Hitskin.com

Ох, май е по-добре да седна вече. Ето и краката ме предават вече...
- Хей, хора. Аз... - заковах се на едно място. - Не мога да мръдна...
- Какво?
Стоях на едно място и едвам се крепях на краката си.
- Едвам стоя прав...
Всички се спогледаха.
- Искате ли да си починем? Сю май не е добре. - Ветелхата попита останалите.
- Не. Аз не съм толкова изморен. Просто не мога да мръдна... - вече наистина започнах да се притеснявам. За първи път ми се случва да ми откаже нещо. - Аз май е по-добре да седна... Ако мога де... - и понечих да седна на земята, но единственото което усетих е болката в колената. - Ауч... Не мога да мърдам... Боли ме като се опитам...
- Стой така и не мърдай. Ще донеса нещо да те подпре. - Тиржу веднага се зае да търси нещо.
Енсиме се доближи до мен и промълви:
- Сю? Ще ти навия крачолите нагоре. Искам да видя. - докато го изричаше започна да дърпа нагоре почти плътно прилепналият ми панталон.
Естествено болеше всяко едно трепване на краката ми, но се опитвах да не му обръщам внимание.
- Ах, това не е на добре. - изрече Ветелхата доближавайки се.
Двете с Енсиме се спогледаха и се дръпнаха малко назад. През това време запъхтяният Тиржу донесе един малък ствол и го сложи зад мен.
- Поне да седнеш можеш ли? - попита ме той.
Веднага се опитах, но болката сякаш не искаше да ме пуска да си почивам. Напрегнах колкото мога и...
- А-а-а-а..! - Сядайки извиках. - А-а-а... Ух... - избърсах си челото, поради избилата пот и се ухилих насреща - Май седнах.

- Сю, наред ли си? - осмелих се да го попитам, когато вече беше спрял да пищи от болка. - Да не те обзема някакъв следвремешен шок? - гледах го подозрително.
- Неее - побърза да се оправдае той. - Наред съм си. - усмихна се глупаво и тъкмо го каза, когато се приви на една страна. Неестествена поза. Стоеше седнал, кръста му се бе извил наляво, а главата му се надигаше нагоре.
- Какво ти става? Стегни се! Не е сега момента за шегички. - казах му, но Енсиме го доближи предпазливо и каза едва доловимо.
- Не мисля, че се прави. Елате, ветелхо. Вижте колко неестествено се е превило тялото му. И не може да се контролира. Сякаш някой друг го прави вместо него.
- О хайде стига. Какво, да няма някой магьосник, който го направлява с вуду кукла? - отидох при него и го дръпнах рязко да се изправи, при което той изпищя от болка. Писъкът му прониза мозъка ми.
- МОЛЯ ВИИИИИИ! - заплака, облян в пот и гърчещ се на семята.
- Сю? - клекна до него Лийфмел. - Помогнете му с титумите си, моля ви. Вижте, че го боли! - погледна към морилерите и те веднага скочиха към него, правейки заклинанията си.
Час по късно Сю продължаваше да се гърчи от болка, но вече нямаше сили да вика, а морилерите се бяха отчаяли.
- Не се получава... не знам защо. - тръшна се на земята Тиржу и поклати глава. - Отчаян съм. И сякаш колкото повече се опитваме да му помогнем, толкова повече го боли...
- Добре, нека опитам нещо. - отидох при Сю и сложих ръце на кръста му. Той изскимтя. - Тихо! - наредих му и продължих да правя започнатото.

Енсиме

-Това няма да помогне. – разнесе се глас от гората. Всички се обърнахме в посоката, но нищо не се виждаше. Изведнъж зад гърбовете ни се появи момиче. По-скоро морилерийка. Косата и беше типично руса и много дълга. Очите вдъхваха доверие, изглеждаше нежна и внимателна. Гласът и беше същевременно плах и сигурен.
-Чух го да вика – каза тя и се приближи. – Мисля, че ще успея да облекча болките му.
В двете си ръце тя носеше зелени стръкчета от странно миришещи билки. Стри ги между пръстите си и приведено изрече няколко думи… заклинания? В следващият момент Сю въздъхна. Помести първо съвсем леко единият си крак, след това другия и накрая се изправи внимателно. След секунди прошепна:
-Дори не ме боли вече. Как го направи!? – беше не учуден, а удивен.
-Владея титумите, също като вас – обърна се към мен и ми се усмихна, а аз се намръщих.
-Тогава защо аз не успях да му помогна? – тази жена не ми харесваше.
-Титумите могат да се усъвършенстват до безкрай, до извършването на чудеса… - тя намекваше ли нещо? Но все пак беше права. Любопитство се зароди в мен. Как беше успяла? Как?
И докато моето негодувание нарастваше, всички сякаш бавно се влюбваха в новата спасителна. Сю я гледаше с грейнали очи и следеше всяко нейно движение. Като… хипнотизиран, заключих замислено. Всички останали и се усмихваха и дори Ветелхата проявяваше интерес към това момиче, като се обръщаше към нея с уважение и я разпитваше за произхода и. Прекъснах ги с въпроса:
-Как каза, че ти беше името?
-Срепаксия – усмихна се тя и нещо в мен се разбуди. Познато ми е това… няма да се предам докато не разбера от къде. Защото отвътре сериозно започваше да ме гризе любопитството.

- Благодаря ти Срепаксия. Сега вече безпроблемно мога да сядам и ставам. - потупвайки краката си изрекох.
Между другото, изобщо не се чувствах изморен. Подскочих 2-3 пъти, клекнах няколко пъти, добре си бях. Без никакви усилия тялото ми изпълняваше зададените команди.
- Изглеждаш доста жизнен. - отбеляза Тиржу.
- Нали!? - ухилих му се насреща. - Чак не е за вярване. Все едно съм се наспал.
Тиржу ме огледа и без предупреждение не ритна.
- Ауч... Това пък защо?
- Помислих си че нищо не усещаш, а и трябваше да проверя дали си ленивеца който познавам.
- Ами тогава защо не вземеш всяка сутрин да ме будиш?
- Хей, момчета. Спрете де. - Ветелхата се намеси. - Не е сега времето.
Спогледахме се и се засмяхме.
- Ние сме си така и двамата.
Ветелхата сякаш нямаше време за нас и се обърна към новодошлата с думите:
- А ти какво правиш тук?

Аз вярвах в себе си и способностите си. Можех да съживя и мъртвец, ако наскоро бе починал, но не успях да помогна на Сю. Случилото се не бе никак лесно за приемане от инатливият ми и доста самодоволен мозък. Имаше нещо гнило в тази Среп... не-знам-си-каква.
Опитах се да вляза в главата ѝ, да разбера това, което криеше, но не успях. Как ли не опитах. Гледах я ласкаво, с омраза, сериозно, с насмешка... не ме допускаше. Имаше нещо гнило в нея. Не само защото бе направила нещо, което аз по неизвестни причини не можех, но и защото знаеше как да блокира влизането ми в главата ѝ.
Изглеждаше ми като вълк в овча кожа. С тази нежна кожа и светлата коса, прекрасни и чисти като планински извори очи, като ангел. С малката разлика, че очаквах всеки момент под полата ѝ да се покаже червена опашка и да поникнат рога на главата ѝ.
- А ти какво правиш тук? - разучавах чертите ѝ. Щях да я накарам да се издаде с нещо.
- Съвсем случайно ви видях и реших, че няма да ми направите нищо.
- Така ли? Видя малка, шумна групичка и не се осъмни? На мен ми звучи като засада това. А и още повече как така морилерийка не е на бойното поле, при положение, че съпругът ми повика всички. Без разлика в пол, възраст и земя.
- Моля? - изненада се тя. Изглеждаше малко объркана.
- На мен това ми изглежда като държавна измяна.
- По пътя на логиката мога да кажа, че и вие сте изменници на короната. Особено пък ветелхата.
- Ветелхата има право да отзове някой от бойното поле за извършването на дела засягащи Луданария. Всеки луданарец знае това - Лийфмел ме изгледа изненадано и повдигна шокирано вежди, но след това се осъзна и закима в съгласие. - А ти? Теб кой те е отзовал? Или ти си на страната на баунтите? - всички застанаха в отбранителна позиция около мен, готови да я нападнат.

Ветелхата щеше да е доста трудно, но и интересно предизвикателство. За съжаление не бих казала същото и за всички останали. Пуснах невидима мъгла да се провира около челата им.
-Ами аз тогава… - казах измъчено и потърках невинно ръка в бузата си – май ще е по-добре да ви оставя…
-Не! – почти извика Сю и Енсиме го стрелна със злобен и учуден поглед – Не бива да тръгваш сама, опасно е.
-Това е много вярно – подкрепи го Лийфмел, а Керамолия се присъедини към нея:
-Ако ще тръгваш някъде, най-добре ще е да дойдем с теб.
Ветелхата се намръщи:
-Искате да ме оставите сама!? Да не сте полудели? – Сю си позволи да я скастри:
-Вие сте най-могъща от всички нас взети заедно, плюс това с Вас предполагам, че е остане Енсиме…
-И още как – прекъсна го тя и извъртя очи.
-…Тя владее титумите и може да Ви пази – довърши той игнорирайки я.
-Мисля, че най-добрият път е в обратна посока - далеч от Лунадараия. От тази битка нищо добро няма да се постигне, трябва да се търси решение далеч. - казах спокойно аз.
-И къде по-точно? – попита видимо разгневено Енсиме и след като Сю дори не я погледна обсебен от мен, тя му запрати титуми за болка. Но никой, дори и той самия не забеляза това, освен нея и Ветелхата. Естествено, че бях изградила и щит върху тримата. Бяха под пълния ми контрол за сега.
-Ако желаете елате с нас? – усмихнах се любезно. И двете едновременно отговориха:
-Не, благодаря.
След отговорът им се запътихме към гората, а те останаха сами. Не изглеждаха особено щастливи, докато аз вътрешно умирах от удоволствие.

Така, а сега накъде сме тръгнали? Ако не е тайна. - повдигнах вежди докато вървях след мистериозната морилерка.
Без дори да се обръща тя само промълви:
- Ще видите.
Продължавахме да вървим тихо из храсталаците. Минахме през една полянка. Слънцето беше все още ниско долу и напичаше приятно. Корема ми изкъркори дяволито.
- Тиржу, имаш ли от питките? Нещо не ме свърта корема.
- М-м-м. Мисля че останаха няколко.
Докато ровеше в чантичката, аз попитах останалите:
- Някой да иска да хапне? Моят приятел се предаде вече и не ми дава мира...
- Знаеш ли какво, добра идея. Хайде да хапнем всички - Лийфмел се усмихна търкайки се по корема.
Тиржу раздаде на всички по една питка и започнахме тихичко да се храним на земята. Още не бях преполовил моята питка, когато от гората се зададе един рев, придружен с неговият източник - ниско-летящ дракон.
- Какво пък сега? - извиках с негодувание. - Не може ли да закуся първо? - Вече бях ядосан. Никога не ми прекъсвайте закуската.
Обърнах се в посока ревящите звуци и разпознах дракона на баунта. Приближаваше се доста бързичко.

Какво? Погледнах нагоре, откъдето идваше ревът. Баел. Защо беше тук? Ветелхата не се ли бе погрижила за него? Поне така каза. Ами Аувереа? Присвих очи. Да, Баел не беше сам. Аувереа също беше там. Просто чудесно. Сега Ветелхата не беше с нас. Дали щеше да ни подмине и ли щеше да продължи в търсене на Ветелхата? Като се замисля затова да се разделим беше най - глупавото възможно нещо. Харесвах новото момиче наистина много. Ето защо мислех, че Ветелхата и Енсиме трябва просто да дойдат с нас. Дори и да не е на наша страна, ние сме повече. Би трябвало да се справим. А пък отдруга....това което направи със Сю... дори Ветелхата не успя...
Погледнах отново нагоре. Драконът се снижаваше точно над нас. Всички побързахме да се отдръпнем. Все пак никой не искаше да бъде премазан от дракон, нали така? Със силата на вятъра, който правеше чрез размаха на крилете си, Баел прекърши някой дървета. Властно със самодоволна усмивка на лицето, Аувереа скочи от гърба на дракона. Започна да се оглежда. Нямаше съмнение кого търсеше. Но усмивката му бързо застина, щом видя Срепаксия. Тя не беше изплашена. Изглеждаше така сякаш го беше очаквала. Странна сянка премина през лицето на Аувереа. Какво беше това? Страх?

Аувреа

Когато се събудих, се оказах здраво омотан с въже отгоре до долу за Баяел и за някакво дърво. И кинжала ми го нямаше. Беше захвърлен надалеч от мен, така че да няма шанс да го стигна.
Костваше ни ужасни усилия, за да се измъкнем с Баяел. Наложи се да изкореним дървото. Драконът ми си одра жестоко гърба, но го направи. И накрая, за да освободи и мен от въжето, трябваше да изстреля огнена топка право в мен. Дрехите ми обгоряха и по кожата на гърдите ми в момента имаше мехури. Бях обезумял от ярост. Кандариамма щеше да си плати.
Качих се на Баяел и летяхме с бясна скорост към ужасната групичка, която скоро щях да унищожа.
Вече бях близо, когато я видях.
- Тя? Какво прави тя тук? - изненадах се. - Май си имате по-големи проблеми от мен - усмихнах се доволно и наредих на Баяел да кацне близо до тях.
- Паксима, колко не се радвам да те видя, зла вещице. Какво? Тези издънки ли са новите ти жертви? Пак ли ги водиш към дяволската скала, за да ги жертваш за още сили от тотумите? - засмях се с глас, когато видях ужасените физиономии на останалите.
- Какво? - разнесоха се изненаданите им възклицания.
- Какви ги говориш? Не се познаваме изобщо. Махни се от нас, баунте. Иначе ще ме принудиш да използвам силите си. - опита се да се направи на притеснена и възмутена, но не ѝ се получи.
- А къде е ветелхата? Май нея не си успяла да хванеш. Така като гледам и една от морилерийките я няма. Хм... Точно най-силните са ти избягали... макар че като гледам този... Сю, май беше, е тук... Явно не си забравила как да лъжеш. Поне един от най-силните си хванала. - и тогава тя запрати болка към мен. Едва ме докосна, но се отдалечи с вятъра. Обърнах се и в този момент видях Енсиме и Кандариамма. Двете заедно ми помагаха.

Бях шокирана от думите на баунта, а още повече от това, което се случи. Бяхме се обединили с баунт? Наистина? Колко могъща беше точно Срепаксия? Всичко се случваше толкова бързо. В началото срещу нея се изправиха Ветелхата, Енсиме и Аувереа. Срепаксия обаче реагира мигновено и някакси успя да отблъсне първата вълна. След това останалите обаче се осъзнаха и Сю, Керамолия и Тиржу също се присъединиха със своите титуми. Аз просто седях и наблюдавах. Като луданарка от аристокрацията не бях учена да се бия. Нямах и никакви специални сили. Поне не такива, за които да знаех. Видях гнева изписан по лицето на Срепаксия, който нарастваше все повече и повече. Тя се засмя. Сега от миловидното изражение нямаше и следа.
- Мислите, че можете да ме победите? Притежавам сила, за която не сте и мечтали! - гневът беше нарастнал. С един замах на лявата ръката успя да отсрани Тиржу от играта, докато с другата продължаваше да одържа атаките на другите. Морилиецът отхвръкна и се строполи тежко на земята. Аз побързах да дотичам при него. Коленичих. Той трудно си поемаше дъх. Лицето му беше изцапано с прах, а дясната му ръка кървеше.
- Спокойно. Добре си. - усмихнах му се окуражително.
- Б- боли. - едва прошепна той.
- Знам - погледнах към останалите, за да проверя как върви битката. Стреснах се. Та ние бавно падахме. - Спокойно. Потърпи още малко.
В този момент, по незнайни за мен причини, почувствах прилив на енергия, огромна изпепеляваща енергия. Хванах едната му длан между своите. Топлината струеше от ръцете ми. Той въздъхна, а дишането му се стабилизира. Усетих как издърпах част от болката му със силата на енергията си. Усетих, че му олекна. Той се отпусна и зарея поглед в червеното небе. Нощта падаше над гората. Силен писак ме накара да извърна глава по посока на битката.

Енсиме

Знаех си… ЗНАЕХ СИ! Това име ми беше до болка познато. Преди 3 години се запознах с много интересна жена. Тя беше на цели 96 години, но въпреки това слаба светлина струеше от ликът и. Всички в гората я обиждаха, че е луда, че е загубила разсъдъка си. Защото тя непрестанно разказваше една история.
-Пожар, мило дете – очите и се вглеждаха в необятното. Погледът към моето лице преминаваше през същността ми и отиваше в онази история – цялото семейство загина, без едно момиче. Злоба, гняв, отчаяние, мъст. – тя се връщаше обратно от пътешествието на ума и ми шепнеше – Такива емоции носят само злина в едно прелиянско сърце. Паксима, могъщата вещица от Прелия. – след миг на пауза тя добавяше драматично и със сълзи в очи – пази се, защото дори и името и носи беди за морилериецът изрекъл го.
Бях се отнесла за момент и не забелязах топката болка, която се отправи към мен. Когато ме удари изпищях и паднах на земята.
-Апринердико. – успях поне да намаля силата на болката. Мислех си за възрастната жена, на която и днес се подиграват глупавите морилерийци, мислех си за силата на Паксима. Имахме ли изобщо шанс?
В този момент тя изкрещя от злоба: „Пренсименто!”
***
Когато отворих очи се намирах на висока скала. Бяхме всички без Ветелхата и Ауверея. Сигурно той дружи с вещицата и е поискал владетелката за заложница. Колко жалко би било Ауверея да се моли, това поне ме развесели, и то на жена.
-Готови ли сте? – усмихна се загадъчно Паксима и се приближи към нас. Черна вода разстилаше вълните си под високата поне 100 метра скала. Ние бяхме завързани с невидимо въже, което ни възпира единствено със силата си. Паксима беше с тюркоазена рокля стелеща се до земята, държеше в ръцете си кама и старинна чаша със златисти камъни.
-Ритуалът за сливането на кръвта с океана… Жертвоприношение… - ахнах и се обърнах към приятелите си.

Помня само че паднах на земята. В следващият миг се намирах на някаква скала, при това бях вързан? Май не бяхме се справили с вещицата... Мръднах се леко и се бутнах в нечие тяло. Извърнах глава и видях Тиржу. Беше отпуснат, все едно спи. Ритнах го с крак понеже само това ми беше свободно, но уви нямаше никаква реакция. Завъртях се на другата страна и видях Енсиме. Тя леко се надигна и като ми видя учуденият поглед ахкайки промълви:
- Ритуалът за сливането на кръвта с океана… Жертвоприношение…
В погледа й имаше някаква тъга. Опитах се по-усилено да се измъкна но дори и да се развържем не виждах начин да хвана всичките да не паднат долу. А като погледнах натам - не се виждаше земята. Ах, че ми се зави свят. Има страх от високо... Много високо...
- Да му се не види. - обърнах си главата със затворени очи и се опитах да не мисля къде се намирам.
- Енсиме? - все още държах очите си затворени. - Тиржу?
- Жив е ако това питаш. Но не знам какво му има. - притеснено сподели морилерката.
- Само ако можеше да си сменим местата... - молех се наум да не бях на това място... Целият се вкочаних.
- Къде сме? - дочух гласа на Лийфмел. Слава на Дядо Дресил.
Мислено си представих леглото вкъщи, със всичките завивки и пухкавата възглавница. И наистина това ми подейства успокояващо. Толкова се бях отнесъл вкъщи в стаята ми, че не чувах гласовете на Енсиме и Лийфмел викайки ме.
- Сю? Добре ли си? - морилерката ме побутваше с малката си ръчичка. - Хей, кажи ми че си добре? Не е сега момента да припадаш.
Предвид думите й можех да се досетя че целият съм станал оранжев при вида на височината.
Преглътнах тежко и изрекох малко измъчено, като се опитвах да си придам бодър вид:
- Добре съм. Имам малък проблем, но сравнение с настоящият е нищожен.
Нямаше време за сладки приказки. Вещерката се появи с нейната маниакална усмивка.
- О, какви сте ми сладки сега. Май не можете да упорствате толкова когато сте вързани.

Аувреа Колѝм

Групичката определено знаеше как да се забърква в неприятности. Май и аз покрай цялото това преследване на историята на ветелхата си бях докарал главоболие, но аз съм баунт, а баунтите не се отказват от
Последваха събития характерни за Паксима. Викове, заклинания, титуми... нейните си дивотии. Не ме засягаха плановете ѝ. Искаше още сила и си беше намерила жертви, обаче в плановете ѝ влизаше и Кандариамма, а тя влизаше и в моите и нямаше как да се откажа от нея.
Влудяваше ме. Почти месец от както я видях за първи път и не ми излизаше от главата. Бях зарязал войната. Та аз живеех за битката. А сега какво? Все едно бях някоя от марионетките на Паксима, само дето не беше Паксима тази, която ме контролираше, а Кандариамма.
- Преномисум. - каза един от титумите си Паксима и го насочи към Енсиме. Знаех много добре за какво беше той - контрол. Следваща щеше да бъде ветелхата. За това, за да си спестя проблеми, просто насочих Баяел към Кандариамма и точно преди да попадне под контрола на Паксима я спасих.
Само дето не бях подготвен за женските сили на ветелхата и за това, че накрая аз щях да бъда този, който се нуждаеше от спасение...

Кандариамма (ден по-късно след спасението ѝ от Аувреа)

- Ще ги убие ли? - попитах Аувреа, докато летяхме на Баяел, устремили се към мястото, на което той твърдеше, че ще се намира Паксима.
- Така печели допълнителни сили. Когато пожертваш невинна душа, Вселената те "наказва" с повече сили. Поне според нея е така. Аз лично убивам за удоволствие, не за сили. - усмихна се злобно и сръчка Баяел. В отговор на това той избълва огнена топка.
"Деца..." - извъртях очи
- А ти от къде знаеш толкова много? - попитах след кратка пауза, докато си припомнях всичко, което ми бе разказал за злодейката.
- Преди време бяхме големи дружки с Паксима. Тя е красива и знае как да ме омае. Все пак е магьосница, силна при това. И аз не успях. Доста пламенни нощи имахме. - похвали се безсрамника. Ах как си просеше шамар. - Е не е успявала да ме омае като... - но преди да продължи се спря.
- Като кого? - чисто женско любопитство. Не ме интересуваше любовния му живот, но попитах все пак. Гаден навик...
- Ето ги, там са. - отклони темата, показвайки ми приятелите ми. Подскочих на Баяел и едва не паднах, когато ги видях да стоят толкова близо до ръба на пропастта.
- Иска да ги убие, нали? - погледнах към Аувреа и очите ми се насълзиха.
- Едно е да иска, друго е да го направи. - усмихна ми се, притисна ме по-близо до себе си и наклони дракона право към ръба на пропастта.
Движехме се толкова бързо, че не можех да си поема въздух, а той ме притискаше ли притискаше към себе си. Усещах аромата на кожата му. Странно, беше приятен, противно на очакванията ми.
- Паксима има едно слабо място, което никога не си е и помисляла да премахне, защото никой не го знае... освен мен. - обгърна ме с двете си ръце и се хвърлихме от гърба на дракона. - Изпълнявай каквото ти кажа! - нареди ме и помириса врата ми. Направих отвратена физиономия. - В случай, че не оживееш. - засмя се - А сега направи вихрушка - направих го и след това усетих засмукващата фуния, която ни приземи нежно върху твърдата земя. - Браво сладурано. - целуна ме по бузата и се затича към Паксима

Следва Васи Усмивка

Паксима

Забелязах още от стотина метра приближаването на Аувреа, но никак не се притесних. Някакви си мижитурки, а и те дори не подозират за изненадите, които съм им подготвила. Докато пленниците ми останаха завързани за ръба на скалата, освободих Енсиме, или по-скоро тялото ѝ. Тя се спусна бавно към мястото на което стояха Ветелхата и Аувреа. С видимо задоволство изрекох титум, който разпростря във въздуха екран.
-Гледайте и се наслаждавайте. – изрекох усмихнато на зайчетата ми. Толкова бяха сладички с тези притеснени личица, чак ми се прииска да ги пренеса в жертва още сега. Не за друго, а за да ги избавя от мъките им. Замислих се… толкова съм благородна.
Отправих поглед към екрана и загледах сцената. Енсиме се приближи към Ветелхата и Аувреа:
-Не мога да повярвам, че си добре – каза владетелката и се хвърли в обятията й. – Как успя да се измъкнеш? – естествено аз управлявах действията и мислите й. Замислих си дали да не атакувам сега, но щях да убия цялото удоволствие.
-Беше толкова ужасно – прошепна през сълзи Енсиме – Тя… тя искаше да направи жертвоприношение с мен. Но когато за миг извърна поглед, аз се измъкнах и побягнах. – отчаяното й жално лице вдъхваше такава вяра. Учудих се, че Аувреа нищо не усети, но все пак той беше запленен от Ветелхата. А тя не спираше да любопитства:
-А с другите какво стана?
-Ами… - каза с още повече тъга Енсиме и направи знак на владетелката да се наведе. Тя го стори. Когато само един дъх делеше двете тела… Енсиме грабна Ветелхата, обърна я с гръб към тялото си, естествено използвайки моята сила, и опря кама в шията ѝ. Изсмях се тържествено, а Ауврея се обърна:
-Какво ще направи принца, за да спаси любимата си – каза Енсиме, казах аз иронично. Зад екрана всички ахнаха, а аз започнах да пляскам и да подскачам радостно.

Много лошо стоях от задната страна на скалата и не виждах какво става. Разбрах единствено че Енсиме беше пусната за нещо. Надявам се да не е най-лошият вариант, в който тя е първата жертва.
- Хей, Лийфмел? Виждаш ли какво става там? - попитах луданарката до мен. Но явно или не ме чуваше или беше отнесена някъде. Протегнах си ръката и се опитах да я хвана за нейната. При допира ни тя леко трепна. Ръката й бе нежна на допир, сравнително топла. Усещах пулса й, което ме зарадва малко.
Без да искам се отнесох и бях забравил за скалата. Неволно погледнах надолу и мигновено пак се панирах. Затворих си очите и отново започнах да се успокоявам.
- Лийфмел? Къде си? - все още със затворени очи се опитвах да я накарам да реагира някак. Дръпнах леко ръката й колкото да й причиня малко болка, но ефекта беше нулев. Изругах тихо наум и се опитах да чуя какво става наоколо. Беше сравнително тихо. Само леко подухваше. Чуваше се лекото шумолене на тревата, както и нечий разговор, но не можех да определя чии са гласовете. Малко по-късно се чу смях. Сигурен бях чий е този смях. Тази зла вещерка... само тя може така да се изсмее. Насилих се да наостря отново уши, за да чувам какво става нататък, но не успявах да хвана всичко.

Кандариамма

Не можех да повярвам, че Енсиме искаше да ме убие. Или се правеше? Сигурно беше постановка цялото това нещо, за да накара Паксима да повярва, че е под нейн контрол. Вероятно вече бе планирала как ще ѝ замаже очите и когато най-малко очаква, ще забие камата там, където трябваше да има сърце.
- Страхотен план, Енсиме. - поздравих я, но не получих никакъв отговор. Или играеше чудесно ролята си или не играеше такава... - Ако си в съзнание, дай ми някакъв знак, за да знам... - ... дали има опасност за живота ми, беше продължението, което реших да си спестя. И без това кръвта във вените ми се бе смразила.
- Пусни я, Паксима! - нареди Аувреа, притеснен и вбесен. Баяел зад него бълваше огън на всички посоки, съпричастен с настроението на господаря си.
- Или какво? - каза Енсиме - Ще убиеш морилерката. Давай, все тая ми е за нея. Просто поредния труп... - и след това се засмя така зловещо, че кръвта ми се смрази. Определено планът не беше на Енсиме, а Паксима я контролираше.
- Хубаво, ще я убия, но няма да получиш силите ѝ, а тя тъкмо овладя титумите си.
- Кандариамма за теб е много по-ценна, от колкото Енсиме за мен. Искаш ли да ти докажа? - в този момент Енсиме заби камата в крака си и от там рукна кръв. Изпищях от ужас и краката ми се подкосиха.
- Хубаво, одраска я. - опита се да звучи нехаен, но никак не му се получи. Целият трепереше от ужас. Нима се притесняваше толкова за мен? Дали наистина думите на Паксима, че той ме обича, бяха вярни?
Тъкмо си мислех всевъзможни други глупости, но не и за опасността, която бе съвсем реална, когато Енсиме притисна по-силно камата в гърлото ми и ме одра. Усетих кръвта как се стече надолу към гърдите ми, багрейки деколтето на роклята. Тогава Аувреа се хвърли към Енсиме, а в очите му се четяха само гняв и желание за мъст.
Тъкмо щеше да я убие, когато изкрещя с всички сили към пленниците.
- КАКВО ОЩЕ ЧАКАШ, УБИЙ КУЧКАТА, ЛИЙФМЕЛ!

Привързана за скалата чувствах някаква тежест. Погледа ми се замъгляваше за моменти все едно изпадах в сън. Дали наистина това се случваше пред мен? Или бе някаква измама?
Нещо ме докосна по ръката и отново получих черно петно. Някой си играе с мен. Изведнъж си отворих очите и гледам, че стоя насред някаква поляна. Вятъра си беше все същият, което означаваше, че не се намирам далече от мястото където бяхме вързани. Пред мен видях Аувреа, който крещеше нещо. Защо не чувах нищо? Виждах само изкривеното му лице мърдащо устата си, но нищо не чувах? Какво ставаше тука?

Енсиме
Помня погледа на Паксима отправен към мен. Следващото, което се случи беше, че се съвзех застанала на един крак, а до мен Ветелхата гледаше изплашено. Проследих погледа й и видях как Лийфмел се нахвърли към Паксима. Точно тогава тя е изгубила контрол и съм възвърнала съзнанието си. Двете се сборичкаха, но само за миг. В следващия Лийфмел падна на земята гърчейки се, а лицето на Паксима не издаваше вече радост, а гняв. Очите и просветнаха заплашително и моето сърце се сви. Докато всички бяха дезориентирани хукнах, тоест заподскачах зад един голям камък, който видях наблизо. Седнах и усетих острата болка в крака. Започнах с трепереща ръка да рисувам титумите. Сред няколко минути усетих физическо облекчение, но въпреки това всичко в мен бушуваше. Затаих дъх и сълзи започнаха да се стичат от лицето ми. Въпреки, че се бях абстрахирала от всички шумове около мен, сянка се изправи зад гърба ми. Стреснато извърнах глава. Там стоеше най-неочакваният… Аувреа. Инстинктивно се дръпнах назад. Рязкото ми движение го накара и той да отстъпи:
-Врагове сме, така е. Но в случая ще е най-добре да се обединим срещу общия враг. – думите му биха ме учудили, но предвид ситуацията…
-Знам, че е така… аз просто… - сякаш той го прочете в очите ми, защото отвърна:
-Хайде, - Аувреа ми подаде ръка – само се изкачи до скалата и приложи някоя от титумите си върху Паксима. Погледнах нагоре и величието на камъка ме разколеба за миг.
…
Изкачвах се вече цели десет минути. Чудя се какво ли се случваше през това време? Дано никой да не е пострадал. Замислих се също, колко лесно би било в този момент да изчезна и никой да не ме намери… никога. Усмихнах се при глупавата мисъл. Точно тогава видях върха и гърбът на Паксима. Приближих леко, още малко, още малко… Но дъхът и спря. Тя се обърна, защото явно ме е очаквала. Усмихна се коварно и точно в момента, в който щеше да ме подчини отново, Сю изрече титум и Паксима се стовари на земята. Изобщо не съм разбрала, че той се е измъкнал, но му бях изключително благодарна. Веднага се засилих към вещицата и като нарисувах титум за въже, то изникна между пръстите ми и завързах китките на Паксима. За съжаление тя бързо се събуди и ми прошепна:
-Ще съжалявате – злобната и усмивка отново беше там, а в главата ми остана въпроса: какво ще правим сега?

Бях наострил ушите си дотолкова че сигурно чувах мравките как шават из тревата на километри разстояние. Някой започна да се приближава с тихи стъпки. Познавах това ходене. Тихото ронене на камъчетата покрай скалата.
Отворих си едното око и насреща ми беше Тиржу, който мигновено ми запуши устата, за да не извикам.
- Ш-ш-ш-т. Тихо. Вещицата пак прави поразии. В момента е омагьосала почти всички.
Поглатих глава в знак на съгласие и помогнах доколкото мога на другаря да ме измъкне. Скокнах и се промъкнах възможно най-тихо и незабележимо от проклетата скала. Легнах зад един от близките камъни и си отдъхнах.
- А сега какво? - обръщайки се към Тиржу промълвих аз.
- Сега просто трябва да ги спасим. Всички. Дори и Аувреа.
Погледнах го въпросително и разбрах че тази Паксима ли каквато си е е много по-голям враг от един баунт. И това той го знае най-добре. Все пак ние сме младо поколение и не сме толкова запознати с миналото.
Тъкмо се канех да се надигна и да погледна зад гърба си, се чуха забързани стъпки. Този път си беше магьосницата. Както си крачеше и изведнъж спря. Добре че беше близко. Усетих как тя се огледа и не видя нищо, което я ядоса. Тогава аз скочих и след мен и Тиржу се показа. Това видимо изненада Паксима и докато се усети аз й сложих титум за зашеметяване. Използвах доста силен титум защото долу-горе знаех с какво се заемам. Докато го произнасях видимо се изтощих, но резултата беше налице - тя се строполи на земята и зад нея се показа Енсиме, която не бях забелязал кога е дошла. Тя се засили и веднага сложи въже около Паксима. Това кажи-речи ми спаси кожата, защото бях изморен, много изморен.
Докато се изправях вещицата отвори очи и с тиха усмивка изрече, че ще съжаляваме. Това не ме притесни в първият момент, но знаех че може да стане много по-лошо. Оставих се на Тиржу да ме вдигне на крака и погледнах Енсиме.
- Къде са другите? Все още ли са омагьосани. - попитах, видимо опасявайки се от отговора.
- Оставихме ги долу. Лийфмел се сборичка с Ветелхата, но мисля че тя е силна жена и може да се справи с едно младо момиче. Както и да е. Да се връщаме при тях.
- Чакай малко! Ами нея? - попитах посочвайки към зашеметената от Тиржу вещица.
- Вържи я здраво за скалата. Нека гарваните и орлите я изкълват. - това заслужава.
Спогледахме се всички и задружно завързахме Паксима за скалата с общ титум за кристална верига. Това би трябвало да издържи докато един от нас не умре. Или поне така е легендата. Без да се обръщаме заслизахме надолу към другите. Сега вече не знаех какво да очаквам.

Имах наистина лошо предчувствие. Краката ми трепереха, докато с длани избърсвах челото си. Бях изморена, пресъхнала… Вещицата беше твърде могъща. Потръпнах при заклинанието, което направихме и се сетих за възможната смърт на един от нас. Не беше толкова нереално. На колкото и силна да се правех, щеше да ни сполети нещо лошо…
Заслизахме бавно надолу. Тишината вгорчаваше вкусът в устата ми. Накрая не се сдържах и почти извиках:
-Какво ще правим сега? – от отчаянието в погледа ми явно Сю се притесни, защото ми отвърна спокойно:
-Прибираме се. Може войната да е свършила без дори да сме разбрали. Ще отидеш при близките си – това отчасти прободе вътрешността ми, но си замълчах. Рязко Тиржу замръзна на място:
-Чухте ли? – сковах се до него.
-Какво има – приближи се Сю – Какво чуваш?
Викове огласяха пътеката, но толкова бяха високи, че нищо не се разбираше.
-О, не! – промълвих – Ветелхата и Лийфмел. – и тримата се засилихме надолу и след секунди се озовахме в разгара на „битката”.
Ауврея беше застанал като съдия между двете дами, а те още малко и щяха да си заскубят косите. Яростта, която блестеше в очите на владетелката не подхождаше на иначе кротката Лийфмел, но ясно си личеше, че в ситуацията и тя се е наежила.
-Какво стана!? – попита Сю.
-Скараха се. Жестоко. Не знам… – в същия момент Ветелхата го одра по врата и той я пусна. Докато отворя уста двете се бяха нахвърлили една срещу друга.

Аувреа

Котешки бой. Колко страхотно само изглеждаше това. Побеснели жени, които всеки момент щяха да се нахвърлят една срешу друга и да си скубят косите, да се хапят, дерат и т.н. А най-хубавото беше, че се караха заради мен. Нямаше смисъл да се правя, че не ми харесва.
- Как можа да не ни защитиш! Той ти даде ясна команда да я нападнеш! Всичко беше както трябва и без малко не провали всичко! - викаше Кандариамма.
- А Вие очаквате да приема заповеди от този тук? Искаше да ни убие. Няколко пъти. И Вас също!
- Аз малоумна ли ти изглеждам? - засмях се при ококорената физиономия на Лийфмел.
- Ъъъ...
- Ако той не беше на наша страна, щях ли да долетя на дракончето му и да му позволя да стои жив около мен? Щях ли да ни изложа на риск?
- О хайде стига, все едно не съм виждала влюбените ви очи. - това изглежда преля чашата и Кандариамма се нахвърли върху нея. Застанах между тях, но ветелхата ме издра и скочи върху луданарката. Този бой вече не ми се харесваше. Щом аз кървях, нещата щяха да загрубеят.
- Какво става? - дотичаха и останалите.
- Спрете се! - викнах, но не получих никакви индикации, че са ме чули. Лийфмел беше върху Кандариамма и раздаваше шамари наляво надясно. Ветелхата обаче не ѝ се даваше и я държеше здраво за косата. Писъците им огласяваха околието. Когато погледнах към Баяел, видях в очите му огромна наслада. Ако не ме бяха одрали и аз щях да се наслаждавам. Но сега нямаше как да не се намеся. Беше лично.
- СТИГА! - хванах Лийфмел за кръста и я издърпах от Кандариамма, но тя не искаше да пусне косата ѝ.
- Да ме вземат мътните! - ядоса се Сю - Малки деца! - и сграбчи ветелхата за ръцете, карайки я да пусне Лийфмел.
- Дръжте се като големи, за Бога! - намеси се и Енсиме.
- Ще те науча аз теб! Какво си мислиш, че говориш? - викаше Кандариамма и се мяташе в ръцете на Сю, а луданарката не ѝ оставаше длъжна.
- Аз ли ги говоря? Вие си мятате влажни погледи, а после аз да се срамувам, че се притеснявам за живота си. Не бих оставила живота си в ръцете на една влюбена глупачка!
- КРАЙ! - кресна ветелхата, а останалите онемяха от чутото. - Махам се от тук! - викна и след това природата придоби съвсем нов вид. Всичко притъмня, задухаха ураганни ветрове, от небето се засипаха едри капки, които ни намокриха веднага. За секунди не виждах нищо, а когато всичко отихна, тя беше изчезнала някъде.

Енсиме
Знаех си. Знаех си! Имах много много лошо предчувствие! Сю побягна след Ветелхата. Ауврея май също реши да я последва, защото се качи на Баел и се изгуби в нейна посока. Тиржу пък незнайно защо последва Лийфмел. А аз? Последвах най-големия си страх. Останах сама…

Паксима
Заклинание за верига? Хахаха. Тези хлапенца определено ме разсмиваха. Е, признавам, че съм малко впечатлена, все пак това е силна магия, но трудно може да се мери с моята. Затворих очи за концентрация и след минута вече бях свободна, но не се втурнах направо след тях. Беше интересно да видя какво ще се случи. Както и очаквах, усмихнах се доволно. Те се изпокараха за глупости. За това е хубаво да се работи сам. Тяхна психика не издържа и ги опържи дори преди мен. Всички се разделиха, което идеално ме устройваше. Насочих за последно поглед надолу, а там очите на Енсиме ме срещнаха. Тя замръзна за момент, а в следващия вече бях долу при нея.
-Признавам. Страх ме е от теб – проговори тя първа и гласът и потрепери. Въпреки това на външен вид остана спокойна.
-Неее. Разваляш ми удоволствието – нацупих се престорено и огледах отражението си в един от идеално оформените ми нокти. – Добре, скъпа, да приключваме бързо с теб. – Скочих стремглаво към малката лунадарка, но тя ме изненада. Още преди да я докосна нарисува титум за огнен щит. За малко да се изгоря. Отскочих в страни, а тя изпрати електрически стрели към мен. Поместих се лениво и след секунди тя се озова под моята клетка.
-Електричество ти харесва значи? – попитах усмихнато. Клетката удряше ток при всяко докосване. Щеше да ми е интересно да опита.
Сладките и сълзички бяха очарователни. Чудно кой ли първи щеше да се впусне да я спасява?

Сауфе

- Върни се веднага! ХЕЙ! - тичайки крещях след една фигура, която случайно забелязах. - Кандариамма върни се!
Ох, тази жена... със сигурност някой трябва да я вразуми малко...
- Ветелхо! Искам да говорим! - изпънах врат и се провикнах за последно. Край, предавам се... останах без глас да бягам и да крещя като някой луд...
Спрях се за миг, да се огледам... Все още бяхме в някаква поляна. Наблизо имаше горичка, но нищо не се чуваше от нея. Съсредоточих си сетивата да разбера какво толкова е нарушило живота в околността, когато над дърветата се показаха две познати крила... Баел...
- Пф-ф-ф... И той е тук... Дано да има повече късмет с нея...
Приклекнах леко в тревата опитвайки се да държа и двамата под око. Дракона се спусна леко и видях как сграбчи нещо. Последва един писък и всичко притъмня, както когато ветелхата тръгна.
Започвах да се изнервям от цялата тази работа. Писна ми всеки да е крив за нещо. Няма ли най-сетне да се помирим? Или вечно така ще се разделяме с опънати нерви.
Обърнах се назад и започнах да се връщам, защото усещах че нещо съм пропуснал. Или по-точно забравил.

Тиржу

- Лийфмелл, спри, моля те... - опитах се да я накарам да спре само с думи. Но явно няма да постигна нищо с това.
- Хей - хванах я за кръста и я спрях.
- Остави ме на мира! - тя ми хвърли злобен поглед. - Пусни ме.
- Няма! Ще ме чуеш тук и сега. И спри да се инатиш за всичко. - докато я държах за кръста с другата ръка й запуших устата.
Не знак какво си мислех тогава, но явно това не беше правилното решение. Последва опит тя да се измъкне, но я държах здраво. След като разбра че така няма да стане с въртене на главата и ритане, Лийфмелл ме захапа.
- Боже, момиче... - пускайки я почти не я напсувах. - Ще спреш ли с глупостите? Не виждаш ли, че така като се разделим нищо няма да постигнем освен пълен хаос. Или просто искаш да загубиш всичко.
- И все пак съм права, за това че глупавата ветелха има чувства към баунта. Сигурна съм в това.
- Може и да има, не ги познавам... В това приключение се запознах с всички освен Сю...
- Ти не си ги виждал как се гледат! - прекъсна ме луданарката. - Не виждаш ли че той винаги е с нас? Баунта, срещу когото воюваме!
- Да, права си... Но като се замисля, само заради това ли се инатиш? Или има и нещо друго?
Лийфмел ме погледна и просто видях умората в очите й. Имахме нужда от почивка, една дълга почивка. Едва ли всички щяхме да удържаме здравият разум.
- Ела седни тука... Моля - с въздишка промълвих.
Седнахме на тревата и просто се загледахме в заобикалящата ни природа. Тревичката си беше зелена и нежна, странни насекоми жужаха наоколо. Чуваше се от време на време някой песнопоен глас от близко и далечно дръвче. Всичко си беше наред.
- Сега какво ще правим? - попита ме най-накрая тя.
- Не знам... Трябва да намерим хармонията между всички нас. Времето ще покаже.
- Мислиш ли че можем да й вярваме?
- На кой? - объркано попитах.
- Ветелхата - промълви момичето докато ме гледаше с отчаян поглед.
- Мисля че да - въздъхнах тежко и се загледах в небето.

Паксима

Бързо изоставих Енсиме. След като тя доброволно се предаде и призна страха си от мен, всичко някак загуби интереса си. Имах по-сладка цел - втурнах се да търся Ветелхата. Дори и тази задача не беше особено трудна за мен. Освен невероятна интуиция имах също и магии за разкриване местополежението на... принцеси в беда. Отново не се сдържах и злобен смях изригна в гърлото ми. След като се озовах на две-три крачки от нея извиках престорено:
-Ветелхо... Къде си се скрила...? - усетих я как замръзва между храстите. Тялото и се напрегна, но въпреки това не отстъпи. Беше доста инатливо и глупаво смела. - Да не си се скрила случайно тоооочно между тези храсти - и в същия момент изникнах рязко пред лицето и. Тя се стресна и отстъпи няколко крачки. Но в следващия момент лицето и потъмня, а небето се зачерни от големи буреносни облаци.
-Ууу, способностите ли ще си показваме? - усмихнах се отново аз. Рязко обвих гърлото и с невидим задушаващ лъч, който излизаше от дясната ми ръка. Пръстите на краката на Ветелхата бавно се тлепиха от земята. Ето това беше различното между нея и Енсиме, ето това ми харесваше толкова, когато бях изправена лице в лице с Ветелхата. Тя все пак се бореше, злобееше, не се предаваше. Още мислеше, че може да вземе надмощието. Очите и светкаха, дъжд се проля от небето, светгавици, гръм. Тя се ядосваше толкова, колкото аз се забавлявах. Риташе във въздуха с крака и блъскаше с ръце, обиждаше ме с псувни на всички възможни езици. Разбирах абсолютно всичко, но това беше краят...
В момента в който си помислих за смъртта на Ветелхата, нещо изгоря ръката ми и аз изпуснах от контрол лъча. Залитнах, когато черна сянка прелетя над мен и силен писък огласи гората. Ветелхата! Аувреа беше ударил ръката ми, а Баел беше грабнал владетелката... Дори и аз изпищях от яд. Определено щях да си я върна. С тази мисъл се засилих в посока на летящия дракон.

Енсиме
След като Паксима си трагна, изведнъж всичко затихна. Почувствах се изключително срамно, заради постъпката си с примиряването. С това, че се предадох. Но е истина, че Паксима е много по-силна и могъща от мен и бе безсмислено да твърдя обратното или да се боря. Радвах се, че ме остави намира. Седнах вътре в клетката, единственото място до което можех да се допирам без да ме удря ток, и се заслушах в тишината. Някъде отдалеч се чуваха гласове. Първоначалносе усмихнах широко и подскочих като закрещях с радостни викове, но гласът ми излизаше като шепот. Още някаква магия ми е напарвила тази вещица! Все пак можех да чуя какво и кой си говори. Начертах титум за изострен слух, явно за титумите Паксима е забравила да направи магия за противодействие... или може би не счита титумите за толкова могъщи... нямаше значение, напрегнах се. Това, което се чуваше бяха гласовете на Тиржу и Лийфмел. Говореха за Ветелхата и това, че тя е влюбена в Ауврея. "Каква нелепост" - помислих си и сбръчках вежди. Но пък от друга страна може и да има части истина, никога не съм се замисляла сериозно за това. Но по-любопитно беше защо Лийфмел е толкова разтревожена... да не би да ревнува? Идеите, които ми хрумнаха бяха налудничеви, но няма да с учудя ако се окжат истина... последните дни всичко е пълна каша. Стъпки близо до мен ме извадиха от мислите ми. Видях Сю, явно се беше върнал за мен. Толкова се развълнувах да го видя, че се хвърлих напред и вълна от електричество премина през кожата ми. Паднах на пода на решетката и загубих съзнание. Следващото, което помня е как той ме извади от клетката.

» Малко статии от Интимният свят

Hitskin.com

Приказния свят "Луданария"