Конкурс за кратък разказ

[Вени]

Който желае да участва трябва да напише кратък разказ (не повече от 500 думи), в който по някакъв начин да стигне до заключение в живота. Но има уловка. Трябва да е свързано със снега, зимата, снежинките... да е в тон със сезона.

Ето го и моят текст:

Снежинките се сипеха от небето и бавно падаха върху лицето ми. Точно в този момент не желаех да се помръдна от мястото си. Капките по лицето ми от вече стопилите се бели балеринки ми дразнеха, но продължавах да стоях. Една мисъл ме изгаряше отвътре и не ми даваше да мръдна от мястото си. Навън съм, насред студа... вали сняг, усешам как топлината бавно изчезва от тялото ми. И въпреки това кръвта ми кипи и тази проклета мисъл не ми дава мира. За какво си мисля ли? Мисля си, че светът е едно тъпо, шибано място, което предлага само болка. Като черна дупка, която те поглъща. Влизаш жив в нея и излизаш мъртъв. Не искам да е така. Не желая да ме боли и да страдам. Искам да избягам от черната дупка, но не мога. За живите няма лъч светлина. Има само чакане. Чакане да дойде и "твоя момент".
Снежинките продължават да се сипят. Аз ги гледам и изведнъж казвам:
- Какво ли знаете вие? Просто идвате и си отивате. Живеете само няколко минути и въпреки това изглеждате щастливи. - и не мога да се запитам как така снежинките са щастливи? Нима това, че имаш само няколко минутки живот може да те направи щастлив? И защо изведнъж реших, че са щастливи? А нима могат да не бъдат? Нещо толкова чисто и красиво, толкова прелестно? Няма как да не са щастиви. Та те са дар. Красив дар, който се наслаждава на последните си секунди живот, танцувайки из въздуха.
И тогава ми просветва. Животът не е черна дупка. Той не е гаден, шибан и проклет. Животът е дар. Всеки един ден през който се будя е дар. Всеки ден през който съм около семейството, приятелите и дори враговете си е безценен. Не бива да се пропилява. Да, трудно е, но иначе няма да е интересно. Какво клише само... но е вярно. Истините за живота се крият в клишетата, в обикновените шеги. Уж нещо незначително, а всъщност синтезирало в себе си мъдрост.
А аз? Аз просто отминавам, правя пътека в натрупалия сняг. Чертая съдбата си. Определям това дали светът в който живея ще бъде тъпо, шибано място. Аз съм тази, която предопределя на къде ще ме отведе живота ми и как точно ще изживея дните си в тази черна дупка.
Животът е дар, красив е. Така както снежинките. Радвайте му се и танцувайте постоянно, защото не знаете кои секунди са ви последните.


П.п: Не знам до колко ще има хора, които да участват, но знам за поне 2 момичета, които ще напишат страхотни неща. Геца, надявам се и ти.
Срока за пускане на разказчетата е 05.02.2011г. Имате цял месец да мислите.
Чакам с голямо нетърпение.