кухнята,холът,спалнята,банята.

Харесвах къщата си, макар и да не ми бе от кой знае каква полза. Бе модерна, с изчистени линии. Може би хората мислеха, че е прекалено показна. Не изглеждаше като обикновен дом, но си я обичах. Надявях се да не ми се наложи да се местя от този град. Харесваше ми тук и мислех да се задържа за няколко години. Пък хората можеха да говорят каквото си поискат.

Джейми

Денят бе прекрасен! Времето бе приятно, подухваше лек ветрец, а слънцето грееше приветливо върху чисто синьото небе. Да, слънцето не ни пречеше, както си мислеха хората. Това бе само мит, поддържан с векове от страховете на поколенията. Извадих една от любимите си шапки с огромна периферия, сложих я леко върху косата си и излязох навън.
Запътих се към един от храстите с цветята и се залових с тях. Хората минава и отминаваха по улицата, без да обръщат внимание един на друг, а още по-малко на мен.
Дотолкова се бях улисала в грижата за цветята, че не усетих как едно момиче бе тръгнало по алеята и се бе приближило до мен. Вдигнах разсеяно глава, щом сянката й се появи пред погледа ми и се усмихнах приветливо.

Усмихнах й се и се изправих. Свалих ръкавиците от ръцете си и подадох ръка.
- Здравей, Джес - хванах леко ръката й, стараейки се да не я стискам прекалено силно. - Аз съм Джейми. Наистина обичам цветята си. Понякога просто стоя в къщата и наблюдавам градината. Да, знам, звучи странно... - засмях се, и тя ме последва, макар и с малко закъснение. - Та какво те води на сам, Джес?
Тя се намръщи леко и явно се почуди как да отговори на въпроса ми. Е, нямаше да я карам да говори на сила. Сложих отново ръкавиците и клекнах до храста, очаквайки я да заговори.

Приятели...
- Не точно - обадих се след около минута. - Имам познати, и то повечето са колегите ми - засмях се искрено. Тя повдигна леко вежди.
- Какво работиш? - попита любопитно, оглеждайки цветята.
- Работя в администрацията на супермаркета. Общо взето е скучно - казах с лека усмивка. - Но все пак е нещо - Джес посегна към розите и без да иска убоде пръста си. Веднага усетих отровата да се струпва в устата ми, но стиснах зъби и преглътнах бавно. Момичето изстена. - Ще ти донеса лейкопласт - изправих се бързо и се обърнах към къщата, но тя ме спря.

Тя ме погледна с вдигнати веджи и се засмя звънко.
- Естествено, че ще мога! Не съм малка - пое с усмивка лепенките от ръката ми и си я сложи. - Благодаря - каза вдигайки поглед. Усмихнах й се и оставих ръкавиците си на земята.
- Трябва да ги полея. Искаш ли да ми помогнеш? - тя кимна и аз я поведох по алеята. Определено изглеждаше мило момиче. А и беше красива. Не знаех на колко години е, но изглеждаше зряла. Може да е преживяла нещо, но това не беше моя работа. Напълних една лейка и й я подадох. Показах й кои храсти да полее и тя се запъти към тях. Напълних и своята и застанах отсреща й.
- Градината ти наиситна е красива.
- Благодаря. И аз си я харесвам - замълчахме отново, но след около минута тя отново прекъсна тишината.

- Благодаря много, ще се постарая да дойда. Не мога да дочакам да видя градината ти - усмихнах й се. Погледнах към къщата.
- Аз ще тръгвам. Брат ми сигурно се е притеснил за мен - каза с усмивка. - Много се радвам, че се запознахме - подаде ми отново ръката си. Поех я усмихната и й отвърнах:
- Аз също се радвам. Хубаво е да срещнеш човек със същите интереси - тя кимна.
- Ще се видим утре. Чао! - запъти се към улицата.
Наистина беше мила. Като цяло премина добре, с изключение на частта с убождането. Макар и със самоконтрол, миризмата на кръв ме караше да ожаднявам. Прибрах бързо лейките и ръкавиците и влязох в къщата си. Седнах на дивана и пуснах телевизора. Не го следях, мислех за момичето...
Замък! Малко ми беше трудно да повярвам, че в днешно време някой все още живееше в замък. Но какво си мисля... Та аз съм вампир - хората дори и не подозираха, че ние съществуваме. Защо пък и хора да не живееха в замък?
Сменях бързо каналите, докато не попаднах на някакво комедийно шоу. Оставих дистанционното и се загледах в телевизора.