Hitskin.com
by Любовта е прелестно чувство, което прави хората слепи за околните, неспособни да видят друг освен любимия, дори истината. Освен това, има способността да обсебва ежедневието, докарвайки влюбените до лудост. На какво се дължи това? – ще попитате вие. Нека ви разкажа една легенда, стара колкото света. Тя може би ще отговори на въпроса ви много по-добре от задълбочени и високо-философски разсъждения:
„Разказват, че веднъж, в едно ъгълче на земята, се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато Скуката се прозяла за трети път, Лудостта казала:
- Хайде да играем на криеница. – при което Интригата повдигнала вежди:
- Криеница? Що за игра е това? – тогава Лудостта обяснила, че един от тях, например тя, започва – затваря си очите и брои до милион, а в същото време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои в следващата игра и така нататък.
Ентусиазмът затанцувал с Еуфорията, Радостта заподскачала така, че успяла да убеди Съмнението. Само Апатията, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. Истината предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват, Гордостта казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата), Страхливостта не искала да рискува много-много.
- Едно, две, три ... – започнала да брои Лудостта.
Пръв се скрил Мързелът – зад най-близкия камък край пътя. Вярата се издигнала в небесата, а Завистта се скрила в сянката на Триумфа, който със собствени сили се изкатерил до върха на най-високото дърво. Благородството много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало, се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро – за Красотата. Хралупата в едно дърво – за Страха, крилото на пеперудата – за Сладострастието. Полъхът на вятъра – за Свободата. И така, Благородството се замаскирало в слънчевия лъч. Егоизмът, си намерил едно топло и уютно местенце само за себе си. Лъжата се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а Страстта и Желанието се спотаили в гърлото на вулкана. Забравата, дори не помня къде се скрила, но то не е важно.
Когато Лудостта преброила до 999 999, Любовта все още търсела къде да се скрие, но вече всичко било заето. И изведнъж, тя видяла прекрасен розов храст и решила да се скрие между цветовете му.
- Един милион! – извикала Лудостта и се заела с търсенето.
Разбира се, най-напред намерила Мързела. После чула как Вярата спори с Бога, а за Страстта и Желанието се сетила по това как трепери вулканът. След това Лудостта видяла Завистта и се досетила къде се крие Триумфът. Нямало нужда да търси Егоизма, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканеният гост. Търсейки, Лудостта се приближила до ручея и видяла Красотата. Съмнението видяла до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие.
И ето, че всички били намерени: Таланта – в дъхавата и сочна трева, Тъгата – в тъмната пещера, Лъжата – в дъгата (за да сме честни, тя се криела на дъното на океана).
Не могли да намерят само Любовта. Лудостта поглеждала зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина и най-накрая, тя решила да погледне в розовите храсти. Започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата били наранили очите на Любовта. Лудостта не знаела какво да прави. Започнала да се извинява, плакала, молила за прошка и за да изкупи вината си, обещала на Любовта да стане неин водач.
И ето, от онова време, когато за първи път на земята играели на криеница, Любовта е сляпа и Лудостта я води за ръка...”
Сега най-вероятно ще попитате защо ви разказах тази легенда. Може би защото ми харесва или защото е поучителна… не знам. Във всеки случай, Любовта е прелестно чувство, което прави хората слепи за околните, неспособни да видят друг освен любимия, дори истината. Освен това, има способността да обсебва ежедневието, докарвайки влюбените до лудост. На какво се дължи това? – ще попитате вие. Нека ви разкажа една легенда, стара колкото света. Тя може би ще отговори на въпроса ви много по-добре от задълбочени и високо-философски разсъждения:
„Разказват, че веднъж, в едно ъгълче на земята, се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато Скуката се прозяла за трети път, Лудостта казала:
- Хайде да играем на криеница. – при което Интригата повдигнала вежди:
- Криеница? Що за игра е това? – тогава Лудостта обяснила, че един от тях, например тя, започва – затваря си очите и брои до милион, а в същото време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои в следващата игра и така нататък.
Ентусиазмът затанцувал с Еуфорията, Радостта заподскачала така, че успяла да убеди Съмнението. Само Апатията, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. Истината предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват, Гордостта казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата), Страхливостта не искала да рискува много-много.
- Едно, две, три ... – започнала да брои Лудостта.
Пръв се скрил Мързелът – зад най-близкия камък край пътя. Вярата се издигнала в небесата, а Завистта се скрила в сянката на Триумфа, който със собствени сили се изкатерил до върха на най-високото дърво. Благородството много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало, се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро – за Красотата. Хралупата в едно дърво – за Страха, крилото на пеперудата – за Сладострастието. Полъхът на вятъра – за Свободата. И така, Благородството се замаскирало в слънчевия лъч. Егоизмът, си намерил едно топло и уютно местенце само за себе си. Лъжата се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а Страстта и Желанието се спотаили в гърлото на вулкана. Забравата, дори не помня къде се скрила, но то не е важно.
Когато Лудостта преброила до 999 999, Любовта все още търсела къде да се скрие, но вече всичко било заето. И изведнъж, тя видяла прекрасен розов храст и решила да се скрие между цветовете му.
- Един милион! – извикала Лудостта и се заела с търсенето.
Разбира се, най-напред намерила Мързела. После чула как Вярата спори с Бога, а за Страстта и Желанието се сетила по това как трепери вулканът. След това Лудостта видяла Завистта и се досетила къде се крие Триумфът. Нямало нужда да търси Егоизма, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканеният гост. Търсейки, Лудостта се приближила до ручея и видяла Красотата. Съмнението видяла до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие.
И ето, че всички били намерени: Таланта – в дъхавата и сочна трева, Тъгата – в тъмната пещера, Лъжата – в дъгата (за да сме честни, тя се криела на дъното на океана).
Не могли да намерят само Любовта. Лудостта поглеждала зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина и най-накрая, тя решила да погледне в розовите храсти. Започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата били наранили очите на Любовта. Лудостта не знаела какво да прави. Започнала да се извинява, плакала, молила за прошка и за да изкупи вината си, обещала на Любовта да стане неин водач.
И ето, от онова време, когато за първи път на земята играели на криеница, Любовта е сляпа и Лудостта я води за ръка...”
Сега най-вероятно ще попитате защо ви разказах тази легенда. Може би защото ми харесва или защото е поучителна… не знам. Във всеки случай, предстоящата история не е такава. Тя е пропита с болка, алкохол, наркотици и плътски удоволствия.
П.п: Нямам никаква представа дали ще имам муза и време да довърша това чудо. Имам написани няколко страници. Ще се помъча да попиша, но не обещавам. Ако не стане, ще направя просто разказ и готово.
„Разказват, че веднъж, в едно ъгълче на земята, се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато Скуката се прозяла за трети път, Лудостта казала:
- Хайде да играем на криеница. – при което Интригата повдигнала вежди:
- Криеница? Що за игра е това? – тогава Лудостта обяснила, че един от тях, например тя, започва – затваря си очите и брои до милион, а в същото време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои в следващата игра и така нататък.
Ентусиазмът затанцувал с Еуфорията, Радостта заподскачала така, че успяла да убеди Съмнението. Само Апатията, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. Истината предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват, Гордостта казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата), Страхливостта не искала да рискува много-много.
- Едно, две, три ... – започнала да брои Лудостта.
Пръв се скрил Мързелът – зад най-близкия камък край пътя. Вярата се издигнала в небесата, а Завистта се скрила в сянката на Триумфа, който със собствени сили се изкатерил до върха на най-високото дърво. Благородството много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало, се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро – за Красотата. Хралупата в едно дърво – за Страха, крилото на пеперудата – за Сладострастието. Полъхът на вятъра – за Свободата. И така, Благородството се замаскирало в слънчевия лъч. Егоизмът, си намерил едно топло и уютно местенце само за себе си. Лъжата се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а Страстта и Желанието се спотаили в гърлото на вулкана. Забравата, дори не помня къде се скрила, но то не е важно.
Когато Лудостта преброила до 999 999, Любовта все още търсела къде да се скрие, но вече всичко било заето. И изведнъж, тя видяла прекрасен розов храст и решила да се скрие между цветовете му.
- Един милион! – извикала Лудостта и се заела с търсенето.
Разбира се, най-напред намерила Мързела. После чула как Вярата спори с Бога, а за Страстта и Желанието се сетила по това как трепери вулканът. След това Лудостта видяла Завистта и се досетила къде се крие Триумфът. Нямало нужда да търси Егоизма, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканеният гост. Търсейки, Лудостта се приближила до ручея и видяла Красотата. Съмнението видяла до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие.
И ето, че всички били намерени: Таланта – в дъхавата и сочна трева, Тъгата – в тъмната пещера, Лъжата – в дъгата (за да сме честни, тя се криела на дъното на океана).
Не могли да намерят само Любовта. Лудостта поглеждала зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина и най-накрая, тя решила да погледне в розовите храсти. Започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата били наранили очите на Любовта. Лудостта не знаела какво да прави. Започнала да се извинява, плакала, молила за прошка и за да изкупи вината си, обещала на Любовта да стане неин водач.
И ето, от онова време, когато за първи път на земята играели на криеница, Любовта е сляпа и Лудостта я води за ръка...”
Сега най-вероятно ще попитате защо ви разказах тази легенда. Може би защото ми харесва или защото е поучителна… не знам. Във всеки случай, Любовта е прелестно чувство, което прави хората слепи за околните, неспособни да видят друг освен любимия, дори истината. Освен това, има способността да обсебва ежедневието, докарвайки влюбените до лудост. На какво се дължи това? – ще попитате вие. Нека ви разкажа една легенда, стара колкото света. Тя може би ще отговори на въпроса ви много по-добре от задълбочени и високо-философски разсъждения:
„Разказват, че веднъж, в едно ъгълче на земята, се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато Скуката се прозяла за трети път, Лудостта казала:
- Хайде да играем на криеница. – при което Интригата повдигнала вежди:
- Криеница? Що за игра е това? – тогава Лудостта обяснила, че един от тях, например тя, започва – затваря си очите и брои до милион, а в същото време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои в следващата игра и така нататък.
Ентусиазмът затанцувал с Еуфорията, Радостта заподскачала така, че успяла да убеди Съмнението. Само Апатията, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. Истината предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват, Гордостта казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата), Страхливостта не искала да рискува много-много.
- Едно, две, три ... – започнала да брои Лудостта.
Пръв се скрил Мързелът – зад най-близкия камък край пътя. Вярата се издигнала в небесата, а Завистта се скрила в сянката на Триумфа, който със собствени сили се изкатерил до върха на най-високото дърво. Благородството много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало, се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро – за Красотата. Хралупата в едно дърво – за Страха, крилото на пеперудата – за Сладострастието. Полъхът на вятъра – за Свободата. И така, Благородството се замаскирало в слънчевия лъч. Егоизмът, си намерил едно топло и уютно местенце само за себе си. Лъжата се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а Страстта и Желанието се спотаили в гърлото на вулкана. Забравата, дори не помня къде се скрила, но то не е важно.
Когато Лудостта преброила до 999 999, Любовта все още търсела къде да се скрие, но вече всичко било заето. И изведнъж, тя видяла прекрасен розов храст и решила да се скрие между цветовете му.
- Един милион! – извикала Лудостта и се заела с търсенето.
Разбира се, най-напред намерила Мързела. После чула как Вярата спори с Бога, а за Страстта и Желанието се сетила по това как трепери вулканът. След това Лудостта видяла Завистта и се досетила къде се крие Триумфът. Нямало нужда да търси Егоизма, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканеният гост. Търсейки, Лудостта се приближила до ручея и видяла Красотата. Съмнението видяла до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие.
И ето, че всички били намерени: Таланта – в дъхавата и сочна трева, Тъгата – в тъмната пещера, Лъжата – в дъгата (за да сме честни, тя се криела на дъното на океана).
Не могли да намерят само Любовта. Лудостта поглеждала зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина и най-накрая, тя решила да погледне в розовите храсти. Започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата били наранили очите на Любовта. Лудостта не знаела какво да прави. Започнала да се извинява, плакала, молила за прошка и за да изкупи вината си, обещала на Любовта да стане неин водач.
И ето, от онова време, когато за първи път на земята играели на криеница, Любовта е сляпа и Лудостта я води за ръка...”
Сега най-вероятно ще попитате защо ви разказах тази легенда. Може би защото ми харесва или защото е поучителна… не знам. Във всеки случай, предстоящата история не е такава. Тя е пропита с болка, алкохол, наркотици и плътски удоволствия.
П.п: Нямам никаква представа дали ще имам муза и време да довърша това чудо. Имам написани няколко страници. Ще се помъча да попиша, но не обещавам. Ако не стане, ще направя просто разказ и готово.
» Игра На Думи
» Скрабъл
» Музикална игра
» Да броим до 0
» Намислете си съществително преди да влезете
» Асоциации
» Шерилин Кениън - Нощни Ловци
» Вицове