Hunters

[Renny717]

Такаа, реших да пусна тук тази история. Някои от вас вече са я чели, но не беше довършена. Тук смятам да я довърша и същевременно ще я редактирам. Историята е повлияна до голяма степен от сериала СВРЪХЕСТЕСТВЕНО. Ако има негови фенове ще се радвам да ми кажат какво мислят. Ама искрено. Надявам се да ви хареса.

Предговор

Животът ми не е лесен. Никога не е бил. Преди време някой ми беше казал, че ние сами правим съдбите си. Това може и да важеше за нормалните хора, но не и за мен и близките ми. Съдбата на всеки един от нас бе повлияна от свръхестественото. И макар и да осъзнавахме, че шанса доброто да победи е минимален, се хвърлихме през глава в битката. Дали щяхме да оцелеем? Та какво значение имаше нашият живот, в сравнение с този на останалите седем милиарда по света?


Първа глава

Поредния ден в скучното училище едва започваше, а на мен вече ми се искаше да съм си вкъщи. Добре, че днес имахме тренировки с мажоретките. Това бе единствената ми утеха, въпреки че не ме харесваха особено. Но кой ли харесва капитаните?
- Здравей, Анджелина! – чух гласа на Кейти зад мен. Обърнах се и й се усмихнах.
- Здрасти, Кейти.
- Как си днес?
- Добре, ти? - попитах на свой ред.
- И аз. Ъм, аз... Ще ми се наложи да отсъствам от тренировката днес - смутолеви толкова бързо, че в първия момент не я разбрах.
О, страхотно! Сега и тренировката нямаше да мине както трябва! Макар и понякога да прекаляваше с лигавенето, Кейти бе една от най-добрите атлетки в училище.
- Мога ли да попитам защо?
- Оу, ами… - замисли се тя. Какво ли щеше да измисли? – Ще ходим на гости на баба ми, а тя живее доста далеч.
Ааа, добрата стара далечна баба. Как ли пък не! Щеше да се натиска някъде с приятеля си.
- Добре, но утре ще останеш 45 минути след останалите - казах намусено. Нямаше някой, който да ме излъже, а после да не си плати.
- Добре, благодаря ти. Ще се видим в историята. Чао!
- Да, да… - промърмориx, а тя дори не ме чу. Но не ми пукаше. И без това не ме слушаха много. Усмихваха се, кимаха от време на време, но никой не ми обръщаше голямо внимание. Котео бе добре за мен. Аз и без това не знаех какво да им кажа.
Удари първия звънец и се отправих към географията. Всеки втори в коридора ме поздравяваше, намахаше или се усмихваше. Аз само кимах. Посмъртно не можех да кажа „Здрасти” на 500 човека. Стигнах до кабинета, поех си въздух и отворих вратата. Естествено, всички вече бяха вътре.
- Хей, Анджи – показа се иззад вратата Чарли.
- О, здравей, Чарли – отвърнах и му се усмихнах. Той ми беше много симпатичен, и може би единственият, който не искаше непременно да излезе с мен на среща. Не че бях някаква надута лигличка, но осъзнавах че съм привлекателна за момчетата. Но все още не знаех от какво бяха привлечени. Знаех, че не беше от самата мен, просто защото никой освен Чарли и Кейти не ме познаваше. Чудех се дали беше заради външността ми или заради факта, че съм наследница на огромно състояние.
- Как мина уикенда ти? – попита, гледайки ме със своите вечно весели зелени очи. Само той не трепваше, срещайки жълтозеления ми поглед.
- Скучно, както винаги. Математика, есета и други глупости – ухилих му се. – А твоят?
- О, ами… - точно в този миг влезе учителят и помоли да заемем местата си. – Ще ти разкажа на обяд – прошепна и ми намигна. Аз вдигнах палец в знак на съгласие и седнах на стола си.
- Така, нито вие, нито аз изгаряме от желание да сме тук, но това е положението! Първо, искам да ви напомня за предстоящия тест… - не довърши изречението си учителя. Отвсякъде се чуха стонове и мърморене. – Тишина, моля! И не си и помисляйте да отсъствате – при тези думи погледна към кръшкачите. – И второ – искам да ви представя господин Филип Стивънсън. Той е новият ви съученик. Намерете си място, господин Стивънсън – посочи чиновете, а после продължи, без да го изчака. – Днес ще говорим за социалното… - края на изречението ми се загуби, докато следях новия. Когато мина край съученичките ми, се чуха няколко ахвания. Естествено, нали беше нов и непознат... Сигурна бях, че обсъжданията щяха започнат веднага след часа.
Единственото свободно място беше до Чарли, а той седеше три маси зад мен. Филип, усмихвайки се, вървеше бавно, оглеждайки всички. Не беше най-красивото момче, което бях виждала, но в никакъв случай не можех да кажа, че е грозен. Кестенява коса, черни очи, прав нос… Изглеждаше добре. Беше висок около 1.90 и в сравнение с мен, изглеждаше като гигант. А аз бях най-високата в класа! Да не би да ми избиваха комплекси? Или пък...
Глупавите ми мисли изведнъж секнаха, щом срещна очите ми. Усмивката се задържа върху устните му, но нещо в погледа му се промени. Излъчваше гняв, ярост и студенина.
В този момент можех да се закълна за две неща. Първо – дори и да не ме познаваше, вече ме мразеше. И второ – за секунда прочетох в очите му желание за убийство.

[Вени]

Много се радвам, че ще довършиш историята, защото взе да става много интересна (за втората част говоря). Също така, се радвам, че реши и да я пуснеш. Дано тези, които не са я чели, да я прочетат, за да могат да кажат какво мислят и те, тъй като аз вече съм ти казвала.

:flowerlove:

[pLami.]

И аз се радвам, че ще продължиш историята на Анджи...

Очаквам следвщата глава.. :lol!:

[Renny717]

Втора глава

Насочих погледа си към учителя и не го отлепих от него до края на часа. Какво ли му ставаше на този идиот? И защо ми се струваше, че това в погледа му не беше точно желание за убийство, а по-скоро нужда. Сякаш живееше да направи това… Сякаш вече го беше правил.
- Госпожице Хюстън! – подскочих, щом чух гласа на господина. – Бихте ли раздали тези примерни тестове на съучениците си? Благодаря - каза набързо, неоставяйки ме да му отговоря. Станах с нежелание, отидох до бюрото му и взех тестовете. Докато обикалях от маса на маса, учителят започна да се обяснява отново - Не забравяйте, че не тези въпроси ще са на истинския тест, но ако искате да изкарате оценка по-висока от четворка, ще е добре да ги решите... - тъкмо бях стигнала до чина на Чарли. Ръката ми потрепери, когато оставях листа пред Филип. Чарли вдигна глава и ме изгледа учудено. Усмихнах му се мило, а той ми смигна. Усещах, че Филип ни гледа, но го игнорирах. Раздадох и последните тестове и се върнах до своята маса. Тъкмо прибрах учебниците си, когато звънецът обяви края на часа. Грабнах чантата си и излязох бързо през вратата, надявайки се да не засека новият в някой от следващите часове.

Де този късмет! Оказа се, че с господин Стивънсън сме в една и съща група по история. Поради някаква странна причина чиновете в този кабинет бяха подредени в кръг. Естествено, Филип се оказа точно пред мен.
- Защо новият те гледа така? – попита шепнешком Кейти.
- Не знам. Може да не харесва блондинки – опитах да се пошегувам аз. Кейти се усмихна, после замълчахме. Добре, че след този час беше обедната почивка. Щях най-накрая да поговоря с Чарли. Той щеше да ме разсее.

- Хей, Чарли – втурнах се веднага към него, щоч го забелязах. За малко да изсипя съдържанието на подноса си върху него.
- О, здрасти - каза леко изненадан.
- Та, как беше уикендът ти? – попитах го направо аз. Трябваше много бързо да се разсея, а и никога не ми омръзваха историите му.
- Ами, общо взето и моя беше скучен. Само дето кучето ми превъртя малко. – захили се той.
- Какво е направил Улф?
- Половин час бяга от стая в стая като ненормален, накрая се качи на шкафа и заспа след две секунди – засмях се. – От ден на ден все повече откача - поклати печално главата си и започна да се храни.
Залових се с пилето си. Не беше най-вкусното нещо на света, но се нуждаех от малко месо от време на време.
- Е, запозна ли се с Филип? – попита след около две минути той. За малко да се задавя.
- Не - отвърнах тихо.
- Ха, след като толкова ме разпитва за теб, реших, че ще се престраши – ченето ми буквално увисна.
- Той те е питал за мен? – Чарли кимна притеснено. – И какво точно пита?
- Ами, зададе ми доста странни въпроси. Как се държиш, дали съм те виждал да правиш нещо странно… Общо взето това беше темата на всичките му въпроси.
- И защо, по дяволите, ще те пита такива неща? – попитах раздразнено.
- Филип ли? – чу се Кейти зад мен. – Странно, мен също ме пита.
- Същите въпроси ли?
- Да. О, ето го. – обърнах се към посоката, в която гледаше тя. Вървеше уверено към нашата маса. Щом я доближи се изправих рязко. Погледнах го с презрение.
- Разбрах, че си се интересувал от мен – казах направо, с най-студения глас, който можех да изкарам в момента.
- Да. И какво? – отвърна отегчено той. Искрицата ярост отново се появи в погледа му.
- Ако толкова те интересува, можеш да ме попиташ направо, а не да се занимаваш с приятелите ми - бях груба и го знаех. Но не можех да търпя самодоволната му физиономия.
Той погледна Чарли и Кейти, после отново мен.
- Ако бях на ваше място, - каза на тях - нямаше да дружа с кучката от ада!
Чарли рязко се изправи, придърпвайки ме зад него. Изненадах се. Знаех, че ме има за близка, но не подозирах, че е готов да се сбие за мен.
- Мери си приказките, Филип! Харесвам те, но не понасям да обиждат хората, преди да са ги опознали – изръмжа той. До сега не го бях виждала ядосан. Винаги се бе усмихвал.
- Хората… - промълви Филип и се подсмихна. След това ме изгледа убийствено. – Ще се видим скоро. - След тези думи се обърна и тръгна.
- Чу ли го? Каза го, сякаш те заплашва. – промълви Кейти.
- Не му обръщай внимание, Анджи - каза успокоително Чарли. - Но ако продържава да се държи по този начен искам да ми кажеш, става ли? – усмихнах му се и го прегърнах.
- Добре, Чарли, ще ти кажа. Ти си най-добрият ми приятел. – Всички започнаха да се разотиват. Погледнах го и му намигнах. – Отивам на тренировка.
- Добре. Ще се видим след това, нали?
Засмях се.
- Естествено. Трябва да вида какво му става на Улф. Чао, за сега.
- Чао, Андж.

Излязох от съблекалнята носейки сака с униформата и някои дрехи на едното си рамо, а чантата с учебниците на другото. Бях недоволна от тренировката. Много от новите момичета не можеха да смогват с хореографията и трябваше да показвам поотделно, като на малки деца. А и Кейти липсваше и не можехме да се упражняваме нормално и с по-опитните момичета. Понякога си мислех просто да се откажа от отбора. Но винаги след това се сещах, че мажоретството е едно от малкото неща, които ми доставяха удоволствие в скапания ми живот и си траех.
Завих замислено по коридора. В първия момент не осъзнах какво виждам, но в мига, в който мисълта ми се проясни, паниката и страхът ме стиснаха болезнено за гърлото.

[Renny717]

Знам, че няма коментари, но ще продължавам да пускам главите. Надявам се Вени да няма нищо против. А също и модератора.

Трета глава

Чарли лежеше на пода, а около тялото му имаше огромна локва кръв.
Изпищях.
- Чарли!- изпищях ужасено и се втурнах към тялото му - Чарли, Чарли, Чарли - започнах да повтарям с надеждата той да отвори очи, да се събуди. Но щом погледът ми попадна върху раната на гърлото му, разбрах, че няма да го направи. Огледах се наоколо. Защо никой не идваше? Трябваше все някой да ме е чул. Учителят по физическо беше в салона, както и момичетата от мажоретния състав. ЗАщо не идваха? По дяволите, защо никой не идваше?
Огледах се. Как беше възможно да няма никой в училище?
- Оглеждаш се за свидетели ли? - чух стъпки и тих глас зад себе се. Беше Филип.
- О, слава Богу! Филип, моля те, помогни ми... - казах задъхано.
- За какво искаш помощта ми? За да прикриеш следите си ли? - попита грубо той.
Погледнах го с насълзени очи.
- Какви ги говориш? Просто извикай директора, или пък някой учител... - не довърших, защото продължавах да разтърсвам тялото на Чарли. След секунда погледнах към Филип, а той стоеше на все същото място без да прави нищо. - За бога, защо стоиш така? - изкрещях срещу него. Оставих тялото на Чарли и се разрових из сака си.
- Какво правиш?
- Търся телефона си! Трябва да се обадя в полицията! - Той ме изгледа странно, след това извади телефона си. След по-малко от минута приключи разговора.
- Ще са тук след пет минути.
Дори не го погледнах.
- Вече е твърде късно, нали? - промълвих. - За него няма никакъв шанс.
Той се приближи и клекна до мен.
- Анджелина, наистина е късно. Той е загинал веднага.

Филип

Стоях и гледх в широко отворените й очи. Изглеждаха толкова големи, особено като бяха пълни със сълзи.
Не го беше убила тя. Разбрах го, едва когато тръгна да звъни на полицията. Но щом небеше тя, значи имаше още един на близо.
Гледах я как стоеше и прегръщаше тялото на момчето, оставяйки отпечатъците си навсякъде. Не, че не можеше да се всели в когото си поиска, но демоните не правеха така. Или поне тези, които бях срещал.
- Откъде знаеш? - попита тя с подозрение. - Може да не е умрял веднага... Ако... Ако не бях толкова дълго в салона, щях... Щях да дойда по-рано и... - започна да петелчи тя.
- Не, Анджелина. Нямаше да можеш да направиш нищо...
- Откъде знаеш? – повтори тя пищейки, но беше заглушена от сирените. По дяволите, не трябваше полицията да ме вижда тук.
- Хайде, ела...
- Какво... - попита объркано тя.
- Побързай! - хванах я и я натиках в колата.
- Какво правиш? Полицията ще иска показанията ми... А и ще ми кажат от какво е умрял и...
- Аз знам! Ще ти кажа след като се отдалечим, става ли?
Тя ме гледа известно време с подозрение, но накрая кимна нерешително.

- Е, как е умрял? – попита веднага, щом спрях колата.
- Видя разреза на гърлото му, нали? - тя потръпна при спомена и кимна. Странно! - Сънната му артерия беше прерязана, при това доста изкусно.
Тя се замисли.
- Но защо му е на човек някого да убива Чарли? Та той е... - Сведе поглед. - Той беше най-невинното същество, което съм познавала!
Изкашлях се.
- Не съм казвал, че го е убил човек, Анджелина.
Гледа ме неразбираща в продължение на минута.
- Ако не е бил човек, то какво го е убило? И защо? - хах, тя наистина не знаеше!
- Анджелина, никога ли не си се питала защо очите ти са с такъв оттенък на жълтото? Или как си оцеляла в катастрофата?
Тя се ужаси.
- Откъде знаеш за катастрофата? - прошепна.
- Знам всичко за теб, Анджелина. Проучвах те. - Продължаваше да ме гледа ужасено. - О, Боже, Анджелина. Ти си демон!

[Вени]

"- О, Боже, Анджелина. Ти си демон!" - ми звучи точно като нещо казано не от мъж, а от млада истеричка :haha: . Не знам защо, но ми стана много смешно. Представих си го как я гледа и изведнъж не се сдържа и го казва това, с някакъв леко писклив глас и я гледа обвинително, сякаш й казва "Как не те е срам да не знаеш, че си демон" :haha: . Или другият вариант. Каза го точно така, сякаш сега го осъзнава, ама иначе преди това, голям тежкар... "Проучвах те.", това онова. Ох, голям образ е този Филип :haha:

А сега сериозно... чакам следващите глави

[SumMer]

Започнах да чета историята ти. Попринцип не си падам много по убииства и демони, ама това което си написала е наистина интересно. Чакам следващата глава...Поздрави Мони.

[Smile]

На мен също ми хареса. Чакаме продължението (: Само се надявам това да не е поредното копие на лигавата сапунка 'Едуард и Бела' с разменени роли (нищо лично, не ги харесвам..) :haha:

[Renny717]

Радвам се, че ви харесва. Сиси, не мисля, че това е вариант на Бела и Едуард. А пък ако беше, Вени едва ли щеше да я хареса :haha:

[Вени]

Уви, права е Рени. След 1978-ия фик, който прочетох на тема Едуард и Бела и вече започна да ми писва от тях двамката и дори като видя техните имена и започвам да се обривам :haha: . То даже идеята на Рени мисля че беше съвсем различна в началото, но нали аз се намесих :wasntme: и й промених изцяло всичко :haha: . Заради мен дори стана свръхестествена историйката й.

Бъдете спокойни всички. Тук няма Едуард и Бела и дори няма никакви вампири и върколаци. Съвсем, съвсем по-различно е, което ми харесва най-много.

[Smile]

Чудесно, падна ми камък от сърцето :haha: Ще ни загатнеш ли какво ще стане нататък, че ми е много любопитно :wasntme: :haha:

[Renny717]

Страшно се извинявам за закъснението, но малкия ми братовчед е на гости и трудно се вреждам на компа за повече от 20 минути. :haha:

Четвърта глава

Аджелина

- Демон? – Повторих като ехо и го изгледах невярващо. - Много си забавен... - казах саркастично.
- Не се шегувам - отвърна ми със сериозен глас.
- Ама демони не съществуват! - изписках нервно.
- Да бе. – Изсмя се той. – С какво си мислиш, че се занимавам?
Изгледах го още по-недоумяващо. Тръснах глава.
- Добре. Да предположим, че демоните съществуват - отвърнах тихо и добавих насмешливо. - Как така реши, че аз съм демон? Искам да кажа... Хората щяха да забележат, че има нещо странно в мен... По дяволите, аз щях да забележа!
Той като че ли се замисли преди да ми отговори.
- Това се чудя и аз. Убеден съм, че си демон, но се държиш странно. Искам да кажа...
Не го оставих да довърши.
- Виж, да оставим това на страна. Засега – добавих, щом забелязах ядосания му поглед. – Значи, се опитваш да ми кажеш, че демон е убил Чарли?
- Да. Когато те видях до него, си помислих, че си била ти. Но ти вдигаше толкова шум и ме обърка. Демоните не правят така. Те предпочитат да скрият местонахождението си от ловците.
- Ловците? – повторих озадачено. – Ти такъв ли си?
- Да.
- И си дошъл в града за да ме убиеш? – предположих. Той замълча и разбрах, че съм познала. След около минута ми отговори.
- Да. Но сега виждам, че не си единствената тук. Разбираш ли, следях местните новини – всички тези убийства…
- Убийства? – повторих учудено. – Това не бяха ли инциденти?
- Не. Всичко това е работа на демон. Видях твоя снимка в сайта на училището. Очите ти доста ми се набиха и реших, че…
- Реши, че аз съм ги убила. – довърших тихо и го погледнах в очите. – Вярно, че понякога се държа зле с хората, но никога не съм наранявала който и да е, Филип. Поне не физически.
- Щом казваш… Значи е така – не ми вярваше, усещах го. Опитваше се да ми замаже очите. – Но това не е нормално, Анджи – галеното име, с което ме наричаше само Чарли, проехтя в ушите ми като изстрел в ушите ми.
- Как ме нарече? – прошепнах, а той се обърка.
- Аз… Такова… Чух Чарли да те нарича така и то просто ми се изплъзна и... - млъкна изведнъж, видял вцепенението ми. Тръснах отново глава, макар и да знаех, че е ненужно.
- Добре, убил го е демон - върнах се на темата. - Но защо?
- На този въпрос все още нямам отговор, Анджелина.

- Тук ли живееш? – очите му щяха да изскочат от орбитите, щом видя къщата ми.
- Да. Защо?
- Не е ли прекалено голяма за сам човек?
Сведох поглед към обувките си.
- Да, но... - започнах неуверено. - Майка ми е проектирала къщата. Тя й беше като второ дете. Много я обичаше - замълчах за миг. - Тук се чувствам свързана с родителите си. Затова и не я напуснах.
Той помълча известно време.
- Съжалявам. Не исках да го напомням.
- Какво? Нима изпитваш съчувствие към демон? – Казах подигравателно.
- Май да. Но както казах ти…
- Аз съм различна – довърших мисълта му. – Каза ми го. Няколко пъти. – Усмихнах се и му посочих къщата. – Е, ще се осмелиш ли?
- Не съм толкова страхлив – захили се той. – Хайде, едва ли има трупове навсякъде.
Пернах го леко по ръката щом се доближи. Запътихме се заедно към къщата. Щом стигнахме до вратата пъхнах ключа в ключалката, завъртях го и замрях.
- Нещо не е наред – отвърнах на въпросителния му поглед. – Ключалката е превъртяна един път.
- Е и?
- Филип, винаги я завъртам два пъти! - казах настоятелно.
- Може да си била разсеяна или…
- Не, Филип! Колкото и да съм разсеяна, винаги завъртам ключа два пъти. Това е нещо, което правя подсъзнателно.
- Добре, ще вляза пръв – каза и извади пистолет.
- Ти имаш оръжие? – попитах изумена, а той се подсмихна.
- Имам много оръжия, Анджи.
Този път не обърнах внимание на името си. Бях прекалено уплашена. Щом пристъпихме в къщата, някаква отвратителна миризма ни удари в лицата.
- Какво е това? – попитах шепнешком.
- Не знам.
- Идва от кухнята. Върви направо, а след това наляво – упътих го и тръгнах след него. Влезе в кухнята и изруга.
- Какво? – попитах. Не ми отговори. – Какво има, Филип? – Не изчаках отговора му, и нахълтах. Гледката беше отвратителна.
Улф, хъскито на Чарли беше обесено на полилея, а под него с кръв беше изписано:
„Още ли се чудиш? Ти си виновна!”

[pLami.]

Въпреки че вече съм чела фика, с интерес го следя.. :suuun:

Очаквам следващите глави :lol!:

[Renny717]

Пета глава


Изречението се заби като стрела в главата ми. Аз ли бях виновна? Но за какво, по дяволите?
- Демонът определено е бил тук – промърмори замислено Филип. Погледнах мъртвото хъски, а после и него.
- Сам ли го разбра или ти подсказаха? – попитах го насмешливо, или поне се опитах.
- Въобще не е време за шеги, Анджелина – намуси се той, хвана ме за ръката и ме бутна към прозореца. – Виждаш ли?
Сега, когато ме попита, наистина го видях. Имаше някакъв жълт прах. Беше по целия перваз, както и по секцията до прозореца. А сега като зе замислих го видях и отвън. Погледнах го въпросително.
- Това е сяра. Демоните я оставят след себе си.
- Уау, знаеш доста за тези неща – промърморих се тихо. Той се ухили.
- Работа, какво да се прави? – Погледът му се спря върху Улф. – Твое ли беше?
- Не... Беше на Чарли.
Той се замисли.
- Явно те познава доста добре. Чарли, после кучето му… Напада хората, с които си близка… - подсмихнах се и го погледнах иронизиращо. – Добре де, хората които не са ти толкова неприятни – поправи се той. Усмивката ми се смрази. – Какво? - попита объркано.
- Кейти…

Къщата на Кейти изглеждаше празна. Започвах да се плаша. Не, че ми беше най-близката приятелка, но бях загрижена за нея. И в никакъв случай не исках да умира.
- Родителите й може да са още на работа, а пък тя да е навън. – каза Филип, опитвайки се да ме успокои.
- Майка й е домакиня. Почти никога не излиза от тях за дълго, а баща й работи до 17.00. Сега е 18.30! Убедена съм, че се е случило нещо – отвърнах му, оглеждайки за пореден път прозорците.
- Ако искаш чакай тук, а аз ще отида да огледам и… - не довърши, щом срещна ядосания ми поглед. – Или пък можеш да дойдеш с мен.
- Да, може да дойда с теб – отворих вратата на колата му, и тръгнах към къщата.
По средата на улицата ме осветиха фарове на кола.
- Анджелина, какво правиш тук? – попита Кейти учудена. О, слава Богу, тя беше добре.
- Кейти, ние мислим, че се е случило нещо с родителите ти – каза Филип направо. Тя го изгледа слисана.
- Родителите ми? Но какво може да им се случило, те са си вкъщи и… - не довърши щом погледна тъмната къща. - О, Господи! Нещо не е наред – каза и побягна към къщата. Добре, че понякога предусещах как ще реагират хората.
- Кейти, Кейти – затичах се и я хванах точно преди да влезе. – Изчакай първо Филип да провери и тогава ще влезем – тя ме гледаше уплашено. – Става ли?
- Добре – прошепна.
- Добре – повторих и се обърнах към Филип. – Усещаш ли?
- Какво? – обърка се той.
- Сяра. До прага - сега, когато познавах по-добре миризмата й, ми беше невъзмъжно да не я усетя.
Той коленичи и опипа прахта.
- Да права си. Стойте тук – каза и влезе в къщата. След пет минути излезе, не смеейки да погледне Кейти в очите.
- Какво става? Родителите ми там ли са? Добре ли са? – втурна се в къщата, а аз я последвах. Знаех какво ще види и не исках да е сама.
След две секунди чух писъкът й.
- Мамо! Татко! – изпищя през сълзи. – Не, не, не… НЕ! – понечи да се хвърли към тях, но я спрях.
- Кейти… Кейти! Чуй ме – тук е опасно за теб. Трябва да излезем…
- Не! Ще остана тук!
- Не, Кейти! Трябва да заминеш. Да напуснеш страната… - спомних си за приятелят й. – Вземи и Джош и заминете при някои роднини.
- Защо, какво по-лошо може да ми се случи? Родителите ми са мъртви, за Бога!
- Кейти… Знам как се чувстваш… Аз съм го преживяла, спомняш ли си? – тя кимна. – Знам колко ти е трудно, но трябва да ме послушаш. Ако останеш, може да се върнат и да убият и теб… Или пък Джош.
При споменаването на името му тя потръпна. Познавах я добре. След родителите си, тя го обичаше повече от всичко на света.
- Джош? Само не и Джош – проплака. Премисли ситуацията цяла минута. – Добре. Ще отида да го взема и тръгваме веднага. Имам леля извън страната. Ще й се обадя и ще отидем при нея.
- Така ще е най-добре – съгласих се. Тя погледна телата за последно, после мен. – Не ти е било лесно, нали? Съжалявам, че се държах така, Анджи. Наистина.
Свих устни.
- Знам, Кейти. Знам.
- Трябва да тръгваш. – чу се Филип. Никоя от нас не беше забелязла, че е влязъл, и подскочихме.
- Да… Добре. Само да си взема дрехи и пари.
- Ще дойда с теб – каза той и излязоха от стаята. След две минути се върнаха. – Вземи приятеля си и хванете първия автобус или полет. Не говори с никого. Когато се установиш се обади за да знаем че си добре, а после унищожи телефона. Разбра ли?
- Мисля, че да – кимна, но после погледа й се промени. – А ти нали няма да нараниш Анджи? Днес се държа много лошо с нея.
Двамата с него се спогледахме.
- Не, Кейти, няма да я нараня. Хайде, тръгвай.
- Да, добре. Сбогом, Анджи. Надявам се да си добре.
- Сбогом, Кейти. Пази се. – усмихнахме се, а после тя се обърна и пробяга до колата си. Обърнах се към Филип. – Искаше ми се и аз да бях сигурна, че няма да ме нанраниш.
- Той не е казвал, че е сигурен, Анджелина – каза непознат глас.
Обърнах се към вратата, очаквайки атака. Погледът ми попадна върху красива жена.
- О, ти ли си – каза облекчено Филип. – Аджелина, това е Емилия. Тя е Ангел.

[Renny717]

Тъй като няма отговори, ще пусна новата глава.

Шеста глава

- Ангел. Ангел? Будалкаш ме, нали? - това вече ми доуде в повече. В един и същи ден да убият най-добрият ти приятел, да разбереш че си демон, а сега и появата на ангели... Нямаше да издържа още дълго.
Емилия ме изгледа остро.
- Не, Анджелина, той не те "будалка". Аз наистина съм ангел - погледна към Филип. - Трябва да поговорим. Насаме.
Намека й бе ясно доловим.
- Оу, ами... Аз... Аз ще си ходя. И без това трябва да осмисля нещата.
- Бъди предпазлива - обади се Филип.
- Точно ти ли ми го казваш? - подсмихнах се, но щом срещнах погледа му усмивката ми угасна. - Добре, добре... Ще се пазя.
- Ще се видим после. Чао.
- Чао - отвърнах. - Приятно ми беше да се запознаем - обърнах се към Емилия.
- Да, на мен също - отвърна тя, но вече й бях обърнала гръб. Дали показвах неуважение? И да беше така, не ми пукаше.
Запътих се към вкъщи. Не че щях да спя там, но трябваше да взема пари, дрехи и колата. Нямаше да остана тук. Не ме интересуваха нито Филип, нито Емилия, нито демоните... Не ми пукаше за никой!
Това беше възможно най-дългия ден в живота ми. Имах чувството, че никога няма да свърши. А започна толкова нормално - с усмивката на Чарли. Чарли! Беше толкова млад, толкова жизнен. А сега... Сега сигурно беше в моргата, а полицията се опитваше да разгадае какво го е убило...
- Господи! - промълвих, стресната от една мисъл. Отпечатъците ми бяха по него! Но... Това всъщност беше нормално. Всички ме бяха видели с него. Полицията нямаше основание да ме търси. Той ми беше пирятел - щяха да го потвърдят. А пък и Филип им беше съобщил за трупа. Странно, но от това не ми олекна кой-знае колко. Все пак, той продължаваше да си е мъртъв, както и родителите на Кейти. И то по моя вина.
Никога нямаше да забравя това. Никога нямаше да забравя фактът, че заради мен са умрели хора. Невинни хора. Затова трябваше просто да изчезна. Щом някакво гадно копеле ме търсеше, щях максимално да го затрудня.

Филип

- Какво има, Емилия? - попитах подозрително. - Ти никога не идваш просто така. Случило ли се е нещо?
Тя помълча известно време.
- Заради Анджелина е - отговори най-накрая. - Знам, че не си сигурен за нея, но не трябва да я убиваш.
Ето това не се виждаше всеки ден. По-принцип тя ми показваше следите на демоните.
- И защо? Та тя е демон и...
- Анджелина не е точно демон, Филип - прекъсна ме нетърпеливо тя.
- Не е точно демон? - повторих объркано. - А какво е тогава? Няма начин да е просто човек.
- Аз и не съм казвала това - погледна ме настойчиво. - Но не мога да ти кажа сега. Не му е времето - Не му било сега времето? А кога ли щеше да бъде? - Както и да е, ти трябва да я опазиш.
Ето това вече беше ненормално.
- Да я опазя? От демонът ли? - тя кимна.
- Всъщност, не я преследва само един демон... Всички я искат мъртва.
- О, по дяволите, няма ли да ми кажеш защо? - изкрещях гневно.
- Не ругай пред мен, Филип. И не, няма да ти кажа. Засега - добави "успокоително". - Просто изпълнявай. Тя е много важна за нас - с тези думи се обърна и изчезна за миг.
Анджелина е важна за тях? За ангелите? Но нали беше наполовина от ада? Как така се оказа важна за тях?
За Бога, понякога наистина мразех ангелите! Емилия никога не ми казваше всичко, но не можех и да й обърна гръб. Все пак ми помогна в най-трудния момент в живота ми.
Излязох, търсейки с поглед Анджелина. Колата ми все още беше на мястото си, но нея я нямаше. Къде се беше дянала, по дяволите?
Някаква кола мина на червено на близкото кръстовище, при това с доста голяма скорост. Качих се в колата си и последвах автомобила. Не знаех откъде точно, но знаех че е тя. Просто щях да карам след нея. Това поне можех да го направя!

[Renny717]

Седма глава

Анджелина

Карах вече часове наред. Мракът отдавна бе обхванал земята, а аз не бях включила фаровете. Имах невероятно зрение. Преди не можех да си го обясня - да виждам в тъмното, както през деня, всичко с най-малката подробност. Е, сега всичко ми бе ясно.
Е, не точно всичко, но си обяснявах повечето неща. Например, фактът, че бе изключително трудно да ме наранят. Физически, де. Или как съм оцеляла след огромната катастрофа. Но си задавах и още много нови въпроси. Ако аз съм демон, то какви са били родителите ми? Демони? Или пък обикновени хора? Тези въпроси, възникнали съвсем случайно, сега не искаха да напуснат съзнанието ми дори за миг.
Отражението на фарове в огледалото ме откъсна от разсъжденията ми. Включих фаровете и усилих скоростта. Можеше да бъде и някой обикновен човек, но не обичах да ме преследват или наблюдават.
Колата отзад също усили и застана плътно зад мен. Ядосах се. Вдигнах до двеста. По дяволите, копелето не се отказваше! След около двеста и петдесет метра имаше отбивка с доста кофти завой. Но, естествено, това не беше проблем за мен.
Изключих фаровете, форсирах още малко и на 50 метра от завоя набих спирачките. Колата поднесе леко, но успях да вляза в отбивката. Изключих двигателя, излязох от колата и зачаках.
Шофьорът на другия автомобил май се обърка. Продължи напред, но явно се осъзна и се върна. Фаровете му осветиха колата ми, но понеже се бях скрила, знаех че не ме е видял. Спря и излезе. Стана ми ясно, че е мъж - фигурата му беше едра, определено беше по-висок от мен.
Обикаляше известно време, но винаги беше с гръб към мен. Не можех да видя кой е, и затова преминах към действие.

Филип.

Тая е ненормална! Да шофира с тази скорост при тази видимост, и то без фарове, си беше чиста лудост.
Но тя май си беше леко ненормална. Да приеме с такова спокойствие новината, че е демон, че я преследват... Ако бях аз, щях да превъртя. А може би й е дошло прекалено много. Може би затова избяга първоначално. Може наистина да й е дошло прекалено много.
Колата пред мен наби рязко спирачки, поднесе, а след това изчезна.
- Какво по... - не довърших, щом разбрах че я няма. Какво става? Спрях колата и се огледах назад. Каква хитра кучка!
Върнах назад и видях отбивката. Свих бавно, фаровете осветиха колата й, но тя не беше вътре. Излязох от колата и се огледах за нея. Знаех, че е тук, че не бе избягала. Тя беше боец (ха, сякаш я познавах)!
Внезапно чух звук, и тъкмо щях да се обърна, когато тя скочи отгоре ми.
- Значи ме следиш, а? - изсъска в ухото ми. - Ти убиваш приятелите ми, така ли? Явно ме искаш мъртва. Е, нека ти кажа нещо - аз никога не отстъпвам.
Скочи от гърба ми и усетих ритника й в левия си прасец, а веднага след това в десния. Проклятие, беше доста бърза!
От ритниците й паднах на колене, а следващия й удар ме принуди да падна по очи. Усетих че се приближава, но не направих нищо. В мига, в който ме докосна, я повалих със светкавичен жест. Озовах се върху нея, изкарвайки почти всичкия въздух от дробовете й.
Издиша шумно и се опита да си поеме въздух, но тежестта ми определено я затрудняваше. Очите й се разшириха, щом срещна погледа ми и въздъхна:
- Господи...
- Да бе - изкашлях, прекъсвайки я. - Всеки ден чувам за демони, които пребиват хора, а след това възклицават "Господи!" - ухилих се глупаво.

[Renny717]

Осма глава

Анджелина

Вгледах се в усмивката му, останала без дъх. Беше толкова красив! Макар че, реално погледнато, имаше доста груб външен вид. С тези остри черти и проницателни очи... Но за мен, сега, в момента беше прекрасен.
- Съжалявам - прошепнах и се вгледах в тъмния му поглед. Той продължаваше да се усмихва.
- За кое? За това, че ме преби ли?
- Не - казах, а той се обърка. - За това, че избягах - не знаех защо, но за пръв път се чувствах гузна пред някого. - Трябваше да ти кажа, че тръгвам. Че искам да остана сама за малко.
Усмивката му се стопи. Стана от мен и ми подаде ръката си. Приех я с готовност и, да си призная, с леко развълнувана.
Изправи ме рязко, долепи ме до себе си, а едната му ръка се озова на кръста ми.
- Защо ми се извиняваш за това? Аз не съм ти никакъв. Господи, та аз бях в града за да те убия! - прокара ръка през косата си. Усмихнах се.
- Знам. Но знам и че ако аз те бях убила преди малко, щях да съжалявам.
Знаех какво трябва да направя. Чувствах, че сега бе момента. Сложих ръката си на бузата му и приближих лицето си към неговото.
Едва докоснах устните му, а вече знаех, че друг нямаше да ме интересува. Никога. Беше само той - сега и завинаги. Дори и да не изпитваше нищо към мен нямаше никакво значение. Дори и да ме мразеше... Този изблик на чувства някак ме уплаши.
Отдръпнах се, сякаш се бях изгорила. Вгледах се в широко отворените му очи. Странно, но и в тях прочетох уплаха. Да не би да се страхуваше от мен? Да не би да го беше страх, че ще го убия?
- Съжалявам... - започнах, но той не ми позволи да довърша.
- Изглежда това ти е навик, а? Да съжаляваш за щяло и нещяло - веселата нотка в гласа му се бе върнала, както и красивата му усмивка. Опитах се да се успокоя и и аз също се усмихнах.
- Може и да си прав - казах тихо и се огледах наоколо. Небето изсветляваше - обагрено в ярко розово и оранжево, показвайки, че още един ден от ненормалният ми живот започва.

Филип

Огледах се и аз наоколо, надявайки се да успокоя малко съзнанието си.
Нима можех да се влюбя за един ден? И то в такава, като нея? Беше ненормално. Дори и за мен си беше лудост.
Но в мига, в който устните й докоснаха моите, усетих чувствата за които копнеех отдавна. Спокойствие. Топлина. Радост. А те ме накараха да усетя и уплаха.
Но в мига, когато се отдръпна от мен, бяха заменени от тъга. В необикновения й поглед видях отражение на собствените си чувства. Поне вече не беше неразгадаема. Можех да видя, че изпитва нещо.
Колкото и да не исках да мисля за това, трябваше да призная едно нещо - беше красива. Особено сега - огрята от първите лъчи на утринното слънце приличаше на едва напъпила роза.
- И сега какво? - попита плахо. Не знаех какво точно ме питаше, затова започнах да дрънкам глупости.
- Ами, след като ме остави насаме с Емилия... - забелязах, че се изчервява. - Тя ме предупреди, или по-точно ми нареди, да те пазя.
Тя се ококори.
- Да ме пазиш? Но нали е ангел - помислих, че ти е казала да ме изгориш жива. - изглежда и тя като мен не го доумяваше.
- Знаеш ли, и аз си помислих, че ще направи това - казах тихо и тръснах глава. - Както и да е, каза ми да те предпазвам от другите ловци и демони.
Май вече й беше дошло прекалено много. Личеше си, че едва се сдържа да не рухне.
- Предлагам ти да тръгнем заедно. Честно казано ми омръзна да те следвам. Ще сме заедно, докато Емилия не реши да ни разкрие нещо повече.
Тези мои думи накараха погледът й да стане остър и гневен.
- Да чакам, докато някой благоволи да ме светне нещо повече по въпроса? - зададе въпроса си с ядна нотка. Чудесно, поне се връщаше към себе си. - Ами ако реша, че е време да разбера истината?
Разбирах я. Дори прекалено добре.
- Добре, виж, ако искаш това, може да тръгнем из страната и да търсим факти за теб. Няма да те нараня - добавих, щом срещнах невярващия й поглед.
- Нима? - попита усмихната, все едно на шега. Но аз разбрах, че тя всъщност наистина искаше да се увери. И тя, както и аз, беше доста объркана в момента. Погледнах я в очите и изрекох с тон, с който можех и да се закълна.
- Анджелина, щом кажа нещо, обикновено спазвам думата си.
Напрежението й видимо спадна.
- Предпочитам да тръгнем с твоята кола. По-удобна е за такъв път. - призна с неохота тя. Засмях се.
- Ей, старата Луси е имала и по-хубави дни, но това я прави още по-добра.
- Дал си й име? - изгледа ме, сякаш бях зелен от главата до петите. - Но това е само кола!
Понякога беше толкова наивна. И сладка.
- Шшшшт, не я слушай скъпа. Тя не може да ни разбере... - не довърших, защото едвам успявах да спра смеха си. Тя продължи да ме гледа ненормално, но накрая разгада театъра ми и се ухили.
- Е, старата Луси готова ли е за път? - попита и прокара ръката си по тавана на колата ми. Движението ме хипнотизира.
- Винаги с пълен до горе резервоар. Е, почти винаги - смигнах й. - Хайде, да не се бавим повече.
Тя само кимна и влезе в колата.

[Renny717]

Девета глава

Анджелина

- Дай аз да карам. Шофираш вече пет часа! Не ти ли се спи? – попитах, леко притеснена. – Човек си все пак – нуждаеш се от почивка.
- Ти какво? Като си демон си все силна ли? – сопна се той. Разгневих се.
- Виж, просто се опитах да бъда мила! – изкрещях му. Вече ми беше писнало. Извадих плейъра си от чантата, сложих си слушалките и надух музиката до край. Не исках да го слушам! Не исках дори да усещам приссътвието му, камо ли да го гледам. Обърнах рязко глава към прозореца. Звуците прогърмяха в чувствителните ми уши, но не намалих музиката. По някакъв странен начин се изолирах от нея и можех да мисля по-добре.
Всъщност мислех за толкова много неща, че главата ми щеше да експлодира. Само за един ден животът, който бях изградила с много труд и усилия, рухна просто ей така. Както вятър, съборил огромна къща от карти. Подсмихнах се - понякога правех доста странни аналогии.
Усмивката не се застоя дълго на лицето ми. Никога не бях изпитвала страх, а сега ме бе облял от главата до петите. Страхувах се за живота си, за живота на Филип, за живота на всички, които някога са били до мен. Този, или тези, които ме преследваха бяха безмилостни. Щом бяха убили родителите на Кейти, какво оставаше за съучениците ми... Бившите ми съученици. Не че ми бяха приятели, но не исках да им се случи нищо лошо. Никой от тях не го заслужаваше. Боже, дори и аз не го заслужавах!
Главата ме заболя от силните децибели, затова спрях музиката. Погледнах бегло към Филип и видях, че гневът му е изчезнал. И все пак не му проговорих. Все още бях уплашена от чувствата си. Единствен той след Чарли, беше пробил защитната ми обвивка. А това не ми харесваше. Не исках да изгубя още някого, когото... Когото обичах. Ето, признах си го! Бях се влюбила в него, в човека, който искаше да ме убие. А го познавах от толкова скоро. Господи, как щях да остана с него толкова време!
Подсмръкнах тихо, изненадана от сълзите потекли от очите ми. Филип се обърна рязко към мен, изненадан. Щом видя сълзите ми намали скоростта и отби колата.
- Защо плачеш? – попита тихо. – Не исках да те нараня или обидя. Просто съм изнервен от това, че вече цяла седмица пътуваме, а не сме открили нищо!
Продължавах да гледам през прозореца. Усещах, че след миг ще избухне.
- Какво – няма да ми говориш ли? – попита по-настоятелно, но дори не го погледнах. Той удари гневно волана и колата се разтресе.
- По дяволите, Анджелина, погледни ме! – изрева той. Обърнах се към него, също ядосана.
- Какво искаш от мен, Филип? – изкрещях. – Дори не знаеш през какво съм преминала! Знаеш ли колко се мъчих след катастрофата да заживея, не нормално, това беше просто немислимо, но поне добре? А? Не знаеш! Нямах майка, която да е притеснена колкото мен на първия ми учебен ден. Нямах баща, който да ме гледа гордо, когато участвах в някоя училищна пиеса. Нямах нито родители, нито близки, които да ме утешават, когато бях тъжна. Въобще не знаеш как се чувствам, Филип!
Той сведе погледа си. Остана загледан в ръцете си толкова дълго, че си помислих, че няма да проговори. Но когато главата му се вдигна бях поразена от мъката изписана върху лицето му.
- Напротив, знам много добре как се чувстваш. Родителите ми бяха убити, когато бях на пет.
- Какво? – прошепнах. Намръщих объркано вежди. – Родителите ти са били убити? О, Господи, съжалявам! Аз… Аз не знаех. Чувствам се ужасно - прехапах устни.
Той се усмихна тъжно.
- Няма нищо. Повечето хора не го знаят.
- Искаш ли да поговорим? – попитах. – Може да се почувстваш по-добре.
- Ами… Добре. – помълча още малко. – Искаш ли да започна отначало? – кимнах. – Добре. Живеехме в провинцията. Къщата ни беше доста голяма, въпреки че бяхме само тримата. Водехме нормален живот – баща ми беше счетоводител, а майка ми беше домакиня. – усмихна се на спомените си.
- Майка ти беше ли красива? – попитах, едва сдържайки сълзите си.
- О, беше най-красивата! – усмихна се. – Е, сигурно всяко малко момче мисли така за майка си, но тя наистина беше красива. Толкова много я обичах. - сълзите отново закапаха от очите ми.
- Какво се случи? Искам да кажа…
- Да, разбрах – въздъхна той. – Един ден се прибрах от къщата на баба ми и дядо ми, и видях колата на баща ми отвън. Разбрах, че се случило нещо, защото той по принцип се прибираше много късно. Влязох вътре, и не знам защо, но първото нещо което видях, беше че часовникът е спрял. Беше 15.30. Не знам, просто ми се е забило в главата. – каза и тръсна глава. – Влязох в дневната и… И ги видях. Беше ужасно. Искаше ми се да умра. Искаше да не чувствам болката – погледна ме и буквално видях болката му. – И тогава се появи Емилия.
- Емилия? Ангелът Емилия?
- Да. Тогава тя ми разказа всичко за демоните и всичко останало. Не й повярвах. Всъщност не исках да й повярвам, но тя започна да ми разказва и за други случаи и това някак ме убеди. Тогава разбрах, че ще се занимавам с това. Господи, бях само на пет, а вече жадувах за мъст.
Сълзи закапаха от очите му. Не се стърпях и го прегърнах.
- Господи, съжалявам за всичко, което си преживял. Аз наистина се държах гадно, наистина съжалявам. – взех лицето му в ръцете си и го целунах. Знаех, че е грешно, че после ще съжалявам, но не ми пукаше. Исках да споделя болката му, исках да забрави поне за миг.
- Анджи, това не бива да се случва.
- Знам, но го искам. Не знам защо, но ти ме караш да се чувствам така. Ти едновременно ме ядосваш, и караш да се чувствам спокойна.
- И аз съм така. Но поне сега не трябва да се случва. – усмихнах се.
- Знам. Съжалявам.
- Добре, ако още веднъж се извиниш за нещо, ще се ядосам – каза ухилен. Целунах го леко.
- Добре, няма. – огледах се. – Мисля, че трябва да тръгваме.
- Да, права си – запалих двигателя. – Отиваме при един мой стар приятел.
- Добре. Но кой е този приятел? Той ловец ли е?
- Да. Казва се Боби Сингър.

[Renny717]

Десета глава

Анджелина

- Сигурен ли си, че това е добра идея? – попитах за стотен път, надявайки се той да ми отговори по различен начин.
- Анджелина, вече ти казах, че ми е приятел. Познавам го от 15 години. Той ми е нещо като баща. Ако тръгне да те убива ще го спра – завърши с усмивка. Изгледах го на криво, въобще не ми беше до шегите му. – Пристигнахме.
Къщата буквално приличаше на развалина, изглеждаше сякаш всеки момент ще се срути.
- Мисля, че няма никой в къщата, Филип. А и да има, не знам дали би оцелял и ден в нея.
- Глупости, старата къщурка си стои вече 40 години и й няма нищо. Хайде, идвай.
Тръгна към вратата, а аз го последвах с нежелание. Погледнах към небето – беше доста мрачно. Сякаш предричаше нещо лошо.
- Странно, - чух гласа на Филип.
- Какво? – попитах бързо.
- Отключено е. До колкото познавам стареца никога не оставя отключено. – Погледна ме бързо. – Май наистина се е случило нещо. Хайде.
- Ти сериозно ли? Ако има някой… Или нещо вътре? Какво ще правим?
Той се наведе и извади един пистолет от обувката си.
- Мислиш че не съм подготвен? Не съм глупав. Хайде – повтори по-нервно. Отвори вратата и с бавни стъпки влезе. Направих същото, но изведнъж спрях.
- О, направо страхотно – измърморих.
- Сега какво? – попита с гневен шепот.
- Имам сол в обувките! – отвърнах със същия тон. – Кой идиот ръси със сол прага си?
Той сякаш се слиса. Стоеше и ме гледаше как се опитвах да изтърся някак подправката от обувката си.
- Ти премина просто така? – каза го с въпросителна интонация. – Хм, явно солта не ти действа… Чудя се дали и със светената вода ще е така? – попита и в същият момент някой ме хвана през шията и ме поля с вода. Ето това вече ме изкара извън релси. Хванах ръката, извих я, а след това повалих останалата част от тялото на пода.
- Спокойно, Анджи! – извика Филип, и бързо се втурна към мен.
- Спокойно? Ти ми казваш да се успокоя? – Ядът ме беше обгърнал цялата, карайки ме да се треса и дишам тежко. – ТИ СИ ПОСЛЕДНИЯ ЧОВЕК, КОЙТО ЩЕ МИ КАЗВА ДАЛИ ДА СЕ УСПОКОЯВАМ, ФИЛИП! – Изревах. След това някак си стана много тихо.
- Съжалявам, просто не исках да убиеш Боби. – Погледнах го, сякаш бях малоумна, а след това се обърнах към мъжа, който вече се беше изправил.
- Той е Боби? Този, който те е научил на всичко? – Попитах невярваща. – Вижда ми се малко старичък – прошепнах, надявайки се Боби да не има супер слух, или нещо такова.
- Въобще не съм стар. – О, супер, беше ме чул. – Тя демон ли е?
- Хм, направо по същество, а? Няма ли поне „Хей, Филип, не съм те виждал отдавна! Как си? К`во правиш” ? Направо по въпроса.
- Трябва ли да те питам. Обучил съм те достатъчно добре, за да знам, че няма да се забъркаш в лайната. – Погледна ме ядно. – Или пък не толкова добре. Е, няма значение, отговори на въпроса ми, Филип. – Каза заповеднически.
- Да, Анджелина е демон. Или поне така мислим. Всъщност, се надявахме ти да ни помогнеш.
- Аз ли? И как по-точно?
- Ами ние не знаем почти нищо за нея, нито за произхода й. Абсолютно нищо. Дори не знаем кое от нещата против демони й се отразяват.
- Тя не може ли да говори? – Попита ядосано. Погледнах го.
- Мога да говоря, при това много добре.
- Чудесно. Тогава защо го оставяш да бърбори като стара клюкарка? – Усмихна се, а аз се изненадах. Май вече не искаше да ни напада. Погледна към Филип, после отново към мен. – Значи искаш да разбереш какво си, а ? – Кимнах. – Хайде, елате в „кабинета” ми.

„Кабинета” беше по-голям от дневната и кухнята взети заедно, но големите рафтове със всякакви книги, оръжия и странни предмети го правеха доста по-малък.
- Искам да ми разкажеш всичко отначало – каза той, по-скоро молейки, отколкото заповеднически.
- Ами родена съм в Топика. Живеех там, преди да ме преместят в Уичита.
- Защо са те преместили? Това не е пълна информация. – Усмихнах се на ядосания му тон.
- Преместиха ме в Уичита, защото родителите ми загинаха в самолетна катастрофа, а аз оцелях.
- Самолетна катастрофа… Хм… - промърмори и се запъти към един от рафтовете. – Ти си единствената оцеляла, нали? – Кимнах му, доста учудена. – Коя година е била катастрофата? 1995?
- Откъде знаеш? – Прошепнах, невярваща. Той измъкна някакъв раздърпан тефтер, отвори го и ми показа една стара статия. – О, Господи, това съм аз! – Възкликнах, загледана в момиченцето от снимката.
- Да, това си ти – замисли се за миг. – Бях попаднал случайно на статията, и ми грабна интереса. Все пак, от 290 пътника ти си единствената оцеляла. – Погледна ме някак притеснено. – Аз… Ъъъ, не знам как да го кажа, но те проучвам оттогава.
- И ти ли? Имам чувството, че всички или са ме проучвали, или го правят сега – погледнах многозначително Филип, който се ухили с глуповата физиономия. – Както и да е, тъй като го правиш от по-отдавна имаш ли нещо важно?
- Изненадващо, но не. – Надеждите ми помръкнаха. – Няма нищо странно около теб. Освен, че кръвта ти е демонична, няма нищо друго ненормално в теб.
Останах да го гледам слисана с увиснала уста.
- Кръвта й е демонична? – попита Филип, невярващ като мен. – Но как? Родителите й са били хора!
- Мислиш, че не го знам ли? – Попита ядно той, но изведнъж замлъкна. Още не бях усвоила цялата информация, когато чухме входната врата да се отваря.
- Боби? – Подвикна мъжки глас.
- О, страхотно. Точно те ми трябваха. – С Филип се погледнахме неразбиращи.
- Кои? – Попитах шепнешком.
- Братята Уинчестър.

[Renny717]

Единадесета глава

- Боби? Боби, къде си? – чу се друг глас.
- Уинчестър? Ловците? – попита Филип. Боби го погледна сякаш беше малоумен.
- Естествено, че ловците. Кой друг да е?
- БОБИ? – чу се още веднъж, вече нетърпеливо.
- Добре, ще отида при тях, вие стойте тук – каза бързо и излезе. Спогледахме се с Филип.
- Хей, Боби, защо не се обаждаш? – проговори първия глас. – Сами започна да се притеснява.
- Сами? Що за име е това? – попита насмешливо Филип.
- А що за име е твоето? – отвърнах му злобно и му направих знак да мълчи. Той ми се смръщи в отговор и отново заслуша гласовете.
- Хаха, много смешно – отвърна Сами. – Сериозно, Боби, какво става? Не можем да се свържем с теб... Всичко наред ли е?
- Да, всичко е супер – отговори Боби бързо. Прекалено бързо.
- Сигурен ли си? - попита недоверчиво първият глас.
- Вие какво – да не би да си мислите, че не мога да се грижа за себе си? – попита ядно. - Момчета, май сте забравили, че бях с вашия старец цели 15 години.
За момент настъпи мълчание, но не продължи достатъчно дълго.
- Добре, съжаляваме, Боби. Но отвън има спряна кола и се притеснихме.
- О, Боже – прошепнах. Бяхме напълно забравили за колата. Мамка му, щяха да ни открият!
- Ъъъм, кола? Каква кола? – започна да пелтечи Боби. Бяхме обречени.
- Колата, Боби... Тази отвън... Боби, добре ли си? - напрежението беше непоносимо. За всички щеше да е по-добре ако просто им кажеше.
- Е, и без това нямаше да мога да ви прикрия, хора – каза, обърнат към стаята, в която бяхме ние.- Хайде, елате! Но Сам, Дийн... Не искам да си правите прибързани изводи, ясно ли ви е?
- Какво става, Боби? – попита Дийн.
- За, Бога, Филип, просто я доведи! – изрева Боби.
- Да ме доведе? – не се стърпях и влетях в дневната. – Аз какво, да не съм на две? – Погледнах го ядно, но веднага след това се обърнах към новодишлите. Видях емоциите, които преминаха по лицата им.
- Какво по дяволите... Боби, ти си я пуснал? Защо? – попита гневно объркан Дийн.
- Чакай, чакай, пуснал? Тя нахълта заедно с Филип днес следобед! – Всички се обърнахме към Филип.
- Ами ако си вдигаше телефона, може би щеше да знаеш, че ще дойдем! – Отвърна му още по-гневно той.
- Уоу, уоу, уоу почакайте малко! – Намеси се Сам. Погледнах го леко учудена. – Може би трябва да се успокоим и...
- Да се успокоим? Какво ги говориш, Сам? – Погледна го Дийн, а след това ме посочи – Не я ли виждаш? Та тя е демон... Искам да кажа... О, за Бога, виж й очите! Същите са като на Азазел!
- Азазел? – Обадих се объркано аз. – Кой е Азазел?
- Да, сякаш не знаеш. – Каза намръщено той.- Ооо, нека привършваме с това – каза и насочи пушката си към мен. Уплаших се – не знаех дали оръжията могат да ме наранят, затова тръгнах бавно към него. – Чакай, чакай, накъде си тръгнала? Сякаш можеш да ме достигнеш – погледнах го глупаво, а той само посочи тавана. Погледнах нагоре и видях, че има изрисуван пентаграм.
- И това трябва да ме уплаши? - попитах със странна физиономия.
- Не можеш да излезеш от дяволския капан. – Погледнах отново към тавана и се усмихнах.
- Мислиш, че това ще ме спре ли? – продължих към него. Изглеждаше доста доволен, докато кракът ми не престъпи очертанията на пентаграма. Ченето му, както и това на брат му, увиснаха.
- Какво по... Как го направи, кучко? – Изрева Дийн, а аз се заковах на място.
- Как ме нарече? – попитах тихо, изпепелявайки го с поглед.
- Защо, да не те обидих... Кучко!
- Ооо, не го прави, човече! - Обади се Филип. – Не си срещал такава като нея!
- Благодаря ти, Филип, но изглежда, че малкия Дийн го страх – погледнах го усмихната. – Защо не се скриеш някъде, женчо? – Ето това беше капката, която преля чашата. Усетих, че ще гневът ще изригне скоро и ще помете всичко. Е, нямаше да му се дам лесно.
- Хей, хора, наистина няма нужда да... – Започна Сам, но Дийн не му позволи да довърши.
- Върни... Си.. Думите... Назад... – каза го тресейки се от яд.
- И какво ще стане ако не го направя? – Попитах със сладък глас.
- Просто го направи! – Изкрещя, а аз просто поклатих глава. Той се опита да се успокои, но не му се получи. Хвърли се към мен, опитвайки се да ме удари.
- Опа, за малко да уцелиш – казах ухилена.
- Да, но вярваш или не ми е малко трудно да ударя жена – каза ядно.
- Е, за щастие аз нямам този проблем – казах и му забих един десен.
- Ето това беше най-голямата ти грешка – каза тихо Дийн. От носа му се стичаше тънка струйка кръв. Преди да се усетя той се спусна към мен и ми удари звучен шамар с опакото на дланта си. От силата на удара залитнах силно, но останах на краката си.
- Кучи син! – просъсках и се хвърлих отгоре му. Той не го очакваше и, разбира се, двамата се строполихме на земята. Надвесих се над лицето му и тъкмо отворих уста, за да започна да сипя обиди, но той ме прекъсна.
- По-спокойно, скъпа! Изчакай да останем насаме – каза той задъхано.
- Насаме? Добре, ще внимавам да не се случи. – Свих юмрук, готова отново да го ударя, но усетих нечии силни ръце да сграбчват моите. Изправиха ме бързо и въпреки, че се бунтувах, успяха да ме задържат на едно място. Изръмжах примирено и погледнах към Филип, който подаваше ръка на Дийн, за да се изправи.
- Казах ти – дочух смеха му. – Не се захващай с нея. Бие се мъжки!

[Renny717]

Дванадесета глава

Анджелина

- Значи си демон, а?
- Да, Дийн. От това, което знам излиза, че съм демон – отвърнах с негодувание.
- Какво, не ти ли допада? – попита с насмешка. - Все пак ти си нещо като безсмъртна, а трябва да ти кажа – в ада си е доста гадничко – каза, сякаш опитвайки се да ме сплаши.
- Хаха, много си забавен… Не, чакай не си! – казах с повишаващ се тон.
- Добре, стига! – каза Боби, очевидно раздразнен. – Не сте на 5, просто се спрете! Лазите ни по нервите.
Погледнах към Сам, който се взираше настойчиво в мен. Всеки път когато срещнех погледа му, усещах известно напрежение. И сега беше така.
Сепнах се и погледнах към Филип. Той пък наблюдаваше Дийн – гледаше го както 6-годишно момченце вижда манекен облечен като Супермен. Усмихнах се – знаех, че се възхищава на Дийн. Все пак историите им бяха… Почти еднакви.
- Как така от това, което знаеш? – обади се Сам. Погледът му беше все така обезпокояващ, но все пак се обърнах към него.
- Ами преди Филип да ме намери си мислех, че съм нормално момиче. Е, почти нормално, но… - замълчах са миг, изпълнена със спомени. – Както и да е – тръснах глава. – Преди около месец в Уичита започнаха да се случват странни неща – хора изчезваха, бяха убивани по брутален начин, самоубийства… За един месец смъртните случаи в града се увеличиха двойно, но не му обърнах голямо внимание. Тогава, преди две седмици се появи той – казах и кимнах към Филип. Той, естествено, се ухили.
- Дам, появих се аз и леко й намекнах, че не просто човек – каза сложил ангелско изражение.
- Леко намекна? – казах, изненадана. – Да ме наречеш „Кучка от Ада” си е доста гаден намек. – той се сепна.
- Е… Да, ама… Тогава не те познавах – каза някак тъжно гледайки ме с дълбокия си поглед.
- Ти и сега не ме познаваш – прошепнах. Напрежението отново се разстла помежду ни, мрачно и неконтролируемо. За миг забравих за останалите, отново беше само той. Някой се изкашля (при това доста шумно) и това ми възвърна самообладанието.
- Както и да е… До къде стигнах? – Попитах, леко смутена.
- До там, където те е нарекъл „Кучка от Ада” – напомни ми услужливо Дийн и вдигна палец към Филип, сякаш му казваше „Точно попадение”. Спогледаха се за миг, а след това избухнаха в лудешки смях. Поклатих глава.
- Благодаря. Още тогава, естествено, се спречкахме, но нищо по-особено не се случи. – замълчах отново, спомняйки си Чарли. – В края на деня бях останала последна след тренировките. Тръгнах по коридора, когато открих Чарли. Беше мъртъв. – потръпнах при спомена. – Беше брутално убит. Парчета от кожата му липсваха, целия беше окървавен… Беше ужасна картинка.
- Хей, това в гимназия „Сейнт Линкълн” ли е? – попита съвсем сериозно Дийн. Даже ме изненада.
- Да. Чули ли сте нещо за това?
- Да – отвърна Сам. – А също и за мъж и жена на средна възраст, убити по същия начин в къщата си.
- Родителите на Кейти. – Каза Филип разяснявайки им.
- Кейти Милър? – Обади се и Боби.
- Да – казах, вече сериозно уплашена. – Откъде знаеш името й Боби? Чул ли си нещо за нея? – Попитах със страх в гласа си. Щом той знаеше нещо сигурно не беше добро. Той сведе поглед към тефтера, прелисти страниците и извади още една изрезка.
- Съжалявам – каза подавайки ми я.
„Брутална катастрофа. 20-годишен младеж и 19-годишно момиче са загинали на място в автомобила. Момчето, идентифицирано като Джош Круз е с множество травми, най-тежките от които са в мозъка. Момичето, Кейти Милър, е загинала от прекъсване на бъбречните връзки, вследствие на сблъсъка. Все още не е изяснена причината за катастрофата, но има версия, че младежът е шофирал при наличие на алкохол в кръвта…”.
Не прочетох статията докрай. Просто не можех. Знаех си, че не са оцелели. Колкото и да се убеждавах, че са добре, подсъзнателно знаех, че не са успели. Очите ми бяха насълзени дотолкова, че почти не различавах нищо. Трябваше да остана сама.
Някак си уцелих ръката на Боби, подадох му статията и излязох на вън. Нямаше да избягам, исках просто да осмисля всичко. Седнах на стълбите на верандата и заплаках.
Знаех, че и моят час щеше да дойде. Но преди това всички, с които някога бях в близост, щяха да умрат. Учителите ми, съучениците ми, Филип, Боби, дори и Сам и Дийн, с които се познавах едва от няколко часа… Всички щяха да умрат!
Тези, които ме преследваха, щяха да ги избиват един по един, карайки ме да страдам дотолкова, че накрая сама да им се предам.
- Хей, тук е студено – чух гласа на Сам зад себе си.
- Виж, не знам дали не си схванал, но искам да съм сама за малко! – строснах му се аз. – Това прозвуча грубо, съжалявам – извиних се почти веднага. Той седна до мен и ми се усмихна мило.
- Няма нищо, мога да те разбера в момента – каза някак тъжно.
- Можеш ли? Как така?
- Не знам дали знаеш, но и в моите вени тече демонска кръв – отвърна, а очите ми щяха да изскочат от орбитите си.
- Сериозно? Но как?
- Е, нека ти разкажа отначало. Навремето, майка ни е била ловец. Когато е срещнала баща ни му е разкрила тайната за всичко свръхестествено – демони, духове и всички такива. Скоро след това и баща ни е станал такъв. Оженили са се, Дийн се е родил, а след това и аз. – Замълча за момент. – Когато съм навършил шест месеца, демон на име Азазел ме е посетил в детската ми стая. Майка ми се опитала да го спре, но той я е залепил на тавана и изгорил в пламъци.
- Господи… Съжалявам – казах съчувствено.
- Няма нищо – каза тихо. – От онази вечер баща ми започна да го издирва. През това време ние с Дийн растяхме, заприличвайки все повече на него. Може да се каже, че отраснахме като ловци. Както и да е, през последните години открихме още деца като мен – с разни способности, майките им убити в пожари, когато са били на шест месеца… Най-кратко казано той ни е създал, надявайки се че един ден ще се присъединим към него. Но може да се каже, че е допуснал огромна грешка. Брат ми го уби – каза и млъкна. Стоеше и гледаше в тъмнината. В този момент го чувствах много близък.
- Но как можеш да знаеш какво изпитвам? Сега всички които някога съм познавала ще умрат. Тези които ме преследват ще ги убият най-хладнокръвно. – Настръхнах. – Никой от тях не заслужава това! Сега дори и ти и брат ти ще застрашени още повече – казах и го погледнах с поглед в който имаше извинение.
- Хей, хей недей така! – Каза и ме прегърна. – Всичко ще се оправи! Не ми се виждаш като такава, която се отказва лесно. А и не мисля, че Филип ще позволи да ти се случи нещо – промълви многозначително, а аз се направих, че не разбрах за какво говори. Изведнъж всичко се разтресе, лампите започнаха да премигат.
- Какво става? – Попитах объркана.
- Някой ни идва на гости – каза бързо. – Хайде, по-добре да влезем вътре – хвана ме за ръката и ме задърпа. Влязохме в дневната, където останалите ловци държаха оръжията си. Бяха объркани колкото нас. Изведнъж две фигури се появиха от нищото. Веднага познах жената.
- Емилия? – прошепнах невярващо.
- Кас? – Каза също толкова изненадано Дийн. Супер, още един непознат! Чудно, сега какво ли още щеше да се случи?

[Renny717]

Тринадесета глава

Анджелина

- Хей, Кас, коя е тая? – попита Дийн, сякаш въобще не се беше изненадал от появата им.
- Колко пъти трябва да ти казвам да се отнасяш с уважение, Дийн – каза новодошлият със спокоен тон. – С теб не се познаваме – каза обърнат към мен. Какво, да не би да беше някой супер тъп ангел? Или се правеше на малоумен? Въпреки въпросите изникнали в главата ми, се опитах да се въздържа от коментар.
- Браво, Анджелина! Виждам, че си се научила да се въздържаш – обади се и Емилия.
- Така ли? – попитах с ироничен тон. – Е, аз пък не мисля така. – Оогледах мъжа по-подробно. Изглеждаше на около 30 – 35, висок, с черна коса, сини очи, красив...
- Благодаря – каза неочаквано той, все още гледайки ме. Какво по... – Дори не си и помисляй да довършиш това! Все пак пред теб стоят два ангела.
- Ти четеш мисли? – това никой не ми го беше казал. Погледнах обвинително към Филип. – И ти ли го можеш, Емилия?
- Не, това е нещо, което много малко от нас умеят. – супер, сега трябваше да внимавам и за това, което мисля.
- Е, съжалявам, просто това е положението – каза извинително... Кас? – Името ми е Кастиел – каза услужливо. Усмихнах му се – допадаше ми повече от Емилия. Той също се усмихна.
- За какво сте дошли? И по точно ти, Кас? Да не се е случило нещо? – обади се Дийн отново. Бях му благодарна. И аз започнах да се чудя това. Емилия се обърна към мен.
- Е, Анджелина, тук сме за да ти разкрием всички факти около теб.
Най-накрая! Да стоиш и да чакаш някой да те светне по миналото ти, е доста отчайващо!
- Добре – казах спокойно. – Искам да знам всичко... От началото.

- Наблюдавахме родителите ти доста дълго време. Не знам дали знаеш, но те имаха някои здравословни проблеми. – „Проблеми? Родителите ми бяха перфектни!” – възмутих се мислено аз, но усетих погледа на Кастиел и си замълчах. – Дълго време не можеха да имат деца, а ние се нуждаехме от... – не довърши тя, а аз наистина започвах да се изнервям. – Както и да е, решихме да им помогнем, но и те трябваше да ни дадат нещо в замяна. Когато им се явих им обясних коя съм и какви са възможностите ми. Те поискаха да узнаят дали ще могат да имат дете. Предложих им сделка – те ще имат детето си, но то няма да е нормално. Ще е по-здраво от другите, няма да се наранява... Най-общо казано им казах, че ще си специална. – оу, значи бях специална! Сякаш не знаех това.
- А ти какво им поиска в замяна? – попита Сам. Странно, той се беше сетил за главния въпрос, докато аз мислех пълни глупости.
- Живота им – каза просто Емилия. – Те щяха да имат детето, но след точно 5 години, щяха да умрат.
- Те са знаели? – прошепнах аз. – В деня на катастрофата са знаели, че ще умрат? – Емилия кимна.
- Да, знаеха. Но ще те успокоя – те са в Рая. Бяха добри хора – отстъпиха детето си и Бог реши да ги дари с вечно спокойствие – замълча след това. Кой знае защо, но думите й не донесоха никакво спокойствие на мен. – Знам, че ти дойде прекалено много, но трябва да узнаеш още някои неща. Добре ли си? – попита, а аз само кимнах. Имах чувството, че вече не мога да говоря. – Знам, че вече знаеш за демонската кръв? – изрече го като въпрос затова кимнах отново. – Добре, не знам как ще ти се отрази това, но... Аз я влях във вените ти.
Чух рязко вдишване на въздух, но едва след това осъзнах, че е от мен. Погледнах към Филип, който беше не по-малко изненадан от мен. О, Боже, трябваше да запазя самообладание!
- Обясни, моля – изрекох тихо.
- Дойдох в болницата веднага след раждането ти. Тъй като не можем да те превърнем в ангел, решихме че трябва да е нещо почти толкова мощно. Затова вляхме демонска и... Ангелска кръв във вените ти. Не бяхме сигурни дали ще се получи, но трябваше да опитаме. Нуждаехме се от боец, а ти беше най-доброто, което имахме в момента – започна да изрежда, сякаш извинявайки се. Погледнах я остър поглед, който я накара да млъкне рязко.
- Значи сте ме превърнали в един вид, играчка? – попитах, на ръба на силите си. – Превърнали сте ме в някакъв нов вид изрод, и очаквате, че ще го приема просто ей-така? – исках да продължа да се заяждам, но нещо ве възпря. Какво, да не би да ги беше страх от мен?
- Не то правим ние, Анджелина – каза притеснено Кастиел. Не ме лъжеше, заех го.
Изведнъж такава остра болка проряза главата ми, че за миг си помислих, че ще ме убие. Започнах да се боря с нея, опитвайки се някак да я изтласкам от себе си.
- Анджелина... – чух ужасяващ глас в главата си. - Защо се бориш? Защо не се присъединиш към нас? Виж какво са ти причинили те! Виж в какво те превърнаха! Ела с нас! Ще имаш всичко, което някога пожелаеш – започна да говори, все така зловещо. Не знаех кой е, но знаех, че със сигурност е демон. Опитваше се да ме привлече към тях.
- Нима? Ето нещо, което май не знаеш за мен, задник – аз вече имам всичко! – затворих очите си, борейки се още по-ожесточено. Усетих, че земята се разтресе, но не спрях с борбата. Изведнъж болката изчезна, оставяйки някаква празнота в мен. На мига спрях битката, коята водех вътрешно, отваряйки очите си. Това кояте видях, ме изненада доста. Подът, в радиус един метър около мен беше потрошен. Останалите ме гледаха, като ненормална.
- Анджелина, знаеш ли какво направи току що? – попита ме Кастиел, напълно изненадан.
- Ами... Не точно – признах си.
- Ти извърши екзорсизъм!

[Renny717]

Четиринадесета глава

Анджелина

Стоях и го гледах неразбираща.
- Какво е екзорсизъм? – попитах, надявайки се никой да не ми се присмее. Естествено, Дийн се подсмихна леко, но не посмя да каже нещо.
- Екзорсизъм е прогонване на демона обратно в Ада – поясни ми тихо Сам. - Използваме го, за да опитаме да спасим хората които са обладали. Обикновено използваме заклинание на латински – завърши обяснението си.
- Но аз не знам дори една дума на латински! – възкликнах, уморена. Знам, че исках да науча истината за произхода си, но просто днес ми дойде малко повече. Главата ми щеше да гръмне.
- Чакайте... – обади се Боби. Не му бях чувала гласа откакто Кастиел и Емилия пристигнаха. – Казахте, че в кръвта й има и ангелска, и демонска, нали? – Емилия кимна. – Може би е от това.
- Как така? – обади се Дийн.
- Ами тя е избрала да е добра, и сигурно затова прави екзорсизъм, без да знае заклинанието. Бори се срещу злото.
- Ами ако бях избрала да съм зла? – попитах тихо, поглеждайки към ангелите. – Тогава вас ли щях да избивам? – Кастиел кимна. - Значи можеше и да съм някакъв изрод, който избива хората просто ей така! – Изкрещях истерично.
- Хей, хей, Анджи, успокой се! – каза Филип, прегръщайки ме.
- Как искаш да е успокоя, Филип?! Току що разбрах истината за себе си, а тя въобще не ми харесва!
- Знам, знам, но трябва да се успокоиш! Моля те! – прошепна той. Вгледах се в очите му и това някак ме успокои. Той беше до мен от самото начало, и още не се беше предал. Усмихнах му се през сълзи, но изведнъж ми причерня и залитнах. – Уоу, държа те! – каза бързо Филип. – Хей, Боби, може ли да останем тук? Не ми се иска да спим в колата.
- Да, но... В гостната има само едно легло – завърши неуверено. Хах, това щеше да бъде интересно!
- Ще се оправим... Някак. Хайде, Анджи – хвана ме през кръста и ме повлече към стълбите.

Бях на някакво поле. Всичко около мен беше някак тихо, пусто. Нямаше жива душа накъдето и да се обърнех.
- Ехо? – подвикнах, надявайки се някой да ми отвърне. – Филип? ФИЛИП! – извиках.
- Той няма да дойде, Анджелина – каза познат глас, но лицето на мъжа ми беше непознато. – Май не ме познаваш, а?
О, Господи! Това беше гласът от главата ми!
- Ти… Но, аз те изпратих в Ада! Не може да си тук.
- Анджелина, това е просто сън! Няма значение дали съм в Ада, или в Рая – каза го присмехулно.
- Какво искаш, задник? – отвърнах, започвайки да се нервирам.
- О, държиш се много грубо, скъпа! – хвана се за сърцето той.
- Престани да се правиш на идиот. Знам, че не си глупав, затова просто ми кажи какво искаш! – троснах се.
- Това, което искам да ти кажа, или по-точно покажа, е какво ще се случи ако започнете война с нас.
Огледах се наоколо, отново вглеждайки се в мъртвата земя. Това ли щеше да се случи, ако демоните спечелят? Земята ще остане без живот, без хора?
- Виждаш ли? Ето това ще се случи.
- Ако спечелите, нещастник! – казах, опитвайки се да прокрадна поне малко надежда в душата си.
- Наистина ли мислиш, че вие ще победите? Ти, четиримата ловци и двата ангела? О, хайде, Анджелина – ние сме много повече. Просто не можете да ни победите.
За това беше прав. Знаех, че Кастиел и Емилия ще доведат още ангели, но дали щяха да бъдат достатъчни?!
- И какво – ще победите и ще избиете всичко живо на света?
- Не ние, скъпа. Хората сами ще се избият! – погледнах го глупаво.
- Какво искаш да кажеш?
- Ще ти покажа – каза, и щракна с пръсти. Озовахме се на някаква празна улица.
- Какво правим тук? – попитах, вече напълно объркана.
- Ще видиш точно… Сега – каза и кимна към края на улицата. Там видях няколко човека да се бият. Не, направо се убиваха от бой. Един мъж удряше една жена с такава сила, че накрая главата й се отпусна върху земята, без да се вдигне повече.
- Но това е отвратително! – възкликнах.
- Това е светът, Анджелина. – каза спокойно и щракна отново с пръсти. Озовахме са на полето, което бяхме отначало, но то сега не беше празно. Имаше много хора. Разпознах някои от тях и разбрах къде сме.
- Това е мястото, където ще се бием, нали? – попитах тихо, не искайки да гледам.
- Браво, позна от първия път! – възкликна с весел глас той. – О, хайде, изпускаш веселбата! Погледни – каза, но аз отказах да го направя. – Казах да погледнеш – повтори нервно той и главата ми се обърна сама към битката. Опитах се да я помръдна, но не успях. Това, което очите ми виждаха, беше ужасно. Ние губехме. Наистина губехме. Имаше много мъртви демони, но броят на падналите ангели беше двоен. Освен това различих тялото на Боби да лежи бездиханно на земята. Сълзите запариха в очите ми, но не им позволих да прелеят. Видях Дийн да се бори с един демон и побеждаваше, но не видя, че друг идва зад него и го намушка с нож в гръбнака. Той изкрещя толкова силно, че чак настръхнах. Сам щом чу брат си, тръгна веднага към него, но демонът го повали.
- Неееее! – извика женски глас. Секунди след това осъзнах, че вика е дошъл от другата мен. Филип, явно и той беше чул вика ми, тръгна към мен бързо, но не стигна на време. Стоях и наблюдавах как живота си отива от тялото ми, неспособна да направя нещо.
- АНДЖЕЛИНА! – изкрещя Филип, тичайки още към тялото ми. – Не, не… Хайде, Анджи, събуди се! Хайде, мила! Събуди се! СЪБУДИ СЕ! – изрева той, въпреки, че нямаше никакъв смисъл. Прегърнал тялото ми той го залюля за няколко секунди, а след това се изправи бавно, стиснах пистолет в дясната си ръка. – Няма да живея без теб, Анджи. Няма да мога – каза и насочи пистолета към слепоочието си.
- НЕ! – Изпищях затваряйки очите си, но чух изстрела. – Филип – извиках, отваряйки очите си. Не бях на полето, а в гостната на Боби.
- Спокойно, Анджи, успокой се. Тук съм. Няма страшно! Било е кошмар – чух гласа му. Сълзите закапаха по бузите ми.
- Но беше толкова реален! – прошепнах, не вярвайки, че всичко е било само сън.
- Знам, знам – заповтаря успокоително той. – Искаш ли да ми кажеш за какво беше? Ще ти олекне.
Вгледах се в очите му, сякаш го виждах за пръв път.
- Сънувах битката. И ние губехме. Бяха прекалено много, Филип. Видях смъртта на Дийн, след това на Сам, а после и… - преглътнах шумно. – А след това и моята.
- Не, Анджи, ти няма да умреш! Аз няма да го позволя! – каза убедително той. – Ако някой само те докосне, се кълна, че ще откъсна ръката му. Никой кучи син няма дори да откъсне и косъм от главата ти. Няма да го позволя – завърши задъхано и се нахвърли върху устните ми. Не го спрях просто защото не исках да спира. Знаех, че имаме още малко време и исках да го прекарам само с него.
Зацелувах го жадно, страхувайки се да откъсна устните си от неговите. Беше ми толкова хубаво, че не исках никога да свършва. Ръцете ми сами се озоваха върху ризата му, разкъсвайки я.
- Уоу, успокой се, мила! Не бързаме за никъде! – каза в усмихнато блаженство Филип. Целунах го бързо, усмихната.
- Знам, но не мога повече да чакам. Просто не мога – прошепнах и съблякох блузата си.

Лежахме прегърнати и изморени. Замислих се върху това, което се беше случило току що. Аз бях преспала с човека, който до преди две седмици искаше да ме убие. Подсмихнах се.
- Какво е толкова смешно? – попита нежно той.
- Ситуацията. Ако не бях това, което съм и ако ти не беше ловец, може би никога нямаше да се срещнем.
- Мда… Поне нещо полезно излезе от това. – каза усмихнат и ме целуна. – Може би ще съжалявам за това, но не ми пука. – хвана ме за брадичката, приближи лицето си до моето, и прошепна двете думи, за които копнеех откакто се помнех. – Обичам те!

[Renny717]

Петнадесета глава

Анджелина

Събудих се, заслепена от светлината. Погледнах към другата половина на леглото, но Филип не беше там. "Явно е слязъл долу" - помислих и се усмихнах, щом си спомних предишната вечер. Знаех, че винаги ще я помня. Беше немислимо да я забравя. Усмихнах се отново. Станах от леглото и се облякох.
Запътих се надолу. Имах нужда от закуска. Всички ловци заедно с двата ангела стояха в дневната и обсъждаха нещо. Погледът ми се прикова към Филип, който също ме погледна усмихнат. Дойде при мен усмихнат и ме целуна.
- Добро утро - прошепна сладко.
- Знаеш, че е добро, въпреки обстоятелствата - отвърнах и го прегърнах. Дийн се захили.
- Май е имало екшън снощи, а? - попита глупаво ухилен, а аз го изгледах ядосано. Само ми разваляше момента. - Добре ли спа, Анджи? - зададе въпроса си с невинно изражение.
- О, да, Дийн. Беше ми много удобно в голямото легло - проточих бавно. - Ами ти? Как беше в колата? Нали не те боли гърбът? - попитах, уж загрижена, но вътрешно се пръсках от смях. Усмивката му угасна и ме погледна раздразнено.
- Трябва да ти кажа, че в колата е много удобно - каза тихо и се обърна към другите. - Да се залавяме за работа.
- Щяхме, ако знаехме какво точно ни очаква - обади се и Сам.
- Война - казах и всички ме изгледаха като ударени.
- Война? - повтори Боби. - Дотам ли ще се стигне?
- Да, но... - "Но няма, ако им се предам" довърших мрачно наум. Усещах погледа на Кастиел върху себе си, но се опитах да го игнорирам. Да, може би ако им се предам нямаше да се стигне до война. Може дори да ги оставеха живи.
- Не е вярно, Анджелина - каза Кастиел тихо. Обърнах се към него.
- Откъде знаеш? Може и да се получи.
- Не, няма. Ако се предадеш...
- Тя няма да се предаде - каза бавно Филип, наблягайки на всяка дума.
- Да, Филип. Няма да го допуснем - каза Кас. - Ако им се предадеш те ще убият, защото си много по-силна от тях и си пречка. Убият ли те, веднага ще започнат да бродят по Земята.
Щом го каза си припомних образите от съня. По дяволите, мислех че съм го забравила!
- Какво е това, Анджелина? - попита тихо Кастиел.
- Това е ... - казах със затруднение, защото остра болка проряза главата ми. Затворих очи. - Това е сънят ми от снощи - казах, а болката се усили двойно. Свих се на две и хванах главата си с ръце.
- Анджи? - повика ме тревожно Филип. - Анджи, какво става?
- Не знам - казах, а усилието да изрека нещо усили още повече болката ми.
- Демон ли се свързва с нея? - попита Боби. Гласът му прозвуча прекалено високо, сякаш крещеше.
- Не - обади се Кастиел. - Не е демон.
- А какво е? И защо я боли толкова много? - Обади се и Дийн, крещейки. Защо викаха, за Бога!
Вече не издържах, опитах се да се концентрирам, както направих предния ден. Не беше демон, но каквото и да беше, щях да го изкарам от главата си! Напрегнах всичките си сили - Трябваше да успея! Усетих как болката заотстъпва малко по малко, оставяйки някаква странна безчувственост.
"Не, няма да ме изгониш толкова лесно." чух непознат женски глас. Стиснах още по силно очи, подготвяйки се за края. Щях да я прогоня, знаех го. Болката изчезваше все по-бързо и по-бързо. Накрая се изпари, отстъпвайки мястото на мрака. Не виждах нищо, но поне вече я нямаше мъчителната болка. Хмм, защо пък да не остана тук? В мрака. Поне няма да усещам нищо. Няма да усещам нищо...

*****

Филип!
Това беше първото нещо, което си помислих. Опитах се да произнеса името му, но не успях. Сякаш нямах достатъчно сили дори да дишам. Какво ставаше? Къде бях? Опитах да помръдна, но отново не успях. Започвах да се плаша. Нямаше ли някой до мен? Филип? Боби? Кастиел? Той трябваше да е тук, трябваше да чува мислите ми. Но защо не говореше?
- Филип? - промърморих на края, толкова тихо, че едва чух гласа си.
- Аз съм - чух гласа на Сам.
- Къде е Филип? - страхът ме обля бързо, не искащ да изчезне. - Какво стана?
- Ами... не знаем точно. - каза най-накрая.
- Къде са останалите? Нали нищо не им се е случило?
- Аз съм тук - чух гласа на Дийн от другия край на стаята. - Филип и Боби търсят Емилия и Кастиел.
- Търсят? Къде са отишли? - попитах вече наистина объркана. Чувствителността в крайниците ми се възвръщаше, носейки ми една тъпа постоянна болка. Изохках.
- Добре ли си? - попита разтревожено Сам.
- Да. - отвърнах твърдо. - Как така ги търсят? - зададох въпроса си отново и отворих очи. Светлината в стаята беше приглушена, но на мен ми се стори ослепителна. Не затворих очите си, надявайки се да свикна с нея.
- Ами когато се хвана за главата си помислихме, че някой демон се опитва да влезе в мозъка ти. Но предишния път ти не изпитваше такава болка, затова решихме че е нещо друго.
Друго? Та какво друго можеше да се свърже с мен? И тогава ми просветна.
- Ангел? - прошепнах. Дийн кимна. - Прогонила съм Емилия и Кастиел? Но как?
- Точно това се чудихме. Боби реши, че след като ти е причинявал болка ти автоматично си решила да го прогониш. Но силата ти е толкова голяма, че прогони и ангелите, които бяха при нас.
Сълзите се стекоха от очите ми. Не издържах.
- Защо аз? - изкрещях, стряскайки двамата ловци в стаята. Бях подивяла. Беше ми черно пред очите. Започнах да се мятам насам натам. - Защо? Защо точно аз? Какво съм ви направила? - дерях гърлото си, сълзите се стичаха а студена пот ме беше обляла. - Убий ме! - извиках на Сам. - Убий ме, Сам! Няма да живея! Няма да участвам в тъпата война! Няма да правя това!
Сам се спусна към мен, принуждавайки ме да легна на леглото.
- Успокой се, Анджелина! Успокой се! - изкрещя, но крясъкът му беше заглушен от рева ми.
- Убийте ме! Не издържам, убийте ме! Убийте ме! УБИЙТЕ МЕ! - усетих и ръцете на Дийн да се опитват да ме спрат. Продължавах да се мятам, но накрая усетих как силите ми ме напуснаха отново, оставяйки ме във вече така познатия мрак.

[Renny717]

Шестнадесета глава

Филип

- Добре, че се върнахте - посрещна ни Дийн. Изглеждаше доста зле. - Намерихте ли ги? - попита с надежда той.
- Не - отвърна глухо Боби. - Не можахме да ги открием в радиус от 100 км.
- Как е тя? - прекъснах ги рязко. Дийн въздъхна.
- По-добре да видиш сам - каза и тръгна към къщата. Застанах нащрек.
- Къде е Сам? - попитах, въпреки че в момента не ме интересуваше много.
- При нея е. Кърпи раните си.
- Какво... - не успях да завърша въпроса си. Дийн тръгна по някакви стълби под земята. - Къде сте я завели? - гневът ми растеше главоломно и бях на границата да изригна.
- Трябваше да го направим. За нейно, а и наше добро - спря пред желязната врата на скривалището на Боби. Кръвта ми буквално се смрази.
По средата на стаята беше поставено огромно легло, а жената, за която бих дал живота си беше завързана здраво за него. Устремих се към нея.
- Не! - прошепна остро Сам. - Тъкмо се успокои.
- Какво е станало с теб? - прошепна объркано Боби. Не разбрах същността на въпроса му, докато не огледах Сам. Косата му стърчеше в различни посоки, ризата му беше разпокъсана, а в лявата част на корема му имаше прясно зашита рана.
- Диий, ти остани тук, а аз ще им обясня навън.
Дийн кимна, а ние последвахме Сам към къщата.

- Какво се е случило Сам? - попитах веднага щом влязохме. - Защо е завързана като някой...
- Демон? - довърши Сам. Погледнах го гневно, но кимнах. - Ами, след като вие тръгнахте, тя остана още около час в безсъзнание. Аз и Дийн чакахме да се събуди. Започнахме да се плашим, че няма да се събуди, но тогава тя проговори. - Сам прокара ръка през косата си, въздъхвайки. - Знаеш ли, първото нещо което каза когато дойде в съзнание, беше твоето име. - подсмихна се. - Тя много те обича.
- Знам - казах тихо, но ясно. - Аз също я обичам.
- Знаем. Както и да е, да продължа с разказа. Беше много объркана, мисля че отначало дори не знаеше къде се намира. Помоли да й припомним какво се беше случило. Преразказахме й на кратко ситуацията. През цялото време беше спокойна, но накрая направо избухна. Започна да крещи, да се мята на леглото... Беше като полудяла. - замълча за миг, поглеждайки надолу, но почти веднага върна погледа си върху мен. - Накрая дори започна да ме моли да я убия. Но веднага след това припадна отново. С Дийн решихме да я оставим за малко сама, а и трябваше да хапнем нещо. Бяхме в кухнята около 20 минути, след това се качихме да видим как е. Но когато влязохме в гостната, нея я нямаше там.
- Къде беше? - попита уплашено Боби. На мен думите нещо ми се губеха. Бях изпаднал в паника.
- Беше на пода в банята... Опитала се да си прережи вените.
- Какво?! - попитах невярващо.
- Успокой се, не е успяла. Беше на пода с бръснача в ръка, но мисля, че усилието да се изправи и да отиде до банята е отнело силите й. Опитахме се да я вдигнем, но в мига в който я докоснахме, тя се изправи рязко и ме разряза с бръснача.
- Господи! - прошепнах.
- Всичко е наред. Раната не е дълбока.
- Но защо те е прерязала? - попита упорито Боби.
- Не мисля, че ме разпозна - отвърна просто Сам. - Слава Богу, че досега не е наранявала никого. Ако беше малко по-опитна, и щях да съм вече пепел. - подсмихна се някак странно. - Ето затова я завързахме долу. Не се е събуждала оттогава, а ние не знаехме какво ще стане, ако се събуди. - погледна ме виновно. - Съжалявам...
Погледнах го в очите. Виждах, че съжалява.
- Няма нищо - казах спокойно, въпреки, че бях ужасно нервен. - Но искам сега да съм с нея.
Той кимна с разбиране и се запътихме надолу.

Седях на стола до леглото и се взирах в нея. Знаех си, че не трябва да тръгвам с Боби, но се чувствах длъжен. Емилия ми беше помагала през почти целия ми живот. Ако я бях изоставил, щеше да бъде направо долно.
Но пък ако не бях тръгнал, Анджелина може би нямаше да бъде в това положение. "Първото нещо което каза когато дойде в съзнание, беше твоето име. Тя много те обича." Думите на Сам изникнаха в главата ми, измествайки всичко друго. Тя ме обичаше. От много отдавна никой не беше изпитвал нещо такова към мен. Мислех си, че дори аз самият бях забравил какво е чувството да искаш да опазиш някого толкова силно, че чак да те боли.
- Филип... - чух нежния й глас. Сълзи закапаха от очите ми.
- Анджи, Анджи, Анджи - започнах да повтарям, сякаш в транс. Не знаех дали нямаше да ме нарани, но не ми пукаше. Започнах да махам веригите, въжетата и всичко останало, което я придържаше към масата. Прегърнах я силно, не искайки да мисля за нищо друго.
- Филип - проплака тя. Обви ръцете си около кръста ми и се сгуши в мен. - Филип, мисля, че полудявам! - каза тя и заплака. - Аз... аз... Спомням си всичко! Почна, как Сам ми каза за ангелите. Помня, че го молих да ме убие. Помня и, че исках да се самоубия, но вместо това го наръгах. - каза, хълцайки на всеки две думи. - Той добре ли е? Кажи ми, че е добре!
- Шшшшт, спокойно! Той и Дийн са добре. - след като ме чу да го казвам, издиша дълбоко успокоено, но след това отново се притесни.
- Ами Кас и Емилия? Открихте ли ги? - не смеех да кажа нищо, затова само поклатих глава. Сълзите от очите й отново преляха, но аз ги поех с устни.
- Недей - прошепнах, целувайки я. - Те са добре. Сигурен съм. Може би просто им трябва малко време да се съвземат. - тя се усмихна през сълзи. - Всичко ще бъде наред.
- Ще бъде наред. - повтори тя тихо. И двамата звучахме убедително, но всъщност знаехме, че шансът да победим е нищожен.

[Sponsored content]