Кървавата луна

by **Вени** Съб Авг 21, 2010 11:12 pm

Ето и нещо мое. Голяма част от вас са го чели до половината (може и така да се каже). Доста напред съм с главите (имам до 22-а включително), но не се знае дали ще имам муза и време, за да напредвам. Все пак ще завърша историята рано или късно :haha: , защото много я обичам и съм влагала доста от себе си в последните (изобщо във всичките) глави. Може дори да се каже, че за сега, тази история е най-доброто до което съм достигала в опитите си да пиша (с последните глави се гордея най-много, защото там мисля, че съм показала доста добре напредъла си). Дано да се хареса на тези, които не са я чели, а на останалите, които са запознати с нея, се извинявам, че започвам да пускам от начало и ако искате да разберете какво ще се случи по-нататък, ще се наложи да чакате Угриженост

: .

1. Призрачен шепот

Вечерта беше спокойна. Уличните лампи осветяваха града, събудил се за нощен живот. Звездите блестяха, а небето изглеждаше странно светло. Луната бе пълна и придаваше на тъмнината някакво страшно излъчване. Дъждовни облаци, обагрени във всички нюанси на сиво, черно и тъмносиньо, обхождаха звездния небосвод и закриваха от време на време небесните светила. Още от зазоряване над Земята се бе спуснал есенен хлад, което ясно показваше, че лятото си отиваше. Всички бързаха да стигнат до някое топло и сигурно място, защото по всичко личеше, че нощта нямаше да бъде обикновена.
Двамата старци Симеон и Здравка, стояха в хола на двустайния си апартамент и гледаха телевизия. Младият Николай беше на терасата, подпрял се на парапета и гледаше луната. Нещо в нея го привличаше. Той искаше да я докосне, да се слее с нея. Зениците му бяха разширени от възхищението, а тялото му потреперваше от леки конвулсии. Едва се сдържаше да не скочи от деветия етаж на старата сграда и да побегне към омагьосващата го Луна.
От вътрешната страна на апартамента се чу иззвъняването на жълтия телефон, с шайба, който беше купен преди повече от 20 години. Старата жена го погледна отегчено, пресегна се за да вземе дървения си бастун и с бавни и несигурни крачки стигна до целта си. Вдигна слушалката и въздъхна едно бързо „Ало?”
Докато баба му говореше вътре, Николай продължаваше да стои като хипнотизиран. Сините му очи се бяха вперили в луната и не мърдаха. Той целия нито мърдаше, нито мигаше, не смееше да диша дори. Колко нощи бе изкарал наслаждавайки се на гледката, но до този момент не бе виждал подобно нещо. Сега всичко бе различно. Обектът на наблюденията му, тази нощ, бе по-хубав от всякога. Освен облаците и необичайно светлото небе, Луната сякаш бе обагрена в кръв. Различните нюанси на червено и оранжево се преливаха образувайки картина, спираща дъха и смразяваща кръвта. За Николай всичко изглеждаше по друг начин. Вместо да се страхува, той се радваше на гледката си. В този момент, за него не съществуваше нищо друго, освен кървавата луна.
- Ники. – баба му извика с грохналия си глас – Майка ти иска да те чуе.
- Кажи ѝ, че съм навън. – каза по навик.
- Не си говорил с нея от месеци. Можеш поне да ѝ благодариш за парите.
- Ще ѝ напиша благодарствено писмо, в което ще намери и парите си. Не искам нищо от нея или от него.
- Николай! – повиши тон жената.
- Няма да говоря с никой от тях двамата! Знаеш много добре какво мисля за тях. – момчето изръмжа, гледайки баба си с убийствен поглед. Това я уплаши. Тя разтвори очите си и потрепери леко, след което сложи ръката върху лявата част на гърдите си. През това време Николай облече набързо якето си и излезе, затръшвайки входната врата зад себе си с всички сили. От това апартамента се разтресе и малко от мазилката над вратата падна.
Той мразеше родителите си. Те го бяха изоставили твърде малък, неспособен да се грижи за себе си и го бяха оставили на произвола на съдбата. Беше подритван, като заразно болно сираче и то от собствените си роднини. Беше живял с всеки един от членовете на големия род, но така и не намери мястото си. Единствена леля му го бе приела. Тя го обичаше и разбираше. Ако не бе изчезнала в гората, сега най-вероятно Николай щеше да бъде щастлив. Докато живееше с нея, нищо не му липсваше. Тя се грижеше за него, като за собствено дете. Всяка вечер, преди да заспи, въпреки че беше голям, му разказваше приказки с мистични същества. При пълнолуние го водеше някъде на открито и прекарваха цялата нощ, легнали на земята, загледани в луната. Често се разхождаха и в гората. Когато беше с нея, той се чувстваше сигурен. Нейните приказки даваха воля на въображението му и той сънуваше мечти. Винаги когато беше отчаян заради нещо или някого, му казваше „Помни, че си специален, Ники”. Тя бе всичко, от което някога щеше да има нужда. Колко дни и нощи бе обикалял из гората, за да я търси, колко сълзи бе пролял. Отчаяните му викове отекваха в мрачната гора и нямаше отговор. Сутрин се будеше с нейното име, а вечер заспиваше с образа ѝ. Така и не се примири, че тя няма да се върне повече при него. Все още, когато беше пълнолуние будуваше цяла нощ и се разхождаше в гората, с надеждата, че ще я види.
От както живееше с възрастните си баба и дядо, се усмихваше само на нощното небе. Вече вместо мечти, сънуваше кошмари. Всяка вечер търсеше топлата усмивка и нежната прегръдка на леля си, но красивата приказка се бе превърнала в жестока и самотна реалност.
Въпреки всичко, той не се предаваше. Леля му го беше научила на много неща и едно от тях бе, да не се предава. Заради нея стискаше зъби и се изправяше след всяко падане, от несгодите в живота.
Заради тежката си съдба, той беше отчужден от обществото. Беше хубав и момичетата, които въздишаха по сините му очи нямаха край, но това не го вълнуваше. В главата му бяха само гората и луната и добре, че беше така, защото нямаше кой да го научи и да му дава съвети в нужда, относно любовта.
В училище не се славеше с блестящи знания, но за момче в неговото положение, се справяше добре. Учителите избягваха да го тормозят, защото се страхуваха от свирепия му поглед, но не изпускаха възможност да повикат дядо му за всяко дребно провинение. Заради това, той често отсъстваше от часовете и прекарваше времето си в разходки в гората. Там той тичаше, лежеше и най-вече, търсеше леля си. Когато беше далече от дърветата и спокойствието, се чувстваше не на мястото си. Нещо в гората го привличаше. Струваше му се, че тя го викаше.
И сега тичаше към гората. Трябваше да го е страх да ходи там сам, посред нощ, но не беше така. Знаеше всички ужасяващи истории за мястото, но нищо не беше в състояние да го уплаши. Понякога беше безразсъдно смел, дори глупав, но за сметка на това беше силен и почти нечовешки бърз. Тялото му се променяше с всеки изминал ден и на мястото на хилавите крака и ръце, се образуваха мускули. Не можеше да си обясни защо се случваше това, тъй като не правеше нищо за тялото си, но не го и интересуваше. Той не беше, като другите. Беше нощна птица, вълк единак. Чувстваше се спокоен само под прикритието на тъмнината.
Докато размишляваше, не усети кога бе стигнал до мястото, на което ходеха с леля му. Той не видя познатите до болка дървета и продължи да тича с бясна скорост към дълбоката част на зловещата гора. В далечината се чуваше монотонната песен на бухал и непрестанното свирене на щурци. Ако Николай не беше толкова погълнат от проблемите си, щеше да чуе и воя на вълците. Студеният есенен вятър брулеше листата на дърветата без никаква милост и свистеше в клоните им.
„Николаааай…” – призрачно шептене се разнесе навсякъде. Това извади момчето от мислите му и го върна на Земята. Той започна да се върти на всички посоки и да се оглежда. Навсякъде беше пусто. Ослушваше се, но не чуваше нищо друго, освен свистенето на вятъра. Дори неуморните щурци бяха замлъкнали. Накрая си помисли, че му се е причуло, заради вятъра. Чак сега усети ледения полъх, който пронизваше тялото му. Потрепери и побърза да сложи качулката на якето върху главата си. След това разтърка бързо дланите си една в друга и когато се затоплиха от триенето, ги пъхна в джобовете си. Отново тръгна напред, незабелязвайки къде се намира. До сега не бе стигал толкова навътре в гората. Беше толкова тъмно, че дори необичайно светлото небе и луната не осветяваха пътя му. Ако зрението и слуха му не бяха толкова добри, щеше да забележи това и да се върне, но веднъж привикнали към тъмнината, очите му се бяха пригодили и виждаше перфектно.
„Чааакахме те.” – отново онова призрачно шептене. Този път беше нащрек и го чу ясно. Обърна се рязко, но нямаше никой зад него. Гласът идваше от всички посоки.
„Елаа, при семейството сиии.” – този път беше напълно сигурен, че не беше вятъра. Някой го викаше. Започна да се върти на всички посоки и да се ослушва. В гората бе настъпило зловещо мълчание. Дори вятърът беше изчезнал. Ако това се случваше на друг, то кръвта му щеше да се е смразила, само че се случваше на Николай. Неговата кръв кипеше. Тя желаеше да навлезе още по-надълбоко в гората. Искаше да види кой го вика.
„Ние сме тук, момчето мии.” – гласът прозвуча точно зад него. Обърна се рязко, но отново нищо не видя. В този момент се бореше със себе си. Дали да послуша кръвта си, която го тласкаше навътре в гората или онзи тих, едва забележим глас, който се наричаше самосъхранение? В крайна сметка разумът му надделя над кръвта и той тръгна към дома си.
„Не си отиивай, сине на Пъървия. Мястото ти е туук при наас, не там при хоората. Ти не си, като тях. Не го ли разбраа? Ти си специален, Никиии.” – последните 4 думи го заковаха на едно място. Завъртя се бавно и тогава я видя. Пред него стоеше не кой да е, а леля му. Носеше призрачно бяла рокля, а косата ѝ се развяваше на всички посоки. Беше толкова красива. Тя протегна ръцете си към него:
„Ела при меeн, сине мой.” – този глас беше мъжки, твърд и вековен. Беше мек и нежен, но Николай имаше чувството, че каквото и да му кажеше, щеше да му се подчини. Точно в този момент черна сянка профуча край него с невъобразима сила. Качулката му падна, а якето му се разкопча и разтвори. В този момент сякаш нещо го блъсна назад. Вик се изтръгна от гърлото му. Стисна очи и юмруци. Тогава усети, че някой стоеше до него. Отвори очите си, но не беше така.
„Все още си млад, но ще пораснеш.” – кънтеше от всякъде. Николай потърси образа на леля си, но него го нямаше никъде. Огледа се набързо и побягна към мястото, от където започваше гората.
„Ще пораснеш.” – продължаваше да звучи призрачния шепот, докато момчето тичаше с всички сили към дома си.

by **Renny717** Съб Авг 21, 2010 11:27 pm

Аз ще съм първа. Казвала съм ти и преди, а ако случайно не съм, ще го кажа сега - стилът ти на писане е невероятен! На моменти просто забравям, че историята е писана не от истински писател, а от момиче на нашите години.
За историята - аз съм чела няколко глави отначало, но беше доста отдавна и съм позабравила. Но това не означава, че историята не е хубава. Просто имам лоша памет :haha: Както и да е, за напред ще следя редовно и обещавам да коментирам, макар и понякога коментарите ми да не са кой знае колко стойностни. Надявам се да имаш музата да завършиш историята, защото наистина пишеш увлекателно :hug:

by **Вени** Пон Авг 23, 2010 10:54 pm

2. Въпросите "даващи" истински отговори

Отдавна минаваше полунощ, а небето все още изглеждаше светло. Луната виновно се криеше зад мрачните дъждовни облаци, от които се сипеха ситни капки вода. Навън беше хладно и из въздуха се носеше уханието на чистота. Илиците лъщяха, като покрити с мазнина и отразяваха славата нощна светлина. Вятърът поклащаше гневно листата на дърветата, разгневен, че няма някакво друго движене. Улиците пустееха. Градът беше утихнал. Лампите в жилищните сгради отдавна бяха изгасени и хората спяха спокойно. Само от време на време движението на единици бройки автомобили и случайни минувачи, прекъсваха нощното спокойствие, показвайки че градът не е напълно заспал.
Николай все още тичаше. Не знаеше колко време бе минало, но му се струваше, че денят никога нямаше да дойде. Той погледна към небесната си любима, след което поклати разочаровано глава. Това ли получи, когато реши да покаже чувствата си? Привидения и призрачни гласове? Каква лудост бе това? Толкова добре развито въображение ли имаше?
Не знаеше какво се бе случило в гората, но знаеше, че не му се прибираше в стария апартамент. Баба му, както винаги щеше да му се кара, заради държанието му и щеше да последва скандал. Този сценарий се повтаряше непрекъснато, а Николай искаше да избяга от тъмното си настояще. Заради това отби в мрачните улички и се сля с мрака.
Движеше се в сенките. Промъкваше се незабележимо, прилепил гръб към порутените стени. От страни изглеждаше, като изгладнял лъв, притаил се в храстите, дебнещ жертвата си. Притаи дъх и изчезна от погледите на обикновените хора.
Така, скрит от света, можеше да се успокои и да помисли за случилото се. Въпросите които се въртяха, в този момент, в главата му нямаха край. Най-важният от тях беше: „Истина ли е?”. Той сякаш засенчваше останалите и макар и несъзнателно, Николай търсеше отговора му. Останалите ни най-малко не отстъпваха по важност, напротив, бяха на преден план, защото отговорите им бяха по-лесни за откриване. Дали въображението му, го беше изиграло или видяното бе ефект, от омайването на Луната? Беше ли възможно да му действа по този начин?
В него цареше безпорядък. Не знаеше какво да мисли и какво да чувства, но все пак, там, от лявата страна на гърдите му, където туптеше мъжкото му сърце, усещаше една приятна топлина. Бе видял леля си, а това се равняваше на чудо. Колко красива бе с бялата си рокля, показваща колко чиста е душата ѝ и косите ѝ, развявани на всички посоки. Толкова много искаше да я прегърне, да ѝ каже, че му бе липсвала и щеше да го направи, ако онази сянка не се беше появила от нищото. Профучала край него, тя съсипа мига на умиление и радост и го предаде отново в света на болката, от който се бе откъснал за малко. Не знаеше какво беше сянката, но знаеше, че беше изпитал нещо реално, а не просто повей на ледения вятър. Той (вятърът) колкото и силен да беше и колкото и да се удряше в тялото му, не можеше да му причини такава болка… толкова осезаема, толкова силна. Беше ли истинско съществото или това бе поредната шега на съзнанието му? Обикновено животно или едно от онези свръхестествени същества, за които му разказваше леля му, се бе сляло с нощта?
Колко луд трябваше да бъде, за да си помисля такива неща? Въпросите му бяха повече от смехотворни. Изглежда че недоспиването през последната седмица влияеше на здравия му разум. Много добре знаеше, че митичните същества не съществуваха и бяха плод, на страхове и глупост. Хората преди хилядолетия са имали нужда от прости обяснения, за случващото се с тях и природата и са „сътворили” страховити измислици, които да обвиняват за несгодите си. Не съществуваше нещо подобно като магьосници, хора животни, духове и прочие. Имаше само болни мозъци, глупави детски прищевки и скрити желания за по-голяма сила. Свръхестественото бе сътворено от слаби и глупави и беше признак точно на това – слабост и глупост. А той не беше такъв. Той беше здравомислещ, млад, умен, човек.

След като стигна до този извод, топлината в сърцето му изчезна. Осъзна че реалността нямаше нищо общо със случилото се в гората и разбра, че бе сгрешил. Погледна с извинение към Луната и почувства нужда да ѝ се преклони. В този момент тя светеше по-ярко от всякога. Оранжевите оттенъци бяха изчезнали и сега тя бе кървавочервена. Сякаш бе поела в себе си вечните огньове на ада и ги превръщаше в нещо хубаво. Дъждовните облаци не я закриваха, а я заобикаляха от далече. Небето продължаваше да е все така светло, а вятърът – безмилостен. Той се завърташе в красив танц и вдигаше пожълтелите листа от замята. Брулеше яростно клоните и сякаш се молеше за още изсъхнали листа.
Николай остана загледан в небето, прилепил гръб към стената на една от остарелите жилищни сгради и зачака утрото, намерил отговор на въпроса си „Истина ли е?”. Искаше му се да може да си каже „Да”, но тогава щеше да се самозалъгва.

Докато момчето се наслаждаваше на гледката си, в гората ставаше нещо магично. Софѝя, девица притежаваща вековна сила, чакаше бъдещето си, което неминуемо щеше да я срещне с Него… съдбата ѝ зависеше от това и тя се подготвяше, припомняйки си заклинанията, на които я беше научила баба ѝ. Силата на младата магьосница се предаваше от поколение на поколение и тя бе Избраната да заеме мястото си на трона на премъдрите и силни същества на нощта. Тя щеше да властва и да определя съдби…

by **Renny717** Вто Авг 24, 2010 11:57 am

Горкият Николай! Направо ми е жал за него. Да се чуди за толкова много неща, а да няма кой да му ги обясни... А ето и че София се появи - ако не се лъжа още един от главните персонажи в историята. Ще продължавам да чета и за напред, да знаеш

Муза :hug:

by **Вени** Сря Авг 25, 2010 12:35 pm

За жалост не всички глави са дълги и написани на нивото, на което съм в момента, но това се дъжи на факта, че историята вече е на около 8, 9 месеца, за които писателските ми умения са се подобрявали и тези глави в момента ми изглеждат не толкова хубави, колкото последните няколко.
Благодаря ти Рени :hug: .

3. Девицата Софѝя

Луната бавно започна да избледнява, заслепена от слънцето. Първите му лъчи проникваха във всяко кътче на заспалата Земя и пробуждаха живите същества. Софѝя бе прекарала нощта в гората. Скрита в тъмните ѝ дебри, тя се чувстваше защитена. Нямаше нужда от прикритие, защото нямаше същество, което да я нарани по какъвто и да е начин, но едно от нещата, които бе запазила от човешкия си живот беше ненужния страх. Софѝя бе поредното момиче, родено в поколения на жени. Те не се женеха, не създаваха семейства. Намираха своя човешки избраник, само за да забременеят и когато нямаха нужда от него, изтриваха спомените му. В рода се раждаха само момичета, носещи тежкия кръст на магията. Всяка една от тях имаше сила, но Софѝя бе единственото изключение. Бе зачената от една голяма и изпепеляваща любов. Баща ѝ не беше избраника на майка ѝ, но понякога дори магьосниците не можеха да се противопоставят на съдбата. Майка ѝ бе пожертвала силите си, за да заживее в света на хората, но бе намерила гибелта си. Собствената ѝ майка я бе убила, за да запази изолираното им общество и традициите. Баща ѝ така и не беше разбрал, че му се е родила дъщеря и скоро след смъртта на любимата си, прекрати самотния си живот. Красивата девица, бе отгледана от баба си и възпитана в старите традиции, само че за добро или за лошо, родителите ѝ я бяха дарили с безценен дар, без да подозират. Тя бе получила сила, по-голяма от тази на всичките ѝ предшественички взети заедно и съдбата ѝ бе отредила да заеме мястото си в света на властващите.
Софѝя бе седнала върху тъмнозелената трева. Тялото ѝ бе напълно отпуснато, а клепачите – затворени. Дишането ѝ беше бавно и спокойно. От нея се излъчваше хармония. Тя отпусна главата си назад и легна. Обърна се настрани и докосна с пръст тревата. След това се усмихна и от земята поникна нежно цвете. Тя погали листенцата му и изпъна дланта си. Направи полукръг около тялото си и след секунда около нея поникнаха множество благоуханни цветя. Така както лежеше, вдигна дланите си нагоре и ги обърна една срещу друга. Изправи се бавно и вдиша. Медальонът във формата на звезда, който висеше на врата ѝ, засия и се повдигна нагоре. Слънцето заблестя, проправяйки си път между вековните дървета и освети мястото. Въздухът се изпълни с нежна птича песен, а между дланите на девойката, се образува красиво сияние. Малко по-малко, цветовете му се очертаха и то придоби формата на топче. Софѝя въртеше длани около играчката си, а от нея излизаха златисти и бели лъчове. Енергията концентрирана в топчето нарастваше, а с нея и големината му. Девойката го огледа за последно и отдалечи рязко ръцете си. Приказното сияние се разпръсна на хиляди парчета, всяко едно от които заблестя, като звезда и бавно паднаха в тревата, върху цветята.
- С такава лекота се справяш с магията, още от малка. – дрезгав глас на стара жена, приближаваща се до нея я сепна и цветята изчезнаха. – Признавам си, че ти завиждам. – продължи
- Не го прави бабо, ти си моята учителка. – момичето се изправи. Усмивка озари очите ѝ и природата реагира на това. Слънцето намали светлината си и остави на девицата да озарява с красотата си. Софѝя имаше дълга кестенява коса, спускаща се по раменете ѝ в перфектно оформени къдрици. Черен корсет пристягаше изваяната ѝ до съвършенство талия и подчертаваше правите ѝ рамене. От кръста надолу се спускаше пола от коприна, покриваща ходилата ѝ, развяваща се от топлия ветрец.
- Време е за упражненията ти. – каза старата жена. Макар че имаха кръвна връзка, Софѝя бе красавица, спираща дъха на всички живи същества, а баба ѝ… тя бе обикновена. През годините, докато внучката ѝ растеше, тя завиждаше. Софѝя имаше всичко, за което някога бе мечтала старата жена, но така ѝ не бе получила.
- Но бабо… – възрази момичето.
- Софѝя, ако искаш да бъдеш непобедима, ще се научиш да използваш силите си по-предназначение. Знаеш много добре, че черната магия е нашето призвание. Ти си създадена, за да унищожаваш и всяваш ужас.
- Твоето призвание може да е това, но моето е да лекувам хората.
- Та ти си магьосница. Притежаваш дар, за който ние само можем да мечтаем, а го хабиш в правенето на фокуси и билкарство. Не бива да пропиляваш това, което ти принадлежи по право.
- Не го пропилявам. – усмивката бе изчезнала от лицето на девицата и тя се бореше с яда си. Потискаше го, защото знаеше какво щеше да се случи, ако дори и за секунда загубеше контрол над силата си. Емоциите ѝ влияеха на растенията, животните, хората… на света.
- Напротив. Унищожаваш таланта си, за да помагаш на тези… хора. – последната дума каза с отвращение.
- Достатъчно! – извика през зъби. В този момент небето потъмня и се покри от множество буреносни облаци. Слънцето едва осветяваше гората. Песента на птичките замлъкна, а лекотата носеща се във въздуха се замени с тежест. В гората се смрачи и тя придоби онзи зловещ вид. Нямаше и следа от предишната идилия. Сега царяха смразяващите кръвта тишина и мрак.
- Точно така, направи го. Отмъсти си за думите ми. Излей яда си върху мен. – провокира я баба ѝ. Тя знаеше, че Софѝя може да я убие само с един поглед, но също така знаеше, че направеше ли го, тъмнина щеше да изпълни душата на момичето и тя щеше да се предаде в ръцете на черната магия. След като убиеше жената, която я бе отгледала, нямаше да има и следа от добротата ѝ.
- Не! – каза твърдо девицата. – Знам какво целиш и няма да го направя.
- Същата, като майка си, си… прекалено мила и състрадателна. – тези думи накараха Софѝя, която едва се сдържаше да не нарани баба си, да се успокои. Тя си пое въздух и предишната хармония, излъчваща се от тялото ѝ се върна.
- Благодаря ти бабо. По-мили думи не си ми казвала. – щом го каза, черните облаци изчезнаха от небето, птичата песен огласи всичко и слънцето заблестя.
- Ти си жалка… същата, като нея. Отказваш да приемеш същността си и ще бъдеш наказана. – не се отказваше. Беше твърдо решена да накара внучка си, да се предаде на злото.
- От теб ли? Ти, която я уби? Да не мислиш, че не знам? Да не мислиш, че не искам да си отмъстя? Искам, но тя не ми дава. Наистина е прекалено добра. Отдавна ти е простила…
- Защо ми казваш това? – старата жена започна да отстъпва назад. Във въздуха се усещаше високото напрежение. Сякаш гората бе вперила очи в нея и я наказваше с поглед.
- За да съществуваш с ужаса от това, че майка ми, ти е простила… на теб, чудовището.
- Софѝя, не го прави. – гласът ѝ трепереше.
- Какво си мислеше, стара вещице? Че ще ме направиш, като себе си? Спрях да се уча от теб, преди години. Не можеш нищо, освен да всяваш страх в останалите. И знаеш ли защо? Защото си една страхливка.
- Точно така, направи го. Отмъсти си. Това заслужавам. Излей мъката си и ме унищожи. – баба ѝ се спря и я погледна в очите. – Виждам, че го искаш. Направи го.
- Искам го, но няма да го направя. Не заслужаваш това избавление. Знам че ти тежи да си тук и да виждаш успехите ми. Знам че не можеш да понасяш това, че съм избрана за това, което теб те е страх дори да си помислиш. Има друг съд, който ще те накаже. Аз просто ще остана с теб и ще гледам как страдаш… вещице. – тя махна с ръце и се скри зад дърветата. Старата жена стоя така, гледаща с празен поглед дълго. Думите на внучка ѝ бяха наистина тежки.
Деня измина, а Софѝя все още не се бе върнала в къщата, в която живееха с баба ѝ. Тя отново бе седнала на тревата, със затворени очи и си спомняше за майка си. Около нея блестеше лъч светлина. Макар и залязващо, слънцето продължаваше да ѝ се радва и я галеше нежно. Когато се скриеше зад хоризонта, преродената луна щеше да заеме мястото му и да я пази от всичко.

by **Renny717** Сря Авг 25, 2010 12:56 pm

Ууу, как я мразя тая стара вещица! Ще придърпва хубавото момиче към лошите... Ама и София не може и да я убие, защото ще стане като нея... Трябва да си призная, че може би София ще е любимата ми героиня - харесвам вещиците :haha: Трябва да ти кажа, че и тази глава е на ниво и наистина е много добра, нищо че е писана отдавна. Продължавай все така :hug:

by **Вени** Съб Авг 28, 2010 5:32 pm

4. Нощ в гората

Нощта настъпваше със сигурни стъпки над света. Слънцето събираше последните лъчи и се подготвяше за заслужената си почивка. Луната вземаше превес във вечната си борба за надмощие и изгряваше върху все още светлия небосвод. Вечерницата заблестя и това бе първия сигурен признак, че нощта бе настъпила. Температурата на въздуха спадна рязко, след като нямаше кой да я поддържа и вятърът се освободи от дневния си плен. Завъртя се яростно из клоните на дърветата и започна да свисти около листата. Брулеше безмилостно, на ляво, на дясно, след което обираше падналите си завоевания (листата) и танцуваше с тях.
Софѝя стоеше притихнала, забола глава в колената си и си почиваше. През последните седмици правеше само това. Събираше силите си, за срещата с Него. Не знаеше нищо друго, освен това, че запознанството им щеше да бъде съдбоносно. Кой точно беше Той? Как изглеждаше? Никой не знаеше. Никой не го бе виждал. Всички знаеха само това, че девойката скоро щеше да посрещне съдбата си.
Лек ветрец я извади от унеса ѝ и тя вдигна глава. Огледа се и тогава съзря небето. Остана като в транс от гледката. В сравнение с другите нощи, сега звездния небосклон беше по-хубав от всякога. Луната бе изтъняла след поредното си прераждане и в момента приличаше на златен сърп. Около нея блестяха звезди, приличащи на пламъци. Те бяха осеяли черното, като катран небе и очертаваха различни форми. Софѝя притаи дъх и се изправи. Нощните разходки винаги я бяха успокоявали и изпълвали с енергия.Тя пристъпи към непрогледната вътрешност на гората. Да бродят там през нощта, се страхуваха дори всяващите ужас нощни създания, но за нея нямаше проблем. Тя бе най-страшния кошмар, в света на свръхестествените. Никой не можеше да я нарани, освен властващите, но това нямаше да се случи, защото тя бе една от наследниците им.
С бавни, но сигурни крачки, Софѝя стигна до необитаваната част на гората. Тъмнината бе прекалено голяма, заради това тя махна леко с ръка и след миг я наобиколиха стотици малки светулки. Едно от нещата, които харесваше в магията бе това, че нямаше невъзможни неща. Искаше спокойствие, тогава света замлъкваше и ѝ даваше нужното… нуждаеше се от светлина, тогава слънцето започваше да грее по-силно… искаше тъмнина, тогава деня се сменяше с нощ. Тя се усмихна на есенните светулки, които щяха да изчезнат така, както се бяха появили, след проблясването на първите утринни лъчи и се настани удобно върху меката трева:
- Танцувайте, деца мои. – каза с божествения си глас и представлението започна.
През това време бабата на Софѝя кроеше пъклени планове в къщата им, в светлата част на гората. Тя искаше да накара злото в душата на девойката да излезе наяве. Старата вещица бе забъркала смес от отровни отвари за да я поквари. Тя бе твърдо решена да погуби добрата Софѝя и да възкреси лошата.
Въпреки нечистата си душа, старата магьосница притежаваше голяма външна красота. Тя се предаваше от поколение на поколение и се характеризираше с гъста и черна коса и по-тъмни от нощта очи. Тялото на жената бе слабо, с перфектни женски форми, но лицето ѝ се бе съсухрило. И как иначе, след всичката жлъч, която бе излязла и все още излизаше от нея?
Нищо неподозиращата Софѝя все още се забавляваше, макар че знаеше, че наближава полунощ, а тогава магията бе в зенита на силите си. Познаваше много добре и баба си и знаеше, че тя бе намислила нещо. Не се предаваше никога и щом бе решила да направи нещо, го изпълняваше. Единствената възможност да я разубеди, бе да я убие, но тя нямаше да стори никога. Добротата в душата на девойката бе повече от злото в сърцето на баба ѝ. Софѝя знаеше, че жената отгледала я от бебе, трябваше първо да я намери за да я нарани, заради това, спокойствието озарило нежната ѝ душа бе пълно. В най-тъмните дебри на гората тя бе в безопасност. В същото време, светулките продължаваха с красивия си танц. Светлите, като искрици телца на нощните насекоми се приближаваха и отдалечаваха… въртяха се в кръг и след това образуваха различни фигури, които радваха Софѝя. Тя бе като малко дете – чиста и непорочна.
В къщата, баба ѝ вече бе готова. Сега оставаше да намери Софѝя и да я накара да изпие отровната отвара, която щеше да погуби всичко добро в нея. Ако девойката беше обикновен човек, това щеше да я убие, но тъй като тя бе безсмъртна, щеше да я ядоса и да я накара да извърши най-ужасното престъпление – да убие.
Всъщност, планът на старата магьосница, не беше заради бъдещето на Софѝя. Тя беше уморена от живота и искаше да се избави от мъките си. Гузната ѝ съвест я измъчваше всяка нощ, а кошмарите в които дъщеря ѝ си отмъщаваше, нямаха край. Знаеше, че не можеше да умре случайно… трябваше да я убие по-силна от нея магьосница, а такава трудно се намираше. Старата вещица бе намерила начин да удвои и утрои силите си и само Софѝя можеше да я победи. Тя притежаваше сила, която никога повече нямаше да се концентрира в един човек, което я правеше единствена и най-добра. След като планът беше готов, оставаше само да намери внучка си и да я принуди да я убие. Заради това уви около себе си черно наметало с качулка и излезе.
Луната бавно започна да избледнява. Небето изсветля до сиво-синьо и звездите изчезнаха. Светулките се превърнаха в звезден прашец, а Софѝя, се бе отпуснала, притворила клепачите си в сладък сън. С изтичането на нощта, се сложи края на злодеянията на баба ѝ, но това далеч не означаваше, че щеше да бъде краят. Тя бе твърдо решена да се погуби и щеше да го направи независимо от всичко и всички.
Докато денят започваше за едни, то за други, това бе края на нощта. Съществата, пригодени към мрака се прибираха в дупките си и се приготвяха за сън… сън, който щеше да ги предпази от безжалостните лъчи на слънцето. Александър бе един от тях… красив младеж, притежаващ бързина, сила, ум и ловкост. Най-силен сред силните, най-умен сред умните, най-бърз сред бързите… единствен по рода си.

by **Renny717** Пон Авг 30, 2010 10:10 am

Няма ли някой най-накрая да убие тая гадна вещица? Страшно антипатична ми е... За разлика от София - както бе описано в главата, тя е като малко дете, чиста и непорочна. Мисля, че това най-много ми допада в нея. А ето, че се появява и нов герой... Ще чакам другата глава :hug:

by **Вени** Пон Авг 30, 2010 11:33 pm

5. Самотният ловец

Нощта е страшна, когато е самотна, а денят е безгрижен, независимо от всичко. Той защитава със светлината и горещината на блестящото Слънце, докато Луната и звездите разобличават. Когато желаеш смърт, то нощта е твоето време. Тя дава прикритието на мрака и леденото докосване на страха.
Александър бе израснал сред такива хора… жестоки, криещи се от светлината, заради черните си души и излизащи само нощем. С времето бе станал един от тях, но съдбата му бе предначертала друг път, по който да върви. Една нощ загуби контрол над себе си и ситуацията и получи за награда желание… желание за болка, за мъст… за кръв. Всичко в него крещеше само „КРЪВ!”, „КРЪВ!” , „КРЪВ!” , а желанието да убива нямаше край.
Когато го превърнаха в едно от онези кръвосмучещи, ужасяващи същества, беше яростен. Искаше да убие създателя си, да сложи край на безсмисленото му съществуване и да унищожи изрода в себе си, но щом вкуси всичките предимства, нямаше как да устои на изкушението. Невероятната сила, „острия” като бръснач ум, бързината… всичко това си заслужаваше. Имаше и няколко недостатъка, но какво са ужасния чесън, задължителния сън през деня и болезнените колове в сърцето, когато можеше да прави каквото си поиска?
Заедно с бързината, силата и ума, получи и още един „подарък ”… дарба, която беше най-голямото му проклятие. Всеки, различаващ се от неговия вампирски вид, в който се влюбваше, беше обречен на смърт. Преди да разбере това, уби първата си и единствена любов, както и приятелката, който бе готова на всичко за него. Сякаш за да го довърши, след няколко години откри, че можеше да връща мъртвите си врагове от отвъдното. Какъв ужас… убиваше тези, които обичаше и съживяваше тези, които мразеше. За да предотврати целия този фарс, просто се затвори в себе си. Докато съществата от неговия вид се забавляваха, той си стоеше вкъщи, с книга в ръка, ядейки кърваво месо.
Когато спадаш към обществото на неживите, времето няма значение. То е разтегливо понятие, без смисъл. На кого му е притрябвало да следи часовете, дните… вековете, когато е безсмъртен? Александър свикваше с тази мисъл, повече от петстотин години и отдавна бе преодолял онова нестихващо щастие, че щеше да съществува безсрочно. Той мразеше звяра в себе си и се опитваше да го контролира, но изгарящата болка в гърлото му утихваше само когато, ледените му устни докоснеха топлата човешка плът. Горещата кръв, потичаща по отдавна изстиналото му тяло, стопляше вледененото сърце и преизпълваше празните му вени с живот. За дългото си съществуване бе убил нищожно малко хора, в сравнение с „връстниците” си, но това го изгаряше от вътре. Бе прекалено добър, въпреки природата си и се самонаказваше заради слабостта си. Изолираше се и не се примиряваше.
Справяше се добре с животинската си същност, докато създателят му не реши да го посети и да му разясни „вампирските закони”.
- Доста време мина от последната ни среща, дете мое. – каза с дълбокия си глас вековното същество
- Не са ми притрябвали бащинската ти обич и наставления, Игор. – изгледа го гневно Александър.
- Не съм тук по собствена воля. – присви очи. – Кралицата иска да се срещнете… лично. – подчерта думата, за да ѝ придаде още по-голяма важност.
- Не благодаря. – каза Александър.
- Ти май не разбираш, какво значи това, че Нейно Величество ти позволява да я видиш лично. Много са малко тези, които са имали тази възможност.
- О, моля те. Няма вампир на тази земя, който да не Я е виждал. Още повече, че Тя е най-важната. Ако не ме лъже паметта, стоиш доста навътре в задника ѝ. Не ти ли писва? Подишай малко чист въздух. – заяде се.
- Това не е покана! – извика ядосано Игор. – Нейните желания са заповед за всички ни. Знае много и изглежда, че по някаква странна случайност, си привлякъл вниманието ѝ. – Игор се настани на един от прашните столове в голямата къща. Тя бе доста стара, но докато живееха хора в нея, представляваше имение достойно за завист. Огромна градина, засадена с благоуханни цветя, обградени от целогодишно зелени храсти. В средата имаше малък фонтан, в който през лятото се къпеха врабчетата. Вековни дървета извисяваха клони към небето и пазеха стаите от жаркото слънце, а висока ограда, боядисана в бяло, предпазваше сградата от любопитните хорски погледи. Всичко в къщата си имаше ред, винаги бе подредено, а помещенията се къпеха денем в слънчевите лъчи, а нощем в лунното сияние. Сега, красивата градина с благоуханните цветя и вечнозелените храсти бе обрасла с бодливи бурени. По вековните дървета се беше увил бръшлян, смучещ жизнените им сили,а стаите тънеха в прах. Заради множеството паяжини по прозорците, слънчевите лъчи едва си проправяха път и всичко изглеждаше мрачно. Мебелите, все още стояха завити с бели чаршафи и само един единствен стол, с мека облицовка, бе отвит. Пода бе надраскан, а килимите бяха на дупки и изглеждаха посивели, след всичките тези години, през които тънеха в забрава. Имението достойно някога за завист, отдавна бе изчезнало и сега на негово място стоеше злокобна сграда, станала дом на един не мъртъв… безсмъртен и самотен вампир, мразещ себе си и съществата от своя вид.
- Тогава предполагам, че Кралицата няма да е доволна от искрените ми извинения, които ти Игор, ще ѝ предадеш.
- Нима? И каква е великата причина, която ще изтъкнеш? Да не би да свършат животинската кръв и месото, с които се храниш? Или ще изчезнат книгите, които четеш? Колко прочете? Стотици, хиляди? Има ли книга, която да не си държал в ръцете си? Не е за вярване, че ще го кажа, но си жалък… преди да те превърна, усетих невероятния потенциал, който притежаваше, но сега… ти си само едно жалко подобие на вампир. – Александър не каза нищо, просто го гледаше, присвил очите си. – Толкова столетия, Александър… толкова време. Дадох ти сила, която хората само мечтаят да притежават, а ти какво правиш? Самоунищожаваш се, само и само, за да се доближиш до толкова любимите ти хора… Нима искаш да си едно нищо?
- Аз в момента съм нищо. – кресна Александър, сочейки Игор с пръст.
- И всичко това, заради онова човешко момиче. Преодолей я най-после. Минаха петстотин години. За това време, щеше да си се влюбил милиони пъти, но ти не… сам. САМ, на края на света.
- Остави Кòра* на мира. (*от гр. – означава „девойка, дъщеря) – каза през зъби Александър, стискайки ръцете си в юмруци.
- Добре, няма да говоря за нея, но ти, ще се срещнеш с Кралицата и това е заповед. Длъжен си да ми се подчиниш. Кръвта ми тече във твоите вени, а твоята в моите. Не забравяй, че знам във всеки един момент какво изпитваш, дори какво мислиш.
- Жалко, че те мразя толкова много, защото дори и да забия кол в сърцето ти, ще те възкреся. Колко жалко. – Игор не каза нищо. Просто излезе от зле осветената къща и се изгуби в мрака.
Александър не можеше да си намери място. Знаеше че няма как да се възпротиви на заповедта на създателя си, но му се искаше да пропусне запознанството си с Кралицата. Не можеше да си обясни защо е заповядала да го повикат. Най-вероятно беше заради дарбата му. Вампир с толкова голяма сила, беше рядкост, а дарбата на Александър, бе единствена. Той беше търсил навсякъде по света други от неговия вид, със сила обратна на неговата, защото се надяваше да съживи Кòра, но така и не намери. Със всеки изминал век, се бе отчайвал все повече и повече, докато накрая надеждата му не изчезна напълно. Толкова му липсваше… нежното ѝ лице, по детски чистата усмивка, кристалните сини очи и красивия, наподобяващ звън на хиляди камбанки смях, идващ от девическите ѝ устни. Имаше нощи, през които просто стоеше, загледан в покрития с паяжини прозорец на единствената стая, която обитаваше и се опитваше да види образа ѝ в звездите. Мечтаеше да я прегърне, да усети топлото ѝ тяло, с все още не добре оформени женски линии и да помилва нежната ѝ кожа. Нямаше ден, през който да не я сънуваше, застинал в абаносовия си ковчег, заровен на дълбоко в пръстта на градината. Единствения изблик на чувства, който бе проявявал през петте си столетия, бяха алените сълзи, стичащи се бавно от отдавна помръкналите му очи. Толкова много се бе обвинявал. Кòра бе единствената, пред която бе разкрил тайната за истинската си същност и няколко секунди по-късно, когато беше осъзнал колко много я обича, тя бе затворила завинаги клепачите си, отпускайки се бездиханна в ръцете му, точно преди да е успяла и тя да му каже 2-те паметни думички, разкриващи чувствата ѝ. Онази кошмарна нощ се повтаряше ден след ден, нощ след нощ в мислите му. Не можеше да си го прости, не можеше да го преодолее… тя бе неговия живот, а смъртта ѝ беше най-голямото му наказание, защото заедно с нея, си бяха отишли мечтите, щастливите мигове и желанието му за живот.
Той обикаляше безцелно из стаите и плачеше. Ронеше горчиви, кървави сълзи за момичето на мечтите си… неговия подарък, избраницата на сърцето, душата и цялото му същество. Какво ли не беше мислил да направи. Дори се бе опитал да я намрази, да се обрече на безсрочно съществуване на страна от нея, но да я вижда, че е жива и че се усмихва… но и това не бе помогнало. Сърцето му винаги му беше напомняло на кого принадлежеше и дума, като „омраза”, бе невъзможна да се изрече, дори помисли, следвана от името „Кòра”.
Нямаше какво друго да направи, освен да се подчини на създателя си и да се срещне с Кралицата. Може би Тя знаеше начин да съживи единствената причина, той да съществува все още… може би точно заради това го бе повикала при себе си… за да му помогне… на него, на самотното дърво със закърнели корени… на него, птицата с отрязани крили… на него, окаяника на съдбата, наказан просто да съществува.

by **Renny717** Нед Сеп 12, 2010 8:03 pm

Доколкото малкото ми мозъче разбира, Александър не харесва факта, че е вампир... Абе, защо добрите вампири не понасят това, което са? Винаги ми е било странно... Както и да е, мисля че преди бях чела историята до тук и сега, като я чета ще трябва да помисля кой ще ми е любимият герой - върколакът или вампира? :haha:

Муза :hug:

by **Вени** Съб Окт 02, 2010 10:35 am

6. Кървавата кралица

Няколко километра на север от къщата на Александър, в държава на име Румъния, в дворец намиращ се в най-тъмните дебри на света, живееше Тя… Кралицата на вампирите. Едно от онези същества, които управляваха света на мистичното. С черна, леко начупена коса стигаща до тънкия ѝ кръст и очи, дълбоки и тъмни, като морската вода, по време на буря, тя пленяваше мъжките сърца. Нейно Величество бе правнучка на Първия вампир и тронът ѝ принадлежеше по право. Във вековните ѝ вени течеше кръвта на най-старото сред старите, най-мъдрото сред мъдрите и най-силните сред силните същества, обитавали някога Земята. Първият бе изгубил живота си, в една от многото войни между свръхестествените и вече 6-то хилядолетие, красивата вампирка на име Атапасиа* - Дея ** (* - безсмъртна; ** - богиня) управляваше в родните земи на „прадядо” си.
Преживяла индустриализацията, 2-те световни войни, раждането на Христос, както и масовата човешка паника, покрай случайното разкритие на вампирите, за Атапасия-Дея можеше да се каже, че бе видяла и преживяла всичко… почти всичко.
Преди 5 столетия, беше научила за съществуването на Александър. Тя бе усетила силата му, в момента, в който момчето бе заченато и мигновено се беше превърнал в изключително важна част от нея. Усещаше го във всеки един момент на денонощието, дишаше с него, мислеше с него, плачеше и се радваше с него. От онзи паметен ден, тя не бе спряла да го разучава. Знаеше всичко за Александър и го искаше до себе си, като неин син. Имаше големи планове за него. Бе решила да го превърне и да му предаде огромната сила на Първия, но Игор я бе изпреварил. Когато онази нощ го бе изгубила за секунди от мислите си, неописуем страх беше обзел душата ѝ. Беше си помислила най-лошото и болката, която бе усетила, не можеше да се сравни с нищо друго. Само че секунди след ужасното преживяване, бе усетила, че във вените му течеше една твърде малка частица от нея. Гневът ѝ бе неописуем. Искаше да намери Игор и да го разчлени на милиарди парченца, след което да прободе безжизненото му сърце с кол. Той беше провалил плановете ѝ, а това никак не ѝ се харесваше. Ако не беше силата, която бе получил Александър, въпреки обикновения си създател, най-вероятно щеше да изпълни мислената си закана, но веднъж изпитала силата му, безжизненото ѝ от отдавна сърце, се бе изпълнило с благодарност. Дея не можеше да си обясни как и от къде Александър бе получил толкова мощна сила и точно заради това го викаше при себе си. Трябваше да разбере дали във вените му по рождение не е текла кръвта на Първия или Игор се беше оказал много по-силен, от колкото самия той, си бе представял някога. Освен истината, тя щеше да направи и всичко възможно да го накара да остане. Беше готова на невъзможното, за да бъде до нея, за да го защитава и пази. Знаеше че единствения начин да го направи истински пра правнук на Първия, бе да му даде кръвта си, но преди да го направи, щеше да го научи да бъде достоен неин син и неповторим наследник на трона.
Атапасия-Дея усещаше наближаващия Александър. Чувствата му бяха толкова объркани, а заедно с неговите и нейните бяха такива. Тя не можеше да си намери място. Обикаляше из мрачния дворец, кръстосала ръце пред гърди, а щом се спреше на едно място, десния ѝ крак започваше да потропва нервно. Това че бъдещия ѝ син беше на моменти прекалено обнадежден, на други прекалено ядосан, а на трети несигурен, не ѝ харесваше. Не можеше да чува мислите му, но ѝ се струваше, че да изпрати при него Игор, не беше добра идея. Стария вампир никога не се бе славил с добрия си тон и здрав разум, но кой можеше да го убеди да отиде при нея, по-добре от създателя му?
- Нервна си. – чу дълбокия глас на съпруга си Генадиос* (* - благородник). С него бяха на почти една и съща възраст, с малката разлика, че тя го бе превърнала и според вампирските закони, му бе майка, но това не им пречеше да се обичат. Според човешките закони те нямаха нищо общо помежду си и от вече 6 хилядолетия бяха женени.
- Александър… усещам го. Ти не го ли чувстваш? – каза едва-едва. Дишаше трудно и докосваше пръстите си едни в други. Отново се спря на едно място и десния ѝ крак започна да потропва.
- Успокой се Дея. Всичко ще е наред. Моля те, ще причиниш главоболие на половината вампири в света. Помни, че имаш синове и дъщери навсякъде и те усещат всичко, каквото и ти. – той я придърпа в прегръдката си и я прегърна.
- Не мога. Не разбираш ли колко е важна тази среща за мен? Александър се роди точно тогава, когато Първия умря. Той има толкова голяма сила. Няма как да не се е случило нещо. Да не говорим, че имам и някакви съмнения относно роднинската им връзка.
- Какви ги говориш? – Генадиос я погледна в очите.
- Ами… всички знаем за голямата любов на Първия с една човешка жена. Няма да се учудя, ако Александър, му е син и то в истинския смисъл на думата.
- Мисля, че прекаляваш с това момче. От толкова години го следиш. Почини си малко… започваш да ставаш параноична. Как е възможно човешка жена да роди дете на вампир?
- Не забравяй, че говорим за не кой да е… това е Първия. Той е по-човек от човеците и по-вампир от вампирите.
- Дея… - но преди да продължи, Атапасия-Дея каза:
- Той… е тук! – тя трепна в ръцете му и веднага го избута от себе си, хуквайки към вратата с всички сили. Дея профуча по коридорите със скоростта на светлината и се закова на едно място, точно когато прислугата отвори на момчето.
Щом го погледна в очите, тя разбра от къде идваше могъщата му сила. Усети връзката между двама им, по-силна от всякога, а заедно с нея и Александър почувства нещо различно. Сякаш сърцата и на двамата забиха лудо, в един ритъм и за миг се почувстваха наистина живи.
- Това си ти. – каза едва-едва, защото не можеше да си поеме въздух
- Ваше Величество. – осъзна се Александър и тръгна да ѝ се поклоня, когато тя го спря, докосвайки го по ръката.
- Не, за теб съм просто Дея. – в този момент Александър погледна към ръката си, защото имаше чувството, че от там преминаваха искри. Секунда след това, дланта на Кралицата се обви от виолетово сияние. Дея побърза да отдръпне ръката си и го погледна сепнато в очите. – Защо го правиш? Не съм ти сторила нищо? – от начало бе малко ядосана, но след като усети страха в Александър, се досети, че той не знаеше какво бе направил току що.
- Аз… аз… нищо не съм правил, просто погледнах ръката Ви, Кралице. – побърза да се отдръпне назад, при което гърба му се блъсна в масивните дървени врати.
- Успокой се Александър… ще ти обясня по-късно. А сега, ме последвай. – напрежението ѝ бе намаляло, но това на Александър се бе увеличило тройно. Той едва правеше крачки и се оглеждаше навсякъде. Страхуваше се за живота си. Все пак това бе не коя да е, а Кралицата. Тя притежаваше солидна войска от добре обучени вампири, които можеха да го убият за части от секундата и той нямаше да има време дори да реагира.
Александър и Дея вървяха малко, по осветените със свещи коридори на средновековния дворец и влязоха в една голяма зала. В нея имаше повече вампири, от колкото младия Александър бе виждал през петвековното си съществуване. Всички те бяха облечени модерно, но погледите им бяха изпълнени с онази отегченост от живота, характерна за безсмъртните, които бяха изживели всичко и сега им оставаше просто да съществуват.
- Напуснете веднага! – Дея плесна с ръце и всички започнаха да излизат бавно от стаята, покланяйки се на Кралицата.
Когато залата се изпразни, Кралицата кимна към Александър, да я последва и се настаниха на удобните фотьойли, един срещу друг.
- Ще желаете ли нещо, Кралице? – попита, приближавайки се до тях едно дребно на ръст момиче, облечено в кървавочервени, къси панталони и син потник, с дълбоко деколте. Светлата ѝ коса бе вързана на две опашки, с червени ленти. Около ръцете си носеше златни гривни, а на ушите ѝ висяха скъпи обеци. По нищо не личеше, че тя бе представителка на слугите.
- Гладен ли си? – попита Дея, с усмивка. Щом чу това, Александър придоби тревожна физиономия, защото разбра, че щеше да му се наложи рано или късно да се нахрани, а той бе единствения вампир, хранещ се с месо.
- Не. – побърза да каже, при което Кралицата направи знак с ръка и момичето излезе от стаята.
- Виждам, че си нетърпелив, да разбереш защо си тук, за това ще говоря направо. Искам да науча някои неща за теб. За живота ти, за роднините, семейството ти.
- Защо? – изненада се.
- Заради силата ти.
- И ме повикахте само заради това? – от притеснен, Александър стана ядосан. Надеждата, че Кралицата можеше да му помогне да съживи Кòра се изпари и нищо не го задържаше тук. Идването му се беше оказало напразно.
- Нима ти изглежда незначителна тази причина? – Тя не изпускаше от поглед всяко негово движение. Изучаваше го и се опитваше да намери някаква прилика между него и Първия. Все по нещо трябваше да си приличат. Не можеше без причина, да е станал част от нея, още в деня на зачеването си. – Но, ако искаш, може да поговорим и за красивата ти приятелка… мисля, че името и беше Кòра?
- Да, за жалост беше. – сопна се Александър и се изправи, за да си ходи.
- Нима ще си тръгнеш точно сега? Искам да останеш тук, поне до края на нощта. Има къде да останеш за деня и на следващата вечер, ще се прибереш.
- Не мога. Имам работа. – опита се да излъже. Несигурността му веднага бе усетена от Деа, но реши да го накара да се отпусне.
- Ще изпратя слуги, за да я свършат вместо теб. Ти си мой гост. – подчерта думата „мой”, без да иска. – Това, за което те повиках, е наложително. Трябва да поговорим. Важно е.
- И за кого по-точно. За Вас или за мен? – продължи да повишава тон.
- И за двамата, Александър. – тя се възхищаваше на темперамента му. Въпреки, че се страхуваше за живота си, продължаваше да се държи така, сякаш не разговаряше с Кралицата, а с обикновен вампир.
- Аз… - опита се да възрази, но на края се отказа, защото осъзна, че нямаше никакъв смисъл. Кралицата можеше да му заповяда да остане и той щеше да е задължен да го направи. За това се примири и каза: - Добре. Ще остана.

* * *

- Първо, искам да разбера какво помниш за родителите си. – каза Кралицата.
- Майка ми се казваше Елена и бе красива и лъчезарна, като името си. – усмихваше се, докато си спомняше за нея. – Рядко ми се караше, но ми беше достатъчно само да спре да ми се усмихва, за да ми покаже, че не е доволна от това, което съм направил…
- А баща ти? – попита, с неприкрит интерес Дея.
- Не го познавам. Не съм го виждал никога, но майка ми твърдеше, че приличам много на него.
- Нима? – започна да си припомня начина, по който бе изглеждал Първия, но не виждаше големи прилики между Александър и него.
- Само по характер. Твърдеше, че съм наследил и силата му.
- Разказвала ли ти е за него?
- Да, постоянно. Обичали са се доста, но той е починал, точно в деня, в който съм се родил. Съвсем случайно, поне според майка ми.
- Така ли? – не прикри интереса си Кралицата, а Александър само кимна, в знак на отговор.
- Мога ли да Ви попитам нещо, Ваше Величество? – попита, след кратка пауза, докато събере смелост
- Разбира се. – лицето ѝ се озари от усмивка
- Познавате ли друг, със сила, като моята?
- Да, познавах, само,че Неговата сила, бе малко по-различна от твоята.
- Все още ли е жив? – не прикри ентусиазма си Александър
- Не, за жалост. – сведе глава Кралицата. – А твоята сила, какво всъщност представлява?
- Убивам тези, които обичам и съживявам тези, които мразя. – въздъхна тежко момчето, гледайки към ръцете си
- Само това ли можеш? – погледна го с очакване Дея
- Да… не е ли достатъчно? – каза горчиво
- Знаеш ли какво направи преди малко? Когато хванах ръката ти?
- Не. – веднага зае отбранителна позиция. – За първи път ми се случва. Кълна се, не съм искал да го направя. – говореше бързо и се оглеждаше на всички посоки
- Успокой се, Александър. – тя сложи ръката си върху рамото му. – Само ще ти обясня. Нищо няма да ти сторя. Помни, че тук си нагости, а не на заточение…
- Добре. – усмихна се неловко Александър, но все още беше, като на тръни.
- Знаеш ли какво става, когато вампир се покаже на слънце?
- Предполагам, че изгаря в пламъци.
- Така е, но само със сравнително новите… тези, които не са навършили все още първото си хилядолетие. Старите, се превръщат в лилаво сияние… като това, което обгради ръката ми, преди малко.
- Какво? – изправи се. – Да не би да искате да кажете, че преди малко съм щял да ви изгоря? Но как?
- Ти си много по-силен, от колкото предполагаш. Това означава. – Дея се доближи до него и му се усмихна майчински.
- Това е невъзможно. От къде имам тази сила? До колкото ми е известно, Игор няма никакви такива способности, за да ми придаде нещо, чрез кръвта си…
- И аз това се опитвам да разбера. Заради това те повиках при себе си. Важно е да знам всичко за семейството ти и най-вече за баща ти.
- Но аз не го познавам. Казах Ви вече. Починал е в деня на раждането ми.
„Ако Първия му е баща, по този начин, Александър е получил силата му. Ето защо се е жертвал. Знаех си, че не може толкова могъщ вампир, да умре толкова нелепо.” – помисли си Дея.
- Единственото, което знам за него е това, което майка ми, ми е разказвала.
- Името му поне знаеш ли? – Дея не можеше да си намери място. Външно стоеше мирно, но вътрешно искаше да вика от напрежение. Усмихваше се неловко, но въпреки това се държеше на положение.
- Янус. – щом произнесе това име, Дея се изправи, едва дишаща. Гледаше Александър втренчено. – Какво има, ваше Величество? – и Александър се изправи. В този момент тя се осъзна и падна на колене, пред шокираните очи на момчето – Кралице? Добре ли сте? – Александър веднага се доближи до нея и я повдигна внимателно.
- Дея?! – в този момент в стаята влезе Генадиос – Какво си ѝ сторил? – изгледа го свирепо. – Ако ѝ се случи нещо, ще платиш прескъпо. – заплаши го, но в този момент Кралицата каза:
- Не смей да говориш по-този начин на синът на Янус.
- Какво? – свирепия поглед на Генадиос се замени с шок.
- За какво говорите? – недоумяваше Александър
- Ти си син на Първия, Александър. Всички ние ти принадлежим по право. Тронът, дворецът, подчинените… ти си един от владетелите на света на мистичното. – продължи да му се кланя Дея.
Все още слабите лъчи на утринното слънце, си проправяха път, осветявайки отдавна заспалата земя. Нощните същества се прибираха в мрачните си домове и се унасяха в дълбок сън. Слугите в двореца на Кралицата направиха същото и единствените будни, които останаха, бяха хората, от които се хранеха по-висшестоящите. Същото трябваше да направят и Дея, Генадиос и Александър, но вместо това, те стояха застинали на едно място. Кралицата плачеше от радост, защото това, че Александър бе син на Първия, означаваше, че той беше задължен да остане при нея. Съпругът ѝ се бе отпуснал, върху един от меките фотьойли и гледаше в една точка. Зениците му бяха разширени, а дишането му едва се усещаше. Александър, се бе подпрял на стената, защото чувстваше, че всеки момент щеше да се строполи на пода.
- Това е невъзможно! – каза изведнъж Александър – Това е най-обикновено съвпадение. Кой знае колко хора и вампири, са умрели на рождената ми дата. Освен това, преди 500 години, името Янус, най-вероятно е било доста известно и често срещано…
- Не отричай истинската си същност, сине на Първия. Никога не е имало и няма да има, друг човек или вампир, на име Янус. – Дея избърса сълзите си, гледайки го в очите.
- Това е твоята истина, не моята. Аз съм обикновен вампир. – отказваше да приеме думите ѝ.
- Тогава от къде притежаваш тази сила? Кой обикновен вампир може да съживява мъртвите и убива живите и то само с поглед? Кой може да изгаря, не мъртвите така, както слънцето? Ти имаш дарба… - сложи ръцете си върху рамената му.
- Не, това е проклятие! – викна с цяло гърло и се насочи към вратата. Дея се затича след него, следвана от Генадиос, но успяха да видят само как Александър отваря масивното дърво и светлината го обгръща. Те сложиха инстинктивно ръце пред очите си и ги махнаха едва, когато в двореца настъпи предишния непрогледен мрак.
- Той е луд! – възкликна Генадиос, а Дея падна на колене, ридаеща с цяло гърло. Съпругът ѝ клекна до нея, притискайки я към себе си, целувайки челото ѝ.
- Той… той… - хлипаше Кралицата, а кървавите сълзи от очите ѝ, започнаха да образуват алена локва.

by **Renny717** Вто Дек 07, 2010 9:38 pm

Ще коментирам, макар и с "малко" закъснение.
Не ми харесва тая кралица. Много преиграва според мен. Обаче друго ме притеснява: Александър не се самоуби, нали? Не може да умре, това е просто немислимо Удивителен

Сега ще чакам до другата глава за да разбера какво ще стане... :hug:

by **Вени** Сря Дек 08, 2010 8:40 pm

7. Да докоснеш луната

Красивото слънце, с цвят на разтопено злато, бавно слизаше под хоризонта и обагряше потъмнелите есенни облаци в червено. Студения нощен въздух се смесваше рязко със стопления (въздух) преди това от слабото Слънце и образуваше видимо раздвижване. Закъснелите от работа хора бързаха да се приберат по домовете си и улиците бавно се изпразваха. Нощта настъпваше със сигурни крачки и лека-полека Луната вземаше превес над Слънцето.
Беше минала седмица от последното посещение на Николай в гората. След случилото се, той постоянно мислеше за леля си и макар, че отказваше да повярва, че дори и секунда от времето прекарано в тъмните части на втория му дом са истина, сърцето му наистина страдаше. Мъката от загубата на най-святата жена за него, се бе увеличила до толкова, че бе преизпълнила ежедневието му. Не минаваше и минута, без да си е припомнил за красивото видение, с призрачната бяла рокля и ефирните коси, разпръснати по нежните голи рамене. Николай имаше чувството, че всичко му говореше за нея… толкова бе важна. Дори името ѝ беше такова – Моника… една единствена. Точно такава беше и за Николай. Друга като нея нямаше и той бе твърдо решен да се върне отново в гората и да я потърси.
Тази нощ Луната светеше в приглушен цвят на жълтото. Изглеждаше така, сякаш събираше силите си за следващото си пълнолуние, което щеше да бъде след седмици. Тя бе притихнала и някак виновно се криеше зад черните облаци, които пореха беззвездното небе. Навсякъде бе тихо. Само от време на време, в далечината се чуваха бясното завъртане на автомобилни гуми и профучаването на мотори. Лампите на жилищните сгради бяха угасени, а улиците пустееха. Ледения, почти зимен вятър прорязваше, като с нож въздуха, който жално плачеше. Заради студа, единствените хора, които бяха навън, вървяха забързано по главните улици, мечтаейки за топлото място, към което се бяха отправили.
И Николай, подобно на младежите, обичащи нощния живот, бе излязъл, само че той за разлика от тях, бързаше да стигне до място, дори по-студено от колкото беше в момента града. Беше се отправил към гората. Вървеше из тъмните улици, осветявани единствено от приглушената светлина на външните лампи. Беше обут в удобен, черен анцуг, за да може да тича. Бе облякъл и сивия си суичър и отново бе сложил качулката си. Ръцете му стояха небрежно в джобовете, а погледът – забит в земята. Той крачеше с бавна, но сигурна крачка и напредваше към гората.
След няколко минути непрестанно ходене, погълнат изцяло от мислите си, Николай прекрачи ясно изразения праг на гората. Почувства се така, сякаш влезе в един корено различен свят… свят на спокойствие, душевна хармония и липса на болка. Повдигна бавно главата си, затворил очи и вдиша от студения въздух. Той се заби в белите му дробове, като малки ледени стрели и му причини болка. Това, вместо да го накара да потрепери от студ и болка, сякаш го съживи. Отново вдиша и този път, сякаш кръвта във вените му тръгна с бясна скорост към сърцето. То увеличи леко ритъма си, след което рязко го понижи. Това беше напълно достатъчно Николай да забрави за досегашните си терзания и да се предаде в ръцете на спокойствието.
Вече напълно успокоен, той продължи да върви към вътрешността на гората.
- ЛЕЛЬО! – викна с цяло гърло, слагайки ръце пред устните си. – МОНИКА! – опита с името ѝ и се ослуша за отговор, стиснал силно зъби в очакване. – ЛЕЛЬО! – продължи да вика, след като не бе получил никакъв отговор.
Гората този път беше притихнала. Заради студа, единственото, което се чуваше, беше вятъра, който се завърташе в клоните на дърветата и брулеше яростно последните останали листа. Нямаше и следа от песента на щурците и монотонната песен на бухала от предишния път.
- ЛЕЛЬО! – викна отново и след като не получи отговор, се затича към вътрешността на гората.
Колкото по-навътре влизаше, толкова по-студено и тъмно ставаше. Един случаен леден полъх на вятъра се завъртя покрай него и кожата му настръхна. Николай инстинктивно се сви и сложи ръцете си в джобовете на анцуга. От допира на вече вледенените му пръсти, към топлата кожа на краката му, тялото му потрепери, но кръвта му веднага закипя и след секунди се затопли до толкова, че можеше да съблече суичъра си.
- ЛЕЛЬО! – повтори отчаяно и се заслуша. – МОЛЯ ТЕ, нужна си ми. – призна отчаяно пред себе си. В очите му се събраха сълзи. – Лельо… – каза тихо, а капките солена вода потекоха по зачервените му скули.
Приятното чувство на душевна хармония се изпари с липсата на отговор, от страна на жената, но въпреки това, не се отказваше. Всичко в него страдаше.
- Толкова много ли искам? – попита с нормална сила на гласа. – Искам да знам, че си жива и си добре… да знам, че не си ме изоставила завинаги. – повдигна отчаяно ръце и се огледа. – след като не последва нищо, отново се затича напред.
С всяка изминала крачка влизаше все по-надълбоко и по-надълбоко. Широкия черен път отдавна се бе превърнал в малка пътечка и скоро щеше да изчезне напълно.
След като се придвижи с 300 метра напред, отново се провикна:
- МОНИКА! ЧУВАШ ЛИ МЕ?! – и се огледа. – ЗА БОГА, ЛЕЛЬО… ОТГОВОРИ МИ! – каза обвинително. След това млъкна и се ослуша. И тогава, в далечината чу тихи стъпки, приближаващи се към него. Обърна се в посоката от която идваха и видя бледа фигура. Намираше се на поне 250 метра назад, но въпреки това, Николай успя да различи крехката женска фигура, която по-скоро се промъкваше с несигурни крачки.
- Коя си ти? – попита по-силно. Щом чу гласът, женската фигура се огледа около себе си, сякаш се чудеше дали попита нея, но продължи да напредва с бавни крачки към момчето. – Точно теб питам. – каза с нормална сила на гласа, а фигурата скъсяваше все повече и повече дистанцията. Докато я гледаше, сърцето му препускаше в гърдите. Дали това не беше леля му? Но ако беше тя, нямаше ли да се затича към него, за да го прегърне?
Фигурата се намираше на 100 метра от Николай и не бе продумала и думичка. Метрите, които ги бяха делили до този момент, както и приглушената лунна светлина, бяха попречили на момчето да я огледа, но сега, когато се намираше сякаш на 1 ръка разстояние, очите му обхождаха цялото ѝ тяло. По фигурата на жената, си личеше, че бе доста млада, по-скоро приличаща на момиче, от колкото на жена, в разцвета на силите си. И тя като него носеше маратонки, но вместо анцуг, бе обула дънки. Качулката на суичъра ѝ стоеше върху главата, а ръцете – в джобовете. От време на време, случайно попадналия върху нея полъх на вятъра, развяваше кичурите права, руса коса, които се подаваха изпод качулката и тя потреперваше леко. Лицето на момичето бе бяло, със зачервени от студа скули, а очите ѝ обхождаха пространството.
- Коя си ти? – Николай бе малко разочарован, защото се беше надявал това да е леля му, но въпреки това не можеше да не си признае, че момичето беше събудило интерес у него. Само че тя отново не отговори. Просто продължи да върви към него – Ей, да не би да си глуха?! – липсата на какъвто и да е отговор от нейна страна започна да го изнервя – На теб говоря! – каза по-силно от необходимото.
- Ти добре ли си? Какво си се развикал?! – скара му се, след като застана на около метър пред него. Въпреки че не се държеше мило, гласът ѝ го накара да преглътне тежко. Беше ярък и красив , каращ го да настръхва заради нежността си.
- Ти скара ли ми се току-що? – беше изумен.
- Ами не, това е моя начин да покажа симпатии към някого. – каза саркастично.
- Доста си самоуверена за момиче, намиращо се насред гората и то през нощта… всъщност, наистина. Доста е странно. Какво правиш тук?
- Същото бих могла и аз да попитам теб. – каза самоуверено момичето, слагайки няколко руси кичура зад ушите си.
- Ако продължаваме да си говорим по този начин, до никъде няма да стигнем. – поклати утвърдително глава Николай.
- Нима? – направи се на учудена и сложи ръце в джобовете си.
„Непоправима е.” – помисли си Николай и в същото време се случи нещо, на което само Природата бе способна.
Вятърът обгърна младежите, повдигайки хилядите паднали листа. Завъртя ги около тях в магичен танц, след което се успокои, но само за да събере сили за следващия си повей. Щом го направи, духна с всички сили към момичето и качулката ѝ падна назад, разкривайки красивите ѝ коси, с цвят на лешник. След това обърна посоката си и развя кичури на всички посоки, изпращайки голямо количество от аромата на девойката към Николай. Той вдиша дълбоко, а зениците му се разшириха, сякаш за да поемат колкото се може повече от гледката, наподобяваща приказен сън.
„Как е възможно да съществува толкова прелестно създание, като нея?” – запита се Николай.
Тя наистина бе красива. Освен косите с цвят на лешник, очите ѝ наподобяваха разтопен шоколад, а бледите ѝ от студа устни, издаваха колко крехка е всъщност. Кожата ѝ изглеждаше като коприна, а дрехите ѝ показваха, че не беше от разглезените момиченца, които се страхуваха от счупване на маникюра или олющване на скъпия им лак.
Изведнъж вятърът утихна, изгубвайки се в оголените клони на дърветата и около двамата младежи се възцари спокойствие, характерно само за студените зимни нощи, когато Природата спеше и събираше сили за пролетта.
- Добре, нека те попитам така… Защо си тук?
- Проследих те, за да те убия. – каза съвсем спокойно момичето, а Николай започна да мига и да гледа шокирано. Изведнъж се засмя с цяло гърло. – Много смешно… това ме обижда в момента. – каза сърдито момичето.
- Съжалявам, но самата мисъл, че можеш да ме нараниш по какъвто и да е било начин, е… глупава. Та ти си по-крехка от ледена скулптура през Юли.
- Да, благодаря. – извъртя момичето очи.
- Та, защо си тук по това време, да не би да се изгуби?
- Не… Видях те докато вървеше към гората и ми се стори някак… отчаян. Заради това те последвах. Когато влезе прекалено навътре, почти се отказах, но изведнъж започна да викаш и си казах : „Този е напълно луд.”, но след това се заслушах в думите ти и осъзнах, че ти търсиш някого. Тогава си казах, че човекът когото търсиш е доста скъп за теб, за да идваш в тази част на гората и то през нощта… сам… и продължих да вървя след теб. Предположих, че може да се нуждаеш от помощ.
- Притеснила си се за мен? – учуди се и на лицето му се изписа благоговение.
- Ами… да. – въздъхна момичето.
- Но ти не ме познаваш… от къде си сигурна, че не съм някакъв психопат, дебнещ жертвата си?
- Психопатите не търсят жертвите си навътре в гората, където никой нормален няма да влезе, освен това си твърде сладък, за да си жесток. – каза тя. – И не съм толкова крехка, за колкото ме мислиш.
- Как се казваш? – интересът на Николай бе повече от видим.
- Плáмена. – каза момичето, подавайки ръката си към Николай.
- Николай, приятно ми е.
- И на мен.

* * *

Двамата прекараха няколко часа, седнали в рехавата есенна трева и разговаряха спокойно. Оказа се, че приликите между тях бяха повече, от колкото можеше да се предположи. И двамата живееха с баба си и дядо си, изоставени от родителите си… имаха обожатели и учителите ги тормозеха… и най-важното… споделяха една огромна любов - към Луната. Плáмена се оказа много по-мила, от колкото си мислеше Николай и малко по-малко, той забрави защо беше дошъл в гората.
- Знаеш ли… напомняш ми на Луната. – каза изведнъж, докато гледаше чертите на лицето ѝ.
- Какво? – погледна го учудено Плáмена.
- Ами да… цвета на кожата ти е същия, като на Луната, по време на пълнолуние. Очите ти, имат цвета на небето, осветено от светлината ѝ… цялата изглеждаш нежна и крехка… точно такава е и за мен Луната. – момичето го гледаше в очите и му се усмихваше. В този момент се чувстваше толкова значима. – Мога ли да те докосна? – протегна страхливо ръката си към лицето ѝ. Плáмена просто кимна и се остави в ръцете му. Той допря пръсти до брадичката ѝ, а тя затвори очи, за да се наслади на мига. След като видя, че ѝ харесва, се осмели да допре топлата си длан до бузата ѝ, а момичето се усмихна.
- Благодаря ти. – каза, докосвайки го по бузата и целуна леко устните му.
- Аз трябва да ти благодаря, че ми позволи да изпълня най-голямата си мечта - да докосна Луната.

* * *

Небето бавно започва да изсветлява, а звездите изгубваха блясъка си, с всеки следващ по-светъл оттенък на синьото. Луната се предаде, пред слабите есенни лъчи на изгряващото Слънце и заедно с изчезващите звезди се потопи в морето от дневна светлина.
Николай и Плáмена бяха прекарали нощта заедно и в момента лежаха изтощени от дългите разговори, наслаждавайки се на Природата. И за двамата беше едновременно и хубаво и странно. За една нощ, се бяха превърнали от обикновени непознати, в… нещо ново и красиво. И двамата младежи, лишени от най-чистата любов на света, тази на родителите си, в момента изживяваха нещо съкровено.
Свързваха ги мъката, страданието и нуждата от човек, на когото да споделят всичко това и гората им бе предоставила нужното. Ето, че в една толкова обикновена нощ, се беше случило нещо магично… беше се зародило едно искрено и чисто приятелство.

by **Вени** Сря Дек 21, 2011 9:48 pm

8. Плáмена – бушуващ огън

В тъмните дебри на гората, там до където беше немислимо да стигне човек, съществуваше от началото на света, една тайна. Тази тайна бяха същества, които на външен вид изглеждаха напълно обикновени, но вътрешно, бяха специални.
Там, където се предполагаше, че гората трябва да е по-мрачна, а дърветата по-нагъсто разположени, всъщност не беше така. Тревната покривка бе осеяна с млади дръвчета, намиращи се далече едно от друго. Слънцето осветяваше полянката и се отразяваше в росните капки, оцветявайки ги в различните цветове на дъгата. Времето с нищо не подсказваше за рязката промяна, която щеше да настъпи привечер… напротив, дори залъгваше с омайната си топлина.
В средата на цялата тази идилия, лежаха група младежи. Те всички бяха затворили очи и се наслаждаваха на последните слънчеви лъчи. Външно, между тях нямаше никаква прилика, но във вените им течеше една и съща „силна” кръв. Обединяваха ги общо минало, настояще и бъдеще.
Хей, Плáм, премести се на сянка, че там ще изгориш. – викна едно от момчетата, със закачлива усмивка. Той беше седнал върху тревата, а гърбът му се опираше в дънера на едно от по-старите дървета. Погледът му беше някак зареян, но обектът на закачката му беше ясен. Намираше се на няколко метра от него и беше момиче. Тя лежеше със затворени очи и се радваше на природата. Слънцето галеше косите ѝ с цвят на лешник и ги караше да изсветляват до неузнаваемост. Чертите на лицето ѝ бяха спокойни, каквото бе и дишането ѝ.
- Плáм, чу ли ме? – попита отново момчето
- Нима мога да не го направя? – гласът ѝ, макар и раздразнен, прозвуча като приказна мелодия, която озари полянката. Тя каза това без да помръдва нищо друго освен изписаните си устни.
- Добре де, аз просто се притеснявам за теб. – побърза да се оправдае, защото знаеше какво щеше да последва.
- Борисе, да ти приличам на човек който се нуждае от гледачка? – изправи се и го погледна с шоколадовите си очи, които оставяха без думи всеки, когото гледаше с тях. Същото стана и с Борис. Той преглътна тежко и се опита да мисли трезво
- Не, но…
- Да съм те молила да се грижиш за мен? – прекъсна го, преди да е успял да измисли някоя безсмислена лъжа, с която да оправдае поведението си
- Не, но…
- Тогава мълчи и ме остави да се порадвам на слънцето! – и отново се излегна на тревата, възвръщайки спокойните черти на лицето си. Тези от младежите, които бяха чули разговора им изохкаха, в знак на съпричастност на Борис, след което тишината отново се възцари около поляната.
Името ѝ бе Плáмена. Красива девойка, със силен характер и дух, прикрити зад фасадата на беззащитно тяло и миловидно лице. Тя напълно отговаряше на името си. Бе силна и борбена, с остър ум и много възможности. Душата ѝ бе чиста, като планински извор, но наумеше ли си нещо, го постигаше. Нямаше нещо, което можеше да я спре, но всичко, което правеше бе за общото благо на тайното общество, в което бе родена и живееше и до днес. В очите ѝ се виждаше колко неща бе преживяла и колко опитна бе станала, въпреки почти невинната си възраст. Още от малка бе изгубила родителите си и това бе главната ѝ болка… раната, която никога не зарастна и нямаше да заздравее.
Красивата Плáмена бе буен огън, който всяко момче, член на обществото искаше да укроти, но до този момент нямаше някой, който да е успял. Благодарение на острия си, като бръснач ум, тя боравеше с думите, като с оръжие и раняваше почти смъртоносно с него по-смелите, които се бяха опитали да я укротят.
Времето бавно минаваше и слънцето променяше позициите си. След като веднъж се бе качило най-високо във небето, бавно започваше да слиза, обагряйки света по различен начин. Оставаше само час до залез и небето лека-полека почервеняваше, предсказвайки появата на силния вечерен вятър. Може би заради слънцето, а може би и заради самата ѝ красота, Плáмена изглеждаше по-хубава от всякога.
Младежите все още лежаха на полянката, не помръднали и със сантиметър от сутринта. Тишината беше съвършена, но бе прекъсната от тихи стъпки в далечината.
- Охраната идва. – каза с насмешка Борис. Това подразни Плáмена и я накара да се изправи
- На какъв се правиш? Как си позволяваш да говориш за Нея по този начин? Съзнаваш ли, че може да те убие само с едно движение? Да не би да разчиташ на това, че е най-милата жена на света ли?
- Добре, де… не се пали толкова. Само се пошегувах. – повдигна извинително ръце
- Това беше глупава шега. – подчерта думата „глупава”
- Така е. Прекали. – казаха още няколко от момичетата, а момчетата просто го изгледаха със сурови погледи.
- Починахте ли си деца? – до тях се доближи красива жена. Тя имаше красиви зелени очи и черна, като нощта коса. Върху главата си носеше сплетени във венец треви, които подчертаваха изумрудения цвят на ирисите ѝ. Беше облечена в бяла рокля, показваща чистотата на душата ѝ.
- Да госпожице. – казаха всички в един глас и започнаха да се изпарят
- Радвам се… тогава мисля, че мога спокойно да кажа, че е време за тренировка. – и тръгна в посоката от която бе дошла, следвана от групата млади, преизпълнени с енергия хора.
А какво представляваше това тайно общество? Защо се криеха от хората? Какво бе това, което ги различаваше от обикновените? Коя беше жената със зелените очи, на които младежите се подчиняваха безпрекословно?
Толкова много въпроси и отговорът им се свеждаше до една единствена дума… върколаци. Точно така, те всички бяха такива, а жената със зелените очи, беше една от водачките им. Едно от нейните имена бе Моника…

* * *

Младежите се обучаваха да овладеят преобразяването си, без помощта на магичната лунна светлина. Това всъщност бе най-голямата трудност, пред която се изправяха върколаците. Само надарените с голяма сила успяваха да го направят, а останалите… те просто продължаваха да се обучават. До този момент никой от младите хора не бе успял да го направи, но Плáмена беше близо до успеха си. Тя бе изключително силна и постигаше всичко с невероятна лекота. За по-малко от седмица беше успяла да намери верния път към животинското в нея и сега оставаше просто да се слее със звяра в себе си.
Тъкмо щеше да го направи, когато в гората, тишината беше нарушена от отчаян мъжки вик:
- ЛЕЛЬО! –последваха няколко секунди мълчание, след което прозвуча още един вик – МОНИКА! –щом чуха това име, младежите започнаха да се оглеждат един друг, учудени, а жената, която ги обучаваше замръзна на едно място – ЛЕЛЬО! – виковете продължиха.
Гората притихна отново. Единственото, което се чуваше, беше вятъра, който брулеше листата. – ЛЕЛЬО! – поредния отчаян вик, след което се чуха приближаващи стъпки.
- Моника, кой е този? – попита Плáмена, гледайки стреснатата жена
- Това е Николай. – каза едва-едва дишаща
- Кой? – учудиха се всички
- Не трябва да е тук, все още не е дошъл неговия момент. – никой не разбираше за какво говореше Моника, но всички усещаха притеснението ѝ.
- ЛЕЛЬО! – момчето продължи да вика – МОЛЯ ТЕ, нужна си ми. – каза отчаяно, по-скоро пред себе си. Щом чу това, в очите на Моника започнаха да се събират сълзи. – Лельо – каза тихо, а жената заплака от мъка.
- Той се приближава прекалено бързо. – каза Борис – Ами, ако ни разкрие?
- Не бива. Рано е да разбира за нас. – осъзна се жената и започна да оглежда учениците си – Ти… Плáмена. – погледна към момичето – Върви при него и го спри, преди да е станало твърде късно. Николай е прекалено важен за всички ни, а да разбере истината ще провали плана на Първия. – щом чуха споменаването на Първия и най-силен сред тях, младежите се заоглеждаха.
- Но. – Плáмена не беше съгласна.
- Толкова много ли искам? – Николай продължи – Искам да знам, че си жива и си добре… да знам, че не си ме изоставила завинаги. – след, като отново не бе получил отговор, се затича още по-навътре в гората, а стъпките му отекваха все по-близо.
- Плáмена! – повиши тон жената – Нямаме време за губене. – личеше си, че е нервна – Това не е молба, а заповед от по-висш. Длъжна си да ми се подчиниш – при тези думи, момичето бе принудено да изпълни казаното от Моника и тръгна към посоката, от която се чува виковете
- МОНИКА! ЧУВАШ ЛИ МЕ! – последва малка пауза – ЗА БОГА, ЛЕЛЬО… ОТГОВОРИ МИ! – Николай каза обвинително.
През това време, Плáмена се беше приближила до него и напредваше с бавни крачки. Докато вървеше, мислеше върку това колко несправедлива бе Моника с нея. Защо не беше изпратила някое от момчетата, за да го спре? Ами ако не се справеше?
- Коя си ти? – Николай попита силно, а Плáмена се учуди, че беше успял да различи пола ѝ и то от толкова далече. Дори се огледа около себе си, за да се увери, че питаше точно нея, след което продължи да напредва с бавни крачки към момчето. – Точно теб питам. – Николай каза отново, а момичето продължаваше да скъсява все повече и повече дистанцията. Докато го гледаше, усещаше странно гъделичкане в корема. Нервна ли беше? Притесняваше ли се? Ако беше така, от него ли?
Момчето и момичето се намираха на около 100 метра един от друг, а Плáмена все още не беше решила по какъв начин до го накара да се откаже да търси водачката им. Въпреки замислеността си, тя не беше пропуснала да огледа Николай. И той като нея носеше маратонки, но вместо дънки, бе обул анцуг. Качулката на суичъра му стоеше върху главата, а ръцете – в джобовете. Лицето на момчето бе красиво, със зачервени от студа скули, а очите му я обхождаха от главата до петите.
- Коя си ти? – непрестанните му въпроси започваха да я изнервят – Ей, да не би да си глуха?! – това вече беше прекалено. На кого си мислеше, че говори по този начин? – На теб говоря! – до тук с доброто ѝ държание
- Ти добре ли си? Какво си се развикал?! – скара му се, кръстосвайки ръце пред гърди.
- Ти скара ли ми се току що? – Николай звучеше учуден.
- Ами не, това е моя начин да покажа симпатии към някого – Плáмена каза саркастично, продължавайки да държи ръце пред гърдите си
- Доста си самоуверена за момиче, намиращо се насред гората и то през нощта… всъщност, наистина. Доста е странно. Какво правиш тук?
- Същото бих могла и аз да попитам теб. – каза му самоуверено, слагайки няколко руси кичура зад ушите си.
- Ако продължаваме да си говорим по този начин, до никъде няма да стигнем. – поклати утвърдително глава Николай, а тя едва се сдържа да не се засмее на извода, до който беше стигнал
- Нима? – успя да прикрие смеха си с престорено учудване и сложи ръце в джобовете си, заради студа в тази част на гората.
В този момент вятърът обгърна двамата, повдигайки хилядите паднали листа. Завъртя ги около тях в магичен танц, след което се успокои, но само за да събере сили за следващия си повей. Щом го направи, духна с всички сили към Плáмена и качулката ѝ падна назад, разкривайки красивите ѝ коси, с цвят на лешник. След това обърна посоката си и развя кичури на всички посоки. Тя извъртя очи, защото знаеше кой бе предизвикал това и си помисли
„Ще ми платиш прескъпо за тази шега Борисе!” - нямаше кой друг да успее да направи подобно нещо. Само Борис имаше силата да контролира вятъра и сега си правеше шеги с нея.
Щом вятъра утихна, Николай продължи
- Добре, нека те попитам така… Защо си тук?
- Проследих те, за да те убия. – каза съвсем спокойно Плáмена, а Николай започна да мига и да гледа шокирано. Изведнъж се засмя с цяло гърло. – Много смешно… това ме обижда в момента. – каза сърдито въпреки, че знаеше много добре, защо беше реагирал по този начин. Тя наистина изглеждаше нежна и крехка, но това изобщо не беше така. Освен това, че беше върколак и притежаваше невероятна сила и бързина, тя умееше да възпламенява буйни огньове. Тази сила ѝ бе дадена по рождение и предизвикваше недоволство в другите, които не притежаваха никаква магия в себе си, върколаци.
- Съжалявам, но самата мисъл, че можеш да ме нараниш по какъвто и да е било начин, е… глупава. Та ти си по-крехка от ледена скулптура през Юли.
- Да, благодаря. – извъртя момичето очи, въпреки, че ѝ се искаше да го прегърне, заради милите думи
- Та, защо си тук по това време, да не би да се изгуби?
- Не… - трябваше да мисли, как щеше да постъпи някое обикновено момиче в такава ситуация и каза – Видях те докато вървеше към гората и ми се стори някак… отчаян. Заради това те последвах. Когато влезе прекалено навътре, почти се отказах, но изведнъж започна да викаш и си казах : „Този е напълно луд.”, но след това се заслушах в думите ти и осъзнах, че ти търсиш някого. Тогава си казах, че човека, когото търсиш е доста скъп за теб, за да идваш в тази част на гората и то през нощта… сам и продължих да вървя след теб… Предположих, че може да се нуждаеш от помощ. – след като го каза, се поздрави мислено за добре измислената лъжа.
- Притеснила си се за мен? – учуди се Николай, а на лицето му се изписа благоговение
- Ами… да. – каза го така, сякаш, че е била длъжна да го стори, както всъщност и беше. Тя бе получила заповед от по-висшестоящ и я изпълняваше доста добре
- Но ти не ме познаваш… от къде си сигурна, че не съм някакъв психопат, дебнещ жертвата си? – след като каза това, тя осъзна, че Николай не беше като останалите момчета, които познаваше. Макар и напълно непознати, той показваше, че се притеснява за нея, макар и добре прикрито зад един съвсем обикновен въпрос.
- Психопатите не търсят жертвите си навътре в гората, където никой нормален няма да влезе, освен това си твърде сладък, за да си жесток. – призна си, но побърза да добави – И не съм толкова крехка, за колкото ме мислиш. – тъй, като се почувства неловко
- Как се казваш? – интересът на Николай бе повече от видим
- Плáмена. – каза момичето, подавайки ръката си към него
- Николай, приятно ми е.
- И на мен.

by **Вени** Сря Дек 21, 2011 9:54 pm

* * *

След почти нереалното преживяване, Плáмена не само не се чувстваше уморена, а беше преизпълнена с енергия, от щастие и ентусиазъм. Колко странно нещо беше приятелството. Можеше да промени начина по който изглеждаше света, да го оцвети в пъстри цветове и да даде крила. Плáмена не просто беше щастлива, искаше да полети към небосвода и да сподели със света радостта си. И това само, защото беше намерила сродна душа. Човек, който наистина да разбира мъката ѝ, не от съпричастност, а защото я е изпитал върху себе си и знае какво е страданието.
- Защо се забави толкова? – до нея се доближи Моника. Красивите ѝ очи бяха помръкнали, а под тях се виждаха почти черни сенки. Изглежда, че беше плакала цялата нощ.
- Говорихме си. – Плáмена се усмихна
- Цялата нощ? – изненада се жената
- Да, той е страхотен. – лицето на Моника се озари от усмивка, щом чу тези думи
- Какво ти каза? – интереса в гласа ѝ бе видим – За какво разговаряхте?
- За всичко… колко му е трудно да се справя сам, колко му липсваш. – Моника сведе глава, в опит да прикрие сълзите си.
- Наистина ли? – попита горчиво, с надеждата думите на момичето да не са истина
- Разбира се. Липсваш му толкова много, че е рискувал живота си, за да те търси тук и то посред нощ. Тази постъпка е колкото мила, толкова и безразсъдна. Ами, ако някой го беше наранил? Все пак той е обикновено момче.
- Николай не е обикновен! – повиши тон жената – Когато получи силите си, няма да има същество, което да му навреди, освен, ако той не го позволи.
- Как така, „когато получи силите си”? Не се ли раждаме върколаци? И не получаваме ли силите си по рождение?
- Вие да, но той е по-специален. – каза с гордост – В кръвта му тече истинска „кралска” кръв.
- Не съм сигурна, че разбирам за какво говориш. – каза замислено момичето
- Тези, които имат някакви магически способности, са специални. Колкото повече дарби имат, толкова повече кръвта им се доближава до тази на семейството на Първия… а той просто ще има много дарби.
- Искаш да кажеш, че аз съм наследница на Първия? – пренебрегна думите на жената за Николай и се насочи към частта им, в която и тя участваше.
- Ние всички сме негови наследници, но не преки. Ние сме деца, на децата, на децата и така нататък, на първите му синове и дъщери. И някъде там, в дълбоката древност, някой от всички тях, се е смесил с рода ти и ти си първата, при която гена се е проявил… предполагам, че заради това си и толкова силна.
- А Първия как е станал върколак? – попита любопитно момичето
- Това е една много дълга история Плáмена. – каза Моника
- Аз имам време… всичкото на света.
- Добре тогава, но преди да започна… нека поне седнем някъде. – каза и се настани удобно върху дънера на едно счупено дърво. Плáмена я последва и се заслуша в разказа – Сама виждаш приликата ни с хората. Това показва от къде сме започнали развитието си. От начало сме били крехки, като тях и единственото, което ни е пазело от жестока смърт и изчезване, са били дивите, горски животни. Помежду ни се е образувала здрава връзка, крепяща се на хилядолетия разбиране и в един момент, еволюцията е обединила Първия, с всички тези хищни животни. Той е получил хитростта на лисица, зрението на орел, бързината на вълк и силата на мечка. От начало е бил сам, но е открил любовта и децата, които са му се родили, са получили силата му. Техните деца също и така и до днес.
- А магическите сили? Те от къде са дошли?
- Това не знам. Трябва да попиташ Първия.
- А защо аз се различавам от Николай?
- Николай ще бъде силен, колкото е и баща му…
- Искаш да кажеш, че той е един от многото наследници ли? – събра вежди в една и каза замислено
- Не, той е единствения останал истинския наследник… реден син на Първия.
- П- П- Първия му е баща?! – почти изпищя от изненада Плáмена
- Да. – кимна с усмивка Моника и се отправи в незнайна посока, за смаяното момиче.
Плáмена стоеше и се опитваше да осмисли казаното от водачката ѝ. Значи Николай бе син на Първия? Но тогава защо силите му вече не бяха започнали да се проявяват… или тя се лъжеше? Припомни си набързо, как бе успял да чуе приближаването ѝ и беше различил женската ѝ фигура, въпреки огромното разстояние и тъмнината. За обикновените хора, това щеше да е напълно непосилно, но за него… изглеждаше, като детска игра. Освен това, докато разговаряха, тя не бе пропуснала да го огледа по-обстойно и беше забелязала широките рамене и мускулестите ръце, които дори суичара не беше успял да прикрие. В очите му бе забелязала нещо ново и различно, а щом го беше доближила, ѝ се бе приискало да му се поклони. През цялото време бе изпитвала страхопочитание и вътрешна нужда да му се подчини.
- Ей, Плáм, как мина уредената с племенника на Моника? – до нея се доближи Борис, говорейки ѝ с лека нотка на подигравка в гласа.
- Борисе, нужно ли е да ти казвам, че не искам да отговарям на глупавите ти въпроси? – попита раздразнено Плáмена – И защо винаги се държиш по този начин? Какво искаш да покажеш? Че си силен ли? Това всички го виждаме и без да се правиш на малоумен кретен.
- Брей, стана близка с Николай и Моника и самочувствието ти се вдигна до небето.
- Просто млъкни и не ме ядосвай!
- Или какво? Ще ме биеш ли… пф, намерила пред кой да се прави на силна. Виж се, та ти си всичко друго, но не и в позиция да ме заплашваш. – тези думи я ядосаха. Накараха я да изпитва гняв, непознат ѝ до този момент. Може би под влиянието на разказа на Моника или просто защото бе дошло нейното време, Плáмена започна да усеща горските животни от разказа. Сякаш за момент излезе от тялото си и се погледна от страни. Първо, се видя, като хитрата лисица, която успяваше да се измъкне от всеки капан и трудност. След това, като красив орел, разперил крилете си в спиращ дъха полет. Малко по-късно видя бързия вълк и силната мечка и усети как кръвта ѝ закипя. В този момент тялото ѝ започна да действа, като под чужда команда. Ръцете ѝ се освобождаваха бясно от дрехите, а краката – от маратонките. Гъста козина започна да покрива голото ѝ тяло и след секунди вече не беше човек. Плáмена стоеше на четири крака пред Борис, присвила очи, дишаща тежко и ръмжаща гневно.
- Това не е възможно! – прошепна едва-едва Борис, отворил широко очи, сякаш, за да се убеди, че не се лъжеше.
- Какво става… - след малко дойдоха младежите от групата, които бяха чули гръмогласното ръмжене на момичето и щом я видяха, я наобиколиха. Започнаха да я оглеждат, но никой не смееше да я докосне, защото се страхуваха от погледа ѝ. Освен това, ставаше на въпрос за Плáмена, която дори не даваше да се доближат прекалено близо до нея, когато беше човек, а какво оставаше за сега.
В очите на момичето се виждаше готовност за бой. Тя приклекна леко, а лапите ѝ се разтвориха, за да направят място на смъртоносните нокти. Задните ѝ крака се наместиха, за да се подготвят за скока. Тялото ѝ се наклони напред и скочи. Красив скок, с тихо приземяване върху смаяния Борис. Плáмена го събори с лекота и продължи да ръмжи, гледайки го в очите. Ноктите ѝ се бяха забили през плата на дрехите му, в меката кожа на раменете му. Алена кръв обагряше все по-настоятелно острите нокти, а белезникавата миризма и биещия на очи цвят, настървяваха младото момиче още повече.
- Какво става тук? – Моника избутваше насъбралите се младежи и бавно си проправяше път към Плáмена и стъписания все още Борис – Кой е това? – беше прекалено заета да се наслаждава на красивия върколак, с чернобяла козина, за да забележи изпадналия в сериозна беда Борис.
- Това е Плáмена… не Ви ли прилича на куче хъски, но по-голямо и с кафяви очи? – попита едно от момичетата в групата. В действителност всички бяха вперили поглед в красивото същество и не обръщаха никакво внимание на Борис, който губеше все повече кръв, а ноктите на Плáмена се забиваха все по-настоятелно в мускулите му.
- Това не е възможно… как е успяла да се преобрази и то през деня? – попита Моника
- Мисля, че Борис е виновника…
- Борис ли, той къде е? – в този момент момчето изохка и Моника го видя. Сепна се и веднага каза – Плáмена, какво правиш? Махни се от него ВЕДНАГА! – след тази заповед момичето въздъхна и се отдръпна от него. Успокои дишането си и усети как дивите животни в нея започнаха да се отдалечават малко по-малко. След миг лапите се превърнаха в крака и ръце и тя се изправи. Козината започна да изчезва. Тя взе дрехите си и преди всички да видят голото ѝ тяло ги облече. Приглади косата си и направи крачка напред, продължавайки да гледа убийствено все още лежащия на земята Борис.
- Оставете ни насаме. – каза строго Моника – И ти Борисе. Измий кръвта от дрехите и тялото си и постой малко на слънце. Раните ти ще заздравеят бързо. – докато младежите се отдалечаваха от поляната, Плáмена стоеше с гордо вдигната глава.
- Ако, ще ми четеш лекция, че това не е редно, по-добре си го спести. Борис си го заслужи. Подигра се с мен и оспори възможностите ми. – скръсти ръце пред гърди.
- Не, исках да те поздравя за невероятния успех, който си постигнала. Споровете ви с Борис не ме засягат, стига да не се избиете взаимно, защото ще е голяма загуба, който и да изгуби. Знаеш много добре, че силите ви са много важни…
- Не зависи от мен. Колкото до успеха ми… благодаря. И историята ти ми помогна. Преди да се преобразя почувствах всички онези диви животни в себе си и сякаш бях част от тях. Докато бях в дивата си форма, те бяха мен и аз бях тях.
- Чувството ти хареса, нали? – усмихна се топло жената
- Невероятно е. – каза с неприкрит ентусиазъм момичето и тръгна към края на гората.
Вървя доста дълго, но това не ѝ пречеше. Искаше да помисли на спокойствие и тишината на гората и помагаше.
Когато излезе от зеления Рай, с високите дървета, се отправи към асфалтираните улици и високите тухлени сгради на големия град. Разликата от нейния свят до този беше огромна, но въпреки това и двата изглеждаха еднакво красиви. Това, което ги правеше такива, бе Луната, която макар и все още бледа, се беше показала на небосвода. Тя бавно избутваше слънцето и събираше силите си, за да се качи на звездната сцена, в целия си блясък. Плáмена вървеше бавно, заслушана в песента на вятъра, впила очи в небето. Косите ѝ се развяваха около красивото лице и я правеха да изглежда почти нереална… красива принцеса, облечена в дънки и суичър.[/font]

by **Вени** Сря Дек 21, 2011 9:57 pm

То не, че някой ще тръгне да чете де, ама аз да пусна Смях

by **Вени** Сря Дек 21, 2011 9:59 pm

9. Разходка в града

Вятърът свистеше бясно, а във въздуха се носеше мириса на зима. От небето се сипеха ситни капки вода, които всеки момент щяха да се превърнат в снежинки. Уличните лампи бяха включени, за да осветяват пътя на закъснелите от някъде хора. На всякъде беше тихо. Изключение правеха автомобилни двигатели, чуващи се в далечината.
Софѝя стоеше притихнала, облегнала гръб върху стеблото на едно дърво и наблюдаваше звездите. Погледът ѝ беше зареян. По всичко си личеше, че тя мечтаеше… мечтаеше за един по-нормален живот. Искаше да избяга от проблемите с баба си, да забрави за малко това, че е магьосница. От всичко, най-много искаше да бъде просто човек, да има много приятели, да се разхожда с тях, да се забавлява.
Така както стоеше и размишляваше, една мисъл се прокрадна в главата ѝ. Тя не можеше да води нормален живот, но поне можеше да види за една вечер как се забавляваха връстниците ѝ. Тази идея ѝ хареса. На лицето ѝ изгря усмивка и тя се изправи бавно. Наметна голите си рамене с черното наметало и тръгна с бавни, но сигурни крачки към града.
Вятърът продължаваше да духа силно, а небето се смрачаваше все повече и повече. Небето бе по-черно от всякога, а луната стоеше някак неестествено на този тъмен фон. Звездите едва се забелязваха, а облаците разцепваха небето. Ситните капки отдавна бяха спрели, за сметката на усилващия се вятър. Мирисът на зима ставаше все по-силен и всички, които бяха излезли на някъде, го усещаха. Кръвта във вените им се смразяваше и караше кожата им да пребледнее. Скулите им се зачервяваха, а устните им потреперваха.
Софѝя вече се намираше в града и се наслаждаваше на всичко. Изпиваше големите сгради с очи, оглеждаше асфалтираната земя, а уличните лампи ѝ напомняха на малки слънца, които не излъчваха никаква топлина. Черните ѝ поли и наметалото се развяваха от вятъра, карайки я да настръхне. Изкушаваше се много, да използва силите си, за да се стопли, но знаеше, че щом го направеше, вече нямаше да е обикновена. За това се загърна по-старателно и продължи да крачи.
До този момент не бе видяла нито един свой връстник и това я натъжаваше. Оглеждаше се с надежда, но нямаше и следа от тях. Тогава, в далечината чу смях. Обърна се в посоката от която идваше и ги видя. Към нея се приближаваха група от момчета и момичета. Те всички носеха дебели якета, но въпреки това не ги бяха закопчали. Това помогна на Софѝя да ги огледа по-добре и осъзна огромната разлика между себе си и тях. Те носеха разноцветни блузи, дънки, анцузи, къси поли… Някои от момичетата бяха обути с ботуши, други с маратонки, а тя… с тези дрехи приличаше на злата вещица, от „Снежанка”. Виждайки тази ясна разлика, осъзна, че нямаше как да се слее с тях и да остане незабелязана. Заради това побърза да се скрие в една от близките тъмни улички и да помисли малко. Едно от момичетата ѝ беше направило доста голямо впечатление. Дрехите ѝ бяха доста оскъдни, но си личеше, че на момчетата това им се харесваше. Те всички я бяха наобиколили и разговаряха с нея.
„Ще бъда с нейните дрехи.” – помисли си и придвижи дланта си надолу по тялото. За секунди старите ѝ обувки се замениха от ботуши на високо токче, стигащи до под коляното ѝ. На мястото на черната рокля се появиха къса светлосиня поличка, която показваше дългите ѝ крака и бебешко-розова блуза. Щом видя комбинацията между цветовете, Софѝя не успя да се въздържи и възкликна:
- А, не. Това няма да го нося никога. – и щракна с пръсти. Цвета на блузата и полата веднага се промени на черен и това накара момичето да се усмихне. Наметалото се замени от хубаво зимно палто, което я стопли за секунди. Облечена по този начин, Софѝя беше готова да се покаже пред света на връстниците си, сигурна, че те щяха да я приемат. Тя излезе от тъмната уличка и тръгна в посоката, към която се бяха запътили и момчетата и момичетата.
Не след дълго, се озова пред вратите на една шумна дискотека. Тийнейджъри на различна възраст влизаха и излизаха, а от вътре се чуваше оглушителна музика. Групичката от момчета и момичета се смеси с тълпата и Софѝя ги изгуби от поглед. От начало се стресна, защото нямаше кой да я окуражава, но след секунди осъзна, че всичко, за което беше мечтала, се намираше в дискотеката. Заради това повдигна глава и тръгна със сигурна крачка към входа, смесвайки се напълно с младата тълпа.
Щом влезе вътре, чувствителните ѝ уши започнаха да пищят. Музиката беше болезнено силна, заради това се принуди да използва малко магия.
„Нека чувам музиката по-тиха.” – помисли си, махна с ръка и след миг получи своето. Ушите ѝ спряха да пищят и тя спокойно влезе вътре.
Около дансинга беше пълно с блъскащи се младежи, а на всякъде миришеше на алкохол и цигари. Силната миризма я задуши и тя се закашля, в опит да изкара от тялото си поетите отрови. След като осъзна, че това нямаше да стане, се примири и продължи да върви напред. На всякъде беше толкова претъпкано, че едва си проправяше път. По едно време ѝ стана горещо и съблече палтото. Когато го направи, изведнъж всички момчета започнаха да стават кавалери и да ѝ сторват път. Тя се усмихваше на всеки, продължавайки да върви към едно място, намиращо се в дъното на дискотеката. Там имаше само едно момче, което седеше спокойно върху един висок стол. Дрехите му бяха изцяло черни, а очите му изглеждаха мъдри. Той наблюдаваше всички, сякаш по навик, но щом видя красивата Софѝя, нещо в него сякаш трепна. Девойката забеляза това и започна да го оглежда с интерес. Очите ѝ го обхождаха от горе до долу. Интересът, който бяха предизвикали един в друг бе видим.
Красивата девойка стигна до празното място в дискотеката и се настани на един от високите столове. Обърна се към момчето и го погледна в очите. Желанието ѝ да го опознае се повишаваше с всяка изминала секунда. Освен, че момчето изглеждаше повече от добре, черните му дрехи, привличаха най-много интересът ѝ. Ако при нея, като магьосница бе задължително да се облича по един строго определен начин, то защо той беше решил да избере точно този цвят?
- Здравей красавице. – докато Софѝя размишляваше, момчето се бе доближило до нея и в момента стоеше на няколко сантиметра. Тя повдигна поглед към неговия и остана заслепена от красивата му усмивка. – Как се казваш? – попита я той. От начало не бе забелязала, че ѝ говореше със съвсем нормална сила на гласа.
- Софѝя. Приятно ми е. – нарочно го каза тихо и зачака неговата реакция, която беше почти мигновена
- Красиво име, като собственичката си. – това беше наистина странно. За обикновените хора бе немислимо да се чуят, ако си говореха по този начин, но той очевидно не изпитваше никакви проблеми да я чуе.
- Ами твоето какво е? – до тук със свенливостта. Момчето бе възбудило до такава степен интересът ѝ, че за нея в момента не съществуваше друг. В дискотеката бяха само тя и той
- Можеш ли да се досетиш? – момчето беше доста самоуверено. Опитваше се да изглежда наперено, но вместо това, само провокираше девойката, да използва силите си и да прочете мислите му или дори да го принуди да говори.
- По всяко време. – каза Софѝя с готовност.
- Е, все пак ще ти го кажа. – каза замислено момчето – Стефан. – подаде ръката си към нея и тя подаде своята.
В този момент, музиката от бърза, стана бавна. На дансинга се формираха двойки, които се движеха с ритъма. – Танцува ли ти се? – попита я, усмихвайки ѝ се по онзи хипнотизиращ начин. Тя само кимна и двамата се отправиха към дансинга. Застанаха в средата му и той сложи ръцете си върху кръста ѝ. Тя сложи своите върху рамената му и започнаха своя танц. В този миг и за двамата нямаше други в дискотеката.
Съществуваха само нежната, почти неземна Софѝя и мистериозния Стефан, движещи се така, сякаш не докосваха земята. Плавни движения, изпълнени с грация и омайна красота. Двойките около тях се отдръпваха, за да им направят място. Около тях се бе формирал кръг и всички ги наблюдаваха. Твърде странна постъпка за тийнейджъри, които се удивяваха само на бързи, сложни и опасни гимнастически номера, но те наистина ги гледаха и не можеха да откъснат очи от тях. Стъпките, които правеха Софѝя и Стефан не бяха сложни, но начинът по който ги изпълняваха, чувството, което влагаха във всяка една крачка, начинът по който грееха лицата им – това беше магичното.
Когато песента свърши, двамата се поклониха на аплодисментите и се отправиха отново към своето място, в дъното на дискотеката.
- Защо си облечен изцяло в черно? – този въпрос я бе измъчвал през цялото време, докато танцуваха.
- За да бъда по-мистериозен. – каза на шега и се засмя, но това не се хареса на девойката. Тя бе свикнала да получава точните отговори на въпросите си и тази игра на думи, не ѝ допадаше никак. – Ами ти? Красиво момиче, а цялата си се почернила.
- Черното е незабележимо в мрака. – каза просто, повдигайки рамене
- Значи си нощна птица? – момчето се доближи до нея
- Може би. – този път беше неин ред да отговаря с недомлъвки. И на Стефан, както на нея преди малко не му се хареса това и присви леко очи.
- Въпреки това, няма как човек да не те забележи. – продължи момчето.
- Благодаря за комплимента. – каза тя и вече беше твърдо решена да прочете мислите му. Искаше да знае отговорът на този въпрос. Не знаеше защо беше така, но усещаше, че от този отговор зависеше бъдещето ѝ. „Нека да чуя мислите му” – помисли си, затваряйки очи за секунди, но вместо очаквания прилив на думи, получи тишина. Беше ли възможно това? Направи още един опит, но отново получи тишина. Въпреки двойния си неуспех, Софѝя не се отказваше лесно. Едно от нещата, на които я беше научила баба ѝ беше, че примиряването с неуспеха, означава да се предадеш, а единствените, които се предаваха без бой, бяха слабите. Припомняйки си това, девойката се изправи и докосна момчето по рамото. Усмихна му се нежно и отново си помисли „Нека да чуя мислите му” – но отново не успя. Започна да се изнервя. До този момент не ѝ се бе случвало подобно нещо и липсата на каквато и да е мисловна дейност от страна на Стефан, не ѝ се харесваше изобщо – Това е невъзможно! – каза ужасено.
- Кое? – попита Стефан
- Нищо, просто… - опита се да се измъкне от ситуацията – За какво мислиш в момента? – попита направо
- За това колко си красива, колко приятно ухае кожата ти. – усмихна се момчето – Ами ти?
- За това колко необикновен си.
- Нима? – Стефан сякаш пребледня, въпреки, че говореше съвсем спокойно.
- Ами предположих. Тази тайнственост, която се излъчва от теб… танцува ли ти се? – попита, решена да продължи с опитите си, да прочете мислите му.
Колко бързо се променяха нещата. От начало Софѝя искаше да се почувства просто човек, а сега… единствената ѝ цел беше да разгадае тайнствеността на момчето. Стефан я привличаше, като магнит, а това, че не можеше да разбере какво се криеше в главата му, я караше да се чувства безпомощна.

* * *

Времето летеше, а опитите на Софѝя продължаваха да се овенчават с неуспех. На края тя просто се отказа и в този момент осъзна, че беше повече човек от всякога. Обикновените хора не можеха да четат мислите си и точно заради това разговаряха. А разговорите бяха това, което ги сближаваше.
След 2 часа на разговори и разгорещени танци, между двамата младежи, сякаш нямаше тайни. Те не бяха си споделили нищо кой знае какво, но чувстваха връзка помежду си.
- Трябва да тръгвам. – каза Софѝя.
- Защо? Едва 2 часа е? – опита се да я разубеди Стефан
- Налага се, наистина. – тя се отскубна от прегръдките му и излезе навън. Вдиша дълбоко студения зимен въздух и погледна небето. То бе все така мрачно, а звездите едва се забелязваха. Тя придвижи ръка по дължината на тялото си и на мястото на късата поличка, изрязаната блузка и палтото, се върнаха дългата ѝ рокля и черното наметало. Софѝя въздъхна тежко, усмихна се и тръгна към гората.
Придвижваше се с бавни крачки, размишлявайки над случилото се. Тя наистина никога нямаше да бъде обикновена, но това, че разбра какво беше ѝ даваше стимул… стимул да продължава да упорства и да не се предава, защото нейния живот не беше лесен, но този на хората ѝ се бе сторил прекалено сложен. Те всички бяха толкова прикрити зад защитна стена, че им се налагаше да си задават хиляди въпроси, за да разберат отговора на най-обикновен въпрос, от типа на „Защо си облечен в черно”. Сложно нещо бяха взаимоотношенията помежду им и не беше сигурна, че щеше да се впише отново в обществото им, но това което знаеше със сигурност беше, че щеше да се срещне със Стефан. Това момче беше прекалено голяма загадка за нея и тя нямаше да се спре пред нищо, за да го разгадае.

by **Вени** Сря Дек 21, 2011 10:03 pm

10. Мистериозният Стефан

Съвсем в началото на гората, там, където дърветата бяха малки, имаше два големи камъка, между които на пръв поглед нямаше нищо. И наистина беше така, но само за обикновените хора. За тези, които притежаваха магическа сила, това беше „врата” към уединеното им място. То не се отваряше с магически думи, нито имаше някакви ефекти, когато се преминаваше през него… съвсем обикновено разстояние, но преминалите през него мъже магьосници, не се появяваха от другата страна.
В света на магичното имаше рязка граница между двата пола. Още от дълбока древност, само нежния пол можел да си служи със свръхестествени сили, но както във всяко правило има изключение, така и природата допуска грешки. От начало, древните жените, били единствените притежаващи и имащи правото да си служат с магия, но в едно мрачно и студено утро се родило момче. То притежавало невиждани до този момент сили, дори името му го показвало – Влад(велик владетел)-Дамян(победител). Докато било малко, всичко било наред, защото все още не било проявило силите си, но в мига, в който навършило 9 години, заложеното в кръвта му излязло на яве. В този момент между двата пола избухнала война. Жените желаели гибелта на малкото дете, а мъжете го защитавали по-яростно от собствения си живот. Войната била жестока. Пораженията и в двете страни били много, но мъжете губели. Това принудило момчето да раздели силите си между най-силните и по-този начин страните били изравнени. Битката продължила, но вече нямало поражения. И двата пола били с напълно равностойни магически възможности и след векове на напразно пропиляно време, били принудени да сключат примирие. Влад, който вече бил пораснал и силата му се била увеличила стократно, направил така, че магията, при силния пол, да се предава само от баща на син. Жените последвали примера му, предавайки силите си от майка на дъщеря, но от двата пола, се отделили 2 рода. Те запазили силите си за себе си, лишавайки останалите мъже и жени от тези магически привилегии. Егоистично дело, но така било по-добре. Мъжете си сътворили свое, защитено и уединено място и Влад станал техния водач, а жените се скрили в тъмните дебри на гората. С това договорът бил подписан и началото на примирието започнало.
Дните се нижели, преминавайки бавно в години, а те във векове. Примирието било непокътнато и скоро след това войната била забравена. Поколенията и от двете страни не искали да си спомнят за мрачното минало и така младите от двата рода не знаели защо е това разделение по полове. Лошото само че било, че не ги и интересувало. Те имали своя път на развитие и отклонението от него, било равносилно на загуба на силите. Никой не се интересувал от отминалите времена, защото си имали своето настояще, в което всички били щастливи, но не точно.
През няколко века, в рода на мъжете, се раждало по едно момче, със сили, по-големи от тези на останалите, но силите им не били и на половина, колкото на Първия (Влад). Тези деца се отличавали освен със заложбата в кръвта си и с големи физически възможности. Те били по-силни, по-умни и по-красиви от останалите. Никой не можел да си обясни защо се случвало подобно нещо, но отново не се опитвали. Тези момчета били обучавани наравно с другите и единствената мисия в съществуването им била, да продължат рода си.
Преди няколко години, се родило едно от тези по-силни момчета. Всички очаквали появяването му на бял свят, но не подозирали какви възможности щял да притежава. От начало, малкото момченце било съвсем нормално дете. Дори не притежавало сили, което учудило всички възрастни. Някои от тях искали да го изгонят от уединеното им място, но Първия не им разрешил. Не им дал обяснение за решението си и много от тях били недоволни, но преклонили глава, защото той бил техния водач. Те знаели, че Първия можел да отнеме силите им и се принудили да сведат глава.
През това време момчето растяло и след като навършило 9 години, подобно на Първия, получило силите си. Те били толкова мощни, че без тренировки и обучение, то можело да се мери с Него. Заради това, Той го отделил от другите мъже в рода. Отгледал го сам и се погрижил да увеличи многократно силите му. Чувствал го като свой собствен син. Кръстил го Стефан, защото силите му били, като венец – многоцветни и различни.

* * *

Стефан растеше и с всяка изминала година, силите му се умножаваха. Под вещото обучение на Влад, той се беше превърнал в най-силния сред мъжете в магическия свят. Успоредно с това, той се развиваше и физически. Миловидните черти на лицето му придобиваха по-зрял и остър вид. Детското му гласче мутираше и се понижаваше все повече, а когато спря, тембърът му вече не беше висок и нежен, а плътен и мъжествен. Хилавото му тяло също се променяше. Раменете му се разшириха, краката му се удължиха, а около ръцете и краката му, се появиха мускули. Лицето му започна да се окосмява и черната брада, беше на лице. Първите признаци, че е вече мъж, отдавна се бяха проявили и той вече не беше онова дете, което притежаваше сила, която не заслужаваше, а красив и силен млад мъж, на когото силата му се полагаше по право.
Влад го обичаше, като собствено дете и се грижеше да не му липсва нищо. В изолирания им свят, Стефан се радваше на всичко, от което има нужда, но така беше само според Първия. Той си мислеше, че е задоволил всички нужди на момчето, но не беше така. Стефан желаеше повече от всичко, да види света на смъртните, за които толкова бе слушал. Искаше да се запознае със свои връстници, които бяха съвсем обикновени. Да усети първите трепети на любовта, силното приятелство и още куп други емоции, но уви. Неговата съдба беше друга.
- Влад, защо не ми е позволено да виждам смъртните и да се разхождам в техния свят? – го беше попитал веднъж.
- Защо ти е? Тук имаш всичко.
- Но съм сам.
- Величието е самотно. – беше му казал Влад, но момчето не искаше да се примири.
- Тогава защо ми е да съм велик, след като ще съм самотен и нещастен? Величието не трябва ли да носи щастие?
- Все още си млад. Светът на хората те примамва, защото е забранен, но ще видиш, че не е и на половина интересен, колкото ти се струва. Освен това, ще дойде момента, в който ще си принуден да влезеш в него.
- Да, за да продължа рода. – бе отегчения отговор на Стефан. Никак не му се харесваше разделението между хора и митични същества. Той искаше да има равенство межди всички.
- Нима не е достатъчно? – го бе попитал Влад.
- Не ми е достатъчно. Искам да съм щастлив, а самотата не ме прави такъв.
- Момчето ми, все още си млад и твърде импулсивен, но ще разбереш, че света не се гради само върху щастие.
- Да и заради това, ти си решил да ме направиш тъжен и самотен.
- Това не е вярно. – но Стефан бе твърде ядосан и обиден, за да остане и да го чуе.
И в същата вечер, взе съдбоносно решение. Щеше да пристъпи заповедта на по-силен и възрастен от него и щеше да излезе от собствения си свят. Искаше да опита от живота на хората и тази вечер, бе неговия шанс.

* * *

Слънцето бавно залязваше по небосклона, отстъпвайки място на Луната. Тя заблестяваше все по-силно, докато накрая не освети заспиващата земя. Стефан се облече в черни дънки, тениска в същия цвят и кожено яке. Излезе от изолирания свят на мъжете магьосници и влезе в света на хората.
От начало беше разочарован, защото очакваше да види нещо съвсем различно и ново от неговия свят, но секунди след това, радостта от това, че се намира там, където най-много искаше да бъде, го облада. Той се усмихна на това чувство и излезе от гората.
Когато навлезе в града, започна да оглежда сградите. Всичко беше различно, ново и хубаво. Този свят му се хареса толкова много, че мисълта да се върне отново в неговия, го караше да се чувства ужасно. Въртеше се на всички посоки и попиваше видяното. Знаеше, че щом Влад разбереше за неподчинението му, щеше да го накаже и в следващите няколко години, нямаше да види отново това така мечтано място. Заради това се стараеше да запомни колкото се може по-добре всичко, за да може да се връща отново там, в мислите си.
Както вървеше и се наслаждаваше на всичко около себе си, чу непозната му до този момент музика. Погледна в посоката от която идваше и видя, че там имаше много насъбрали се хора. Реши да отиде там и да види с какво се забавляваха връстниците му.
Щом се доближи до мястото, привлече вниманието на няколко момичета. Те го огледаха от горе до долу. Усмихнаха му се предизвикателно и една от тях се доближи до него.
- Хей, красавецо, май си нов тук? – каза една от тях и щом се завъртя около него, той усети силната миризма на парфюма ѝ – Казвам се Надя.– подаде ръката си и се здрависа с него – А това са Ива, Катя, Лора, Мая и Вики. – представи останалите момичета.
- Стефан. – усмихна се – А за какво чакате? – попита ги
- За същото каквото и ти. – засмя се момичето – Да се забавляваме в дискотеката. Ще влизаме ли? – попита го.
- Да, защо не. – отговори ѝ и се отправи с момичетата към входа на дискотеката.
Щом влезе в дискотеката, щастието което изпита бе неописуемо. В корема си усети напрежение, но чувството му хареса. Въпреки, че главата го болеше, заради шумната музика, очите му не можеха да привикнат със странното осветление и се задушаваше от силната миризма на цигарен дим, се чувстваше така, сякаш беше в Рая. Това, че се намираше в света на хората, обграден от множество обикновени свои връстници, караше кръвта му да закипи.
„По-тихо с тази музика!” – заповяда в ума си и след секунда получи това, което искаше. Усмихна се и продължи да оглежда.
Толкова бе погълнат от мислите и чувствата си, че забрави за момичетата, с които бе влязъл. Когато осъзна, че е останал без човек, който да го води, се стресна. До този момент беше действал под командите на Влад. Той го бе напътствал и водил във всяко ново начинание и тази прекалена свобода го плашеше. Новостите не му харесваха. Не обичаше несигурността, които водеха след себе си. Свободата имаше своите плюсове и минуси и сега той усещаше само отрицателните черти. Веднъж осъзнал се, реши да се отдалечи от тълпата и да се успокои, за да възвърне предишното си щастие. Все пак тази вечер щеше да е само една и не искаше да я пропилява в напразни притеснения и страхове. Огледа се и видя в далечината празно място. То се намираше в дъното на дискотеката и никой не стоеше там. Всички се бяха скупчили в средата и танцуваха.
„Това е моето място.” – каза си спокойно и се отправи натам.
С мъка си проправяше път между потните тийнейджъри. На края се ядоса и викна в главата си – „Направете ми път!” – всички се подчиниха на неизречената заповед и му направиха път. Той стигна до празното място и се настани върху един от високите столове. Съсредоточи се върху мислите си и продължи да оглежда всичко и всички.

* * *

Не след дълго, сред тълпата видя едно красиво момиче. То имаше дълга черна коса, очи, от които беше невъзможно да се откъсне поглед и тяло, което не се срамуваше да показва. От начало носеше черно палто, което я прикриваше, но след това го свали и привлече погледите на всички. Личеше си, че беше притеснена. Тълпата около нея не я караше да се чувства комфортно. Очите ѝ оглеждаха навсякъде, отчаяно борещи се, за кътче, на което да бъде сама. Когато видя края на дискотеката. Върху красивото ѝ лице изгря усмивка и в този момент Стефан забрави за страховете си. Момичето тръгна към мястото, което си беше набелязала с поглед и се усмихваше вежливо на всички, които ѝ бяха направили път.
Когато стигна, се настани върху един от високите столове и започна да оглежда мястото. Стефан усети аромата на кожата ѝ и главата му се замая. Тя беше толкова нежна. Искаше му се да отиде там до нея и да я докосне, за да се увери, че е истинска, а не игра на въображението му. Тогава, тя се обърна към него и го погледна в очите. Това му позволи да я огледа по-добре. Не след дълго установи, че не изглеждаше, като останалите момичета в дискотеката. Въпреки предизвикателните си, тийнейджърски дрехи, изглеждаше доста зряла. Опита се да понижи интереса, който се бе надигнал в него, но не успя. Заради това се изправи бавно и отиде до нея.
- Здравей красавице. – доближи се на няколко сантиметра от нея и зачака да се обърне към него Когато това стана, ѝ се усмихна предизвикателно и продължи – Как се казваш? – попита я.
- Софѝя. Приятно ми е. – когато чу гласът ѝ, желанието да се увери, че е истинска, се увеличи мигновено.
- Красиво име, като собственичката си. – направи ѝ комплимент, защото отчаяно искаше да види отново красивата ѝ усмивка.
- Ами твоето какво е? – попита го тя и го погледна изпитателно
- Можеш ли да се досетиш? – реши да си поиграе. Искаше да види реакцията ѝ. Дари наистина беше такава, каквато изглеждаше, че е, а именно – красива, свенлива и много умна.
- По всяко време. – не наперения ѝ отговор го изненада, а странния блясък в очите ѝ. Беше толкова сигурна в думите си, че ако не беше убеден, че е човешко същество, щеше да предположи, че е магьосница.
- Е, все пак ще ти го кажа. – реши да не си прави повече експерименти – Стефан. – подаде ръката си към нея и тя подаде своята. – „Искам бавна музика.” – заповяда в главата си и получи на секундата желанието си. Влад го беше научил да използва огромната си мощ по такъв начин, че не му се налагаше да чака и да се надява на късмета. Получаваше всичко, което желаеше и то на секундата.
Ритъма на музиката се промени. От бърз, стана бавен. На дансинга се формираха двойки, които се движеха бавно. Момчетата притискаха по-близо към себе си своите дами и се наслаждаваха на минутите близост – Танцува ли ти се? – сега беше перфектния момент да я докосне и да се увери, че тя е истинска, не просто халюцинация, породена от силната музика и цигарения дим. Момичето кимна с усмивка и го хвана за ръката. Той я поведе към дансинга, радвайки се, че Софѝя е реална. Когато застанаха в средата на дансинга, той сложи ръцете си върху кръста ѝ. Тя му се усмихна леко и положи своите върху рамената му. Стефан направи крачка настрани и с това, започна техния танц.
В този момент, за него съществуваше само нежната, почти неземна Софѝя. Стефан правеше леки движения, стараейки се да избегне и най-малката грешка. Личеше си, че танца бе в кръвта и на двамата. Насъбралите се около тях тийнейджъри го показваха. Бяха се насъбрали около тях и се наслаждаваха на плавните движение. И двамата не можеха да се видят от страни, но усещаха, че това, което правеха беше наистина красиво. Разширените от наслада очи на младежите около тях го показваха.
Когато песента свърши, момчето се замисли върху това, дали да не си „поръча” още няколко хубави минути. Но когато видя погледа на Софѝя, се отказа. Тя беше щастлива, че е станала част от нещо толкова хубаво и, ако изпълнеше желанието си, щеше да помрачи блясъка в очите ѝ. Заради това хвана ръката ѝ и заедно се поклониха на аплодисментите. След това се отправиха отново към своето място, в дъното на дискотеката.
- Защо си облечен изцяло в черно? – изведнъж попита тя, изпивайки го с поглед. Това, че го беше попитала точно това, го озадачи. Дали не знаеше за него и за неписания закон на магьосниците, според който черното бе задължителния цвят в гардероба им?
- За да бъда по-мистериозен. – замисли се, преди да отговори. Дори се зачуди дали не беше по-добре да ѝ каже истината. Накрая обаче прецени, че шегата бе най-добрия начин да излезе от неудобната ситуация, в която го бе поставила Софѝя и се засмя. Това само, че, не се хареса на девойката. Грейналото ѝ лице помръкна – Ами ти? Красиво момиче, а цялата си се почернила.
- Черното е незабележимо в мрака. – този отговор го изненада още повече.
- Значи си нощна птица? – дали тя не беше като него? Влад му беше разказвал за жените магьосници. Те не се отличаваха от обикновените хора с нищо друго, освен с магията, която беше в кръвта им. Не беше невъзможно, тя да е такава.
- Може би. – този отговор никак не му се хареса. Дори присви леко очи.

by **Вени** Сря Дек 21, 2011 10:05 pm

- Може би. – този отговор никак не му се хареса. Дори присви леко очи.
- Въпреки това, няма как човек да не те забележи. – реши да спре с разпита. Не му се вярваше тя да е магьосница или по-скоро не му се искаше. Ако беше така, това означаваше, че тя бе най-смъртния му враг, а не искаше да се изправи лице в лице с нея и да се бият.
- Благодаря за комплимента. – каза тя. В този момент стана замислена и затвори очи за секунди. Изчака малко и след това се изненада. Тази ѝ реакция изненада младежа. Какво правеше тя? Когато повтори действията си, той стана подозрителен. Дали не му правеше някаква магия? Тъкмо беше решил да използва силите си срещу нея, когато тя докосна рамото му. Усмихна му се нежно, но след това се изнерви – Това е невъзможно! – каза ужасено.
- Кое? – попита я
- Нищо, просто… - усмихна се неловко – За какво мислиш в момента? – този въпрос му дойде, като гръм от ясно небе. Какви бяха тези въпроси, които му задаваше? Защо си променяше толкова бързо настроението? Каква беше тя?
- За това колко си красива, колко приятно ухае кожата ти. – излъга – Ами ти?
- За това колко необикновен си. – как можеше да си мисли, че е необикновен. Той се беше държал като всяко нормално момче на неговите години.
- Нима? – стана подозрителен и то много.
- Ами предположих. Тази тайнственост, която се излъчва от теб… танцува ли ти се? – попита тя, а той реши, че ще е най-добре, ако е колкото се може по-близо до него. Знаеше, че дори и да беше магьосница, най-вероятно не притежаваше сили дори и на половината на неговите, но за момента му се стори най-добре да е около него.

* * *

Два часа по-късно, Стефан беше изтощен от танците, но и обнадежден. Разговорите със Софѝя нямаха край. Всичко с нея беше толкова различно. През цялото време беше нащрек, че може да каже нещо, което да му подскаже каква е, но освен това тази ѝ тайнственост му се харесваше. За момента, той беше обикновено момче, в компанията на красиво момиче и се забавляваше. Дори и в най-смелите си мечти, не си бе представял, че в света на хората щеше да е толкова хубаво.
- Трябва да тръгвам. – каза Софѝя и това го натъжи.
- Защо? Едва 2 часа е. – въпреки, че сам се учуди на късния час, не му се искаше да я пусне. Искаше да остане още.
- Налага се, наистина. – тя се отскубна от прегръдките му и излезе навън, а той остана загледан в изчезващия ѝ силует.
Както си стоеше, оглеждайки дискотеката, усети силно главоболие и секунди след това чу разгневения глас на Влад:
„Къде си, Стефане?!” – звучеше доста ядосан. Дали трябваше да му отговори? – „Довлечи си задника веднага в нашия свят! Какво търсиш при хората?” – викаше ли викаше, а Стефан едва се сдържаше да не се привие от болка. – „Момче, тръгни веднага от там! Не ме карай да идвам и да те завлека насила!” – заплаши го Той, причинявайки му неистово главоболие.
- ДОБРЕ – Е – Е – Е!!! – викна с цяло гърло Стефан, запушвайки ушите си. Силната музика и заглушителните баси погълнаха вика му и той се разнесе под звуците на бесния ритъм, оставайки нечут от никого, в тъмната дискотека.
„Веднага!” – изкрещя му Влад, при което момчето падна на колене, продължавайки да стиска ушите си.
- Само спри да ме измъчваш по този начин. – заплака.
„Веднага!” – бе последното, което му каза Влад, след което болката се изпари така, както се беше появила – изведнъж. Момчето се изправи бавно, изтри сълзите си и излезе на бегом от дискотеката. Огледа се за секунда, сбогува се мислено с града и изчезна в тъмнината, влизайки в света на мъжете магьосници.[/font]

by **Вени** Сря Дек 21, 2011 10:11 pm

11. Подаръка на кръвта

В Румъния, слънцето бе изгряло отдавна. Веднъж качило се върху светлия небосклон, то озаряваше всяко кътче на земята. Макар и едва стоплящо студената почва, светлината му бе достатъчна да убие нощните същества. Те отдавна се бяха скрили в мрачните си убежища, спокойни, че няма опасност за съществуване им. Само в двореца на Кралицата, три същества не бяха заспали. Дея, Генадиос и Александър спореха за нещо. Крясъците им дълго огласяваха цялата гора, но изведнъж настъпи гробно мълчание. Секунди след това масивната врата се отвори, последвана от изплашен вик „НЕ!” и от там излезе младия вампир.
Александър се беше отчаял толкова от живота си, че не искаше да съществува повече. Нямаше и причина да го прави. Любимата на сърцето му отдавна си беше отишла, а заедно с нея и радостта и щастието му. Кралицата Дея бе последната му надежда, че може да я съживи, но и това не стана. Вместо да му помогне, тя го обърка още повече и без да иска, го бе докарала до пълна лудост. Истината, че в отдавна застиналите му вени тече кръвта на Първия, го беше накарала да съжалява, че е жив. Той не беше готов за подобно нещо. Не искаше величие. Единственото, което желаеше бе, да продължи с мизерното си съществуване, опитвайки се да съживи Кòра.
И така, обезсърчен от живота, Александър взе трудното решение да сложи край на живота си и излезе на дневна светлина. Слънцето освети бледата му кожа и момчето стисна очите и зъбите си, подготвяйки се за изгаряща болка. Сви дланите си в юмруци и започна да крачи бавно, избягвайки сенките на дърветата.
Първа, втора, трета крачка. Той продължаваше да върви, но от болката нямаше и следа. За миг се зачуди дали вече не беше изпепелен, но ако беше така, то тогава защо все още мислеше и продължаваше да върви? Той отвори очите си и се огледа. Слънчевите лъчи падаха право върху него и нищо не им пречеше да го изпепелят, но това не ставаше. Разярен от провала си, той се затича.
Не след дълго излезе от гората и се отправи към града, промъквайки се в сенките. Там щеше да намери място, на което нямаше да има сенки, в радиус на поне 5 метра. Вече не го интересуваше, че щеше да разкрие тайната на вида си. Просто искаше да сложи края на мизерното си съществуване.
Когато стигна до бетонните гиганти и моретата от асфалт, до където ти стига погледа, видя перфектното място за смъртта си. Между няколко големи сгради, се откриваше кръг, а в него се виждаше как Слънцето се бореше със студенината на месец Октомври. Александър пристъпи към мястото и се остави на светлината. Тя го обгърна нежно и той усети леко затопляне. Дишането му стана трудно, но въпреки това се усмихна. Разпери волно ръце и си помисли:
„Обгърнете ме пламъци” – и се остави на съдбата си.
Да, но не стана така, както на него му се искаше. Вместо да го унищожи, Слънцето му се радваше. Лъчите му се спускаха върху изненаданото момче и сякаш нарочно, просто затопляха леко кожата му. Чувството далеч не беше болезнено, напротив. Беше изключително приятно. Александър не бе усещал нещо подобно от много дълго.
Въпреки това, че се наслаждаваше, един въпрос не му даваше мира. Защо все още съществуваше? Слънцето трябваше да го е изпепелило още в момента, в който бе отворил вратата на двореца и беше излязъл… Трябваше, но не се беше случило това. Реалността бе съвсем друга. Ето, че той стоеше насред града, хората го отминаваха, а Слънцето сякаш се стремеше да му даде живот, а не да му го отнеме.
С всяка изминала секунда, въпросите се увеличаваха. На края се стигна до там, че Александър се запита, дали наистина бе вампир. Ако не беше това, че вече беше прекарал повече от 2 часа на дневна светлина, този въпрос щеше да му се стори абсурден. Та той се смяташе за повече вампир от другите, от вида му. Беше на мнение, че уединения му начин на живот, бе най-добрия възможен. Освен това, се хранеше с кръв. Нищо друго не беше в състояние да утоли огромната му жажда. А това, че се сдържаше и не се държеше, като другите, беше това, че се бе научил да се контролира.
Докато размишляваше, едно малко момче дойде до него и му каза нещо на румънски. Александър не разбра нищо, но му се усмихна. Детето осъзна това и му посочи да погледне към хоризонта. Той обърна леко главата си, но вместо напред, погледа му се вдигна нагоре към Слънцето. От силната светлина зениците му се свиха болезнено бързо. Очите му не бяха виждали нещо подобно от половин хилядолетие. Предполагаше, че беше съвсем нормално това да се случи, но не беше готов за пробождащото чувство. Заради това побърза да прикрие очите си с длани и се скри отново в сенките, оставяйки зад себе си изненадания поглед на момчето.
Ами сега?... На къде? Кой можеше да му каже защо все още живееше? Дали имаше друг, който беше като него... недосегаем?
Вървя известно време, без да поглежда какво се случваше около него. Беше се оставил единствено на инстинктите си за самосъхранение. Слънцето затопляше гърба му и караше кръвта във вените му да се затопля. В този момент му се искаше да знае за някой такъв, като него. Някой, който можеше да му отговори на хилядите въпроси и най-важното – да го научи как да живее през деня. Това, че беше открил, че светлината не му влияеше, го тревожеше, но го и радваше. Щеше отново да се радва на изгрева и залеза, да посреща и изпраща деня и да живее както преди.
Когато се огледа, откри, че се намираше отново в гората. Двореца на Кралицата се виждаше в далечината. Всичко беше утихнало. Не се чуваше нищо друго, освен смразяваща кръвта тишина и равномерното му дишане. Нямаше и следа от пойните птици. Те всички бяха отлетели към топлите страни и сега гората, беше пуста. Пуста, като гърдите на младия вампир.
Александър стоя известно време, мислейки си за всичко. Припомни си разговора с Дея, това, че беше син на Първия и тогава в съзнанието му се появи едно лице. Нежно момиче, с усмивка, която озаряваше всичко, очи, блеснали като звезди и глас, който можеше да хипнотизира. Неговата Кòра. О, колко му липсваше. Сега повече от всякога искаше тя да бъде до него. Нуждаеше се да ѝ сподели. Да ѝ разкаже всичко. Искаше да чуе отново смеха ѝ или пък да види спускащите се сълзи по скулите ѝ. Нямаше значение дали беше щастлива или тъжна, за него нямаше по-прелестна от нея.
Минаха няколко часа, а Александър стоеше на едно място, без да мърда. Гората продължаваше да бъде все така тиха и единственото, което се чуваше бе дишането му. На края се измори и седна на земята. Облегна гърба си в стъблото на едно дърво и погледна към хоризонта. Тогава, очите му съзряха нещо, което не бе виждал от векове. Небето бе обагрено във кървавочервено, оранжево, жълто, а в далечината се забелязваше дори и виолетово. Там, където се намираше огненото кълбо, небето блестеше в искрящо жълто. Далече от Слънцето, цветовете потъмняваха, стигайки го тъмносиво и дори черно.
Може би нямаше нужда да разбира защо Слънцето не го бе изпепелило. Може би беше по-добре просто да се наслади на този дар и след това да мисли.
Остана загледан в небосвода, докато и последните лъчи на Слънцето не се стопиха в нощния мрак. След това се изправи бавно и се отправи към двореца. Щом стигна, отвори вратата и със сведена глава, пое по коридорите, към стаята, където бяха разговаряли с Дея. Когато стигна, видя Кралицата да стои на едно от меките кресла. Беше подпряла главата си върху колената си и хлипаше от време на време. При вида на плачещата жена, сърцето му се сви. Веднага съжали за дръзкото си държание и за глупавото си решение да излезе навън през деня. Отиде до нея, докосна я по рамото и каза:
- Простете ми. – при което коленичи. Щом чу гласа му, жената вдигна главата си и очите ѝ се разшириха от почуда. Лицето ѝ беше пребледняло. Кожата ѝ имаше мъртвешки цвят, но по скулите ѝ се виждаха следи от кървави сълзи. Под очите ѝ се забелязваха тъмносиви сенки, които показваха, че не беше прекарала деня в ковчега си. Изглеждаше изтощена. Въпреки това, когато видя момчето, сякаш засия.
- Ти… ти… ти… – гледаше изненадано и мигаше. – Ти си жив?! – при което се изправи и го прегърна. – Благодаря ти! – въздъхна облекчено и притисна момчето по-силно към себе си – Благодаря ти Янус, че запази сина си! – продължи, а кървавите сълзи, се стичаха като порой, от очите ѝ, само, че този път, те бяха от радост… радост, че Александър беше жив.

by **Вени** Сря Дек 21, 2011 10:21 pm

12. Уж еднакви, а всъщност толкова различни

След като Александър бе излязъл от двореца, Кралицата продължаваше да ридае. Кървавите сълзи се спускаха от хилядолетните ѝ очи и увеличаваха размерите на алената локва в краката ѝ. Генадиос стоеше клекнал до нея и я притискаше към себе си, в безуспешни опити да я успокои.
- Той… той… – клатеше глава неразбиращо и се опитваше да осмисли случилото се. – Той трябва да е жив все още. – каза с надежда и погледна към съпруга си. – Ще се върне, нали? – попита, като наивно дете и зачака. Генадиос я погледна с тъжно изражение и въздъхна – Моля те… кажи ми го. Имам нужда да вярвам, че момчето не е изпепелено. – притисна се още по силно в него, а риданията ѝ се удвоиха.
- Иска ми се да ти го кажа, за да те успокоя, но не мога да те излъжа. – каза горчиво той и направи опит да я изправи, но тя поклати глава.
- Остави ме така. – помоли го. Той кимна веднъж и седна до нея. Дея се отпусна назад и подпря главата си в стената. Въздъхна няколко пъти и заби поглед в земята. Затвори клепачите си и тогава почувства мека топлина върху лицето си. Сякаш лъчите на Слънцето я галеха. Инстинктивно се изправи и погледна към тавана на двореца, но и бегла светлина не се прокрадваше от там. В голямата сграда беше по-тъмно от нощта.
- Какво има?
- Почувствах слънцето върху кожата си. – каза сепнато
- Какво? – изненада се Генадиос.
- Той е жив. – каза замислено.
- Не може да е жив. Няма как това да стане. – той отново се доближи до нея
- Но… аз все още го усещам. Чувствам го как върви и се надява…
- Така просто ти се иска да бъде Дея. – целуна челото – Няма начин да е жив. Слънцето днес е силно. Ако имаше облаци, може би, но…
- О, Александър. – горчивите сълзи от очите ѝ се увеличиха и тя избута Генадиос от себе си – Милото ми момче, защо го направи? – зададе въпрос, на който самата тя нямаше отговор.
- Ела, трябва да легнеш в ковчега си. – доближи се до нея и се опита да я изправи на крака.
- НЕ! – възпротиви се и го погледна сурово. – Ще го чакам, докато не се върне.
- Но... – опита се да възрази, но тя го спря. Въздъхна тежко и отново седна на пода, отпускайки се назад. Този път, само, че не затвори очите си. Погледна пода и остана така, замислена и тъжна.
Стоя дълго време, вперила празния си поглед в една точка. Тогава, почувства нещо, което не трябваше да чувства. Беше щастлива. Сърцето ѝ запрепуска бясно в гърдите ѝ, а косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха. Веднага отвори очи и се огледа около себе си.
- Това не е възможно!
- Какво има? – Генадиос отново дойде до нея и я погледна изпитателно в очите.
- Вече съм убедена, че момчето е живо.
- Александър вече не съществува. – хвана лицето ѝ в ръцете си и ѝ прошепна тихо – Примири се с това.
- Не е вярно! Той е жив! – заяви твърдо – Ако не беше, тогава защо го усещам? В момента е щастлив. Радва се на нещо.
- Дея, моля те. Ела с мен. Нека не даваме повод на поданиците ти да си мислят, че кралицата им е полудяла.
- Така както съм те създала, така ще те унищожа. – заплаши жената. – Вече ти казах, че няма да мръдна от тук. Александър е все още жив.
- Добре, поне седни на някое от креслата. Не стой така на пода. – примири се той. Дея го послуша и се придвижи с бавни крачки, обнадеждена, че сина за когото бе мечтала от толкова дълго, беше все още жив.
Времето минаваше. Часовете се нижеха един след друг, а Кралицата продължаваше да стои в едно от креслата, подпряла глава на коленете си. Сълзите ѝ бяха секнали, но за нейно нещастие, така беше и с чувствата на Александър. От както последно го бе усетила, беше минало доста време и притеснението в нея отново се бе оформило, като огромен буреносен облак, който всеки момент щеше да излее гнева си върху всичко. Генадиос също беше в стаята, подпрял немощно главата си на стената. Липсата на сън не му се бе отразила добре. Той едва се държеше на краката си, но въпреки това не беше изоставил съпругата си. Стоеше до нея и я подкрепяше, вярваше с нея, въпреки, че не това бе неговата истина. И все пак пренебрегваше себе си и стоеше там, за да ѝ вдъхва сила.
Слънцето залезе и вампирите в двореца започнаха да излизат от скривалищата си. Двореца бавно се изпълни с обитателите си, но никой от тях не смееше да припари до стаята, в която беше Кралицата. Никой от тях не знаеше какво се беше случило там и защо, но всички усещаха, че не беше добро и любопитството им нямаше да подобри нещата.
Около час след това, всички чуха, че голямата врата на двореца се отвори, но никой не посмя да види кой беше. Просто стояха застинали на едно място и се ослушваха.
- Простете ми. – мекия глас на Александър огласи залата. Щом го чу, Генадиос вдигна главата си и впери невярващи очи в него. Дея изхлипа веднъж и погледна към него. Когато го направи, дишането ѝ се oчести и тя сякаш засия. Бегла усмивка изгря на лицето ѝ и надеждата нахлу във вените ѝ, като току-що събудил се през пролетта планински поток. Тя примигна няколко пъти и каза невярващо:
- Ти… ти… ти… Ти си жив?! – не вярваше, че той стоеше пред нея. С изминалите часове, надеждата бе намалявала все повече и повече. На края почти се беше примирила, че нейния Александър вече не беше жив, но сега… прииска ѝ се да се увери и го прегърна. Щом се увери, че не халюцинираше, въздъхна облекчено – Благодаря ти! – притисна момчето по-силно към себе си и се усмихна – Благодаря ти Янус, че запази сина си! –по очите ѝ отново се стекоха сълзи, но този път бяха от радост. Тя беше щастлива, че Александър беше жив. Не я интересуваше, че това е против всякакви закони. Важното бе, че той отново беше при нея и тя го държеше в обятията си.

* * *

Секундите се нижеха една подир друга, а Дея не пускаше Александър от обятията си. Сълзите отдавна бяха спрели и се бяха заменили с широка усмивка. Тя сияеше, като Слънцето, а щастието ѝ бе заразително.
За сметка на нея, Генадиос наблюдаваше момчето от далече и го разучаваше. В главата му се бяха оформили хиляди въпроси, на които само младия вампир можеше да отговори, но все пак си мълчеше, за да не помрачава доброто настроение на съпругата си. На края не издържа и думите сами излязоха от устата му:
- Как така си жив все още? – това накара Александър да се отдръпне от жената и да придобие сериозен вид. Този въпрос бе измъчвал и самия него, през последните няколко часа, а липсата на отговор, почти го бе довела до лудост. Все пак, щом чу, че му се зададе този въпрос, спокойствие, заля напрегнатото му до този момент тяло.
- Не знам. – отговори просто и зачака отговора на Кралицата или на съпруга ѝ.
- По сенките ли се кри? – продължи със следващия въпрос Генадиос, без да откъсва погледа си от момчето.
- Не. Стоях на слънце повече от два часа. Светлината падаше право върху кожата ми. Дори усещах как се затопляше.
- Това не е възможно! Какъв вампир си тогава? – възкликна мъжа и погледна Александър учудено.
- Не знам. – поклати глава Александър и заби поглед в земята.
- Все пак трябва да има логично обяснение на случилото се. – намеси се Дея. – Какво е твоето предложение, Александър? – попита младия вампир.
- Единственото, логично обяснение, което ми хрумна, е, че не съм вампир, но това е невъзможно. Игор не е от най-умните, красивите и така нататък, но ме превърна и в това съм убеден.
- Ти си чистокръвен вампир, Александър. Дори и да не те беше превърнал Игор, отново щеше да бъдеш като нас. – каза Дея, усмихвайки му се майчински. Александър само, че не се усмихна. Думите ѝ, му припомниха разговора им от сутринта и това го накара да се намръщи.
- Ами, ако е свързано точно с това? – попита изведнъж Генадиос.
- С какво да е свързано? – погледна го учудено Дея, а Александър се присъедини към въпроса ѝ.
- С Янус… все пак Александър му е роден… – подчерта думата – …син. Предполага се, че неговата кръв тече във вените на момчето…
- Янус се страхуваше от Слънцето. Виждала съм го със собствените си очи, как за малко не беше изпепелен. – припомни си случка, от далечното минало Дея, след което поклати сигурно глава.
- Тогава какво друго може да е? – продължи Генадиос.
- Може би… – започна Дея, но се отказа. Това, че Александър бе все още жив, за нея беше истинско чудо. Точно заради това, тя нямаше логично обяснение на случилото се или по-точно на това, което не се беше случило.
- Ами, ако това е някоя от неговите сили? – продължи Генадиос, обнадежден, че най-после е открил отговора на странния въпрос.
- Тоест? – подкани го Александър, нетърпелив да разбере дали най-после нямаше да узнае, защо Слънцето не го бе изпепелило.
- Помните и двамата случилото се от вчера. Александър те докосна… – обърна се към Дея – …и за малко щеше да не изпепели. Все пак такова щеше да е действието и на Слънцето, върху теб.
- Искаш да кажеш, че освен, че може да изпепелява чрез допир, е защитен и от най-големия ни враг? – повдигна недоверчиво едната си вежда Дея и се настани на едно от удобните кресла.
- Възможно е…
- А от къде е придобил тази сила? – попита тя.
- От баща си… – предположи Генадиос.
- Янус нямаше подобна дарба. Вярно, беше надарен… изключително много, но както вече казах, Той се страхуваше от Слънцето и не беше недосегаем.
- Ами, ако е от майка ми? – намеси се Александър.
- Да придобиеш дарба от човек ли? – почти се изсмя Генадиос, но щом срещна сърдития поглед на Дея, прочисти виновно гърлото си и седна на едно от креслата.
- До този момент не съм виждала подобен случай. Ти си първия такъв и за жалост, последния първороден.
- Тогава каква може да е причината? – попита изтощено Александър. Вече нямаше сили да се задържа прав на краката си. Не се беше хранил от доста дълго. Липсата на сън, също допринасяше за това, а Слънцето, бе довършило последните му останали сили. Под неговите очи също имаше тъмни кръгове, а кожата му беше придобила хартиен цвят. Усети, че всеки момент щеше да се свлече на пода. Заради това се подпря на стената.
- Добре ли си? – попита го Дея?
- Да… – излъга Александър, но не знаеше това, че Дея усещаше това, което и той и Тя бе разбрала за умората му, много преди да се стигне до там, че да не може да се задържи на краката си.
- Гладен си. – каза и се изправи – Надя да дойде Веднага! – и докато Александър разбере какво се случваше, до него се доближи млада жена, на не повече от 25 години. Беше хубава. Имаше черна, дълга коса и топли, кафяви очи, с цвят на шоколад. Тя се усмихваше нежно, но белезите от ухапвания по врата ѝ помрачаваха лицето ѝ.
- Здравей. – каза и се доближи още повече до него. Александър разбра защо го правеше и се отдръпна, като опарен. Мисълта, че щеше да захапе човешко същество и да му причини болка, го ужаси.
- Какво правиш? – попита глупаво, след като тя отново се доближи до него и наклони глава на страни, махайки от врата косата си.
- Не си ли гладен? – попита го тя на свой ред.
- Да, но…
- Ти си вампир, храниш се с човешка кръв… - и тогава му просветна.

by **Вени** Сря Дек 21, 2011 10:24 pm

Колко лесен само беше отговора на въпроса, който го бе тормозил до този момент. Общите черти между Александър, Дея и Генадиос, бяха много. И тримата бяха безсмъртни, вампири и се хранеха с кръв, но тук беше и малкото различие между тримата. Генадиос и Дея предпочитаха човешката кръв, защото тя им даваше повече сила и ги засищаше за по-дълго. Александър, беше прекалено голям хуманист, за да причини болка на някого. Заради това предпочиташе животинската кръв. Тя не го засищаше за дълго, нито му даваше повече сила, но за сметка на това, му бе дала нещо, което беше по-добро от всичко друго на света. Безсмъртието при вампирите, си имаше един голям недостатък и той беше, че Слънцето бе най-големия им враг. Те можеха да съществуват от началото, до края на света, но в никакъв случай, не можеха да си позволят, да се покажат на дневна светлина. Заради това, най-голямата мечта на безсмъртните бе, да намерят „лек”, срещу силния си враг. Александър не беше опитвал дори да го търси, а ето, че го беше открил без да иска. Ами сега? Какво трябваше да направи? Дали беше най-добре да запази тайната за себе си или да я сподели с всички от големия род?
- Александър, добре ли си? – попита го Дея, доближавайки се до все още размишляващото момче.
- Аз… ъм. – започна да мига.
- Защо не се нахраниш? – предложи му Дея – Кръвта ще ти даде сили, за да продължим да мислим върху това, защо Слънцето не те изпепели. – усмихна му се майчински Тя.
- Мисля, че ще е най-добре да тръгвам. – каза изведнъж. Щом изрече тези думи, осъзна, че не искаше да разкрие малката си тайна на Дея. Не искаше другите вампири да се възползват от дара на кръвта. Беше егоистично и може би не бе хубаво, че го правеше. Все пак всички имаха право да се покажат на дневна светлина и да се порадват на благата на Слънцето, но въпреки това, не размисли. Еволюцията беше дала прекалено много дарове на вампирите, без да са ги заслужили. Александър нямаше да им помогне, да се защитят от единствения си и най-силен враг. Взе това решение, защото не всички заслужаваха подобна щедрост. Съществата като Игор нямаше да направят нищо добро, ако получеха защита. Те само щяха да навредят на хората. Достатъчно беше, че убиваха безпричинно нощем. Александър нямаше да им позволи да унищожават човешкия род и през светлата част на денонощието.
- Защо? Какво има? Няма ли да останеш тук?
- Не. Добре си ми е в къщата. Там съм си вкъщи, а тук съм странник. – погледна към Надя, която го разучаваше. Не можеше да прочете мислите ѝ, но не му и трябваше. Знаеше за какво си мислеше тя и то беше, че той не е като другите... може би дори, че не беше и наред.
- Не е така. Ти трябва да си тук… още повече след случилото се днес. – Дея продължи с опитите си, да го разубеди.
- Наистина, предпочитам да се прибера в България. Там съм свикнал с кръвта на… хората. – излъга, за да прикрие истината.
- Тогава ти заповядвам. – каза отчаяно Тя.
- Дея… – за първи път се обърна към Нея по име – …Кралице – поправи се и се поклони покорно – Аз съм Ваш поданик и съм длъжен да се подчинявам на заповедите Ви, но сега ще пренебрегна това.
- Не можеш. Във вените ти тече моя кръв. Тя ще те накара да ми се подчиниш! – продължи с отчаяните опити Кралицата
- Кръвта на баща ми е по-силна. – най-после прие истинската си същност и се възползва от благата, които носеше това, да бъдеш син на Първия. – Когато имате нужда от моите услуги, съм насреща. – усмихна се – До скоро виждане. – и се отправи към вратата.
- Но. – ококори се Дея, тръгвайки по него
- Довиждане. – каза с усмивка и излезе навън. Нощта го погълна и той се отправи към уединената си къща.

by **Вени** Сря Дек 21, 2011 10:27 pm

Хайде стига толкова за сега. Ако видя, че се чете или случайно има дори някой коментар, ще пусна пак няколко глави.

by Sponsored content

Кървавата луна

Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Re: Кървавата луна

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
				1	2	3
4	5	6	7	8	9	10
11	12	13	14	15	16	17
18	19	20	21	22	23	24
25	26	27	28	29	30