Стоях и гледах ключодържателят в ръцете си. Корабът на мечтите. Кой, по дяволите е решил да кръсти тая дупка по този начин? Иронията направо лъхаше от думите.
Оказа се, че хотелът отвътре е дори по-зле и от вън. Стаите бяха плашещо малки, с изпокъсани офехтели тапети, падаща мазилка и отвратителна миризма. Леглото бе толкова старо, че имах чувството, че ще се срути ако легна върху него. Прозорците скърцаха зловещо, откривайки гледка към по-добрата част на града. И като казвам това, имам предвид къщите на богаташчетата.
Извадих и последните дрехи от чантата си и ги сложих върху останалине в гардероба, който дори нямаше врати. Взех тоалетните принадлежности и се спрях пред вратата на банята. Беше ме страх да вляза вътре. За моя изненада, банята изглеждаше що годе прилично. Определено бе по-чисто от другата стая, а и си личеше, че скоро е била ремонтирана. Подредих набързо нещата си и излязох от там.
Сега, след огледах отново стаята, въздъхнах с примирение. Може и да изглеждаше като от филм на ужасите, но поне беше по-добре от спането в колата. Взех една горница от гардероба и я наметнах върху гърба си. Запътих се към вратата и тя издайнически изскърца. Затворих я по възможно най-бързия начин и излязох от хотела.
Огледах набързо улицата и видях табела, указваща как да стигна до централния парк. "Е, май ще трябва да потичам..." казах си и се запътих към по-хубавата част на града.

Телефонът ми иззвъня продължително, като настояваше да отговоря. Аз само изпухтях и се обърнах в леглото. Точно както исках, тичането ме бе изтощило достатъчно, че да успея да заспя веднага след душа. След секунда досадния звън спря, само за да започне след още 20. Изръмжах и опипвайки намерих телефона.
- Моля? – попитах грубо в слушалката. Бе един през нощта, за бога!
- Слънце, разбрах, че си в града! – беше Марк. Той беше единствения ми приятел. – Защо не ми звънна? – направи се на обиден той.
- Защото забравих, че сега живееш тук – строснах му се аз. – Какво искаш, Марк? Нима не знаеш колко е часът?
- Естествено, че знам – изхили се той. – Очаквам до десет минути да си бар „Спасение”. Ще се видим – каза и затвори.
Изпухтях отново и станах за да се преоблека. Мислех да му се скарам доста жестоко, за това, че си позволяваше да ми заповядва.

Марк

Гледах тази дупка, която се наричаше хотел и изтръпвах. Как можеше Сам да живее тук, при положение, че стените едва се крепяха? Кой знае каква мизерия беше стаята й!
- Защо не се обади, Сам? - зададох й същия въпрос по-рано, но вече бяхме сами и щеше да е искрена.
- Защото не знаех, че ще идвам - въздъхна тя. Казваше истината - знаех го и без да правя нещо на ума й. - Това, което казах в бара, бе истината. Когато минах край отклонението за града, нещо просто ме придърпа насам. Все едно тук има нещо, свързано със самата мен. И не говоря за теб, Марк - добави последното с усмивка. Отвърнах на усмивката й.
- Наистина ли смяташ да излезеш с Тереза? Не те ли е страх, че може да те нарани? – попитах с тревога. Обичах Сам, беше ми като по-малка досадна сестричка.
- Явно си забравил, че трудно ме раняват – добави все усмихната. – Не се притеснявам от срещата с Тереза, а от тази с Бен.
- Бен ли? Но защо?
- Когато ме докосна, почувствах нещо… Не е като когато ме докосне вампир, или човек… Тогава усетих нещо много по-различно. Така беше, както когато ме докасваха нашите…
- Все още ли не си говорите? – попитах тихо. Знаех цялата й история и ми беше трудно да я виждам такава.
- Да, а и не знам дали някога отново ще си проговорим – заяви твърдо тя. Погледна към хотела и се усмихна. – Мисля вече да се качвам. Ако си забравил ме събуди от така необходимият ми сън – ядоса ужким тя, но ме прегърна. – Лека нощ, Марк.
- Лека, Сам. И обмисли това, което ти казах за моята къща. Бях напълно сериозен - тя само ми смигна и се запъти към хотела. Изчаках, докато видях в някоя от стоите да светва крушка и тръгнах към дома си.

На другия ден станах рано. Вечерта успях набързо да прегледам папката и въпреки че имената не бяха много, това е доста странно за малкото градче. Най-отгоре, дори не в джоб или напечатано, с разкривения подчерг на Марк пишеше. "Разбрах, че една моя приятелка е дошла в града. Мисля че трябва да отидеш при нея, тя ще може да ти помогне.. ако пожелае" - това определено беше странно, дори и за Марк, отдолу не пишеше къде живее, но въпреки това любопитството ми не ме остави на мира и още рано сутринта му звъннах:
-Къде живее това момиче и защо не си ми дал името и? - нямаше "ало", нямаше "здрасти" или "как си" и това малко го сепна. Явно му отне известно време за да разбере за какво всъщност говоря, но дори и след това той продължаваше да мълчи. Защо ли мислех, че се усмихва...
-Живее в "Кораба на мечтите", стая 25.. и внимавай Бен - с тези думи той затвори.. какво искаше да каже? Не му мислих дълго, трябваше да разбера и то скоро. Думите на Марк ме караха да си мисля какви ли не неща: че има надежда, че може би тя живее на това място... И то какво беше мястото. Никога не бях ходил там, макар да знаех къде се намира.. Но честно ли? Беше си истинска дупка. Сякаш сградата преди е била болница след това затвор или някакво сиропиталище, а духовете на мъртвите още обитаваха стаите. Стените бяха пропукани, пожълтели и миришеше странно. Малко насила влязох там. Нямаше точно рецепция, по скоро в ъгъла на помощението което се появява след като отвориш вратата имаше бюро. А зад това бюро някаква жена. Отегчена и изморена от скучната си работа.
-Добър ден - усмихнах се - Стая 25? - тя само посочи ленено с ръка към стълбите
-На втория етаж - кимнах в отговор и тръгнах натам. Коридора беше тъмен и също така мизерен.. крушките светеха едва доловимо и това не беше на добре. Най-сетне се спрях пред посочената врата и затаих дъх. Какво ли можеше да има зад нея. Станах толкова рано и дойдох от страх собственичката да не е на работа, но сега стоейки там се чувствах като пълен глупак.. кой човек който се е нанесал преди по-малко от 24 часа би бил на работа в 9 сутринта? Почуках леко и изчаках. Минута, две.. нищо не се случи. Почуках пак, но по силно, не исках да съм нахален, но трябваше да знам. След третото почукване се чу движение, а когато за четвърти път протегнах ръка, вратата се отвори.. и аз .. замръзнах на място.

Саманта

Някой чукаше на вратата. Беше девет часа, а някой като че ли се оптиваше да вдигне целия хотел на крака! Опитах се да игнорирам шума, но той се повтори, този път по-силно. На третия вече станах светкавично от леглото си, навлякох бясно халата си и отворих врата със замах. Очаквах всеки друг, но не и...
- Бен... - прошепнах. Той явно бе дори и по-изненадан от мен. Но какво правеше тук? Знаех, че искаше да се видим, но не предполагах, че ще дойде още на другата сутрин. - Влез - казах му тихо и се отдръпнах от вратата. Той стоя и ме гледа още около минута, преди да се осъзнае и да влезе в стаята. Когато мина покрай мен, ме докосна без да искам и отново усетих същото чувство. Поех си рязко, но тихо дъх и се отдръпнах от него. Бен стоеше и продължаваше да ме гледа странно. - Как откри къде съм отседнала? - попитах объркана, н той като че ли не възприемаше. Какво, цял ден ли щеше да стои така? Започваше да ме дразни. - Виж какво, или казвай за какво си дошъл, или просто излез, става ли?

Не знам защо напоследък ми бяха толкова бавни реакциите и се стъписвах за всяко нещо.. Просто стоях там, гледах я и не можех да повярвам че наистина съществува. Колкото и странно да звучи.. но тя самата беше странна, не тя беше различна и толкова много приличаше на мен..
-Дойдох.. аз .. Марк ми даде информация за теб - лицето и моментално помръкна и щеше да изрече нещо, когато я прекъснах - Не, не прозвуча както трябва.. аз извинявай. Опитвам се да намеря информация за родителите си и той ми помага. Казва ми адреса на всички новодошли и аз един вид ги проверявам.. дали не знаят нещо различно
-Хм - сви тя устни - На всички ли..
-Не - леко сведох глава засрамен - само на по-специалните.. - погледнах я - Още в бара разбрах че ти си нещо различно.. какво същество си? Не си вампир, не си човек .. моля те, довери ми се, знам че и ти го усети, трябва да ми помогнеш да разбера кой съм аз.

Саманта

Значи идиотът Марк му е казал къде живея... О, щях да го убия това копеле! За какъв се мислеше? Хубаво щях да го подредя, само да го срещнех някъде...
Но в момента имах друг проблем. Бен ме питаше каква съм, а аз не знаех дали да го излъжа, или да му кажа истината? Знаеше за вампирите и разбираше, че не съм от тях. Но разбираше и че не съм просто човек, заради странното чувство, коет изпитвахме при допир. Добре, щях да му кажа истината. Дано само ме разбереше.
- Както сам си узнал, аз не съм просто човек. Но не съм и вампир, както Марк...
- Или Крис и Тереза - добави той, а аз кимнах уживлено.
- Точно така. Не съм и вампир - повторих бавно. Имах чувството, че той всеки момент щеше да избухне - изглеждаше толкова напрегнат. Поех си дълбоко въдух и казах уверено: - Аз съм вещица...

Напрегнах се. Зяпнах. Потресох се. Мислите в главата ми се лееха на вълни, удърите на сърцето ми сякаш искаха да го изтръгнат от гърдите ми.. Отново неусетно отворих уста. Вампир - странно, но не невъзможно, хора.. и всякакви, но никога, никога през живота си не бях срещала вещица. Тя беше като мен, а може и да не беше, какво ли знаеше за магията и за уменията, как ли беше живяла .. въпроси и въпроси. Изглежда реакцията ми не само че не я смути, но я и ядоса
-Не ми ли вярваш!?
-Не не - отрекох веднага и си тръснах леко главата - Вярвам ти, но съм объркан аз.. не съм виждала никога някой друг като теб или някой друг като мен.. всъщност не ти казах истината. Да, дойдох тук, в този град за да намеря нещо за истинските си родители, но и да разбера кой съм всъщност, защото не знам нищо за вида си.. и аз съм вещер .. - промълвих и се опитах да разуча лицето и

Саманта

Знаех си... Още от както го погледанх, разбрах, че е като мен... Не точно като мен, де. Имаше друга дарба, усещах го.
- Това е... - започнах, но не знаех как да завърша изречението. - Ти... - втори опит, но пак не се получи. Погледнах го объркано. - Изчакай само минута. Искам да си подредя мислите - той кимна с разбиране и аз му се усмихнах.
Значи попаднах в град, в който по настоящем живеят три вампира (доколкота бях запозната) и два вещера. Супер.
- Значи за пръв път срещаш някой от твоя вид, така ли? - попитах подозрително и той само кимна. - Значи си открил силата си наскоро - казах по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос. - Това те определя као нещо като начинаещ - промърморих си оново. - И каква и силата ти?
- Аз... Едва започнах да изучавам магията... - призна плахо и с това потвърди тероията ми. - Но мога да лекувам хората. Много съм добър в това - добави с искрена усмивка. - А ти имаш ли специална сила? - попита любопитно.
Аз само му се усмихнах и вдигнах ръка. Щракнах с пръсти и те веднага пламнаха. Не, че не можех да го направя и без щракането, но така ми беше по-забавно. Той занемя, а аз се ухилих.

Няколко секунди по-късно и двамата стояхве на леглото и и разговаряхме. Признавам, че стаята не беше толкова мизерна колкото коридора, но все пак нещо в този хотел не ми харесваше
-Винаги съм си мислел, че ако някога ще имам сила. Естествено всяко малко момченце мечтае за това - подсмихнах се лекичко - Винаги съм си мислел, че ще правя огън или вода, ще си играя с въздуха или със земята.. но никога тази дарба.. И все пак не се оплаквам, макар да има и няколко недостатъка.. - тя ме погледна неразбиращо - просто когато лекувам дадена рана и аз получавам моя собствена но по-лека.. а когато наранявам някого, психиката ми започва да се руши. - тя гледаше замислено
-Това е страхотна дарба, буквално в ръцете ти е хвърлено средство с което да помагаш на хората.. а аз използвам огъня само за защита - тя погледна земята
-Мисля, че това е страхотно - казах въудошевено - Моля те, покажи ми пак - и само с един замах тя го направи. Не знам дали беше от пламъците, но очите ми грееха - Ти си страхотна - казах и без да се притеснявам, че може да си помисли нещо
-А ти.. можеш ли да правиш някакви магии, знаеш ли някакви заклинания?

Саманта

- Това е страхотна дарба - опитах се да го успокоя. - В ръцете ти буквално е захвърлено средство, с което можеш да помагаш на хората... А аз имам огъня, при това го изпалзвам само за защита - сведох погед. Сигурно му изглеждах глупаво.
- Мисля, че е страхотно - възпротиви ми се той въодушевено. - Моля те, покажи ми пак - подсмихнах се и само с едно движение накарах пламъците да се появат отново. Той изглеждаше очарован. - Ти си страхотна - не приех това като комплимент за външността ми. Той просто не бе виждал нещо подобно досега. - А ти... Можеш ли да правиш някакви магии? Знаеш ли някакви заклинания?
Отворих уста да му отгоовря, но в същия миг телефона ми звънна. Усмихнах му се извинително и отговорих.
- Ало?
- Хей, Сам - каза силно Марк. Бен се ухили. - Покажи се на прозореца - избърбори и затвори. Ъгх, мразех когато правеше така. Станах и отворих с едно рязко движение прозореца, а той изскърца жално. Чудно, как ли не се счупи?
- Здравей, красавице - провикна се Марк и излезе от патрулната кола. - Реши ли? - извика въпроса си, така че го чу половината квартал.
- Какво дали си решила? - попита ме тихо Бен. - Нали няма да си отиваш?
- Не - успокоих го с усмивка. - Марк ми предложи да отида да живея в неговата къща и сега чака отговорът ми.
- А, той... Кхъм, той гадже ли ти е?
- Не, той ми е много, много добър приятел - в мига, в който казах това се чу силен клаксон.
- Добре, ела! - изкрещях му от прозореца. Обърнах се към Бен - Ще се видим утре - казах му с усмивка.
- Защо утре? - попита объркано той.
- Днес, очевидно ще се местя, а и по-късно имам среща с Тереза.
- Аха... - каза тъжно той. - Е, имаш номера ми, ще чакам да се обадиш.
- Чао - усмихнах му се и заторих вратата след него, въпреки че след по-малко от минута, тя бе отворена от един нахален идиот, който по стечение на обстоятелствата, бе най-добрия ми приятел.

Не исках да се разделям толкова бързо със Сам, но явно се налагаше. Не харесвах Самнта като нещо повече от приятелка, но я чувствах като нещо много повече от такава. Чувствах я като част от себе си, от самата ми същност.
Тръгнах надолу по стълбите и се засякох с Марк:
-Страшно много ти благодаря - избързах да кажа - Знам, че тя ти е приятелка и може би един вид така предаваш и нея..
-Но и ти си ми приятел - каза той и ме потупа леко по рамото
-Наистина благодаря - усмихнах се и продължих надолу.