***

Сто начина да се сбогуваш. Стотици сълзи във очите.
Сто начина да бъдеш сам, когато тръгнеш под звездите.
Казвам сбогом, сбогом, сбогом, крещя го с мощен глас.
Когато върна си гласа, дали ще помня кой съм аз?

Грейс

Стиснах очи. Можех да видя лицето му, жълтите му очи, тъмната му коса. Спомних си съвършения начин, по който пръс¬тите ни се преплитаха. Спомних си как седях до него в някаква кола, която май вече не съществуваше.
Обаче не можех да си спомня името му. Как бе възможно да забравя името му?
Сам.
Името му внезапно се завърна заедно с хиляди други неща: неуверено прошепнати в ухото ми стихове, китарата в ръцете му, формата на сянката, образуваща се под ключицата му, начина, по който пръстите му заглаждаха страниците на книгата, която четеше. Цветът на стените в книжарничката, гласът му, приглушен от възглавницата ми, един списък с новогодишните обещания, които всеки от нас беше записал. После дойде и останалото: Рейчъл, Изабел, Оливия. Том Кълпепър, който хвърля мъртъв вълк пред мен, Сам и Коул.
Родителите ми. О, Божичко. Родителите ми. Спомних си как стоях насред кухнята им и чувствах как вълкът вътре в мен се опитва да изпълзи навън, докато се карах с тях относно Сам. Спомних си как натъпках раницата си с дрехи и избягах в къщата на Бек. Спомних си как се давех в собствената си кръв.
Грейс Брисбейн.
Бях забравила всичко това като вълк. И щях да го забравя отново.
Коленичих, защото да стоя изправена, внезапно ми се стори непосилно и обвих ръце около голите си колене. Някакъв кафяв паяк притича по пръстите на крака ми, преди да имам възможност да реагирам. Птиците над главата ми продължаваха да пеят. Ярките и горещи петна от слънчева светлина танцуваха по земята. Топъл пролетен вятър зашумоля сред младите зелени листа и клонки. Гората дишаше край мен. Природата беше продължила по нормалния си път, докато мен ме бе нямало, но сега бях отново тук – едно малко, невъзможно късче реалност. Вече нямах представа къде ми е мястото или какво трябва да правя.


Сам
Без Грейс живеех в хиляди мигове, различни от настоя¬щия. Всяка секунда беше изпълнена с нечия чужда музика или с книги, които никога нямаше да прочета. Работа. Печене на хляб. Каквото и да е, стига да запълва мислите ми. Преструвах се, че всичко е наред, че това е последният ден без нея, а утре тя ще прекрачи прага ми и всичко ще бъде постарому, сякаш нищо не се е случило.
Без Грейс аз бях перпетуум мобиле, вечен двигател, захранван от неспособността си да спя и от страха да не изпусна мис¬лите си от контрол. Всяка нощ беше фотокопие на деня преди нея, а всеки ден беше фотокопие на отминалата нощ. Всичко ми се виждаше някак сбъркано: усещах къщата пълна до пръсване, въпреки че тук беше единствено Коул Сейнт Клеър и никой друг; спомените ми бяха пропити с видения за Грейс, покрита със собствената си кръв и трансформираща се във вълк; самият аз не се променях, а тялото ми оставаше недосегаемо за сезоните. Чаках влак, който никога нямаше да спре на тази гара. Въпреки това обаче не можех да спра да чакам, защото кой бих бил в такъв случай? Наблюдавах собствения си свят, отразен в огледало.
Рилке бе казал: Такава е повелята на Съдбата: да бъдеш противоположен, да бъдеш противоположен на всичко, нищо друго освен противоположен, винаги противоположен.
Без Грейс всичко, което имах, бяха песните за нейния глас и песните за ехото, останало след нея, когато тя спря да говори.
И тогава тя се обади.
Когато телефонът звънна, аз тъкмо се възползвах от топлия ден и миех фолксвагена, изстъргвайки останките от сол и пясък, с които безкрайната зима бе рисувала по каросерията. Бях смъкнал предните прозорци, за да слушам музика, докато работя. Завинаги щях да свързвам гръмките китари, преплитащите се вокали и набиращата сила мелодия на тази песен с надеждата за онзи миг, мига, в който тя се обади и каза: Ще дойдеш ли да ме вземеш?