Вечерта спускаше черната си паяжина над гъстата гора, в която се криех. Беше мрачно и тъмно. Дори светлите лъчи на Месецът, не огряваха лицето ми, заради тъмни облаци, които го задушаваха. В главата ми се заформяше план. Може би поредната повърхността идея загубила смисъл още в началото на съществуването си. А може би нещо повече... Надежда, свобода, безкрайни поля изпълнени с мирис на свежи цветя, а отвъд този приказен свят... може би просто пореден провал.
Мислите се редяха като пъпки на разцъфнал розов храст, а скривалището между най-високите клони на старият дъб ме издаваше. Или сама издавах себе си с въздишки и копнежи осеяни с мрачни прогнози... Утре щеше да е големият ден за мен, този, който преобръща живота. Погледнах простора и съзрях безкрая слят с небето. А отвъд? Тишина около мен и рояк мисли в главата. Затворих очи и опитах да заспя...
Пред величествена порта, украсена с нежни зелени листа, ме чакаше някой. Сянка, силует, момче или момиче с дълга коса и застанало в гръб. Затичвам се, птичките пеят, сърцето бумти, умът ми се рее, защото знам, че настъпва спокойствие, сигурност, очаква ме приказка...
Красив сън щеше да е, ако бях заспала. Всъщност си представях краля кралицата и момичето, което посещава домът им. Как се разхождам из непознати места и разглеждам интересни същества. Кои ли са те? Как ли изглеждат? Игра на въображението с образи и картини. А отговорът е само едни. Той ме очаква утре.
Слънцето продължаваше упорито да се крие слято с безкрая, когато отново затворих очи, но този път с единствената цел да си почина. Денят, който променя животът ти.

- Хайде Феби.
Дракона ми отказваше да мръдне, а чувах тропота на коне наблизо. Феби ме погледна и бавно се изправи. Изплези език и ме близна по бузата. После влезе в гората. Тръгнах след нея и я намерих легнала под дърветата, а сивите и очи ме наблюдаваха. Отвори уста, но вместо огън избълва вода, като ме измокри цялата. Усмихнах се и се обърнах към пътя. Момичето в каляската изглеждаше тъжно. Отидох при Феби и се облегнах на нея. Тя изръмжа тихо. Започнах да я почесвам по коремчето и след малко разбрах, че е заспала. Замислих се за това, че никой не знаеше за нея и не трябва и да разбира. Майка ми пък натякваше да се омъжа за човек, който навиждах. Усмихнах се. Когато Феби пораснеше, щяха да изчезнат.

Аувреа Кал пак беше решил, че му е скучно и заедно с Баел бяха тръгнали на лов. Нямаше нищо за правене вече цяяял ден.
- Мийх, Баел. // Хайде, Баел // провикна на дракона си Аувреа. Тежко се надигнаха, все пак бяха мързелували доста часове наред. Бяха сити след толкова много изядено месо, но трябваше пак да се зареди склада.
Зачуди се накъде да обиколи за малко убийства и кръв. Реши за всеки случай да вземе и любимите си оръжия, ако срещи някакви любими хорица.

- Сауфе, ставай. Пак ще се успиш. Забравили за срещата при Учителя?
- Мияе, остави ме да поспя. Само още 5 минутки... - промълвих немощно изпод възглавниците.
- Ставай! Вече половин час не мога да те вдигна. С тези темпове на нарастващ мързел доникъде няма да я докараш.
- Добре, ставам... - У-у-у... егати жената. В чудо се виждам когато е край мен, но пък без нея не мога. Определено трябва да ставам вече. Не искам да карам Учителя да ме чака. А и днескашният урок е един от най-важните от раздела - "Самоизцеряване". Трябва да се науча да ги ползвам тези Титуми. Учителя казва, че са силни знаци и неправилната им употреба може да доведе до фатален край. В школата сме се събрали да се учим да си ползваме знаците. На всеки са различни: някои имат за защита, други за атака, трети за проклятия. Учителя беше доста заинтригуван от моите знаци. Разглеждаше ме с такъв интерес когато се записах за школата, че чак ме беше страх от него. Такова любопитство го беше обзело, че не издържах да съм там.
Трябва да стана, трябва да стана. Това проклето дърво не иска да ме пуска, а и завивките са толкова примамливи... Не сериозно, ставам вече.

Станах като тромав хес и се запътих леко залитайки към гардероба. "Къде ми е сега зеленото наметало?" След кратко тършуване го намерих, но бе толкова измачкано че се отказах да го нося.
- Стана ли вече? - дочу се един крясък от долния етаж.
- Защо? Да не ти липсвам вече? - провикнах се и аз в отговор. Мияе е чудесна жена. Ако не беше тя да ми помага, няма кой друг да е наоколо. С нея живота ми е като песента на Дядо Дресил - Върховният жрец на Молиерите.
- Ставай, глупак такъв и заминавай! Няма да те чакат цяла сутрин. - беше отговора на моята закачка...
- Изчезвам де, пу-у-у... Няма да закъснея - ето дори навреме си тръгвам.
След като ми хвърли един сърдит поглед Мияе се обърна и отиде да оправя в кухнята. А аз се запътих в посока "Школата на Хейсо".

По пътя видях един глашатай оповестяващ за "събитието на века" както той се изрази - сватбата на "Ветелхата на Лунадария, Кандариамма" Цялото царство ще се стече за събитието.
- Може би и аз трябва да отида? Ще попитам Мияе дали й се ходи на угощение - тихо си мрънках под носа докато минавах по улиците. - Току виж й дошло добре някой друг килограм.
Мияе е средна на ръст жена със слабо телосложение. Има дълга руса коса, леко къдрава накрая. Очите й са с оранжев нюанс, който преминава в наситено червен когато изпитва силни емоции. Двамата с нея живеем откакто се помним. Аз загубих родителите си прекалено рано и бях оставен на нейното семейство. Но след като баща й и майка й загинаха във войната с баунтите, тя остана само дете и сега сме двамата заедно. Тя е пет години по-голяма от мен и по някакво неписано правило по-възрастният ръководел къщата. Е мен ме устройва това стига да не чистя по цял ден.

Стигнах школата и отворих вратата. Тихичко иззвъня камбанката закачена на прага.
- Здравей, учителю Хейсо! Тук съм за следващият ни урок.
- Здравей и на теб, млади ми младежо. Насам. - покани ме Учителя посочвайки ми познатият коридор към залата за тренировки...

________________________________________________
Хес - голяма горска мечка, обитаваща горите на Морилерия.
Титуми - магически символи, татуирани на ръцете на елфите още при тяхното рождение. Дават различни способности. Всеки елф има по 2 титума - по един на всяка ръка.

Погледнах се в огледалото за последно преди с Феби да полетим към Лудатория. Трябваше да съм с рокля, но панталона ми беше по удобен, макар майка ми да не го одобряваше. Излязох навън и подсвирнах. Феби се спусна от необичайното синьо небе. Явно природата беше щастлива. Феби вече можеше да ме издържи. Качих се, като обгърнах врата и. Полетяхаме. Макар да имам страх от високото, сега се почуствах наистина жива. По-жива от всякога. Погледнах надолу защото чух писък. Феби изръмжа много диво и силно. Долу имаше толкова много огън. Радвах се че съм закъсняла. Приложихме се и видях тъжното момиче пт каляската което изглежда огъня се опитваше да го притисне.
-Феби, ще помогнеш ли мила?
Тя проато отвори уста и започна да пада вода като фонтан. Огъня спря. Дадох си сметка, че привлякох много погледи към себе си и дракона ми вече не е тайна. Огън близо до мен профуча и опърли леко крилото на дракона ми
-За кой се мислиш, да те вземат богините от ада. После отворих уста в яростен вик.

Аз се обърнах и щом зърнах дракона за секунда се уплаших. После думите на баща ми изникнаха в главата ми "Ако се страхуваш от нещо, нападни го, за да видиш, че то се страхува повече от теб.". Усмихнах се. Писегнах и извадих стрелите си. Усещах Феби да ме изнася по нагоре във височините. Усещах страха и.
Миличка, не се страхувай.
В следващия момент тя спря да маха с крилете си и започнахме бързо да падаме. Пуснах стрелата и не разбрах дали съм уцелила. Пуснах следваща, а след нея три. Чух да вика, но не обърнах внимание. Продължих да пускам стрели, а Феби изтрелваше ледени топки вода.
-Феби, ще получих награда, мила. Махай се и не се връщай.

Паниката заля Луданария, заради нападението над сватбата на Ветелхите. Получих известие от Хейсо, че иска всички ученици налиния пред школата веднага. Станах с пъшкане от леглото и се запътих на бегом.
Хората се криеха по къщите си. Всички шепнеха за нападението.
- Голяма паника сте ей! - не се сдържах и се развиках на първите хора които подминах. Те ме погледнаха с ужасени погледи и побързаха да се скрият в някоя тиха уличка. - Голяма работа! Малко огън, малко убийства - ще кажете, че не сте виждали такова нещо...
Продължих да мрънкам под носа си докато тичах. Разстоянието не беше голямо и го взех за 4-5 минути. Тренировките си казват думата.
Хейсо крачеше притеснено пред школата. Навсякъде бяха изпонасядали другите ученици. Повдигна поглед да види кой е дошъл:
- А, ето те и тебе.
- Дойдох веднага след като научих. Ще се бием ли?
- Надявам се че не. Не сте готови още за битки. Имате много да учите.- промълви тихо Учителя. - Да се надяваме, че не са много и ще ги изгоним само с численото си превъзходство.
Всички поклатиха глава в знак на съгласие.
- Добре хайде да отиваме към двореца. И по-тихо, ученици мои. - с въздишка промълви учителя. - И се пазете. Никакви нападения, само защита.
- Добре, Учителю! - в хор казахме ние.
Тръгнахме бегом колкото можехме, без разговори, без нормалните закачки. Всички бяхме устремени със сериозни погледи. Другаря ми в обучението - Тиржу, бе до мен докато тичахме. Той е малко по-нисък от мен, но пък компенсира с бързото овладяване на уроците. Има светло-зелени очи, които придаваха на лицето му едно мило изражение. Малко по-сдържан е от мен, но е по-устремен. Тиржу е от съседната улица. Рядко ходим заедно в школата, но когато сме двамата почти винаги успяваме да постигнем синхрон.
Във въздуха забелязахме два дракона които се заливаха с пламъци и вода?
- Драконите откога плюят така? Не са ли всичките огнедишашти? - чу се тихо подсмихване от групата придружено с въпрос.
- Не всички. Доколкото знам това трябва да е Водният дракон на морилерите. - въведох го в обстановката.
Въпреки че никога не съм го виждал на живо изглеждаше прекрасно във въздуха. Такива движения, блясъка на фона на слънцето. Красота.
- Добре момчета. Бъдете внимателни сега и се пазете от падащият огън. - със сериозен глас ни предупреди Хейсо. - Ам-м-м. Да добавя... - усмихвайки се. - и водата трябва да се избягва, освен ако някой не иска душ де.
Харесвам му чувството за хумор посредата на напрегната ситуация. Всички се засмяхме малко странно, понеже не знаехме как да реагираме.
- Хайде да го сплашим малко? - и хукнахме към площада...

________________________________________________

Огнена топка удари Феби и аз за малко да падна от дракона.
-Спокойно, миличка. Да слезем долу. Справи се добре. Виж, че отстъпва по-малко. От земята ще го изгоним.
Окуражително потупвах врата на дракона си и бавно слязохме надолу. Кацането направо си беше грубо и аз паднах от дракона. Бързо се свестих и станах. Крилото на Феби още гореше.
-Мила, ела до реката, хайде. От тук не мога да ти помогна. Хайде. Дракона с мъка се премести до реката. Започнах да обливам крилото и скоро вече нямаше пламъци, а опърленото постепенно зарастваше. Би трябвало до час да е зараснало. Погледнах на горе. Битката продължаваше. Огледах се около мен. Толкова много обединени хора. Въпреки всичко се чувствах изключително самотна. Погледнах Феби. Беше пред заспиване.
-Ти се справи. Поспи си. Тука няма как да те намерят.
Отидох до друго и крило и взех следващите стрели, които бях приготвила. Приготвих се за стрелба и бавно се прицелих. Пуснах стрелата. Гледах я как отива все по-бързо към дракона. По викът на дракона разбрах че съм улучила място, което не е в бронята му. Започнах да се отдалечавам от дърветата, където беше Феби. Ако той ме видеше, не исках тя да пострада. Приближавах се към самата битка и видях момичета, които се криеха зад дърветата. Приближих се и ги попитах:
-Какво чакате, в името на богинята на драконите? Защо не се биете?
Погледнах и видях уплашените им очи
-Няма да ви нараня. Има някой в битката ли? Как да ви помогна?

Междувременно в града...

- Нямаш ли странното чувство, че някой ни следи? - тихо попитах Тиржу.
- Може да е от всичките погледи, които ни гледат наоколо - без да отлепя поглед от пътя ми отговори.
- Да, може и от това да е... - изрекох аз, но не му повярвах напълно.
Докато тичахме на няколко пъти се опитах да погледна назад, но нищо не се виждаше... "Убеден съм че някой ни следи. Чувствам го."
Стигнахме площада, където се беше събрала една малка купчина от паникьосани войници на луданарите.
- Ставайте, мишки! Какво сте се разтреперили тука? Нямате ли военачалник, на когото да помагате? - с дълбокият си глас Учителя ги стресна.
- Ние, таковата... - запелтечиха войниците...
- Идвайте с мен! Веднага! Трябва ми помощта ви! Искам мъже, а не някакви женчовци седнали на поляната да си говорят за цветя.
След кратко споглеждане от страна на групичката, те поклатиха глави и тръгнаха с нас.
- Къде за последно видяхте началника си?
- Тръгнаха към гората. Преследваха един баунти с неговият дракон.
"Хм-м-м. Значи белият е нашият дракон, а черният е злият. Явно така се очертават нещата..."
Обърнах се внезапно и видях как една дълга синя рокля се скри зад едната от сградите.
- Тиржу, покрий ме за 2 минутки. Моля те. Трябва да свърша една работа - прошепнах му на ухото.
- Къде ще ходиш? Не трябва да се разделяме.
- Не се притеснявай, ще побързам. - леко забавих ход, за да се отдалеча от групичката.
Шмугнах се в едната уличка, за да позволя на преследвача си да ме настигне. И тогава тя мина покрай мен. Излязох тихомълком от скривалището си, хванах я през кръста и с ръка на устата я придърпах назад.
- Мм-м-мм-м-м м-ммм-ммм-м-м.
- Ш-ш-шт Тихо. Недей да крещиш. Няма да те нараня. - Боже звучах като някой крадец с изтъркани фрази. - Ще те пусна бавно и внимателно? Съгласна ли си?
Тя кимна след като се съвзе от шока. Чу се тежка въздишка и момичето леко се отдръпна от мен.
- Какво има? Защо ни следваш?
- Знам че не трябваше, но нещо ме привлече в теб и исках да знам защо имам чувството, че те познавам от някъде.
- Няма начин да ме познаваш. Аз съм Сауфе, на кратко Сю от Морилерия. Много рядко идвам към столицата. А теб, така като те гледам си типична луданарка. Само те носят толкова дълги рокли.
- Да прав си. Извинявай за моята непочтеност, аз съм Лийфмел...
- Я, имаме си цветенце тука. - подсмихнах се аз. - Най-вероятно не знаеш, че името ти е типично Морилерско. И това ме кара да се чудя защо си луданарка. Сигурна ли си че си Луданарка?
- Убедена съм. Макар че никога не съм виждала баща си. Майка ми само ми е разказвала за него. - навеждайки поглед ми сподели Лийфмел.
- Съжалявам за което. - опитах се да изразя съпричастие, но не успях... От моя гледна точка думите бяха казани напразно.
Спогледахме се за секунда и тя се усмихна.
- И все пак не ми каза защо ни преследваш? - исках да разбера какво крие.
- Казах ти. - усмихна ми се насреща. - Мисля че те познавам отнякъде.
- Не е това. Има нещо друго.
- Не мисля.
- Хм-м... добре. Щом казваш. И между другото извинявай, че те нацапах. Трябваше бързо да те хвана, за да не изпищиш и да вдигнеш цялата улица на крака. - вече определено се чувствах весел.
- О, няма страшно. Това е само рокля.
- Не е само рокля. Това е една наистина скъпа рокля. - поправих я усмихвайки се.
Чу се гласа на Хейсо, който ни събираше. Значи е забелязал че някои от нас се покрихме.
- Извинявай но трябва да тръгвам. Имаме работа за вършене.
- Няма нищо. - лицето й малко посърна като разбра че трябва да тръгвам. - Малко странно се запознахме, но се радвам.
- Да, да. Не ме познаваш още. Млада си, а и май не биваше изобщо да се запознаваме. Но това друг път. - помахах й за сбогом и се запътих към групата в края на улицата.
От къде ли може да й се струвам познат на тази жена. Лийфмел е типично елфско име. Дава се на жриците на Дядо Дресил. Трябва да разбера повече за нея. И то бързо. Обърнах се назад, за да проверя дали ме следва, но видях само как роклята й се скри в обратната посока в едната от улиците. Странна жена.
- Къде се запиляхте бре, страхливци. Толкова ли ви е бъз от един баунти? А? - разкрещя се на мига учителя Хейсо. - Не ви чувам?
и все още имаше гробна тишина. - Нормално е сега да ви е страх. Още сте млади и имате много да учите, но едно запомнете - Никога не бягайте от битка.
Всички се спогледахме и поклатихме бавно главите си с разбиране.
- Така като гледам май този баунти е за убиване. Толкова много смърт е посял наоколо. Дори е отвлякъл бъдещата Ветелха. Да правилно ме чухте - след продължителното ахване на мнозина се наложи да повтори. - Трябва да я спасим колкото се може по-бързо, но първо трябва да се организираме. Затова ученици следва един много важен урок, в който трябва всички да оцелеем. Всички могат да се приберат по къщите и утре рано призори или... мм-м при изгрев слънце да се съберем на площада. А аз отивам да помагам на войсковите части да изготвим план за спасителната мисия.
Да, това е моят идол. Учителя Хейсо - винаги готов да помогне на всеки в нужда, а когато се налагаше ставаше един истински войн. Как ми се иска да съм като него. Но ще трябват адски много тренировки.

________________________________________________

За мен битката беше загубена. Баунтът я отвлече. Бях сама в гората. Гледах зеленината около мен и си мислех, как може да е толкова красиво, сякаш незасегнато от война преди малко. Феби още спеше. Щом се събудеше тръгвахме. Не знаех накъде. Просто някъде. Далеч това място. Дракона ми се размина за малко. Феби, колко я обичах. Майка ми и баща ми вече знаеха за нея. Не исках да се карам с тях. Застанах на брега на реката и по нагоре се виждаше Феби и група момичета, едно от които видях при гората по време ма войната, се беше облегнала на нея. Тръгнах бавно нагоре и след малко ги чух да говорят. Момиче, не жена с черна коса и доста слабо тяло дойде при мен.
-Аз съм Лийфмел, а това са Енсиме, Керамолия и Васимара. Познах ги всичките, с изключение на тази, която говореше. Бях ги спасила по-рано в битката
-Радвам се за вас. Мариола. - Сега извини киселата ми муцуна. - Аз изчезвам.
Приближих се към Феби и прегърнах врата и. Имах чувството, че този дракон умееше да мърка.
-Бягаш, така ли?
Обърнах се към Лийфмел.
-Преди да говориш първо разбери нещата. Феби, мила, да се махаме от тук.
Дракона изръмжа и стана. Ядосано плюеше наоколо вода.
-Какво има?
Дракона ме погледна, изръмжа и ме намокри цялата.
В името на богините, какво ти става?
-Мисля, че дракона иска да останете.
Погледнах момичетата, които се бяха оглегнали на Феби.
-Добре, Феби. Помни, че съм твърдо против и при първа възможност изчезваме.
Феби издиша толкова леден въздух, че кожата ми настръхна. Това толкова синьо небе, вече не ми харесваше.

Тази жена ме изкарваше от тънкия ръб. Обърнах се. Започнах да ходя нагоре по реката. Когато вече никой не ме виждаше, съблякох блузата. Панталоните я последваха. Скочих в реката. Плувах срещу течението. Почуствах се много по-добре. Излязох и се облякох сухите дрехи върху все още мократа ми кожа. Сивият панталон стана на петна. Бялата блуза, слава на нея, не прозираше. Тръгнах обратно към тях. Видях всичките, дракона ги слушаше. Влязох в гората и тръгнах към селото. Една котка се отърка в краката ми. Гушнах я. Как може Феби да иска да остане. Гнева отново ме завладяваше. Котката измяукваше в протест, тъй като едва не я смачках. Върнах се при тях, а Феби любопитно започна да резглежда котката.

Да се изтрие