Re: Приказния свят "Луданария"

[Stacey:)]

-Всъщност тя се връщала тук, на това място, защото възлюбеният й обичал да гледа земите си от кулата и всяка вечер го правил. И един ден тя родила точно на това място. – довърши Ветелхата и замълча.
Историята беше интересна и едва подтиснах любопитството, което бълваше в главата ми под формата на въпроси. Но лицата на двете момичета бяха тъжни и изписаните леки бръчки ги състаряваха.
-Ветелхо, – приближих се леко аз – Вие сте наистина могъща, но това ще успее ли да пребори цялата Баунтария.
-Не. – отвърна тихо тя – Но истината е, че не си разказвахме напразно тези легенди и истории. Всичко е една загадка, която на места разкрива същността си, но някъде е оплетена и сложна.
Поклатих глава:
-Може би наистина не случайно се събрахме тук... – загатвайки за съдба видях саркастичното изражение на Мариола, но го игнорирах – Може би ние можем да пренапишем историята и да я продължим така, както трябва. И аз самата имам много въпроси забравени в миналото. Копнея да получа отговорите си. За баща ми, за произхода и силите, които притежавам.
В следващият миг се чу шум. Идваше съвсем близо до нас. „Щит” – помислих си и разстелих прозрачен, но също така и невидим кръг около всички нас. Сю ме погледна и се усмихна. „Дали и той го можеше?” От храстите се подаде само част от крак на дракон. Черната му люспеста кожа проблесна на залязващото слънце. Подадоха се и огнедишащите му ноздри, но след бавно вдишване и издишване, което разбира се беше като хиляди часове за нас, той се оттегли. Изчаках няколко минути и свалих щита.
-Нямаме време – казах разтревожено и се обърнах към скромната ни група.

[Dark_Red_Rose]

Всички си поехме дъх след тази близка среща с опасността. Цяло чудо е че никой не издаде присъствието ни. Вярно, че бяхме доста изморени от битката и от пътя до тука, но все още се държахме.
- Хей, дами. Ам-м-м. Не искам да звуча неадекватно, но какво правим тук?
Докато чаках да ми се отговори небето се промени коренно. Всички погледнахме нагоре с любопитство. Както си беше сиво и мрачно небето, изведнъж се проясни в един малък участък от който се спусна лъч заслепяваща светлина. Няколко ахвания се чуха се зад мен. Наистина си беше красиво.
- Какво е това? - не вярвайки попитах.
- Ш-ш-шт! Тишина! - провикна се Ветелхата. - Това са Силверите - мои родственици.
Докато го казваше, тя се поклони и сякаш несъзнателно всички ние също клекнахме на земята. Едвам се сдържах да не гледам нагоре, но накрая не се стърпях и вдигнах леко главата си. Беше красиво. Един облак се спускаше по лъча светлина, а на него се виждаше красива жена облечена в изящна роба, заедно с още няколко човека - може би телохранители, а може и прислуга. Видях се оглежда всички и мигом сведох главата си. Молех се да не ме е видяла, защото наистина ме беше страх от потенциалните последици.

[Вени]

Определено бяха ядосани. Предпочитаха да се крият от останалите и пазеха в тайна съществуването си, след срама, който тегнеше над тях, след изпълнението на чичо ми, но очевидно войната ги беше вбесила или притеснила достатъчно, че да се покажат.
С годините бях забравила колко красиви си ги представях, по разказите на майка ми, но реалните силвери изглеждаха по-прекрасни от най-смелите ми мечти. Светла, невероятно нежна, млечна кожа... леко зачервени страни, издаващи жизнената им сила и небесно-сини очи, жадни за живот. Черните им коси контрастираха на всичко и ги правеха нереални. Прелестни създания.
- Кандариамма. - каза един от тях с мелодичния си глас и сякаш ме хипнотизира. - Израстна пред очите на всички ни, но въпреки това не мога да не кажа, че си се превърнала в невероятна млада жена.
- Вече не толкова млада, ако мога да си позволя луксът да противореча на думите Ви, господарю Милтезар. - майка ми толкова пъти бе говорила за него, че веднага го познах. Той бе застанал на трона на Силверия, след като престолонаследниците изчезнаха, а старите крале загинаха. Беше ми нещо като втори братовчед.
- Вековете не са ти се отразили, мила моя. - усмихна ми се и протегна ръце, показвайки ми желанието си да ме прегърне.
- Векове ли? - не се сдържа бъбривият приятел на Сю и се ококори.
- Ние силверите се славим с изключително дълъг живот, морилерецо.
- Колко точно дълъг? - попита пазителката на водния дракон.
- Аз лично съм на 890 години и едва преди 100 години бавно започнах да остарявам. - всички ахнаха - Все пак се изискват много години на една история за прекрасна земя да стане легенда, нали?
- А ти на колко си? - попита пак дългоушкото.
- Скоро ще навърша 630-тата си година. - усмихнах му се. Отново ахване, което обаче бе бързо прекъснато от Енсиме.
- Но вие не сте тук за да си бъбрим само, нали, Милтезар. - каза тя, покланяйки му се.
- Така е. Дойдохме да ви предупредим, че няма да позволим омразата отново да унищожи отново. Крайно време е всичко това да приключи!
- Страхувам се, че аз съм виновна до някъде за тази война.
- Знам, Кандариамма. Не спирам да те наблюдавам от смъртта на майка ти. Но не си виновна ти. Баунта усети кръвната връзка, за това те принуди да го последваш.
- Я виж ти, събрали са се толкова много народ тук и си бъбрят сладко за мен. - каза Аувреа Кал.

[Stacey:)]

Всички се обърнахме при появата на този глас.
-Наистина си много глупав да се появяваш тук – усмихна се тъжно Милтезар.
-Всъщност ако бяхте толкова велики, щяхте отдавна да сте заличили страната ми, но явно нещо ви спира. Така че – усмихна се подмолно той – мисля да се възползвам.
-Нямах предвид нас, а… - но преди да довърши, Аувереа Кал се оказа до мен и докато се усетя ръцете му се увиваха около тялото ми.
-Пусни ме – не писък, а тихо отчаяние се отдели от моите гърди. Погледнах го, а в очите ми се четеше страх, не биваше да открия по този начин смъртта си.
-Млъкни – чисто и просто ми отвърна Аувереа Кал със задоволна усмивка и ме погали леко по косата – едно движение и си мъртва.
Пръстите ми потрепериха. Капчица пот се стече по бузата ми.
-Антиреля (Разсейте го) – образуваха устните ми във въздуха. Моите приятелки веднага разбраха древния морилерийски, но преди да направят каквото и да е Сю се спусна към мен.
-Спри – извиках, но твърде късно. Дори Ветелхата изглеждаше шокирана. Аувереа Кал усука пръсти около вратът ми и усетих как се задушавам. Пуснах му ток, слаб, но достатъчен. За секунди той ме пусна, а в следващия момент със Сю рисувахме във въздуха елементи. Докато поеме дъх Аувереа Кал се оказа повален и в безсъзнание на земята.
-Това няма да издържи дълго време – задъхано и леко паникьосано казах аз. – Какво ще правим? И къде, по дяволите, са Силверите?
Всички се обърнаха в обратна посока, където слънцето отново беше мрачно, а небето празно и сиво.

[bvb_baby]

Сцената, разиграла се пред очите ми, ме остави шокирана. Беше ми се насъбрала твърде много информация. Първо Силверите...после и баунта...покушението му над Енисме. Бях уплашена до смърт. Усетих се, че треперя. Опитах да се успокоя. Вдишах. Издишах. И пак. А след това се огледах. О...Силверите ги нямаше.
- Какво стана? Защо си отидоха? - попитах. Оставяха ни? Там ли се проявяваше тяхното могъщество? Да си призная, ядосах се малко. Ветелхата сякаш го усети. Погледна ме.
- Това не е тяхната битка. - прошепна тя. - Тази битка е наша. Според древните закони те нямат право да се бъркат във вашия свят. Могат само да наблюдават отстрани. Съдбата е в основата на всичко. Намесят ли се, ще променят съдбата...

[Вени]

- Какво чакаме, да се махаме от тук. - от едната страна ме хвана Сю, а от другата Енсиме и започнаха да ме дърпат.
- Ами той? Тук ли ще го оставим? - попитах, гледайки към тялото на Аувреа.
- Ти да не си на негова страна? - изпищя Мариола и ококори очите си.
- Не, не съм... или поне не напълно. Вижте, той е от моята кръв. Не мога да го изоставя, почти на бойното поле сме. Всички знаят, че е владетеля на Баунтария и ще го убият, ако го видят.
- И още по-добре. Те са виновни за всичко! - продължи тя. - Ако не се бяха намесили, сега всичко щеше да е наред. - тропна с крак.
- Не разбираш ли, че той е част от мен? Толкова ли не можеш да се досетиш, че щом е крал, значи има роднинска връзка с мен?
- Глупости. И той ли е на 1000 години като теб? Какви сте вие? Ордена на безсмъртните ли? - продължяваше да се кокори и да тропа с крак.
- Не мисля, че сега е правилният момент да спорите. - каза нервно Сю.
- Прав е. Трябва да направим нещо, за да спрем тази война. - съгласи се с него Енсиме.
- Ами убийте го. Той умира, Баунтария вече няма владетел, ще завладеем земята и готово.
- Това не е редно. - намеси се и Лийфмел. - Ако го убием няма ли да заприличаме на баунтите? Нима същността на легендата за силверите и това, което те самите ни казаха, не е, че трябва да държим омразата далече от себе си?
- Може би ветелхата има право, че не трябва да го оставяме тук. - каза замислено дългоушкото, а Мариола, Сю и Енсиме го погледнаха невярващо. - Ако го вземем с нас, ще имаме коз срещу баунтите. Животът на владетелят им, за краят на войната. Нали от нас се изисква да спрем това безсмислено избиване...

[Dark_Red_Rose]

- Аз ще го взема. Вие се прибирайте в столицата. - не мисля че вземам правилното решение, но нали трябва да сме по хуманни... - Прибирайте се, хайде. Да ви няма.
До един ме гледаха мълчаливо и не смееха да направят нищо.
- Ама ти? Къде си мислиш че ще ходиш? - сопна ми се Ветелхата.
- Няма да кажа. Моя работа си е това. Оставете ме намира. Прибирайте се. - награбих тялото на баунтито и го нарамих. - Този май добре си е похапнал преди да дойде. - изпъшках тежко.
- Ти си луд! Къде ще го водиш?
- Не трябва да знаете. Мисля че това трябва да го свърша аз.
- Ще го убиеш ли? - Мариола въздъхна. - Със сигурност ще му теглиш кинжала. Той и без това си го заслужава.
Подсмихнах се леко докато се обръщах в обратната посока. Все още ги чувах, докато се отдалечавах. Някакси ми беше жално, че сам се нарамих с тази задача, но какво да се прави. Сега въпроса беше накъде да тръгна за да стигна благополучно. Трябваше и да избягвам проклетите драконови поляни...
Не бяха минали и десет минути откакто се разделих с групата когато чух стъпки. Хвърлих тялото на Баунтито зад единият храст и скочих зад близкият камък с изваден кинжал...

[Stacey:)]

Да тръгне сам? Той е луд. Веднага след като потегли го последвах.
-Къде тръгваш и ти? – спря ме Ветелхата – Трябва да сме заедно.
-Ние сме морилерийци. – подхвърлих като между другото - Винаги се справяме. – и докато отвори повторно уста се бях изнизала. Проследявах го съвсем тихо, но съчките под краката ми не издържаха.
-Кой е там? – обърна се Сю. Мълчах и това го принуди да остави тялото и да се приближи към мен. Мисля, че започна да прави магия. Може би ме мислеше за баунт.
-Не. – казах като изскочих от храстите – Аз съм, аз съм. – вдигнах ръце и се засилих към него – Не мисля, че трябва да оставаш сам, а и нали сме от един род, трябва да си помагаме. – той ме стрелна малко грубо с поглед – Е, не съм кой знае колко добра в титумите, но е по-добре да сме двама.
-Да. – отговори той саркастично и малко тъжно – По-добре два от колкото един трупа.
-Ами да. – подсмихнах се – Няма ли да ти е самотно да умираш сам? – игнорирайки ме напълно, Сю отново вдигна все още безжизненото тяло на Аувереа Кал и продължи по пътеката през гората. Започваше да се смрачава, косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Забелязал това, Сю се обърна:
-За морилерийка си доста страхлива. – не се обидих, истина беше - Ние сме смели войни – продължи той – борим се до смърт.
-Може би любопитството ме е довело до истини, които не са особено безопасни. А и всъщност не съм много сигурна дали съм на сто процента морилерийка – той ме погледан въпросително, но не попита нищо. Може би измъчената ми физиономия му е помогнала.
-Няма да успеем – каза като отново свали тялото от рамената си – слънцето твърде бързо се спуска зад хълма.
-Искаш да пренощуваме тук? – попитах – Изобщо не смятам, че е безопасно. А и от къде си толкова сигурен, че това отново не е игра на Ветелхата, което ме подсеща, че не биваше да я оставяме в гората. Сама. Е, тя не е съвсем беззащитна, но носим някаква отговорност за нея, а и е от кралско потекло, а и не трябваше да се разделяме… - задъдахах се.
-Винаги ли си толкова приказлива? – попита мe той, като се усмихна леко.
-Почти. – пророних и начертах елемент, от който излезе искра. – Трябва да се топлим, тази нощ ще е необикновено студена.
-И интересна – добави Сю като вля още малко магия във вените на Аувереа Кал.

[elinora97]

Тези хора ме объркваха. Всеки правеше това, което иска.
- Някой ще ми обясни ли, какво става?
Вече се чувствах ядосана
-Този заслжава смърт. Защо му правиш магия. За какво е?
Имах чувството, че черното небе отразява настроението ми.

[bvb_baby]

Продължавахме да вървим. Не го разбирах. За мен да се разделим - това беше най - глупавото нещо, което можехме да направим. Вече започвах да се измарям. Въпреки че бях обградена от толкова много хора, се чувствах по - самотна от всякога. Адеян ми липсваше страшно много. Усмихнах се при спомена за него. Дали щях да го видя някога пак? Човек никога не знае какво може да се случи. Особено по време на война. Погледнах Ветелхата, която вървеше най - отпред, сякаш отнесена в собствените си мисли. изпреварих останалите и застанах до нея. Повървяхме малко в мълчание, а после се престраших и попитах:
- Влюбена сте, нали?
Тя се сепна. Замисли се за момент, но ми отговори:
- Да.
- Но не в бисерника, нали?
- Не в бисерника... - повтори тъжно тя.
- Тогава защо се омъжвате за него? Не бихте били щастлива...
- Понякога твоите лични интереси не са важни. Не винаги си господар на съдбата си. А любовта... аз като непосредствен наблядател, стигнах до заключението, че не продължава вечно. В един момент ти остава само уважението и привързаността към отсрещния човек... но да...аз не съм спряла да обичам моя възлюбен нито за миг...не съм спряла да мисля за него нито за миг...
Очите й се навлажниха, но тя успя да потисне сълзите. Аз я погледнах, а сетне вперих поглед към хоризонта. Все още вървяхме. Мълчанието беше убийствено.
Нощта спукаше своята черна дреха все - повече и повече. Пред нас се разкри една полянка, огряна само от лунната светлина. Ветелхата прочисти гърлото си, обърна се към останалите и рече:
- Ще спрем тук за през ноща. Утре рано по изгрев слънце продължаваме.

[Stacey:)]

Сънувах Мариола и познатият й леко дрезгав глас. Отначало думите не се разбираха, но последното, което каза сякаш се всели в мен: „Този заслужава смърт. Защо му правиш магия. За какво е?”. Смърт, смърт, смърт. Очите й бяха на сантиметри от моето лице и усетих дъхът да ме гъделичка. Думите не спираха екота си… „Смърт.” „Заслужава.” „Магия.” Стреснах се. Под похлупака на черната нощ се виждаше тялото на Сю. Красивите му очи се обърнаха към мен, но сянката, която хвърляше огъня, му придаваше не хубост, а старина.
-Сънувах лош сън – оправдах се сякаш беше необходимо. Придърпах зелената си рокля към тялото и подпрях брадичка на коленете си. Обърнах се към него:
-Защо не спиш? – този път не отклони поглед от огъня, а само помръдна устни.
-Мислите не ми дават спокойствие. – усещах парещата сладост на любопитството да се надига в гърлото ми. Черните ми очи разтвориха максимално клепки и като малко дете му отвърнах:
-Разкажи ми приказка – той се засмя. – Хайде де, някоя драматична история за твоето минало или дори измислена легенда за морилерийците. Макар, че едва ли ще откриеш такава, която не знам – усмихнах се весело. Огъня сякаш ни сплотяваше докато остър писък на живо същество не процепи тъмнината. Обгърнах с ръце коленете си и се огледах предпазливо.
-Може би някой друг път – каза и продължи да наблюдава догарящите дървета. Но на мен определено не ми се спеше:
-Добре, тогава аз ще ти разкажа историята си. Имало едно време момиче с всички характеристики на морилерийка, с изключение на черните като нощта очи и любопитство по-голямо от всяко нейно качество. Един ден хората от древната страна я намерили обвита в палтото на изчезнал елф. Дали и титлата „Аска” – открита и я нарекли Ансимерлия – изгрев. Някой ден ще променя света – казах с насмешка – И до тук. Останалата част от приказката ще открия… скоро надявам се.
Сю се усмихна и непознато за мен чувство изпъкна на лицето му:
-Добре, и аз ще ти разкажа една история…

[Dark_Red_Rose]

- "По време на великата война, както я наричаше покойният ми баща, имало едно малко селце, недалеч от вечно променящата се граница между Морилерия и Баунтария. И там, точно там се е родило едно момче и едно момиче. Те били брат и сестра. Времето летяло, а на войната така и не се виждал края. Децата растели през това време. Момичето се превърнало в една красива дама, с естествени лечителски способности. Преди записването й в школата където съм аз, Учителя Хейсо отишъл на посещение да даде последният глас какви титуми да се сложат на ръцете на морилерката. Той решил че най-добре ще й подхождат знаците на древната жрица Алхемия, известна с лечителските способности. И така момичето получило два еднакви знака за изцеряване, които когато се комбинират могат да възкресяват. А момчето стояло и гледало с интерес. Когато дошло неговият ред, то си подало невинно ръцете, знаейки какво ще направят. Детето се чувстваше сигурно, защото същото бяха направили и на сестра му. Впоследствие Хейсо му сложил знаците да удря бързо и да лекува. Момчето било толкова радостно поради факта че имало знаци като сестра си. По-късно бащата и майката били повикани на фронта. Децата били оставени сами да живеят. Изминали няколко седмици, когато баунтарите дошли и опожарили голяма част от селото. Много загинали. Момчето оцеляло благодарение на това че се е скрило в един хамбар. Момичето нямало този късмет. Тя изчезнала. Може би е била отвлечена, а може и да е била убита, но едно е сигурно - тялото никога не е намерено. Момчето скърбяло за сестричката си. Останало само то нямало избор освен да оцелява. Седмица по-късно дошла новината че родителите му са загинали по време на отбраната на важен пост. Това вече го прекършило. Тогава една самотна мома дошла в живота му и му помогнала да се съвземе. Те заживели заедно до ден днешен." - стараех се да се въздържам от емоции докато разказвах това. Все пак не исках да я разстроя по някакъв начин... а и сякаш сбърках с тази история. Трябваше да е по-скоро приказка за лека нощ.
- Това наистина ли се е случило? - попита ме нежно докато все още стоеше свита на кълбо.
- Може и да се е случило. А може и на момента да съм си го измислил. - погледнах я право в очите. Все още ме гледаше... как да го обясня... с едни детски очи, пълни с интерес. - Студено ли ти е? Да ти дам да се наметнеш с нещо?
- О, не благодаря. - сепна се от факта че смених темата на разговора.
- Ето вземи това - подавайки й наметалото. - Аз ще проверя кой толкова ръмжи в храсталака. А ти не мърдай от тука. Моля те. После не знам какво ще обяснявам на другите.
- Добре. - тихо промълви Енсиме, докато се сгушваше на топло под наметалото. - Не се бави. Искам да доразбера какво се е случило нататък.
Погледнах я за миг и се шмугнах в храсталака, за да проверя какво е това ръмжене... Обзалагам се че пак е някой дракон на баунтите. Извадих си кинжалите и тихо закрачих нататък.

[Вени]

Не знаех на къде изобщо бяхме тръгнали. А това разделяне беше най-глупавото нещо, което можехме да направим. Енсиме и Сю не биваше да остават с Аувреа. Той ме беше видял и искаше да знае. На всяка цена. Когато се появи, все още виждах онзи пламък в очите му.
- Ами ако се събуди? - изведнъж се обърнах към останалите.
- Кой ако се събуди? - попита ме Лийфмел.
- Аувреа... какво ще стане с тях?
- Те могат да се защитят. - успокои ме ушаткото. - Не са малки. А и имат титумите си.
- Тогава нас кой ще защити? - повдигнах вежди и зачаках отговор, но такъв не последва. Поне не веднага и не този, който очаквах.
- Ти. Нали си супер силна и стара... - подразни ме Мариола. Умишлено ли се държеше по този начин? На моменти ми идваше да я удуша.
- Може би трябва да отидем при тях... - съгласи се с мен Лийфмел. - Наистина не е добре да се делим така. Може да не ми става ясно какво точно се случва и кога и как се случва, но за това поне съм сигурна. И без това сме малко. Ако ни нападне някой, не можем да се защитим, нито пък ако тях ги нападне някой те могат да се защитят. - усмихнах се. Прелестна млада луданарка. Започвах да я харесвам наистина. Напомняше ми на Клиамена.
- Имаме Феби, тя ще ни защити. - каза Мариола.
- Но Феби е ранена. А и е тъмно. - без да казвам каквото и да е било друго, направо тръгнах към мястото, на което предполагах, че бяха отишли Енсиме и Сю.
Вече приближавахме, когато чух ръмжене.
- Долу всички. - прошепнах към другите и приклекнахме в тревата. Оглеждах се в мрака, с надеждата да различа от къде идваше звука, когато близо до нас мина Баел. Стъпи точно на сантиметри от мен и почти не изпищях. Лийфмел изскимтя, запушвайки с ръка устата си, но това привлече вниманието на дракона. Той се обърна към нас и в очите му светна жаждата за кръв.
- Бягайте! - викнах и накарах небето да се разцепи от светкавица, която да освети пътя им към Сю и Енсиме.
- Насам - чух Сю в далечината, когато някой ме хвана отзад, по-скоро подпирайки се на мен и ми прошепна задъхано:
- Ишна рахлими мае дменте Кандариамма /имаме разговор за довършване, Кандариамма? - изглежда се беше събудил и бе готов за мъст, макар и немощен все още

[Stacey:)]

Чух писъци, познати гласове… веднага скочих на крака. Защо ме остави сама, Сю? Всъщност бях с… тръпка на ужас премина по гръбнака ми:
-Къде е Аувреа Кал? – възкликнах поникьосано и се втурнах в гората. Докато бягах с всичка сила се блъснах в познато лице:
-Лийфмел? – тя ме погледна със сълзи от страх в очите и каза:
-Ветелхата, Сю... там са – посочи в обратната посока и продължи да тича към огъня, който бях направила. Не биваше само да губя контрол. Всичко щеше да бъде наред… кого заблуждавах? Отново се затичах към мястото на сцената и я заварих в разгара си. Макар и леко замаян Аувреа Кал беше стиснах Ветелхата за ръка и остър кинжал блещукаше в ръката му. Заковах се на място.
-Ти спеше – констатира Сю.
-Да, - усмихна се Ауврея мазно – но забравяте подробността, че имам един верен приятел в живота. Баел е създаден от моите ръце, затова притежава част от силите ми… Като например може да ме събужда от смешна магийка като вашата – подсмихна се той и придърпа Ветелхата по близо до себе си.
-Пусни ме гнусно подобие на същество! – изплю тя, но гласът и потрепери в края и той само още повече се разсмя.
-Друго ми шепнеше като бяхме сами – усмихна се той и приближи кинжалът до лицето и.
-Спи! – „Какво правех!?” - Повтарях си бясно с всеки удар на сърцето, но думите продължиха да излизат – Пусни ги и вземи мен. Не съм кралска особа, но може да съм ти полезна в тактиките. Знам много и съм умна, а тази луданарка тук е само една глупава преструвана – пратих и злобен поглед, който слава Богу, успях да докарам.
-Хмм – замисли се Ауврея – Да взема ли мъничето с невинните очи или непокорната владетелка?
-Кендере анора! (Ти си полудяла!) – на остарял морилерийски ми прошепна Сю.
-Ханер мел азирна – аривала со перния (И на него му казах – по-умна съм от колкото трябва).
-Добре – усмихна се Аувреа – мисля, че взех своето решение.

[bvb_baby]

В първия момент се паникьосах. Признавам. Бавно и тихо започнах да се връщам към мястото на суматохата.
- Мисля, че взех своето решение - чух да казва злодеят. Какво по дяволите правеше Енсиме? Да не беше полудяла? - Мислиш си, че ми предлагаш по - добра оферта от Ветелхата със странните способности? - подсмихна се той.
- Вече ти казах... способностите й са лъжа. Аз съм тази със странните способности. Предлагам ти сделка. Освободи нея. Вземи мен. - отговори му гордо Енсиме, без капчича страх. - Аз съм тази, чиято съдба й е отредила велики дела. Вземи мен. Ще управляваме заедно. Ще завладеем цялата Луданария. Печелия много като имаш мен на своя страна.
Не се сдържах и ахнах. Погледите им се обърнаха към мен. Ауверея Кал ме погледна за секунда, а после се усмихна зловещо.
- Така да бъде, но при едно условие. За да съм подсигурен в истинността на думите ти искам двоен залог.

[Dark_Red_Rose]

- Знаеш ли какво, Баунте. Вземи ги и двете. То се е видяло че толкова много ги искаш, че не можеш се примириш с факта да не са с теб. - вдигнах ръце вече. - Писна ми да си играем на котка и мишка. Няма ли да се свърши това?
Всички зяпнаха до един.
- Ама ти? - опита се да каже нещо Енсиме.
- Аз... Какво аз? Оправяйте се вие. - крачех бавно към Ветелхата.
- И знаете ли какво? Защо пък да не взема и аз да предложа моята глава. - толкова ми бе кипнало от глупости че не знаех какво правя. Кръвта ми не само кипеше но и се изпаряваше. Бях на прага да загубя всякакъв контрол над себе си. - Е, Баунте. Какво ще кажеш?
- Аз... Хм-м-м. Трябва да помисля - отпускайки се леко той погледна към небето. А аз само това и чаках. Скочих с колкото сила имах и бутнах Ветелхата настрани. Тиржу веднага се втурна да препречи пътя на шашнатият Баунт, за да не ме нападне в гръб.
- Добре ли сте? - попитах Кандариамма, докато я прикривах с тялото си.
- Не биваше да го правиш. - рязко ме отсече. - Стани от мен.
- Няма да те пусна пак да скочиш в неговите лапи. Не ме карай да те връзвам. - прекалено ядосан бях и се стараех да не изтърва контрола.
Обърнах главата и видях как Хейсо и Баунта се бяха вкопчили в ръкопашна битка.
- Няма... да... ти... позволя... да... я... стигнеш! - пуфтеше под напрежението Тиржу.
- Махни... се... от... пътя ми!
И двамата бяха с настървени погледи и не изпускаха другият от очи.
Станах от Ветелхата като я изгледах със сърдит поглед и се обърнах към Баунта:
- Знаеш ли. Мисля че е по-добре да се прибереш с мир. Повече сме от тебе, като броя и дракона ти...
- Нищо не ми пречи да опитам. - обърна се към мен.
- Знам. Затова просто ти давам шанс да се откажеш от днес.
- А моето мнение някой зачита ли го? - намеси се Ветелхата все така скръстила ръце.
- Не! - отговорихме в хор аз, Тиржу и Енсиме.
Определено не искахме да се намесва Ветелхата. Целта ни беше да я опазим далече от лапите на Баунтите.
- Енсиме? - поглеждайки я крадешком се провикнах. Надявах се да ме е разбрала по изражението. В следващият миг Тиржу го бутна на земята. Ние се спогледахме и успях само да извикам:
- Зашемети го! - нямаше време да мисля. - Дано да е отслабен от магическите билки по-рано... - И наистина сякаш по-бързо остана неподвижен. Погледа му се рееше из небето за две-три секунди и после нищо.
След като се уверих че няма да се вдигне пак, се обърнах към ветелхата и останалите.
- А сега. Защо се върнахте?

Следва Ели

[Вени]

Аувреа

Нещо беше не както трябва. Не знаех какво ми правеха тези, но определено ме мотаеха много здраво. И аз глупакът... толкова бях обсебен от идеята да хвана ветелхата и да ми разкаже историята си, че бях станал уязвим. И на всичкото отгоре тя не ми излизаше от мислите. Какво толкова ме привличаше в нея? Какво се случваше с мен?
"Къде ли е Баел?" - замислих се. Опитах се да стана, но не можех. Бях напълно обездвижен. Не усещах нито една част от тялото си.
"Хайде Аувреа!" - наредих си. Стиснах силно очи и юмруци или поне така се надявах да стане. "Ти си войн" - повтарях си какво ми беше казвал баща ми и след миг започнах да чувам глъчка около себе си.
- Вие наред ли сте бе? Какви са тези саможертви, какво е това чудо? - това беше нейният глас, на Кандариамма.
- Ами Вие, ветелхо? Как може да се предадете по този начин и да му се оставите в ръцете? - обади се момичето с пискливия глас, което се бе опитало да откупи ветелхата, предлагайки ми себе си.
- Беше глупаво това, което направихте и двете. Що за глупост да се делим по този начин и да се предлагаме на убиец! - това беше онзи, който ме повали.
Бяха разсеяни. Сега беше моментът да ги нападна - "Хайде Аувреа! Изправи се! Стига си се държал като женчо! ТИ СИ БАУНТ! - гласът на баща ми крещеше в ума ми и усещах как тялото ми придобиваше сили. Вече чувствах тялото си.
- Хей, май нещо не е наред. Той се размърда. - чух женски глас в близост до мен. Не ми беше познат, но сега бе моят миг. Скочих върху момичето, хванах го и извадих светкавично камата си.
- Велсана, не! - викна тази със зеленото наметало и се затича към мен.
- Още една крачка слънчице и тя е мъртва. - усмихнах се жестоко.
- Есминте /Остави я/ - каза ветелхата и се доближи до мен.
- Но ти идваш с мен...
- Добре, ще дойда, но я пусни.
- Добре, пускам я, но ти ела. - тя се доближи бавно до мен. Щях да пусна морилерката, но тогава морилерът скочи към мен и прерязах гърлото на момичето
- НЕЕЕЕЕ! - викна тази със зеленото наметало и падна на колене.

[Stacey:)]

В момента, в който Аувера положи камата на гърлото на Валсана предчувствах края, но след като алената кръв шурна по ръцете му… Тъга, болка? Те щяха да почакат. Порой от гняв и ярост изпълни дробовете ми. Дръпнах зеленото наметало и то се свлече на земята, а гърдите ми се вдигаха и спускаха светкавично. Очите ми присветнаха, цветът им се смени, както и този на косата ми.
-Атривенда сакилунино. Сеполсимо. Андивелора песахнирно. – заклинанията излизаха от устата ми, но сякаш ги казваше друг. Усещах как кръвта във вените гори и се превръща в жар достигайки сърцето.
-Псилентаромо. – светъл лъч процепи небето и освети единствено фигурата на Аувера. Той беше още в шок и не успя да реагира навреме.
-Алиберсаксирно балум. – светкавица тръгна от необятното и при спускането си огради светлосин кръг около обекта на гнева ми. Той опита да се помести, но бях изградила защитна ограда.
-Безинкористимондел…
-Спри! – извика Сю. Той също беше в шок като всички останали, но май започна да разпознава заклинанията и се усети. – Ние не искаме неговата смърт, а мир.
-Тогава всички ще умрем – прошепнах със собствен глас и се стоварих от изтощение на черната пръст. Преди окончателно да затворя очи си помислих „Достигнах силата на титумите, но с цената на моята приятелка.” Сълзите на Керамолия заглушиха всичко.

[bvb_baby]

Аз стоях и гледах в шок безжизненото тяло на Валсана. Кръвта обагряше роклята й. Беше ужасна гледка. Призля ми. Вече войната не ми се струваше толкова голямо приключение.
След гибелния гняв на Енсиме, видях и тялото на аувереа на земята. Дали беше мъртав? Това така ме съмняваше. Реших да отида и да проверя. Проближих се бавно към него и коленичих до тялото му. Положих пръсти на китката му. През мен сякаш премина електричество. Цялото ми тяло беше разтърсено. За миг не знаех къде се намирам. Когато отново се осъзнах, видях всички погледи насочени към мен.
- Май е жив - прошепнах. Спътниците ми ми хвърлиха продължителни погледи, а след това очите им се изместиха някъде в пространството зад мен. Черна сянка падна над фигурата ми. Бавно се обърнах и стреснато погледнах нагоре.

[Dark_Red_Rose]

- В името на Дъртия... Какво за бога е това - промълвих слисано при появата на това голямо, грозно, летящо нещо. - Това да не е...?
Но така и не успях да си задам въпроса, защото въпросното грозилище нададе вой, висок и писклив вой. Имах странното чувство че това е дракона на баунта.
- Да не би да плаче? - попитах докато гледах как се приземява.
И вярно, дракона кацна с такава грация присъща само за някакво малко птиче. Всички се отдръпнахме малко назад. Огледах се да видя реакциите на околните. Лийфмел беше някакси изтощена, Ветелхата беше изненадана от появата на дракона. Притичах набързо и взех отпуснатото тяло на Енсиме. Дракона ме изгледа странно и нададе някакъв стон. Не, не беше рев, нито хъркане, по-скоро като жално ръмжене.

[Вени]

Кандариамма

Баел ме погледна с тъжните си очи. Сякаш ми казвше "Защо уби семейството ми?" Изведнъж се почувствах толкова зле. До скоро този дракон беше звяр в очите ми, но гледайки го така... и моите очи се насълзиха.
Баел отново издаде стон и отиде до господаря си. Побутна тялото му и когато не получи отговор, сякаш изпищя от ужас. Очите му се насълзиха още повече.
Без да съзнавам какво точно правех, тръгнах към него, за да го успокоя. В този момент ми изглеждаше като малко коте, което бе изгубило майка си и отчаяно се нуждаеше от прегръдка. И колкото и невъзможно да беше, сви се до Аувреа и издаваше звуци, наподобяващи ръмжене и мъркане на едно. Колко странно. Сякаш му пееше или по-точно му говореше и го викаше да стане.
- Какво правиш? - дръпна ме Сю и ме изгледа гневно. - Това чудо ще те глътне на един път.
- Но виж го, той... той е...
- Той е домашният любимец на звяра убил приятелката ми. Хладнокръвен и жесток. Храни се с месото ни и пие кръвта ни, вместо вода. Не заслужава милост. Аз казвам да го убием сега. И него и господарят му.
- И какво ще получим правейки го? - попитах, погледайки в облените и в сълзи очи.
- Мъст, това ще получим.
- Още едно жестоко и безмислено убийство... това няма да помогне да спрем войната. Но може би ако му помогнем сега, драконът ще знае, че ни е задължен и ще ни помогне, когато имаме нужда. - тръгнах към дракона, но той изръмжа гневно и прикри с тяло това на Аувреа Кал.
- Спокойно, само искам да му помогна. - Заговорих му тихо и нежно.
- Може би ако му поговориш на неговия език, ще ти позволи. - каза Лийфмел.
- Миих Баел /Хайде Баел/. - казах му и драконът ме изгледа изненадано. Бях чула, че Аувреа така му казваше. - Емпи венда писмин /Позволи ми да му помогна/ - още една крачка, а той изръмжа. - Сранти мена /Спокойно момче/
- Ох, просто ще го приспим, ще помогнем на Аувреа и ще ги оставим да се оправят. - каза Сю, който беше ядосан, изплашен, стреснат... не знаех и аз точно.
- Какво? Ще му помогнеш? - ококори се Енсиме.
- Не, ще помогна на природата, защото може да е глупаво, но ветелхата е права. Природата страда и смъртта на Аувреа и Баел няма да помогне. - той пристъпи напред, изрече няколко титума и приспа дракона. - Вие сте, ветелхо. - погледна към мен и изправи на крака Енсиме. - Ние тръгваме, защото придвиждането ни ще е бавно, но Хейсо ще Ви помогне с тези двамата.

[Stacey:)]

Отново тръгнахме само драмата със Сю през гората. Радвам се, че той ме придържаше, защото още не се бях възстановила физически, а и честно казано психически… Не подканваше любопитство действието на Ветелхата. Може и това да беше правилно, но предпочетох да съм далеч, когато помогнат на „клетото същество”. След гневът ми остана само болката. Нямаше я радостта от притежанието на титумите, а само скръбта от… В умът ми изникна кръвта, стърчащите сухожилия и всъщност грозната картина преписана на нежната ми приятелка. Бяхме заедно от както се помня, а какво я сполетя. И то главно заради мен. Аз реших да тръгна, а те не искаха да ме оставят сама. Звучи жалко и глупаво, но такива мисли идват в главата на човек с безмерна скръб. Неусетно сълзи намокриха лицето ми. Дори не изхлипах, но Сю веднага ме усети.
-Един ден ще си щастлива от това, че не извърши убийство. То щеше да лежи на твоята съвест.
Избърсах сълзите си и пророних:
-Да, но мъдростта липсва в съзнанието на наранен морилериец.
Думите ми бяха пропити с доста истина и за това Сю само замълча, като затегна ръката си около кръста ми. Докато мислите изгаряха бавно умът ми, слънцето се подаде иззад близките клони. Чудя се какво ли ще ни сполети през този ден на война? Дано той не е толкова фатален като днешния.

[Dark_Red_Rose]

Вървяхме по една пътека и вече започнах да усещам как се изморявам все повече и повече.
- Искаш ли да седнем да си починем малко? - попитах Енсиме. - Мисля че добре ще ни се отрази.
- Да... Може би си прав. - спря се за миг. - Трябва да намерим полянка или нещо подобно.
- Не се притеснявай. Ела да седнеш малко по-встрани, а аз ще отида да взема малко дръвца, че е студеничко.
Шмугнахме се малко по-встрани от пътеката и намерих едно паднало дърво. Перфектно да отседнем.
- Остани тука, аз няма да се отдалечавам много. Ако искаш мога да ти говоря докато събирам за огъня.
- Какво ще стане сега? - буквално го изстреля този въпрос. Спрях се да я погледна. Беше толкова изтощена, че едвам гледаше. И все пак се държеше.
- Не знам. Наистина не знам...
- Благодаря ти, че ме спря... знаеш...
- За нищо. Просто не това е начина. Не трябва да се превръщаме като тях - жадни за мъст.

[Вени]

Кандариамма

Войната вече се водеше повече от месец. За нас времето бе излетяло и сякаш бе минал само ден, но не беше така. Там, на бойното поле се водеха страховити битки, час след час, ден след ден. Битки за отмъщението на съпруга ми. А ние трябваше да спрем това, защото с всяка изминаваща минута, природата се гневеше все повече и повече и това нямаше да доведе до нищо добро. Силверите скоро щяха да принудят всички да се сдобрят, в противен случай щеше да се случи нещо ужасно.
Когато приключихме с Аувреа, бързо настигнахме Сю и Енсиме.
- Спасихте ли убиеца? - попита ме изтощена тя. В очите ѝ все още се забелязваха сълзи.
- Да, спасихме го, но се погрижихме за държанието му. - когато го казах, останалите се изкикотиха.
- Какво му направихте? - изненада се Сю, спирайки се да почине. Сложи внимателно Енсиме на земята.
- Да кажем, че в близките няколко дни ще бъде добро момче. - засмя се Тиржу.
- А сега какво и на къде? - попита Лийфмел. Останалите ме погледнаха.
- Отиваме в Луданария. Имаме да озъптяваме полудял от болка бисерник. Усмихнах се и се загледах в далечината.
Когато се уверих, че всички са си починали, тръгнах напред. Останалите ме последваха и бавно закрачихме към приказната земя Луданария.
До там имахме 5 дни път и аз искрено се надявах да не се случеше непредвидено изживяване, но предвид досегашните ни премеждия, това бе малко вероятно.

[Stacey:)]

Паксима

Наблюдавах всичко изкъсо, въпреки че все още не взимах участие. Войната вливаше във вените ми сладострастие и удоволствието, което изпитвах беше неземно. Но все пак имаше още какво да се желае. Аувереа беше смешна пионка, но ми харесваше да си играя с него като го оставям да мисли, че контролира нещата. Поражението му беше жалко, а наистина трогателно се оказа пощадяването му. Мишените на моят прицел се насочиха към Лунадария. 5 дни, в които нищо не се знаеше. Щях да действам, щеше да стане напечено, но и интересно. Усмихнах се гледайки вълшебния си пръстен. Вътре в него се виждаха те. Толкова изтощени и въпреки това непокорни. А всъщност едно, две, три и някой ще изпадне от дружинката. Като пешките, които се търкулват от черната дъска, защото зарът ги призовава.
Щрак – се чу от пръстите ми. Сю залитна:
„-Добре ли си – попита загрижено Енсиме
-Да – отвърна той – Не знам какво ми стана, но предчувствам, че не е на добре.
-И аз го усещам – прошепна Ветелхата.”
Отново се усмихнах широко и потеглих, за да изненадам своите мили приятели.

[Sponsored content]