да се намърщи замислено.
- Напълно възможно е. Все пак е плът от моята плът. Няма начин да не има поне малко от това в себе си. - мъжът се замисли за миг и кимна в съгласие.
- Хей, защо сте толкова унили? - долетя далечен глас.
- Чичо Дийн! - възкликна Виктория и се затича радостна към новодошлите гости.
- Хееей, - провикна се Дийн, вдигайки момиченцето високо. - Лелеее, колко голяма си станала! - възкликна мъжът през смях.
- Здравейте - провикна обърна се другият новопристигнал към родителите на момичето.
- Здравей, Сам - прегърна го жената.
- Добре дошли! - поздрави го мъжа и също го прегърна. - Къде се губите? Не сте минавали от цяла вечност!
- Е, познавате ни! Не можем да стоим на едно място за дълго време! - каза Дийн, приближавайки се към тях.
- Боже, Вики, колко голяма си станала! - възклика Сам, вземайки момичето от ръцете на брат си.
- Дааа, - проточи гордо детето. - Това е защото винаги си изпивам млякото и изяждам зеленчуците си. Въпреки че не ги харесвам особено - промърмори то, завъртайки очи към майка си, сякаш казавше "тя настоява", след това се засмя. Възрастните също се засмяха. В този миг се чу клаксон и Старата Луси се показа пред къщата.
- Батко! - извика весело Вики и се замятка в ръцете на Сам, който се принуди да я пусне бързо на земята. Тя се затича и скочи в прегръдките на младият мъж, който тъкмо слизаше от колата.
- Много прилича на теб, Филип. Имам предвид по характер. Иначе е одрала кожата на майка си - каза Сам, а двамата родители се засмяха. - Какво? - попита объркано той.
- Точно за това си говорихме, когато пристигнахте - призна Анджелина. - Всъщност, се чудехме, дали е като мен? Искам да кажа... Е, знаете какво искам да кажа! - довърши несигурно тя. Всички замълчаха. Явно никой нямаше точен отговор на този въпрос.
- Хей, изглеждате сякаш току-що се връщате от погребение! - извика младият мъж, когато се приближи. Виктория се бе покатерила върху раменете му. - Какво толкова се е случило?
- Нищо, скъпи - усмихна се Анджелина и повдигайки се на пръсти го целуна по челото. - Добре дошъл вкъщи! Липсваше ни! - каза тихо тя.
- О, мамо, и вие ми липсвахте! - каза и я прегърна. Въпреки че те не бяха рожденните му родители, Джеси ги обичаше. Обърна се към Сам и Дийн. - Как сте? Съм ви виждал от доста отдавна - каза докато стискаше ръцете им.
- Да, така е - каза Сам. - Ние сме добре. Ти как си? Как върви колежа?
- Добре съм, училището е добре.
- Няма ли да ни запознаеш? - попита Сам с повдигнати вежди.
- Няма нужда, аз мога и сама да се представя - каза уверено младото момиче и се обърна уверено към младите родители. - Аз съм Ейми Стрейт. Вие сте Анджелина и Филип - родителите кимнаха усмихнати. - Джеси толкова ми е говорил за нас.
- Ние също сме слушали много за теб - каза мило младата жена.
- Честно да ти кажа, по-красива си от колкото те описваше - добави весело Филип и смигна игриво на момичето. То, както и всички останали се засмяха весело.
- Аз съм Виктория, но може да ми казавш Вики - каза високо момиченцето и с това привлече вниманието върху себе си. - Много си хубава.
- Благодаря ти - отвърна удмихнато Ейми и се обърна към останалите двама мъже. - Нека позная - ти си Дийн - каза и посочи мъжът с коженото яке. Той кимна и подаде ръката си. - А ти си Сам - довърши усмихнато и се здрависа и с него.
- Значи пакостникът ти е говорил за нас, а? - отвърна Дийн и и повдигна вежди.
- Дааа - каза момичето. - Знам, че ти си женкар - каза направо, а Дийн помръкна и изгледа Джеси заплашително. Всички отново се засмяха, на бяха прекъснати от малкото момиченце:
- Хей, мамо, това не е ли чичо Кастиел? - каза малката. Всички глави се обърнаха в посоката, в която момичето сочеше. От нищото се бе появила мъжка фигура, която вървеше странно изкривена.
- Джеси, заведи сестра си и Ейми вътре - нареди Филип, щом видя, че мъжът бе покрит с множество рани, някои от които все още кървящи. Джеси само се обърна към къщата и поведе бързо момичетата.
- Кас! - извика Анджелина, щом видя че мъжът пада в тревата.
- Кастиел, какво ти се е случило? - попита Сам.
- Те се върнаха! - каза тихо мъжът. - Всичко започва отначало!

П.П. Така, ако някой преди е чел историята, ще забележи, че има промени. Сега започвам втората част наново и се надявам да се получи по-добре.

ВТОРА ЧАСТ - ДЖЕСИ

Първа глава

Вървях бързо, непозволявайки на момичетата да погледнат назад. Веднъж да се реша да доведа Ейми и това ще се случи!
- Какво става? - попита объркано Виктория. Тя отвори широко уста и една дълга прозявка излезе от там.
- Пак си бягала, нали? - попитах усмихнат, сменяйки темата.
- Ееее, знаеш че обичам да тичам наоколо! - оправда се тя и отново се прозя. Захилих се гърлено и погледнах към Ейми. Тя изглеждаше объркана. - Отново надбягах татко, но си мисля, че той се преструва на бавен - каза нацупено Вики. Подсмихнах се и я целунах по челото. Качихме се бързо по стълбите и влязохме в нейната стая - старата стая на Боби.
- Приятни сънища - поставих я нежно на леглото, но тя не ми отговори, защото вече бе заспала. Обърнах се към Ейми - Ще останеш ли тук, докато аз говоря с нашите? - тя кимна. Приближих се към нея и я целунах нежно. - Обичам те.
- И аз те обичам - обърнах се и слязох бързо по стълбите.
Останалите бяха в кухнята, скопчили се около Кас. Очите на майка ми бяха пълни със сълзи. Баща ми бе застанал зад нея, обвил ръце около тялото й. Сам и Дийн изглеждаха притеснени.
- Какво става? - попитах напълно сериозно. Макар и не толкова чест, през последните десет години сме се срещали с някой и друг демон. Напоследък, лично аз, срещах по един на всеки две седмици.
- Завръщат се - каза Дийн мрачно. Нямаше нужда да казва нещо повече - ловците се разбирахме и с една дума.
- Какво ще правим? - попита майка ми притеснено. - Не можем да се включим ей-така в нова война! Филип, какво ще сатне с Виктория? - започваше да се паникьосва и баща ми се опита да я успокои.
- Просто няма да я намесваме - каза твърдо. - Нито пък теб - добави и я погледна строго. - Все още не съм забравил какво ни причини преди десет години. Не искам да се случва пак - прегърна я по-силно.
- Аз предлагам засега да не правим абсолютно нищо - казах твърдо. - Тези от нас, които пътуват ще бъдат по-внимателни и винаги готови. Ще предупредим всички, които познаваме, а те ще предадат на останалите и така нататък... Няма да оставим ловците без информация - Сам и Дийн кимнаха твърдо, явно съгласни с планът ми.
- Но ти не бива да се намесваш - промълви Кас. - Сега, когато си по-възрастен, силите ти са се увеличили, макар и да не го осзънаваш. Ще се опитат да те привлекат към себе си. Отново.
Иззад мен чух тихи стъпки.
- Какво става тук? - чух тихият, но твърд глас на Ейми. - За какво война говорите? Какви са тези ловци?
Всички рязко се извърнаха към нея и оставиха Кас непокрит. Щом видя раните и кръвта му, лицато й стана бяло като платно.
- Ела навън - казах тихо и я поведох към верандата.

Поставих я нежно на единия стол. Тя наведе глава надолу и затвори очи. След по-малко от пет минути ме погледна с ясен поглед.
- Искам да знам всичко. Без лъжи, без недоизказани истории. Абсолютно всичко.
Погледнах я тъжно в очите - как да й кажех всичко, без тя да полудееше? Накрая все пак поех дълбоко въздух и започнах.
- Анджелина и Филип не са истинските ми родители. Осиновиха ме преди десет години. Дори не познавам истинската ми майка, а баща ми... - поех отново въздух. - Баща ми е демон. Не ме прекъсвай, моля те - казах бързо, щом видях, че тръгва да казва нещо. - Всичко ще ти се изясни. Та, биологичната ми майка е била обладана от демон, който я е принудел да износи мен. Звучи отвратително, знам, но това е истината. Когато ме родила, майка ми веднага ме дала за осиновяване. Така попаднах при първите си осиновители. Когато станах на десет, Сам и Дийн се появиха и ми разясниха всичко за свръхестественото. Преди десет години имаше много голяма битка - водеше се ей-там - казах и посочих голото поле. - Тогава те се опитаха да ме накарат да умаствам, но не успяха. Аз имам някои способности и тогава отидох до Австралия - очите й се разшириха, а аз се засмях. - Както и да е, там срещнах двама ловци и те говореха да тази битка и реших, че мога да помогна. Върнах се тук и дойдох в тази къща - тя принадлежеше на Боби. Той бе ловец. Загина преди десет години. Всъщност, и аз загинах тогава - тя си пое дълбоко въздух. - Имаше двама ловци - Бен и Виктор, които пожертваха себе си - единият, за да върне мен, а другият - за да спре войната. Това се нарича сделка. Когато човек си поиска нещо от демон, той му го дава, но след десет години се връща и взема душата му. Но в онзи случай, тя взе душите им веднага - довърших тъжно. - Винаги ще се чувствам ужасно заради тях - добавих тихо и тръснах глава. - Така, трябва да знаеш, че и ангелите съществуват - Кас е такъв. Ето защо одйде тази вечер - за да ни предупреди за предстоящата нова битка.
Завърших краткият си разказ и заочаквах реакцията й.

Втора глава

Та стоеше и ме гледаше втренчено. Все още не проронваше и дума.
- Ейми - казах тихо. - Добре ли си? - тя премигна и се изправи рязко. Започна да ходи напред-назад.
- Дали съм добре? Не, не съм добре! - отговори бързо, не позволявайки ми да изрека и думичка. - Току що разбрах, че демоните и ангелите, и въобще всичко, за което съм си мислила че е измислица, всъщност съществуват. А, и че приятелят ми, всъщност е полу-демон, и работата му е да лови всички тези неща с ненормалното си семейство! Което всъщност не е истинското му семейство, защото баща му е демон! - изписка и оърна рязко главата си към мен. - Ако не се бе случило това с чичо ти... Или какъвто беше там, щеше ли някога да ми кажеш за всичко това? - попита тихо и ме погледна обвинително. Поклатих глава. - И какво? Щяхме да продължаваме да живеем така? Да изчезваш от училище и да не знаем кога ще се върнеш? Или дали ще се върнеш - каза тихо. Приближих се към нея.
- Нямаше да ти кажа, защото така щеше да си в безопасност! Нямаше на всяка крачка да се чудиш и оглеждаш за някой, който да те следи! Нямаше да живееш в постоянeн страх! - изкрещях в лицето й. Вече едва се сдържах!
- И си мислиш, че сега няма да се страхувам постоянно? - попита тихо. - Мислиш, че няма да стоя до късно и да чакам да ми се обадиш за да разбера дали си добре? Знаеш ли, не мога да живея така - поклати глава и влезе бързо в къщата. След по малко от минута излезе, носейки чантата с вещите си.
- Ейми, какво правиш? - попитха заплашително.
- На теб на какво ти прилича? - отвърна язвително тя. - Няма да остана тук и минута повече. Няма да участвам в тази лудост! - изкрещя и се затича към колата ми. Отоври я и бързо потегли, преди да успея дори да кажа и дума. Стоях и гледах как приятелката ми си отива с моята кола!
Но какво ли очаквах? Че щеше да приеме всичко нормално и да остане с мен! Запътих се бавно към верандата и седнах на голямата люлко.
- Май не мина много добре - чух гласа на Сам. След малко седна на едно от креслата.
- Може и така да се каже - подсихнах се. - Ако зависеше от мен, никога нямаше да разбере за всичко това.
- Знаеш, че нищо не зависи от нас. Може би така е по-добре. Може би нашият свят нямаше да добър за нея.
- Да, може би - потреперах от студ. - Брей, вечерите стават все по-студени. Да влизаме вътре. Нищо чудно Виктория да стане след малко и да оглуши къщата.
Едва го бях изрекъл и чухме викът й:
- Батко, ела тук! - засмяхме се със Сам и се запътихме към къщата. Е, приятелката ми ме бе напуснала, мислейки че съм ненормален, но се чувствах добре. Все пак бях при семейството си.

Трета глава

Пътувахме вече два часа в старата Импала. Сам и Дийн ми предложиха да ме откарат, понеже останах без превоз така внезапно. Сам извади една от касетките и я сложи в касетофона. Касетофон! През 21 век! Поклатих глава и се усмихнах щом чух звуците.
- I'm on a highway to hell - изпя Дийн щом дойде припевът. Сам и аз се засмяхме. - Какво, не пея толкова фалшиво! - обиди се той, а ние се заилихме още повече. Отминахме една катастрофирала кола, която ми се стори позната.
- Джеси, това не беше ли твоята кола? - попита тихо Сам.
- Ейми! - изкрещях и едвам дочаках Дийн да спре. Издкочих и бързо се приближих до другата кола. Тя бе в ужасно състояние - предната броня бе размазана, фаровите - изпочупени... Всъщност цялата предна половина на колата бе размазана. Отворих вратата, или поне което бе останало от нея и видях огромни петна от кръв. Огромни петна от кръв.
- Ейми - поршепнах тихо. - Ейми - изкрещях, а викът ми проехтя в простарнството.
- Ейми не е тук. Моля оставете съобщение след сигнала... - обърнах се рязко. Ейми стоеше пред мен, но изглеждаше ужасно... Имаше рани навсякъде, костта на лявата й ръка се виждаше а целите й бедра бяха покрити с кръв. Тя затвори очите си, и когато ги отвори те бяха катранено черни. Ужасих се. - О, хайде, не изглеждам толкова зле - каза с мазен глас. Хвана счупената ръка и я дръпна рязко. Костта се върна бързо на мястото си, а на мен ми призля.
- Какво си направила с Ейми? - попита Дийн и насочи пистолет към Ейми или която и да леше.
- Защо не попитате нея? - усмихна се зловещо, затвори очи и гъст черен дим излезе от устата й. Когато димът изчезна напълно, наоколо стана прекалено тихо. Ейми се строполи на земята, давейки се.
- Джеси - прошепна толкова тихо, че ако не бях напрегнал слуха си нямаше да я чуя.
- Тук съм, Ейми. Не говори - казах й нежно. Обърнах се към Сам. - Обади се на спешна помощ. Извикай линейка - идва се сдържах да не изпадна в паника.
- Не... - каза тихо Ейми. - Катастрофата... бе тежка... изгубих прекалено много кръв... няма смисъл...
Поклатих глава, стискайки устни. Исках да й кажа, че греши, че ще се оправи, но... Тя беше права. Все пак майка й е била лекар, а тя вървеше по нейните стъпки... Бях забравил, че е медицинска сестра.
- Хайде, Ейми, ще се оправиш... Ти трябва да се оправиш! - изкрещях, но тя вече не ме чуваше. - Ейми - извиках и я дръпнах в прегръдката си. Клатех я напред-назад, не искайки да я пусна. Усетих ръцете на Сам върху раменете си.
- Съжалявам - прошепна. - Знам, че сега не ти е до това, но трябва да я погребем. Не трябва да допускаме да се случва отново - обърнах се с невярващ поглед към него.
- Искаш да кажеш, че... - не успях да довърша.
- Налага се - обади се Дийн. - Ако се случи отново... Ти ще бъдеш безсилен! Видя какво се случи днес! Ти бе толкова ужасен, че не знаеше какво да направиш... в първият момент дори не се усети, че е обладана.
Стиснах очи и се обърнах отново към тялото на Ейми. Пуснах я внимателно на земята и се отдалечих от нея. Гледах как братята повдигат внимателно тялото й, как я поставиха в колата и Дийн извади запалка. Затворих очи и чух щракването, а след това и нарастващия огън. Обърнах се и влязох бързо в импалата. След около минута и те се качиха. Помълчаха малко, а след това Дийн се обърна към мен.
- Съжалявам, хлапе. Не трябваше това да се случва. Не биваше да го позваляваме - поклати глава и запали колата. - Хайде, ще отидем у вас и...
- Не - казах рязко. - Не искам да се прибирам вкъщи. Закарайте ме в общежитието.
Сам понече да каже нещо, но се отказа. Спогледаха се с Дийн, кимнаха си леко един на друг и колата потегли.

Извинявам се ако съм допуснала грешки :cute:

Трета глава (втора част)

- Благодаря, че ме докарахте - казах на бързо и слязох от колата. Зад мен се чу затварянето на още две врати. Спрях и въздъхнах. - Оставете ме сам, хора. Не искам да виждам никого.
- Виж Джеси... - започна Сам, а аз се вбесих.
- Казах да ме оставите на мира! - ядът подсилваше свръхествените ми сили и те се подчиниха. Тръгнаха към колите си, опитвайки се да спрат да ходят, но не успяваха. Виждах объркването в очите им - не можех да ги съдя. Отдавна не бях ползвал силите си.
- Стига, Джеси - едва промълви Дийн. Напрегнах сили и ги накарах да влязат в колата и да потеглят. Едва когато завиха зад завоя се запътих към апартамента си. Общежитието бе тъмно, но това не бе странно. Нямаше никой в него. Всички се бяха разотишли при семействата си. Отключих набързо и отворих вратите на гардероба. Извадих една чанта и нахвърлих някои по-важни неща в нея. Нямаше да остана тук. Не можех да остана в апартамент, в който Ейми бе докосвала всичко...
- Ейми - прошепнах и се отпуснах в едно от креслата. Господи, Ейми! - изревах вътрешно и зарових лице в ръцете си. Как допуснах да се случи това? Как въобще й позволих да тръгне сама!? - Какъв идиот съм! - взех една от снимките ни и се вгледах в нейния образ. - Съжалявам - прошепнах тихо, галейки снимката. - Аз съм виновен... Трябваше да ти кажа още в началото, трябваше да те науча как да се пазиш, за да не стигне до тук... Но вече е прекалено късно! Прекалено късно е... - стиснах очи и заридах. - Господи, защо съм такъв? Защо всеки който обичам, трябва да бъде застаршен? Това ли ще е животът ми? Вечно сам, страдащ... - изкрещях и захвърлих снимката в отсрещната стена. Стъклото на рамката се счупи шумно на хиляди парченца. Изправих се и се приближих до един от шкафовете и избутах всичко с ръка. Фигурките и снимките се разбиха, срещайки пода. - Мамка му! - изревах и обърнах креслото, в което до преди минути стоях. То се обърна с трясък и веднага след това стана тихо. Обърнах се рязко към гардероба и извадих останалите дрехи. Вгледах се във вътрешната стена. - Добре, така да бъде - казах тихо. - Щом искате война, ще я имате! - махнах преградата. В стената имаше нещо като сейф, в който държах оръжията си. Взех още една чанта и започнах да ги слагам в нея.
Вършех всичко механично. Не мислех... Не можех да мисля трезво. Взех всичките пари, който бяха в сейва и ги натъпках в чантата с оръжията. Взех и тази с дрехите си и се обрънах към изхода. Тряснах вратата, без дори да се обърна.
Излязох на улицата. Бе три през нощта и навън нямаше никой. Доближих се до някаква стара кола и я отклйючих внимателно. За сега щеше да свърши работа. Хвърлих чантите на задната седалка, оголих жиците и ги опрях една в друга няколко пъти, докато най-накрая колата не запали. Включих фарове и потеглих. Даа, това бях аз - сам, с тъмно минало и мрачно бъдеще. А настоящето... Единственото, което знаех, бе че щях да избия всяко едно противно копеле, което ми се изпречеше. И щях да се наслаждавам на смъртта им.

ШЕСТ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

След няколко часово непрекъснато шофиране най-накрая реших, че е време за почивка. Отпуснах глава назад и затворих очи, но след няколко секунди телефонът в джоба на дънките завибрира. Оставих го да звъни, докато най-накрая вибрацията прекъсна, показвайки ми, че галсовата поща се е включила. Въздъхнах силно и стиснах още по-силно очи.
- Това няма да те накара да заспиш по-бързо - чух равен глас и за по-малко от секунда извадих пистолета си и го насочих към мястото, откъдето се чу гласът на...
- Кастиел - казах някак оттегчено. Преглътнах шумно и прибрах бавно оръжието.
- Какво ти става? - попита ме той с гневна интонация, а аз се изненадах. Обикновено гласът му звучеше равно, без някакви емоции. Сега явно го бях ядосал, което си беше един вид постижение. - Не е никакво постижение, идиот такъв! - продължи все така гневен. - Защо не отговаряш на обажданията на родителите ти? Знаеш ли, че заради теб настроението в онази къща е непоносимо? Анджелина, Филип, Сам, Дийн... Дори и малката Виктория не е същата! Вечно пита за теб, а когато Анджелина и Филип не й отговорят, започва да плаче и се заключва в стаята си! И защо? Защото на теб ти пука толкова малко за тях, че дори не им звъниш! - погледнах го втрещен и премигнах бавно.
- Мислиш, че не ми пука? Знаеш ли защо не им звъня? Защото не искам те да ги открият! - извиках яростно. - Толкова време се стараех да залича връзката ми с който и да е от тях, само и само да ги предпазя! И за какво - в един момент да се появиш и да развалиш всичко! - стиснах яростно юмруци. - Знаеш ли колко опасно е в сега покрай мен? Или някой вечно ме преследва, или аз вечно преследвам някой... Всичко е толкова объркано, че просто няма накъде повече! А ти ми казваш, че не ми било пукало!
Последната дума оттекна в притихнала кола, оставяйки след себе си некомфортна тишина. Извърнах погледа си от ангела и погледнах по навик в огледалото за обратно виждане.
- О, мамка му! - промълвих и стиснах зъби. Кастиел погледна назад и изруга, нещо, което много рядко можеше да се види.
- Много ли са силни? - зададе тихо въпроса си.
- И представа си нямаш - опипах дръжката на пистолета си, но после се отказах. Нямаше да има полза - куршумите бяха най-обикновени. Щяха да наранят само телата им, и ефекта щеше да е нулев. Тогава ми хрумна нещо. - Могат ли да те проследят? - Кастиел се обърна бавно към мен.
- Не. Разбират, кога съм бил на дадено място и накъде съм тръгнах, но им отнема доста време за да разберат крайната ми цел. Защо? - усмихнах се леко.
- Е, май все пак ще трябва да отида вкъщи. Проблем ли ще ти е да ни преместиш заедно с колата? - попитах бързо, а Кастиел се обърна към мен с усмивка и в повдигнати вежди.

Само секунди по-късно през предното стъкло на колата можех да видя старата къща на Боби. Стаите бяха слабо осветени, сякаш някой скоро беше починал и живущите в къщата са в траур. Кастиел повдигна леко вежда слушайки мислите ми и поклати глава.
- Мисля, че е по-добре да вляза първо аз - каза тихо той. Симнах му и му казах на ум: Само побързай. Трябва да изчезнем колкото се може по-бързо. Той само кимна и изчезна. Отворих бавно вратата на колата и слязох тико от нея. Дапътих се бързо към верандата и тъкмо когато щях да натисна дръжката на входната врата, тя се отвори рязко.

Филип

Кастиел се появи изведънж, стряскайки Анджелина до припадък. Напоследък силите й се бяха изчерпали и сега просто не издържа. Добре, че Сам бе до нея и я подхвана, преди да се е сгромолясала на пода.
- Тя добре ли е? - попита Кас тихо. Кимнах му и разтърках уморено очи.
- Просто е изтощена. Всички сме изтощени - промърморих, но всички ме чуха.
- Джеси е тук - каза изведнъж Кас и аз се обърнах подскачайки към него. Сам и Дийн възкликнаха удивено, а аз се запътих бързо към вратата и я отворих със замах.
Джеси, който стоеше сега пред мен, нямаше нищо общо с момчето, което видях последно преди половин година. Само за шест месеца беше заприличал повече на 30 годишен мъж, а не на 19 годишен тийнейджър. Вгледах се в очите му и в тях видях няколко чувства - радост, болка, вина, страх и тревога. Стоях още секунда така и се приближих бавно към него. Видях по лицето му как едва се сдържаше да не отстъпи назад. Когато застанах плътно пред него изпуснах шумна въздуха от гърдите си и го прегърнах силно. Само след секунда усетих и неговите ръце да ме прегръщат и започнах да се смея през сълзи. Останахме така около половин минута, след което се отдръпнахме един от друг, леко смутени.
- Къде е мама? - попита ме тихо, а аз не повярвах на ушите си. Толкова се бе променил! Гласът му бе дрезгав, въжествен, твърд... Въздъхнах, осъзнавайки с тъга, че момчето в него бе изчезнало, заменено от този непознат мъж.
- Почива си - отвърнах най-накрая на въпроса му. - Кас се поями изневиделица, тя се стресна и припадна.
- Добре ли е? - попита притеснено.
- Да, просто е изтощена. Всички сме изтощени - подканих го да влезе и бързо затворих след него. Сам и Дийн явно ме бяха последвали, защото когато се обърнах те гледаха заплашително Джеси. Мислех да им кажа, че всимко е наред, но Кас ме спря с леко движение на ръката. Кимнах му леко и поех дълбоко въздух, очаквайки реакцията на братя Уинчестър.

П.П. Така, знам, че това е първият ми пост от много време, но от както сме почнали даскало музата не ми идва и това е! Едва се напънах да извисля това, което сигурно ще си проличи и докато го четете (или четеш Вени, знам че ти следиш ;d ). Не мисля да има още много глави, затова сигурна след още няколко поста всичко ще приключи, но пък имам още една история, която ще пусна след това

Извинявам се ако има правписни грешки, обаче достa ми се спи ;d

Филип

- Чудесно, героят най-накрая се появи! - каза иронично Дийн и зачака реакцията на Джеси. За изненада на всички, той не отговори. - Какво, умори се от безкрайното ловуване и реши най-накрая да ни посетиш? А може би си решил да си почиваш и не си искал да те притесняваме?
- Престани, Дийн - обади се спокойно Сам.
- Няма, Сам! Заслужава си го - добави и изгледа Джеси с повдигнати вежди. Колкото и да беше ядосан заради отсъствието и игнорирането то страна на малкия, Дийн бе страшно изненадан от промяната. Както и Сам. Личеше им по погледите - съжалението прогаряше дупки в Джеси. - Какво да не си онемял! По дяволите, кажи нещо!
- Съжалявам - промълви най-накрая Джеси, а Сам и Дийн подскочиха от изненада. Гласът му определено ги изненада - Не трябваше да идвам тук. Сега трябва да се изнесете. Веднага - каза твърдо и се обърна към мен. - Трябва да събудим мама, но Виктория не трябва да знае, че съм идвал. Ако разбере ще я открият веднага. И ще я убият.
- Не може да си сигурен - започна Сам, но Джеси го прекъсна
- Сигурен съм. Демоните напоследък са жестоки. И преди бяха, но сега... Сега не се спират пред нищо, дори и публичността не ги плаши. Напротив, доста често извършват нападенията си пред много хора. Сякаш искат всички да разберат, че свръхестественото съществува. Всички са полудели - прошепна на себе си и тръгна към кухнята, издавайки тихо стенание.
- Ранен ли си? - попитах го притеснен. - Седни, ако трябва.
- Нищо ми няма. Вече зараства. Сериозно, и по-зле съм бил - добави с крива усмивка.
- Съмнявам се - промърмори Дийн, преди Сам да го сръга да мълчи. Джеси се усмихна някак криво, хвана краищата на тениската си и я съблече бързо. По тялото му имаше ужасни белези. Някои бяха по-пресни от други, но всички бяха от последните шест месеца. Най-лошото нараняване бе в долната дясна част на корема му. Кожата около шева бе започнала да пожълтява, а самият шев заздравяваше.
- Наистина не изглеждаш добре - каза Сам докато малкия обличаше тениската си.
- Нищо ми няма. Настина, няма нищо.
В този миг от съседната стая се чу раздвижване. Най-вероятно Анджи се е събудила. След по малко от минута се появи на вратата, прозявайки се.
- Какво е станало? Чувствам се толкова изморена… - недовърши изречението си, защото погледът и попадна върху Джеси. Вгледа се в него с невярващи очи, после се обърна към мен за да се увери, че картината не е плод на въображението й. Аз само се усмихнах и й кимнах бавно, като след това тя отново се обърна към сина ни. Преглътна бавно и прошепна – Джеси? – той я погледна и кимна бавно. – Ооо, Джеси! – почти извика и се хвърли отгоре му. – О, Господи! Ти си добре! Наистина си добре! Защо не се обаждаш или не ми вдигаш? Поболяваме се от мъка!
- Знам и съжалявам, - започна, но въздишката на Анджи го спря. И тя, като всички останали се изненада от гласа му. Той само въздъхна и продължи. – но сега трябва да си стегнете багажа. Татко ще ти обясни по-късно, а Виктория не трябва да разбира, че сте ме видели. Това ще я постави в по-голяма опасност отколкото е сега. Кастиел ще ви помогне с преместването, нали? – обърна се той към ангела, който му кимна утвърдително. Сега трябва да изчезвам, ще ви се обадя когато мога, обещавам – добави, щом видя изражението на майка си. Прегърна я силно, целуна я по бузата и се приближи към Сам. Той му стисна ръката и го прегърна силно. Джеси дори и не доближи до Дийн, защото знаеше, че големият Уинчестър му бе бесен. Приближи се до мен и ме прегърна.
- Съжалявам, че ви замесих в тази каша. Пази мама и Виктория.
- Спокойно, сине. Опазването им е моят живот. Но и ти се пази, моля те. Доколкото съдя по думите ти, навън е прекалено опасно, дори и за ловец.
- Аз не съм обикновен ловец, татко. Ще се чуваме. Хайде, Кас. Няма време.
Кастиел кимна и двамата тръгнаха към вратата. Анджелина се доближи до мен и аз обвих ръце около нея. Никой от четиримата не помръдна докато звукът от затварянето на врата на автомобил не отекна навън. След това всички изведнъж се оживиха. Сам и Анджелина се качиха горе да опаковат най-важните неща.
- Извинявай, че се държах с Джеси по този начин. Просто, той ми е като син и не искам да му се случи нещо.
- Знам как се чувстваш. Самият аз понякога забравям, че той не ми е истински син.
- Но той е. Това, че не е ваш биологичен син, не означава, че не го обичате. А и вие го отгледахте и му дадохте дом. Той осъзнава това.
Кастиел се появи изневиделица.
- Готов ли си, Дийн? – Дийн само му кимна.
- Къде отиваш? Мислех, че ще дойдеш с нас.
- Така е. Първо трябва да отида да говоря с Джеси. Трябва да му се извиня.
Кимнах му и се запътих към горния етаж. Трябваше да помогна с багажа.

Довечера или утре ще пусна и останалата част.

Много яка история ще се радвам на продължение !