Hitskin.com
by Е, ами и аз реших да пусна нова история... Така и така съм в предпразнично настроение 
Идеята ми хрумна онзи ден, докато се прибирах и наистина се надявам да се хареса, тъй като не съм писала от доста време. Мислех си да има Пролог, но накрая го махнах и пускам направо Първата част 
1.) 365 Луни
Тя тичаше по пустата и тъмна уличка на малкото градче. Позволяваше си само от време на време да се извърне назад, но всеки път щом го направеше, хрътките бяха все така след нея. Нямаше измъкване от тях и тя го знаеше. Сви в някакъв ъгъл, без да вижда накъде тича. Увеличи скоростта си, напрягайки всички сили, въпреки че знаеше, че е обречена. И внезапно се спря. Улицата беше задънена – ами сега?
По лицето й се изписа отчаяние и безнадеждност. Обърна се, като дори не се налагаше да се напряга, за да чуе зловещото ръмжене на първата хрътка, която я достигна. Не се налагаше да чака много, за да види и останалите животни пред себе си, но секундите й се струваха като часове. Бяха цяла глутница – несъмнено щяха да я разкъсат. Само едно от тези животни беше достатъчно, за да я довърши, а сега наброяваха около дузина, всичките ръмжащи към нея. Тя затаи дъх. Сви се и прилепи гръб към стената, преграждаща уличката. Знаеше, че всеки момент щяха да я нападнат. Познаваше хрътките добре, макар че никога не беше и сънувала да ги види с очите си.
„Ето, това е краят ми.” – каза си тя и затвори силно очи, като се свлече надолу по стената, в която беше опряла гърба си.
Чуваше ръмженето им... Но какво? Струваше ли й се, или зверовете замлъкнаха постепенно с кратко скимтене?
Светла постепенно отвори очи, а гледката пред нея... Е, може да се каже, че меко казано, беше изненадана. Виждаше гърба на непознат, застанал пред хрътките. Личеше си, че току що беше пристъпил пред тях, но те на мига се поклониха. „Възможно ли е?!” – каза си зашеметена Светла.
-Спокойно – тя чу гласа на непознатия, който беше учудващо спокоен. Но на нея й беше ясно, че нямаше нужда той да им говори – те щяха да му се подчиняват, дори и само ако кимнеше. Глутницата отстъпи и непознатият заговори по-уверено
-Nice. Now easy and slow… - гласът му се понижи леко, като беше мек като кадифе. Изведнъж той каза уверено и силно
-А сега се пръждосвайте. – кучетата хукнаха и за секунди бяха изчезнали. Тогава Светла видя непознатият да се извръща към нея. Беше момче и това засили подозренията й. Той я изучаваше внимателно, като каза този път неуверено
-Хей, добре ли си?
Тя се изправи рязко и това, разбираемо, го изненада. В очите й се четеше твърдост, каквато той не очакваше да види. Но тя знаеше какво трябва да направи. Трябваше да се увери, да го тества. Такива бяха правилата.
Светла пристъпи към него, като с изненадваща – за него, разбира се – увереност, го попита твърдо
-Кой си ти? – той сложи ръка зад врата си, очевидно несъзнателно и започна недоумявайки
-Казвам се Крис и аз...
-Нямах това предвид. – прекъсна го, все така твърдо. С няколко бързи крачки се изправи и застана пред него. Извади от черната си коса, която почти винаги носеше вързана, две игли. Едната беше за него. Със светкавично движение замахна и на бузата му се появи драскотина.
-Хей! – запротестира той. По гласа му си личеше, че е възмутен, но тя го накара да замълчи само с жест. Знаеше добре какво върши. Гледаше го в очите, но той сякаш не трепваше. Беше вдигнал ръка към бузата си и сега под пръстите му си личеше малкото количество кръв, стичащо се от раната му. Тя махна ръката му от одрасканото и остави кръвта да се стича. Протегна длан, сякаш я събираше като капчици дъжд. В мига, в който кръвта му докосна ръката й, тя се вцепени. Главата й се вдигна към небето, сякаш в транс и остана така няколко мига. Момчето все повече недоумяваше, когато за секунда тя го погледна и той отвори уста, за да попита „Какво..”
Но в същия момент момичето се беше свлякло на земята в краката му, покланяйки се.
Идеята ми хрумна онзи ден, докато се прибирах и наистина се надявам да се хареса, тъй като не съм писала от доста време. Мислех си да има Пролог, но накрая го махнах и пускам направо Първата част 1.) 365 Луни
Тя тичаше по пустата и тъмна уличка на малкото градче. Позволяваше си само от време на време да се извърне назад, но всеки път щом го направеше, хрътките бяха все така след нея. Нямаше измъкване от тях и тя го знаеше. Сви в някакъв ъгъл, без да вижда накъде тича. Увеличи скоростта си, напрягайки всички сили, въпреки че знаеше, че е обречена. И внезапно се спря. Улицата беше задънена – ами сега?
По лицето й се изписа отчаяние и безнадеждност. Обърна се, като дори не се налагаше да се напряга, за да чуе зловещото ръмжене на първата хрътка, която я достигна. Не се налагаше да чака много, за да види и останалите животни пред себе си, но секундите й се струваха като часове. Бяха цяла глутница – несъмнено щяха да я разкъсат. Само едно от тези животни беше достатъчно, за да я довърши, а сега наброяваха около дузина, всичките ръмжащи към нея. Тя затаи дъх. Сви се и прилепи гръб към стената, преграждаща уличката. Знаеше, че всеки момент щяха да я нападнат. Познаваше хрътките добре, макар че никога не беше и сънувала да ги види с очите си.
„Ето, това е краят ми.” – каза си тя и затвори силно очи, като се свлече надолу по стената, в която беше опряла гърба си.
Чуваше ръмженето им... Но какво? Струваше ли й се, или зверовете замлъкнаха постепенно с кратко скимтене?
Светла постепенно отвори очи, а гледката пред нея... Е, може да се каже, че меко казано, беше изненадана. Виждаше гърба на непознат, застанал пред хрътките. Личеше си, че току що беше пристъпил пред тях, но те на мига се поклониха. „Възможно ли е?!” – каза си зашеметена Светла.
-Спокойно – тя чу гласа на непознатия, който беше учудващо спокоен. Но на нея й беше ясно, че нямаше нужда той да им говори – те щяха да му се подчиняват, дори и само ако кимнеше. Глутницата отстъпи и непознатият заговори по-уверено
-Nice. Now easy and slow… - гласът му се понижи леко, като беше мек като кадифе. Изведнъж той каза уверено и силно
-А сега се пръждосвайте. – кучетата хукнаха и за секунди бяха изчезнали. Тогава Светла видя непознатият да се извръща към нея. Беше момче и това засили подозренията й. Той я изучаваше внимателно, като каза този път неуверено
-Хей, добре ли си?
Тя се изправи рязко и това, разбираемо, го изненада. В очите й се четеше твърдост, каквато той не очакваше да види. Но тя знаеше какво трябва да направи. Трябваше да се увери, да го тества. Такива бяха правилата.
Светла пристъпи към него, като с изненадваща – за него, разбира се – увереност, го попита твърдо
-Кой си ти? – той сложи ръка зад врата си, очевидно несъзнателно и започна недоумявайки
-Казвам се Крис и аз...
-Нямах това предвид. – прекъсна го, все така твърдо. С няколко бързи крачки се изправи и застана пред него. Извади от черната си коса, която почти винаги носеше вързана, две игли. Едната беше за него. Със светкавично движение замахна и на бузата му се появи драскотина.
-Хей! – запротестира той. По гласа му си личеше, че е възмутен, но тя го накара да замълчи само с жест. Знаеше добре какво върши. Гледаше го в очите, но той сякаш не трепваше. Беше вдигнал ръка към бузата си и сега под пръстите му си личеше малкото количество кръв, стичащо се от раната му. Тя махна ръката му от одрасканото и остави кръвта да се стича. Протегна длан, сякаш я събираше като капчици дъжд. В мига, в който кръвта му докосна ръката й, тя се вцепени. Главата й се вдигна към небето, сякаш в транс и остана така няколко мига. Момчето все повече недоумяваше, когато за секунда тя го погледна и той отвори уста, за да попита „Какво..”
Но в същия момент момичето се беше свлякло на земята в краката му, покланяйки се.
: Това с мистериите и разнищването на истории ми харесва. 
) 
. Да не говоря, че се оплетох още повече. Казва се "Първородният и Първородната", пък тази Мария, която не се знае каква е, що е, казва, че едва ли не Светла не ставала за нищо. Много се дразня вече. Не обичам да съм в неведение. Хайде давай. Пускай още, още, още, ощееееее, че нямам търпение да ми се разясни.
» Игра На Думи
» Скрабъл
» Музикална игра
» Да броим до 0
» Намислете си съществително преди да влезете
» Асоциации
» Шерилин Кениън - Нощни Ловци
» Вицове