Re: Приказния свят "Луданария"

by **DeadReaper** Нед Фев 10, 2013 1:12 am

Да се изтрие Усмивка

by **Вени** Нед Фев 10, 2013 11:43 pm

- Шавимил ми е слабост, но в момента го няма. И ако трябва да бъда честна, сега ти, слънчице, си в много неизгодна позиция. - вървях към него с такава сигурност в себе си, че чак се плашех. От къде извадих това самочувствие пък аз? Вярно, не бях от притеснителните, но чак пък нагла по един сексапилен начин... поне си представях, че изглеждах така де. Съдейки по погледа му, определено го дразнех. Така и така друго не можех да му причиня, освен да правя дребни фокуси за самозащите, така че това ме устройваше.
И тъкмо вече се чудех докъде изобщо щяха да стигнат нещата с този разговор и цялото това мерене на словоохотливостта ни, когато се чу шум. Глъчката беше толкова силна, че не се разбираше какво точно се случва. Но едно беше ясно. Войската на Луданария вече беше пред портите на двореца на Аувреа Кал и съвсем скоро щеше да нападне.
- За Луданария. - чу се екзалтираният крясък на хилядните луданари и тропота от конете, краката и дрънченето на доспехите им се засилваше все повече и повече.
- Май днес няма да ти излезе късмета с узнаването на истината. - усмихнах се победоносно.
- Ще видим тази работа. - Изръмжа и ме повече на някъде.

by **DeadReaper** Пон Фев 11, 2013 12:25 am

Да се изтрие Усмивка

by **Вени** Пон Фев 11, 2013 1:04 am

Не можех да спра да бродя из стаята. Какво си мислеше той? Че може да ме заплаши с убийството на любимия ми, да ме заведе в двореца си и да се прави на мил? Нямаше да му кажа тайната си. Единственото, което майка ми каза преди да умре, беше да не казвам тайната си никому, в противен случай щях да заплатя с живота си. И най-вероятно така и щеше да стане. Нея за малко не я бяха погубили заради тази тайна. А сега и моят живот висеше на косъм.
Докато растях, се убеждавах все повече и повече, в това, че когато имаш толкова тъмно минало, въпреки, че не ти си го сътворил, най-малкият ти проблем е дали няма да те нападне някой и да те убие. Даже ако се случеше така, това щеше да е прекрасно стечение на обстоятелствата, защото никак не ми беше лесно да крия тази история. Най-малкото, имах нужда да я споделя на някого, за да ми олекне. Вероятно и заради това на моменти бях непоносима по един изключително нагъл начин. Просто не се страхувах от нищо, а и нямаше същество в целия свят, което да приема достатъчно близо до себе си и да му разкрия тайната си, колкото и глупаво да звучи.
За това и умът ми не ми позволяваше да мисля за друго, освен за това как да избягам от тук. Рано или късно Аувреа щеше да ме накара да му кажа защо така силно бе привлечен от мен. Без значение с добро или лошо. Само че това не биваше да се случва.
- Мисли, мисли, мисли. - започнах да удрям главата си с длани.
Нищо не ми хрумваше. Бях в безизходица. И тъкмо да се отчая, когато чух странни викове и глъчка в коридора. Минути след това вратата се отвори и вътре влезе русокос морилер с широка усмивка и благо лице.
- Ще тръгваме ли, прелестна ветелхо? Тук не е място за Вас. - поклони се, подавайки ми ръка, а зад него изникнаха още 5 глави - четири морилерки и една луданарка.
Какво се случваше тук?

Следва Гошето

by **Dark_Red_Rose** Пон Фев 11, 2013 11:39 am

В замъка на Баунтите...

Отворих вратата и видях това което всички търсехме - Ветелхата.
- Ще тръгваме ли, прелестна Ветелхо? Тук не е място за Вас. - поклонявайки се й подадох ръка. Трябва да покажа поне малко уважение.
- Трябва да се махнем бързо, защото положението долу хич не е розово. - Урислер ми подшушна в ухото. Хейсо я прати с мен и дружината за всеки случай. Тя е лечителка от школата и ако Ветелхата бе пострадала - да може да й помогне. Тя е ниска на ръст с къса тъмнозелена коса. Именно ниският й ръст я прави пъргава докато се придвижва, а с малките си крачета почти не издаваше звук.
- Хайде да се махаме по-бързо. Проверете пак коридора. - с нисък глас изкомандувах другарите.
Тихичко отворихме вратата и надникнахме - беше чисто, но все още се чуваха гласове от бягащи към битката баунти. Проблема бе да се промъкнем незабелязано. Поне се опитахме да прикрием идването ни, макар и да се бе наложило да отстраним няколко пазача. Заслизахме по стълбите, като на всеки етаж проверявахме дали има още пазачи, докато не се натъкнахме на двамина, които се озоваха точно пред нас.
- Ах! Проклятие. - изненадаха ни. - Дръжте ги! Не трябва да предупреждават никого. - викнах докато събарях първия на земята.
След малко се чу тих удар в земята и вторият беше повален от тримата морилери с мен. Дори и стон не излезе от устата му.
- Всички наред ли са? - попитах оглеждайки се наоколо да видя дали не бяхме издадени.
- Да, всички сме наред.
На входа на замъка видяхме малка групичка баунти да се бият с няколко от нашите. Влязохме им в гръб и тотално ги смазахме.
- Така се прави момчета. - зарадвах се аз, но беше малко рано. Във въздуха се видяха няколко дракона, които идваха бързо, прекалено бързо.
- Вътре, обратно вътре. - изкрещях със всичка сила и взех да бутам луданарите и морилерите край мен. - Пазете Ветелхата!
И тогава се чу трясъка. Бях хвърлен навътре в замъка, а вратата зад мен бе на трески. Помня че видях нечие лице надвесено над мен, но не успях да фокусирам навреме и загубих съзнание.

Сега пише Васито или Елито, зависи кой го види първи

by **elinora97** Пон Фев 11, 2013 3:17 pm

Дракона трепереше от възбуда. За пръв път летенето беше като екстремно. Вода започна да удря замъка. Огнени топки в друга част. Радост ме избиваше.
-Давай Феби. Почти успяхме.
Изведнъж се появи врага. Няколко огнени кълба тръгнаха към нас. Всичко се забави. Всяка една подробност се виждаше. Наклоних Феби и след няколко лупинга вече бяхме добре. Сивите очи на дракона гледаха обстановката. Видях знак за отстъпление.
-Феби. Връщаме се.
Дракона обърна посокоте. Имаше знак. От онази жена. Феби слезна.
-Взимаш велтехата и се махате. На дракона станахме двама. Тя литна и огнено кълбо удари опашката...

Сега е Сара Усмивка

)

by **bvb_baby** Пон Фев 11, 2013 10:30 pm

Чувството да летиш на такова същество, беше велико.
- Опитай се да разкараш драконите. Аз ще проверя дали всичко е наред. Когато ти дам знак, слез долу. Нека измъкнем ветелхата, колкото се може по - бързо. Знаеш къде ще ни чакат Енсиме, Велсана и Керамолия...
Драконът се снижи. Когато беше на необходимата височина, аз скочих. Наоколо навсякъде имаше сражаващи се. Никой не ме забеляза. Аз тихичко влязах в замъка. Започнах да се лутам из замъка. Беше пълна суматоха. И тогава ги видях - Ветелхата и групичката молирели. Нечие тяло бе проснато на земята, а над него се бе надвесила една луданарка. Затичах се към тях.
Следва Васи

by **Stacey:)** Вто Фев 12, 2013 10:36 am

Аз тъкмо писах, когато видях, че и вие сте писали, но все пак няма да го променям, то има общо

Всичко, което се случи в последвалите минути още ми се губи. Чуха се по-свирепи удари и крясъци, някъде много далеч.
-Трябва да тръгваме – изкрещях и дръпнах с две ръце приятелките си.
-Къде си мислите, че отивате? – попита ни Мариола
-Води се битка, трябва да помогнем! – каза в моя подкрепа Лийфмел
-Пеша сте за никъде. – с намръщване ни отговори Мариола – Качвайте се на Феби. – и четирите обърнахме глава към нейният снежнобял дракон – Дано си се възстановила, миличка.
Когато възседнах прелестното животно, в мен се преплетоха щастие, екстаз от това ново преживяване и все пак страх от предстоящото. Отивахме на война, а нямахме дори… светнах се! Не беше кой знае какво, но ръцете ми започваха да описват във въздуха оръжия изработени от природни материали. Лъкове със стрели, прашки и торбички с камъни, щитове от дебели дървесни стволове (надявах се да издържат под натиска на огъня…) и когато усетих, че силите ме напускат, спрях. Подадох оръжие на Мариола, но тя само ме изгледа изкъсо и ми показа собственият си лък.
След няколко минути бяхме над битката. Кръв, смърт и разсечени тела. Ужас на квадрат бих казала аз. Тогава съзряхме Ветелхата.
-Хайде миличка, ще успееш – прошепна Мариола на Феби и се насочи на там.
Явно от лошо равновесие или от липса на концентация, но заедно с Велсана и Керамолия полетяхме надолу. Слава Богу, разстоянието не беше голямо и се приземихме успешно.
-Трябва да я намерим - изкрещях им, защото нямаше да ме чуят от шума.. беше ясно, за кого става въпрос. Хукнахме към огромната порта на двореца и там се сблъскахме с група въоръжени морилерийци, Ветелхата и Лийфмел.

Вени

by **elinora97** Чет Фев 14, 2013 8:57 am

Стрлите свършиха. По дяволите. Мразя да се бия от близко. Извадих камите.
-Ти стой на дракона. Връщаш се на безопасно. Феби после се върни да ме вземеш. Не искам да си наблизо в битките. Ако те наранят, не знам какво ще правя. Обичам те, миличка. Сега тръгвай.
Казах и леко я пернах по задницата. Тя изръмжа гальовно и излетя. Велтехата викаше. Няма значение. Тя трябва да остане жива. Чух вик. Обърнах се и в последния момент с малката кама отклонох меча.
-Ако го беше счупил?
Бях бясна. Хванах и я метнах. Точно в сърцето. Камите са ми подарък, ако някой ми ги счупи, да му мисли. Влязох в битката с вик. Чух писъка. На жената. Нр бях сигурна дали няма да я уцеля. Затичах се и после...

by **Вени** Пет Фев 15, 2013 10:41 pm

Нещата тръгнаха в посока, която изобщо не очаквах. Не че си представях, че войната ще бъде цветя и рози и всичко ще бъде прекрасно, но не смятах, че трагедията ще стигне толкова големи размери.
Тази война се равняваше на погром. И за трите земи. От мястото, на което ме оставиха последно виждах безброй трупове. Имаше както баунти, така и морилери и луданари. Земята бе осеяна с тях, а огнените топки, които хвърчаха насам натам, горяха огромни огньове и бойните викове "За Луданария!", които ехтяха, се забиваха в сърцето ми като нож. Толкова много жертви. Толкова рано отнети души...
Природата страдаше. Небето бе променило цвета си. От светло, светещо синьо вече бе станало тъмно сиво, мрачно, тежко и сърдито. Малките същества щяха да си платят за това, че бяха нарушили баланса между живота и смъртта.
- За какво си мислите, ветелхо? - попита ме луданарката. Опитвах се да се сетя за името ѝ, но спомените се загубваха в картини на болка, писъци и смърт.
- Предстои отмъщение. - знаех го, усещах го. Те бяха разгневени.
- Не е ли малко това, което се случва в момента?
- Не от нас, а от природата...
- Как така от природата?
- Чувала ли си за Силверия? И за силверите?
- Кои са те?
- А приятелите ти морилери казвали ли са ти за титумите си?
- Нищо не разбирам, ветелхо. - момичето ме гледаше с разширени от любопитство изненада и страх очи.
- И аз... но знам, че моите предци идват...

by **bvb_baby** Пет Фев 15, 2013 11:26 pm

Нищо не рабирах. Абсолютно нищичко. Бях изключително объркана.
- Какви предци? Какви титуми? Аз нямам приятели морилери. Този свят е непознат за мен.
Боже. Тези хора не можеха ли да говорят по – нормално? Ако всички отговаряхме ясно и не мълчахме толкова сега Луданария щеше да е едно много по – нормално място с единни граждани. Ех...
- Просто чакай и ще видиш. Всички ще видят. Идва време за възмездие. Отмъщението е близо. – повтори ветелхата отново.
Като една млада луданарка за първи път срещаща външния свят, бях любопитна да разбера за какво говори. Исках да знам всичко. Да разбирам всичко. Тогава си спомних за диалога ми с Адеян малко преди да тръгна за церомонията. Какво беше казал той? Че никой не разбира? Беше го казал по повод на любовта. Без каквото и да е било връзка с досегашния разговор, внезапно попитах.
- Вие сте нещастна. Защо сте нещастна?
Тя ме погледна и мълча дълго преди да отговори.
- Ех...съдбата... изглежда няма свободна роля. Всички сме слуги на съдбата...
Зад нас се чуха бавни тежки стъпки. И двете се обърнахме. Тъкмо се задаваше един морилер с почти безжизненото тяло на Сю.

by **Вени** Пет Фев 15, 2013 11:50 pm

Тъкмо се бях замислила за съдбата си и за тайната, половината от която така безразсъдно бях споделила на луданарката, когато към нас припълзя един морилер.
- Безопасно ли е тук? Той е ранен. Опитах се да му помогна, но не се получи.
- Сю? - луданарката погледна морилерът който беше в безсъзнание. - О, Сю, какво ти се е случило? - Прегърна го нежно и целуна челото му, а от очите ѝ капеха сълзи. Така ли ми се струваше или тя бе влюбена в него?
- Използва ли титумите си? - попитах го.
- Да, но не знам защо не се получава. По време на битката върху главата му падна каменна плоча.
- О, Сю, какво ти се е случило? - заплака още по-силно и го притискаше още повече в себе си
- И е жив все още? - изненадах се.
- Титумите ми, ми позволиха само да го запазя, но не и да го събудя. Не знам вече какво да правя - изглеждаше изморен. Рухна на земята и заплака от безсилието си.
- Остави го! - наредих на луданарката.
- Какво? - вдигна мокрото си лице от тялото на Сю и ме погледна шокирана.
- Остави го и ме остави да му помогна. Пази се от него. - наредих и дори не я изчаках сама да се отдръпне. Направо я избутах грубо и сложих едната си ръка на главата му, а другата на гърдите му. Изстиваше бавно. Трябваше да му помогна час по-скоро. Имаше силен дух, но нямаше да издържи дълго на битката между живота и смъртта.
- Пост мортус мориелитум. Вита суам ревертетум. Ектус Силверус морталис. Ектус силверус морталист! ЕКТУС СИЛВЕРУС МОРТАЛИС! ! ! - от ръцете ми излезе светлина, а от устните ми се откъсна вик от болка. Свих се на топка, опитвайки се да се запищя.
- Сю? - извика радостно луданарката. - Сю, ти си жив! - хвърли се на врата му и заплака от щастие.
- Това беше? То-то-това? Не б-б-беше л-ли? - другият морилер ме гледаше озадачено и мигаше неразбиращо.

by **Dark_Red_Rose** Съб Фев 16, 2013 12:56 am

Ох, болеше ме главата... Какво се беше случило? Такъв бой никога през живота си не бях ял. Все едно ме беше сгазил някой рот.
- Какво се случи? - огледах се наоколо - леле колко зле беше. Всичко бе изпотрошено. Бях закътан малко по-навътре в коридора на замъка. Чуваха се виковете навън, дрънченето на мечовете. Явно още се намирах в баунтарския замък. Край мен видях Тиржу, Ветелхата, както и няколко морилери, и луданарката, с която се запознах вчера - Лийфмел. Всички гледаха толкова странно. Лийфмел забеляза, че се оглеждах и изкрещя с радостен вик.
- Сю, ти си жив!
- Какво направи? - Изненадващо Тиржу се обърна към Ветелхата.
- Как какво е направила? - гледах изтормозено. - Чувствам се страхотно. Предвид факта... хей спомням си само че нещо гръмна зад мен... - поглеждайки към вратата само въздъхнах. - Ясно ми е вече.
- Тя, тя, тя, някакси те излекува. - Тиржу пелтечеше отпреде ми, докато сочеше към Кандариамма.

________________________________________________
Рот - създание, наподобяващо носорог и обитаващо блатата в Морилерия.

by **Stacey:)** Съб Фев 16, 2013 9:34 pm

Явно са ме ударили, защото не можех да отворя очи. Чувах глас:
-Енсиме! – крясък в ухото ми. Потрепнах леко, но само толкова. Гласът беше на Велсана.
-Не помръдва… използвахме всички билки, които намерихме в гората, но безуспешно – изхленчи жално Керамолия. - Не трябваше да идваме, знаех си от самото начало – явно в този момент Велсана щеше да я сопне, защото изглеждаше ядосана в момента, в който отворих очи.
-О, миличка – зарадва ми се тя и ме целуна по бузата. Изправих се бавно и постоях няколко минути в мълчание.
-Къде са всички останали? – попитах.
-И ние не знаем, последно…
Тогава чухме: „Как го направи! – гласът беше изненадан – Мисля, че трябва да обясниш… аз съм изумен.”
-Нека видим какво става – прошепнах на момичетата и се насочихме по черна пътека криволичеща пред двореца. Надникнахме зад бурните храсти, точно когато един от морилерийците беше насочил огромните си от изумление очи към Ветелхата.

by **Вени** Съб Фев 16, 2013 10:02 pm

- Ти? Ти? Ама? Какво? - морилерът кокореше големите си очи срещу мен и пелтечеше. Беше толкова изненадан, че чак ми стана забавно. - Да нямаш титуми?
- Какво е станало? - попита Сю, все още изнемощял.
- Тя те спаси... Тя... спаси те. - изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Морилерите припадаха ли? И изпадаха ли в шок?
- Не ме ли спаси ти, с титумите си?
- Опитах, но не успях. Само те запазих жив, но тя успя да те събуди. - каза на Сю, след което хвана ръцете ми и започна да ги разглежда.
- Ей, дългоушко, полека с докосванията. - дръпнах се и го изгледах гневно.
- Какво се случва? - към нас приближиха още три морилерки. Да не се намирах на събор на морилерите? Или това беше тайното им скривалище? А този ушатко ме притесняваше. Задаваше прекалено много въпроси. Достатъчно се бях издала пред луданарката. Не можех да си позволя повече признания.
- Моля те, обясни ми как го направи, защото вече не издържам. Ще полудея. Да не си от нас?
- Не съм! Ох, стига с тези въпроси! - ядосах се и небето притъмня още повече. - Важното е, че той е вече жив и здрав и е добре! - задуха силен вятър и светкавица проряза небето.
- Какво се случва с това време? - попита една от морилерките, облечена със зелена мантия. Беше красива, но изтощена от войната.
- Да не е свързано със силверите, твоите предци? - попита луданарката и изтръпнах.
- Твоите предци? - повториха в един глас морилерите, а аз стиснах зъби.

by **bvb_baby** Съб Фев 16, 2013 10:21 pm

Ветелхата ме изгледа гневно. Така ми се стори.
- Така и не разбрах кои са тези Ваши предци – повторих отново. Да. Може би беше досадно, но аз настоявах и исках да знам. Вятърът се усили, небето потъмня още. Това разгневи Ветелхата още повече. Аз знаех, разбира се, че тя беше в пълното си право да не казва нищо. Все пак тя беше Ветелхата, а ние кой бяхме? Точно никой. Просто една част от обществото. Ако се замисля по – дълбоко, бих стигнала до извода, че дори не е важно кой са предците й и какво е направила. Важното беше, че Сю беше жив. Аз дори не го познавах, но по някаква странн причина се разстрих, когато видях безжизненото му тяло. Предполагам, че беше нормална реакция на едно живо същество.
- Знаете ли? – обънах се тихо към Ветелхата. – Не ми казвайте. Вие имате правото да запазите тайната си, щом желаете.

by **Dark_Red_Rose** Съб Фев 16, 2013 10:40 pm

Стоях и ги гледах всичките. Хвърляха си някакви странни погледи. Как може луданар да има такива способности, присъщи само за морилерите? Загледах се в изражението на Ветелхата докато я разпитваха за случилото се преди малко. Честно казано исках да знам какво е станало, но не беше сега момента да я попитам. тя бе толкова концентрирана в небето, че чак ме плашеше малко. И вярно, то се бе променило драстично и сега се бе превърнало в една тъмно-сива топка с признаци на приближаваща буря.
- Мисля че е добре да се махаме от тук? - леко стресирано казах. - Имам странното чувство, че това не е на добре.
- Добре, но какво са Титумите? - попита настойчиво Лийфмел.
- Чакай малко. После ще ти обясня... - прекъсна я едната от морилерките. - Или пък не.

by **Stacey:)** Съб Фев 16, 2013 11:30 pm

Извинявам се за дължината, скасявах го максимално.

Всъщност това беше далеч от нещата, които трябваше да знам. Но с невероятното си любопитство бях разконспирирала всичко.
-Силверите са прадеди не само на луданарийците, били са прадеди на всички нас. – започнах да разказвам – Силверия е била прекрасна долина простираща се от тук, чак до Баунтария. Анхимът и мерхата – както ги е наричало местното население – са били щастливо влюбените владетели. Те имали две дъщери и един син. Най-голямата дъщеря, според техните закони, е трябвало да наследи всичко. Тя притежавала безмерна доброта и уважавала всички живи същества. Но кринвът – кралският син – бил злобен и изпълнен с гняв по адрес на сестра си. Той искал да намери начин да превземе престола, затова се обърнал към магията. Докато кринвът подготвял пъклените си планове, голямата дъщеря се влюбила. За съжаление мъжът не бил достатъчно достоен и анхимът и мерхата ги принудили да се разделят. Те накарали кринвата да се омъжи без любов. В деня на тяхната сватба, обаче, се появил синът и точно на това място преди хиляди години се разразила страшна битка. Малката дъщеря, която до този момент била тиха и мълчалива, развързала мантията си и разкрила своята същност на велика магьосница, в сравнение с нея, кринвът бил обикновен шарлатанин. Станало ясно, че съвместният живот между селверите не можел да съществува. Кринвата разделила страната на пет отделни части. Цялата прислуга била изолирана от света и преместена в Прелия, жителите отишли в Кактия. За злобния си брат кринвата дълго мислила. Обичала го страшно много, но същевременно не можела да забрави стореното. Тя създала Баунтрия – земя скрита високо в планините, между облаците. Затова от хилядолетия баунтите мразят луданарийци. За по-голямата си сестра, всички благородници и семейството си, тя създала Луданария. А Морилерийците – те произхождат от любимият на по-малката сестра – същият, който обичала и наследницата на трона. Изолиран в тази земя, той бил нещастен, но все пак облагодетелстван с титумите. Вълшебни сили, които са индивидуални за всеки морилериец. Откриват се и се развиват в зависимост от личността на определения индивид, семейното положение, а и като цяло могат да се появят изненадващо от връхлетяло чувство и емоция. Има морилерийци, които до смъртта си не откриват своите силите, а има и други, които не успяват да ги усъвършенстват. Ако се използват правилно, титумите могат да се превърнат в неконтролируема сила. Това е и единственото от което се боят баунтите… за съжаление аз не съм доусъвършенствала моите… Но има и още нещо много важно! Съществува предсказание за точно същата такава сватба. Единственото което се споменава е: „Отново липсата на любов ще възроди война” – на един дъх изрекох всичко и се огледах, за да забележа реакциите.

by **elinora97** Нед Фев 17, 2013 5:57 pm

-Страхотна история. Или легенда? Не съм сигурна. Не вярвам в тези неща.
Усмихнах се. Бях се скрила при дърветата и наблюдавах какво се случва. Чъх историята. Но това не ми пречеше да не вярвам.
-Обичам да слушам за легенди, приказки, и подобни неща от този род. Но никога не съм вярвала. Дай ми доказателсто, че е истина.
-нима всичко, което се случва не ти е доказателството?
-И в съвпадения не вярвам. Просто стекли се обстоятелства
После се усмихнах.

by **Вени** Пон Фев 18, 2013 10:21 pm

Добре... това беше ужасно. Уж се криехме от войната, а постоянно прииждаше някой. Какво? Да не би да имаше огромна табела над мястото на което стояхме и на нея пишеше "Елате тук, ние сме много, приказливи и разсеяни и вкусни" Изведнъж дойдоха толкова много морилери, и всичките толкова разговорливи...
И на всичкото отгоре ми лазеха страшно много по нервите. Не млъкваха. Всеки се караше с някого и викаше. И никой не слушаше другия.
- И в съвпадения не вярвам. Просто стекли се обстоятелства. - каза новодошлата и се усмихна злобно, а аз вдишах и издишах, потискайки желанието си да я хвана за врата. Дали си даваше сметка, че говори за предците ми по този начин? С насмешка?
- Искаш ли да те накарам? - каза морилерката със зелената мантия.
- Хей, хей, стига дами. - опита се да ги спре Сю, но сякаш ги ядоса повече.
- Аз отговорих на въпросите ви, а тази тук, не стига че се държи толкова дръпнато откакто се видяхме преди няколко дни, ами сега и едва ли не ми казва, че съм лъжкиня. - е права беше. Наистина беше доста дръпната. За миг се замислих къде ли беше скрила дракона си.
- Ако искаш може да уредим проблема ти с държанието ми. - новодошлата бутна морилерката със зелената мантия и истинските крясъци започнаха.
Аз съм спокойна - казвах си и се опитвах да дишам правилно, защото иначе вероятно щях да предизвикам най-голямата буря, която някога щяха да видят.
- Стига, не се карайте. - молеше ги Сю, а луданарката кимаше с глава.
Дишам бавно и съм уравновесена. Кротка съм. Нежна и лека като пролетен ветрец над бистро езеро. - повтарях си и се опитвах да пресъздам в главата си картини на природата.
Е не се получи.
- А бе вие наред ли сте? - не издържах и викнах с цяло гърло, въдворявайки ред между спорещите. - Разказвате си истории, задавате въпроси, даже и един Тома неверни си имаме, на фона на това, че на няколко метра от нас умират живи същества, а горе небето ще се разцепи. Осъзнавам, че и аз имам вина за положението на времето, но нужно ли е да водите тези тъпи КАРАНИЦИИИИИ! - изкрещях и на земята се стовари светкавица, запалвайки едно изсъхнало дърво.
- Ауч. - каза Сю след няколкото секунди шок.
- Всички укротихте ли се? - усмихнах се и тръгнах навътре към гората. - Кого да убия за да ме последвате? - викнах, когато видях, че никой не ме последва. Малко след това всички дойдоха след мен.

by **Dark_Red_Rose** Пон Фев 18, 2013 10:51 pm

"Уау... Започвам да я харесвам. Има си стил, има си и начин на постигане на своето." Всички бяха толкова тихи, че ми се струваше, че се опитват да стъпват възможно най-безшумно. Огледах се набързо и притичах да настигна Ветелхата.
- Знаеш ли, може би трябва да пожертваме някого, за да се успокоят всичките. - тихо подшушнах на Кандариамма. - Може би трябва да е...
Но не успях да си довърша изречението, защото тя се обърна и в очите й светкавици се виждаха.
- Ще спреш ли да ме дразниш допълнително? - попита ме през зъби.
- Добре, добре. Но не можеш да отречеш че си я бива идеята ми. - усмихвайки се продължих по пътеката. - И между другото, къде отиваме?
Гората бе станала по-рядка от нормалното. Вече не беше толкова зелена. Имаше доста клюмнали дръвчета, дори не се чуваха и животинките наоколо. Определено се отдалечавахме от Луданария. Но къде отивахме? Това не е типичната гора за Морилерия или Баунтария. По-добре да си мълча с групата и да следвам Ветелхата. Тя знае къде отива.

by **Stacey:)** Пон Фев 18, 2013 11:06 pm

Не ми беше станало особено приятно от неверието на сънародничката ми, но бързо забравих спора и започнах да любопитствам за мястото, на което отиваме. Отдалечавахме се от Луданария, което автоматично означаваше, че се приближаваме към друга страна. Доста умно, радвам се, че никой не подозираше за глупавите ми мисли. Изведнъж се спрях вцепенена, Ветелхата ме стрелна с поглед:
-КАКВО? – изкрещя видимо ядосана.
-Дърветата започват да измират по пътя ни, приближаваме пустошта, слънцето не се усмихва игриво, не чувам птичи песни… - гласът ми потрепери в края.
-Продължавай да вървиш – заплашително и през зъби ми каза владетелката.
-Към смъртта си ли? Ветелхо, към Баунтария ли отиваме?
-Войната трябва да се реши един път завинаги. – останалите също изглеждаха учудени.
-И как ще я реши нашата скромна група, която се отправя към най-големите си врагове? – почуди се Сю.
-Имайте ми вяра – усмихна се Ветелхата загадъчно и смея да отбележа малко зловещо. Тя продължи напред, но моите крака не се отлепяха. Смеете се, че съм страхливка, но вие наистина никога не сте ходили на онова място…

by **bvb_baby** Пон Фев 18, 2013 11:20 pm

Продължавахме все напред. Не се спряхме нито за минутка. Навлизахме в дълбочината на гората. Дали Енсиме беше права? Някакъв заобиколен път ли беше намерила Ветелхата към Баунтария? Дори и това да й бе била целта в началото, струва ми се, че се беше объркала. Не исках да намеквам нищо. Не исках да показвам неуважение към нея, но ми се струваше, че чисто и просто се бяхме загубили. Скоро гъстотата на гората започна да се избистря. Чуваха се птичи песни, о, колко красиви птичи песни само! Но имаше и още нещо. Странно туптене...сякаш нарочно предизвикано. Беше в идеален, прекрасен такт. Чак да ти се прииска да затанцуваш...

by **Вени** Пон Фев 18, 2013 11:52 pm

Стигнахме най-после до мястото. Растителността я нямаше отдавна. Плодородната почва бе загинала от всичката злоба, която се таеше в сърцата на жителите на земята, но точно тук, където се намирахме, малкото късче зеленина все още си стоеше. Магията, която съществуваше точно на тези няколко сантиметра от земята, бе по-силна от отровата, лееща се в Баунтария, защото бе сътворена от любовта.
- Какво е това място? - попита Сю. - И защо само тук има трева и цветя?
- Тук, на това място, съм родена аз. - казах и коленичих до тревата. - О, майко, прости ми това, което се каня да направя. Не съм забравила обета, който ме накара да ти дам. Знам и какво вероятно ще се случи, признавайки им истината, но трябва да го направя и знам, че ще ме подкрепиш. Правя го за всички нас, майко.
- Какво ще ни кажеш? - доближи се до мен Енсиме, така бях чула да я наричат останалите и приклекна до мен, а Лийфмел сложи окуражаващо ръка на рамото ми.
- Нали помните историята, която Енсиме разказа? - погледнах всички и най-вече към невярващата, която кръстоса ръце пред гърди. - Цялата е вярна. Чичо ми, майка ми и леля ми почти са унищожили земята си, даже не почти, ами направо са я заличили от тук.
- Чакай малко, майка ти? - преглътна тежко Енсиме. - Ти си дъщеря на най-голямата?
- Не, на най-малката. Някак си е успяла да запази жителите на Силверия, пращайки ги в небесното царство, но е заплатила със силите си.
- Ами баща ти? Легендата не казва нищо за най-малката дъщеря, освен, че побеждава лошия...
- Влюбила се в баун.
- МОЛЯ? ? ?- викнаха всички в хор.
- Преди да станат такива като сега, баунтите са били като луданарите, а Баунтария е била прекрасна. Не случайно майка ми ме е родила тук. Били са женени с баща ми и тя е управлявала с него земята на народа му, но всичко се объркало... Появил се чичо ми и проклел земите на Баунтария. Направил така, че баща ми да намрази майка ми. От изпепеляващата любов между тях не останало нищо, освен пепел. Той опитал да я убие... Само това, че носела мен в утробата си я спасило.
- И? - попитаха с жадни очи всички.
- Тя избягала. Тичала ли тичала, но колкото и далече да стигала, все се връщала тук.
- Какво има на това място, че толкова я е привличало? - попита Лийфмел.
- Щом си луданарка, значи знаеш историята за страдащата жена. Разкажи им я.

by **bvb_baby** Вто Фев 19, 2013 12:35 am

Страдащата жена? Да, права беше. Знаех я. Мама често ми я разказваше, когато бях малка.
- Отдавна не съм я чувала, но ще се постарая да я разкажа с подробности - започнах бавно аз. - Всичко започнало когато една млада девойка, се влюбила безумно. Знаете, драги хора, любовта е сляпа. Тя променя хората, понякога към добро, а понякога към лошо. Може би се питате дали е била споделена? О, да, той я е обичал дори много повече. Скоро обаче избухнала войната. Тази жестока, опустошителна война. Война на завист и самозабрава. Девойката, като носителка на могъщи сили, в името на всеобщото благо, както вече разказва другата легенда, раздерила старата страна на части. Тя и възлюбеният й останали разделени. Но той бил решен да бъде с нея въпреки всичко и всички и започнал да я търси. Обикалял много, докато не стигнал до земите на днешна Баунтария. Там той загубил своя истински лик, опиянен от вкуса на злото. Останало му само едно, но дори и то бавно повяхвало. А през това време младата девойка, разбрала за изчезването на младежът, тръгнала да го търси. Намерила го в крайна сметка. Хвърлила му се в обятията. Отдала му се напълно. Но видяла, че той се е променил. Разбрала, че единственото, което му е останало са последните наченки от така силната и не изгасваща любов. Но как си представяте живота на една луданарка в Баунтария? Това е невъзможно. С последните сили на любовта си към момичето, той я отпратил да си върви. Тя била съкрушена. Тръгнала по пътя обратно към дома, но тя вече не била същата. Обикаляла дълго преди да вземе решението никога да не се връща в Луданария. Когато дошла тук, се влюбила в това място. И нима някой би могъл да я обвини? Погледнето го. Така тя заживяла сама, единствено със страданието си, разочарованието от съдбата и малкото момиченце, останало доказателство за силната любов между нея и баунтиеца.

by Sponsored content

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
				1	2	3
4	5	6	7	8	9	10
11	12	13	14	15	16	17
18	19	20	21	22	23	24
25	26	27	28	29	30