Hitskin.com

Ридание

Дата на издаване: 25 Октомври 2010 г.
Жанр: детско-юношеска
Издателство: Кръгозор
Корица: Мека
Страници: 272

Описание:
Книгата съдържа и програма с възможности за среща с авторката Маги Стийвотър по време на гостуването й в България от 10 до 12.12.2010 г.
Омагьосваща история за невъзможната любов,
която е и невъзможно да бъде отхвърлена…
Едно момиче. Две момчета.
Неземна музика. Реален свят. Магически свят.
Магическа реалност. Невъзможна любов.
Животът на Диърдри и на най-добрия й приятел Джеймс се променя завинаги, когато се сблъскват с красивия, но гибелен свят на феите.
Диърдри Монахан е талантлива музикантка, която постепенно открива, че странностите й са повече от обичайните за съвременна тийнейджърка. Вижда неща, които другите не виждат. Навсякъде около нея се появят четирилистни детелини.
Всичко около нея се преобръща драматично, когато в живота й се появява загадъчният Люк – момче с тъмно минало.
Те се влюбват страстно и безнадеждно. Ди с изненада разбира, че е Повелителка на детелините – една от малцината смъртни, които могат да виждат тайнствения жесток народ на феите – и че… Люк е един от Тях!
Ди трябва да реши дали чувствата на Люк са истински, или са само средство да бъде примамена в един много, много опасен свят…
Започва битка между смъртта и любовта, между любовта и приятелството, между приятелството и предателството….

„Разтърсваща любовна история, приключение, фантазия и умело съчетаване на магичния и обикновения живот – това е Ридание!“

Доста е хубава, написана е след Тръпка, Копнеж и Завинаги.

Разрових се за повече информация относно "Ридание" и се оказа, че има и втора част, та реших да пусна и нея Намигане

Дата на излизане: 06.12.2010 г.
Брой страници: 304
Цена 11,90 лв.

Магическа история за любовта, която не умира…

Джеймс и Диърдри са в ново училище – музикалната академия „Торнкинг-Аш” за таланти със специални дарби. Те се надяват, че ще имат нормалния живот на всички тийнейджъри, но много скоро става ясно, че това е невъзможно.
Силата на Диърдри не е намаляла и тя привлича феите, които се подготвят да завладеят света на хората. Ди, освен че трябва да се бори с тях, е изправена пред още едно предизвикателство: да разбере коя е истинската й любов...
Талантът на Джеймс го превръща в мишена на може би най-опасната фея – красивата Ноала, която иска душата му. Джеймс има достатъчно причини да се страхува от феите и въпреки това допуска опасно близо до себе си Ноала. Любовта му към Диърдри не е изчезнала, но той изненадващо открива, че има чувства към момичето от другия свят и все повече го привличат омагьосващите очи на феята.
Хелоуин, Денят на мъртвите, наближава и Джеймс ще трябва да се изправи срещу кралицата на феите и господаря на царството на смъртта. И да направи най-трудния избор: чий живот да спаси – на Ди или на Ноала?

Из "Ридание"

дванайсет

Лежах на мрамора цяла вечност. Надгробните плочи отстрани отбелязваха изминаващото време с помощта на лунната сянка, която се местеше около тях, осветявайки другата им страна – гравираната с християнски имена, потънали от десетилетия в забвение. Студът проникна в мен и постепенно премина от мрамора във вените им. Всяка секунда, в която лежах на ледения камък, изпълнена едновременно с надежда и страх, че Люк ще ме вдигне от земята, през главата ми минаваха ужасяващи образи, свързани със смърт. Не просто смърт. Убийства.
Не знаех какво да мисля и мозъкът ми разреши колебанията ми, като просто спря. И тогава успях да седна. Погледнах право пред мен, през обвитата в мрак гробница, към мястото, където върху мраморната стена се отразяваше бледата сянка на Люк – странен символ от азбука, която не познавах. Лицето му беше опряно на стената, взираше се в нощта с празни очи. По бузата му все още имаше засъхнала кървава диря, там, където се бе стекла онази странна самотна сълза – беше си проправила път чак до края на брадичката му. Проследих погледа му и се загледах в мъглата, която бе станала още по-плътна и пълзеше в основата на надгробните плочи.
Гробове. Колко подходящо.
Исках да го попитам дали е убил всички онези хора. И после си спомних неговия въпрос: „Плаша ли те?“.
Наистина ги е убил.
Значи не беше елф, пък било то и тъмен, или друго създание от света на феите. Беше убиец.
Погледнах го отново, свит на кълбо до стената, толкова тъжен и изпълнен със съжаление. В гърлото ми се надигна гняв, внезапен и огромен, невъзможен за преглъщане. Зачудих се по каква извратена логика сега изглеждаше толкова разкъсван от болка при спомена за смъртта, която беше причинил, и въпреки това продължаваше да го прави.
– Значи това е твоята тайна? – изстрелях въпроса си най-накрая. Люк не се обърна. – Не си елф, фея или дори джудже, а просто сериен убиец. – Знам, че трябваше да кажа „един от Тях“, а не да изброявам имената им, но в този момент не ми пукаше. Свръхестествените създания ми бяха последният проблем.
Люк изобщо не помръдна, сякаш беше просто още една мраморна статуя, издигната внезапно на паметника.
Незнайно защо мълчанието му ме вбеси още повече. Открих, че мога да се изправя на крака, и го направих. Втренчих се в него отвисоко през разстоянието помежду ни, което като че ли беше станало направо гигантско.
– Къде ще ме убиеш, избра ли вече място? Нали за това става дума? Да ме спасиш от Тях, за да можеш да ме накълцаш на парчета на спокойствие, без никой да те притеснява?
Той пак не помръдна. Но проговори, макар гласът му да звучеше по-скоро като на мъртвец, отколкото като на жив човек:
– Не те ли е страх?
– Не! Бясна съм.
Най-накрая ме погледна, очите му сякаш мълчаливо ме молеха за разбиране. Но как някой може да разбере такова нещо? Не ставаше дума за див секс, наркотици или за гигантска колекция от плакати на Бритни Спиърс. Бях открила в ума му мъртъвци. Труп до труп. Истински хора, чийто живот беше отнел така мигновено, както бе сторил с дивата котка. Това май беше единственото нещо в света, което не бих могла да простя. Бях свалила защитната си броня за него и му бях позволила да влезе вътре… и сега ме болеше ужасно.
– Значи всеки път, когато ме питаше дали си страшен и дали се притеснявам от теб, е било, защото си убиец? Сериен убиец?
Гласът му отново беше спокоен:
– Не е така, както изглежда.
Присвих се инстинктивно и обвих ръце около себе си.
– О, и как е тогава? Те просто случайно са се нанизали на ножа ти? Нека позная. Било е самозащита. Онова момиче, което видях, е щяло да ти срита задника.
Люк поклати глава.
Дори не го отрече.
– Колко? Колко души си убил? – Като че ли имаше значение. Все едно беше тест по математика и броят на верните отговори може да повлияе на оценката ти. Той беше убиец, без значение колко точно тела лежаха зад гърба му.
– Не ме карай да си припомням.
– Защо? Споменът те наранява? Не мислиш ли, че си наранил тях повече? – Личеше, че го заболя от думите ми, но той не заслужаваше милост. – Колко? – Въпросът ми изплющя като камшик.
– Не ме карай да си припомням.
Вече бях повече от бясна, не можех да контролирам гнева в гласа си.
– Ти си задник. Накара ме да повярвам, че си добър. Накара ме да ти се доверя!
– Съжалявам.
– „Съжалявам“ не променя нищо! Убивал си хора. Не на война. Обикновени хора. Видях ги. Не бяха заплаха за теб. Ти си… ти си чудовище! – Онези образи все още бяха пред очите ми, сцени от последните мигове на живота на десетки хора, мигове, изпълнени с насилие и болка. Мигове смърт. Исках да ги изхвърля от главата си, да премахна някак тази отрова, която ме изпълваше, но не можех. Той не просто ги беше убил – беше заровил и мен в спомените за своите мъртъвци. Сякаш аз го бях направила.
Избърсах потеклата сълза – истинска, не кървава – от лицето си и се отпуснах отново на мраморния под. Гневът ми изчезна така бързо, както дойде. Не исках да изпитвам повече такива чувства.
– Можеш ли да ми простиш? – прошепна Люк.
Избърсах още една сълза, преди да има шанса да потече от очите ми. Исках да го боли толкова силно, колкото ме болеше и мен. Погледнах го и разтърсих глава, чудейки се как е възможно изобщо да ме пита.
– Как бих могла? – Очите му не се откъсваха от мен, умоляваха ме да променя решението си, просеха пощада. Поклатих глава отново. – Не.
Последва дълго мълчание. Стори ми се, че минаха години, преди да проговори отново. Гласът му беше толкова тих, че в началото изобщо не го чух.
– Така си и мислех… – Бавно се изправи и ми протегна ръка. – Хайде. Ще те заведа у вас.
Погледнах ръката му. Нима наистина смяташе, че ще я приема? Тези пръсти, които бяха душили човек? Които бяха стискали ножа и бяха прерязали с него гърлото на невинно момиче? Люк явно разчете мислите по изражението на лицето ми и отдръпна ръката си. Устните му се извиха толкова тъжно надолу, че в друга ситуация биха разбили сърцето ми, но сега нямаше как да забравя кръвта, която беше пролял.

» Ридание - Маги Стийвотър