National Treasure/Съкровището ~ Роу Плей

[Krisi]

Бен (Като малък):

Изкачих тесните стълби до затъмнения таван на дядовата къща. Трябваше да знам каква беше тази тайна... Вече хиляди пъти бях слушал тайно как дядо и татко обсъждат някакво минало. Гадаех за това откакто се помнех и беше време да разбера. Включих фенерчето, запромъквайки се тайно и тихо на тавана. Стараех се да пристъпвам възможно най-безшумно. Накрая стигнах в дъното на тъмното помещение и повдигнах малката стълба. Придърпах голямата книга, готвейки се да сляза, когато един глас ме стресна
-Какво правиш тук?
-Дядо! - възкликнах, внезапно обръщайки се.
-Не бива да си тук, Бен. - укори ме той с нотка на строгост в гласа.
-Но исках да знам. - заоправдавах се, като наблюдавах как се замисли и след минута мълчание кимна.
-Е, добре, предполагам вече си достатъчно голям. - каза ми. Усмихнах се широко, докато дядо заразказва:
-Преди много време, последният останал жив от доблестните мъже, подписали Декларацията за Независимост, Чарлс Каръл, събудил посред нощ коняра си и му казал спешно да го откара до Белия дом. Каръл знаел, че умира и трябвало спешно да говори с Президента.
-И говорил ли е с него? - попитах любопитно, но дядо поклати отрицателно глава.
-Не могъл. Президентът не бил там онази нощ. Затова Чарлс Каръл повикал коняра си - твоят пра пра пра пра прадядо, Томас Гейтс, и му споделил тайна, толкова голяма, че крале били готови да избиват за нея. Предшественикът ни бил единственият, на когото Чарлс можел да се довери, затова му поверил тайната на най-голямото и ценно Съкровище, познавано някога от човечеството.
-Каква била тайната? - попитах възбудено, с широко отворени от любопитство очи. Дядо каза само една дума, докато изваждаше малкото бяло листче от голямата книга, която държах допреди малко.
-Шарлот. - и той ми показа малката бяла хартийка, на която със ситен почерк беше написано: "Тайната лежи в Шарлот."
-Коя е Шарлот? - попитах.
-О, дори Чарлс Каръл не е знаел тогава. Но великите умове са ни оставили следи към Съкровището, Бен.
Дядо извади един долар и ми го подаде, като го сочеше.
-Всевиждащото око, Недовършената пирамида... Това са все знаци, Бен.
-Стига толкова. - гласът на баща ми ни прекъсна -Пълниш и неговата глава с глупостите за Съкровището, нали?
-То съществува, Патрик!
-О, моля те! - баща ми се намръщи, след което се обърна към мен -Кажи "Довиждане" на дядо си, Бен. Тръгваме.
Обърнах се към него.
-Дядо, ние рицари ли сме? - попитах замислено. Той се усмихна и попита
-А ти искаш ли да бъдем? - кимнах. -Добре тогава, аа.. Коленичи.
Направих го и дядо сложи една стара завеса на раменете ми, досущ като мантия. Стисках голямата книга до гърдите си и пламенно гледах нагоре към него. Тогава поставих клетвата си за вярност към семейството.

*29 Години По-късно*

Бен:

Бяло.
Всичко беше в бяло, докато оглеждах местността наоколо зад тъмните си очила. Шофирах машината, подобна на багер и се взирах в снега.
-Е, Райли, близо ли сме? - той поклати глава, кимайки. Най-накрая. Приближавах се все повече към сбъдването на мечтата си. Мечтата на цялото семейство. Обърнах се към Иън
-Готов ли си?
-Можеш да се обзаложиш! - отвърна ми, като също гледаше навън, към снега.
-Ами да действаме тогава.
-Не искам да ви развалям купона, момчета, но дори не е сигурно, че ще намерим нещо.
-Райли, сигурен ли си, че не искаш да те върнем в килията, в която те намерихме? - попитах иронично, но най-вече с шеговита нотка в тона си.
-Можем просто да го изхвърлим навън на снега. - предложи Иън и аз се подсмихнах.
-Не е лоша идея...
-Ха ха. - отвърна Райли и гледайки компютъра си, оповести
-Е, хора, това е. Стигнахме.
Скочихме навън от багера и включихме уредите. След време те зашумяха - под снега наистина имаше нещо и действително беше метално. Коленичих.
Забих инструмента си в снега и след кратко ровене ударих в нещо. Нещо твърдо. Разчистих натрупалия сняг и попаднах на метална част, подобна на камбана - имаше нейната форма. На нея с големи букви беше изписано "Шарлот". Бинго.

Ето така започна всичко.

[Вени]

Райли:

Стоях си вкъщи и гледах телевизия, когато телефонът звънна. Погледнах часовника и се намръщих. Кой луд звънеше в 3 часа през нощта?
- Спя, чу ли? Няма да вдигна. - викнах към телефона и се наместих по-удобно на дивана. Телефонът обаче не замлъкваше. Звънеше ли звънеше. Може би беше нещо важно...
- Какво? - казах сърдито.
- Райли, няма да повярваш. - чух развълнувания глас на Бен.
- Бен? Какво има?
- Невероятно е Райли, току-що го намерих в дневниците на дядо си. Правил е проучване за инките.
- И какво е открил?
- Че някъде там, в Южна Америка има съкровище, което чака да бъде открито.
- Съкровище ли?
- Ела вкъщи, ще ти обясня. - и затвори.

[Stacey:)]

Бях някъде далеч далеч на странни загубени острови. Бризът рошеше косата ми, вълните се люшкаха една след друга и сякаш се заиграваха, гонейки се. Пясъка беше неуписуемо ситен, топъл и нежен. Стелеше се по кожата ми като коприна и нежно ме галеше. Аз стоях с любимите си маркови, и вече доста изтъркани бих казала, слънчеви очила, и се препичах на бял шезлонг. Тялото ми беше отпуснато и цялото ми съзнание се наслаждаваше на обстановката и спокойствието. След още няколко мига, отворих очи, изправих се и тръъгнах към водата. При първия допир, краката ми леко настръхнаха, но след още няколко секунди свикнаха и всичко беше сякаш иидеално. Знаех, че мъжът ми, Бен е отишъл да ми вземе екзотичен коктейл, от онези с чадърчетата, и окрасен със здрава черупка от кокосов орех. Бях спокойна, а океанът сякаш ме првличаше. От плиткия бряг, неусенто водата стигаше до гърдите ми. Но това не ме притесняваше. Бях като хипнотизирана, омаяна. Черна сянка изведнъж пропълза до мен. Усещах колко е голяма и мощна. Обърнах глава и триметровата акула заби челюстите си в мен.
-Аби! - разтръска ме адски силно Бен - отвори най-сетне очи. Пясъка, океана... всичко се изпари. Но тогава се сетих за акулата и това за събуждатено доста ми хареса.
-К-какво има? - попитах сънено
-Няма да повярваш какво намерих! - направих озадачена на негована щастлива физиономия и зададох въпрос с вежди - Не, не, по-добре ела и само се убеди! - той дръпна ръката ми и хлопна вратата.

[Dark_Red_Rose]

Преди години дядо ми Найджъл Садъски, се натъкна на няколко древни артефакти.
Някъде из Лос Анджелис...
- Добър ден. Вие ли сте г-н Садъски.
- Да, аз съм. С какво мога да ви помогна. - отговори старият мъж зад бюрото.
- Не знам дали ще успеете, макар и слуховете да са категорични, че вие сте най-добрият в тази област. Ще преведете ли едни свитъци и надписи по тези артефакти.
- Нека погледна. - Найджъл си сложи очилата и започна да оглежда най-близкият предмет. - Бихте ли ми казали къде точно ги намерихте, за да мога да се ориентирам като години.
- В Северната част на Южна Америка... - поясни непознатият господин - Предполагаме че са на древните инки. Но не можем да сме напълно сигурни.
- Добре. Бихте ли ми дали няколко дена да сравня с книгите - помоли се старият археолог - След 2-3 дена може да имам резултати...
- Добре Но нищо от това не трябва да излиза от тази стая. Нищичко...
- Обещавам...

След няколко дена Найджъл беше изписал толкова много страници от преводите. Напредваше бавно, но сигурно... и тогава един ден археологът получил обаждане в което споделил своите виждания за
възможното съществуване на съкровище на инките.

И така започна всичко.

Пет дена по-късно мистериозно подпалване на офиса на прочутия археолог Найджъл Садъски изгори всички доказателства за съществуването на каквото и да е съкровище. Или поне така си мислеха... Г-н Садъски беше оставил дневник в цялата му работа в килера в къщата си.

Няколко години по-късно внукът му Питър подреждайки килера открил старият дневник и разбрал за цялата работа на дядо си. Връщайки се назад в годините той се зарекъл да разреши незатвореният случай със смърта на дядо си един път завинаги...

[Krisi]

Бен:


Невероятно!!! Бях се надвесил над малката лампа на бюрото си, превеждайки. Шифърът и документите изглеждаха стари, но все пак бяха запазени. Преводът не беше лесен, но след като случайно се натъкнах на него, бях завладян.
Спомних си как агент Садъски ми беше връчил купчината документи тайно. Беше ми казал, че информацията е секретна и в продължение на дни я пазех в тайна, докато работех върху документите. Резултатът беше на лице - фактите сочеха, че съществува съкровище, скрито от инките. Наместих очилата на лицето си и продължих ентусиазирано да си водя бележки насред разхвърляното бюро, върху което имаше струпани книги, стари карти през вековете и най-различни статии и документи. Бях очарован - това изглеждаше надеждна информация към нещо наистина велико. Бях благодарен на агента на ФБР, че ми беше дал архивите на старите документи, чрез които открих наистина забележителни факти. Не се стърпях и ентусиазирано се обадих на Райли - трябваше да види това. Все още се ровех из листовете хартия, докато държах слушалката и слушах сънения глас на Райли. Накрая го убедих да дойде и набързо затворих. Продължих да работя и допълвам данните от сложни шифъри и загадки - не беше лесно да ги разгадая и знаех, че освен помощта на Райли, ще ми трябва и някой, който знае как да борави с документи. И този някой случайно беше красивата ми съпруга Абигейл. Вдигнах погледа си към вратата, където на горния етаж Аби спеше в нашето легло. Не усетих как усмивка се появи на устните ми - може би идеята не беше лоша, а и старото трио се събираше за трети път. Станах и като бързо затворих вратата на кабинета си, се качих на горния етаж при Аби и събудих и нея.
-Аби! - леко разтърсих раменете й и развълнувано казах -Няма да повярваш какво намерих!
Повиках я бързо и докато чаках да слезе при мен и да прегледа откритията ми, на вратата се позвъни и когато отворих, видях на прага Райли.
-Няма да повярваш! - казах му ентусиазирано и помахах с ръка да влиза. -Трябва да видите това!!! Инките са изумителни - определено са знаели как да опазят тайните си. Има шифъри, кодове...
-По-полека, Бен. - прекъсна ме Абигейл -Първо, сигурен ли си, че наистина си попаднал на нещо? Може и да е...
-Не е фалшива следа! - възкликнах и като й подадох преведеното от мен, което беше твърде малко, заявих
-Виж това и ми кажи, струва ли ти се ненадеждно?
Погледът на Абигейл стана сериозен, докато четеше страниците, а през това време Райли беше отишъл до нея и също разглеждаше записките, които бях направил. Двамата мълчаха.
-Бен... - Райли се почеса по тила, невярващо. Все още гледаше към данните, които Аби държеше, а аз нетърпеливо очаквах реакцията им.

[Вени]

Гледах документите и в главата ми преминаваха куп идеи. Усещах, че и с Аби се случваше същото. Ако информацията на Бен беше вярна, това означаваше, че ни предстоеше ново преживяване. Вероятно щяхме да получим още повече слава и пари от предишния път. Ставаше на въпрос за древните инки. Сърцето ми биеше лудо и едва се сдържах да не заподскачам от радост, че отново ще приключенстваме.
- Бен, от къде имаш тези документи? - попитах с грейнало лице.
- От агент Садъски. - отговорът не ми хареса никак.
- Чакай, искаш да кажеш, че ченгето, което предния път почти не те вкара в затвора, сега ти помага за следваща експедиция? Той какво, да не е започнал нова кампания под надслов "Залови бандитите, като им дадеш това, което искат"... - Аби ме погледна с повдигната вежда и аз поклатих глава. - Добре де, шеги в 3 часа не ми се отдават много.
- Виж, Райли, това е секретна информация.
- Предполагам, че идва от ФБР? Защо да им се доверяваме? Та те са тайните служби. Ами ако искат да ни заловят? Все пак сме потенциална заплаха. Ти си откривател на съкровища, Аби разбира от старинни документи, а аз нямам проблеми с техниката. Ако не се лъжа, сме се събрали чудесна компания, която може да се превърне в група иманяри.
- Райли, от кога стана такъв параноик? - попита ме Бен.
- Ами от както агентите на ФБР ни помагат. Свикнал съм да ни гонят...
- Виж, Райли, приемаш всичко прекалено... заговорнически. - започна Аби, а аз поклатих глава и се настаних на един от столовете.

[Stacey:)]

Веднага щом видях документите лицето ми грейна. Наистина, признаваам си, в първия момент бях в еуфория. Спомените за приключенията, за препядствията, гатанките и всичко което се беше случило. Всичко, което може да се случи на един човек за цял живот, а на нас се беше случило за няколко седмици. И тогава лицето ми угасна. А отговорностите, полицаите които ни следяха и най-вече, та ние рискуваххме живота си! Живота си! Намръщих лице докато Бен и Райли говореха.
- Ами от както агентите на ФБР ни помагат. Свикнал съм да ни гонят...
- Виж, Райли, приемаш всичко прекалено... заговорнически. - изрекох сякаш против волята си. Нещо работеше против мен. Но след това се обърнах към тях - Момчета не съм съгласна - ентусиазма на Бен помръкна той тръгна към мен:
-Но скъпа, мисля, че не разбирааш... - опита да ме погледне в очите, но аз извърнах очи - Това е съкровище! Знаеш ли какво може да ни донесе?
-Какво? Пари, слава, смърт!? - поклатих глава - не получихме ли това и преди? Е с изключение на последното, Слава Богу! Не, Бен! Не се интересувам от твоето мнение, от мнението на Райли. Аз съм твърдо против и като твоя жена, за пръв път от съвместния ни живот казвам, че ако предприемеш някакви действия... - въздъхнах - просто те обичам и се притеснявам за теб. Лягай си, аз отивам на далечните острови - той ме погледна странно, но вече бях на стълбите към спалнята. - Лека нощ.

[Dark_Red_Rose]

Бях казал на Бен, че по-късно ще намина да видя какво са успели да разгадаят от записките на дядо ми. Все пак той е човекът, на когото мога да се доверя да открие това съкровище.
Чук-чук. тихо почуках на вратата. След малко се показа Бен с леко подпухнали очи - Влизай, влизай. Този дневник наистина съдържа няколко доказателства за съществуването на съкровище.
- Здравей! Да, когато го прочетох бях сигурен, че ще те заинтригува.
- Благодаря ти че ми го даде. Това ще ни помогне да го намерим и приберем на сигурно място в музеите.
- Докъде успяхте да стигнете по дневника? Какво открихте?
- Ами наистина се споменава за някакъв храм, от където май трябва да се вземе някакъв ключ и не знам още за къде е този ключ... - въодушевено сподели Бен.
- Е, поне е нещо. Аз искам да ти кажа, че няма да можем да разчитаме изцяло на ФБР да ни покрива. Все пак това съкровище не се намира на територията на САЩ и не можем да имаме права над него.
- Но ти имаш приятели там, нали?
- Имам, но са малко и не знам дали ще посмеят да действат отвъд законите и правилата. Затова трябва да разчитаме единствено на себе си.
- Това наистина ще бъде трудно. - отбеляза Бен.
- Дам... определено ще ни спъва до някаква степен в работата - съгласих се аз - Аз ще те оставя да работиш и ще отивам да си лягам, че тези нощни смени някой път ми вземат здравето.
- Добре отивай. Аз ще се опитам да открия нещо, което да ни отведе по нататък. Лека вечер агент Садъски.
- Ок, лека и на теб Бен. Пази се.
Излязох навън и се запътих към вкъщи, мислейки за голямото приключение, което може да ни се отвори. "Ще бъде трудно, много трудно." казах си наум и продължих напред.

[Вени]

Истината беше, че ме домързя да си ходя чак до вкъщи и за това се настаних в една от стаите за гости в огромния палат на Аби и Бен. Тъкмо се унасях вече, когато Бен влезе с гръм и трясък
- Само не успях да разбера кога стана толкова притеснителен и мързелив? До преди една година щеше да подскочиш от радост и да се съгласиш да разбиеш системата за сигурност на ФБР и ЦРУ наведнъж, а сега... Не знам къде изчезна жадния за преживявания Райли. Какво като информацията идва от агент?... важното е, че имаме истинска следа. Знаеш колко много време си бих главата в стената, за да намеря нещо интересно? И сега какво? Двамата с Аби се съюзявате и ми излизате с глупавото оправдание, че щяло да бъде опасно, точно когато находката сама дойде при мен. Беше опасно и предишния път. Ще бъде опасно и след тази експедиция, но ние сме такива. Ние сме откриватели на съкровища и опасността е в кръвта ни. Ако не е опасно, няма да е интересно. А и освен това, 100 пъти е по-добре да ти дишат във врата ФБР, от колкото шайка подивели бивши затворници, предвождани от мафиот жаден за пари, както предишния път...
- Колко време мисли тази реч? - засмях се, след кратко мълчание. По челото му се бяха появили ситни капчици пот. Изглежда, че за него това беше наистина важно, щом ми наговори тези неща. А и е прав. Всъщност не знам кое точно ме смути. Изглежда, че наистина бях станал по-страхлив. Но това трябваше да се промени. Твърде рано ми беше да се застоявам на едно място и да прекарвам вечерите си с книга и чаша вино в ръка, пред камината.
"Та аз карам спортна кола и можех да разбия всяка защитна система. Аз съм Райли Пуул и съм готов за поредното съкровище!"...
В момента в който си представих невероятните преживявания, през които щяхме да преминем и кръвта ми започна да кипи. Отдавна не се бях чувствал така жив. Добре, че Бен винаги успяваше да ми влее малко здрав разум. Иначе щях да заприличам на малка женичка, уплашена от това да напусне местенцето си до печката.
- Всъщност думите дойдоха от само себе си. - повдигна рамене - Наистина го мисля. Нуждаем се от това преживяване Райли. И не започвай пак, че е опасно. Преди време не ни интересуваше това. Имахме своята мисия и нищо не беше в състояние да ни спре. Та ние отвлякохме дори Аби. Имам чувството, че като стоя на едно място и живота си отива от мен. Един път опитах вкуса на свободата и сега сърцето ми бие с тази цел - отново да го опитам. Не казвай, че и ти не усещаш същото, защото знам, че е така!
- Кога тръгваме?

П.п: Хайде, будете се ! Край на почивката с РПГ-то. Вече нямате оправдания да не пишете. Чакам следващия

[Stacey:)]

Сладкия и усеан със ситен пясък плаж ми се струваше на хиляди светлинни години от дома когато отворих на сутринта очи. И това не беше най-лошото, плажът сякаш ми се подиграваше, сякаш се смееше убеден, че се залъгвам за нещо.
-Добро утро, скъпа - Бен стоеше седнал на леглото до мен и по дрехите му можех да съдя, че се е събудил доста отдавна.
-Бееен - провлачих леко като се взрях в лицето му. Тази лека, но все пак развълнувана усмивка, тези широки и разкрити очи. Определено трябваше да си поговорим - Искаш ли да ми споделиш нещо? - казах като скръстих ръце пред гърдите си.
-Скъпа, виж какво изрових от килера - по принцип в такива моменти очаквате да има някоя стара сладка снимка или малка символична музикална кутия. Нещо завладяващо, романтично и приятно, което да ви накара да разбудите съзнанието си в този ранен час и да се усмихнете знаейки, че не сте сбъркали с избора си при сватбата. Но вместо всичко това, около ръката на Бен беше увит стар и прокъсан сак. Доста мечтаеш, Аби! - скастри ме умът ми.
-Какво е това? - попитах леко хапливо
-Не помниш ли, сака от последното ни приключение...
-Да, Бен, виждам старото парче плат в ръката ти, но все пак това не отговаря на въпроса ми, защо то стои там. - бях доста рязка, но посоката в която отиваше разговора, изобщо не беше по нрава ми.
-Мислех, че ще се зарадваш ако извадя парченце от миналото, то ще ти напомни нещо, ще събуди тръпка на...
-На какво? Мисля, че вече обсъдихме това.
-Но Аби, ти не разбираш... - не започваше ли вече да се повтаря? Присвих очи.
-Изключителното ти нехайство и безотговорност както и този стар и прокъсан сак няма да ме накарат да променя решението си и да застраша бъдещето си, както и нашето бъдеше. Бъди изобретателен, съпруже, ще ти е нужно много повече от това, за да ме убедиш. - увих се в халата си и слязох по стълбите. Боже, умирах от глад!

[Вени]

Пиех кафето си в кухнята на Бен и се наслаждавах на прелестното чувство, което ме беше обзело веднага, щом реших, че ще предприема опасното пътуване. Щяхме да превземем поредното съкровище! Целият настръхвах, само при мисълта за премеждията, които щяхме да имаме, за природата, архитектурата и най-вече това, че можеше и да се наложи да разбия защитната стена на компютрите във ФБР.
- Какво седиш с тази самодоволна усмивчица. - в стаята влезе Абигейл, по-буреносна от момента, в който разбра, че сме откраднали Декларацията за независимост. - Съгласил си се на пътешествието, нали? - наля си кафе и отпи.
- Заслужава си. Бих казал, че е доста добра възможност.
- Да, чудесна. Да ни убият в някоя престрелка или просто да ни вкарат в затвора.
- Не знам защо ти си се навъсила така... предишния път щеше да ни издереш очите, заради един лист хартия, а сега...
- Този "лист хартия", както го нарече е по-ценен от скъпоценното ти ферари.
- Нека не намесваме колата ми, моля. Нямам вина, че си заприличала на перфектната домакиня, за това не си го изкарвай на мен.
- МОЛЯ??! - ококори се.
- Било опасно, можели да ни застрелят или хвърлят в затвора... И предишния път имаше такава опасност, но притесни ли се? Цупи ли се? Измъчваше ли съпруга си? НЕ! Тогава беше готова на всичко, за малко приключения. Не помня да си питала дори, дали ще се случи нещо. Направо тръгна. А сега ти липсват пеньоар и ролки и си прелестна свекърва... Кога стана такова мрънкало? Ужас. Ако моята жена беше такава, щях да се самоубия.
- Слушай какво, наперен отворко... - тръгна заплашително към мен, гледайки ме злобно. Тъкмо щеше да продължи, когато в стаята влезе Бен.

И нека Криси да продължи. Мисля, че не е сложно да се хване от тук.

[Krisi]

Бен:

Връхлетях в стаята след Аби, но този път подразнен. Усетих, че двамата с Райли бяха по средата на доста разгорещен спор, но ги прекъснах.
-Стига! - казах недоволно и се обърнах към Райли. -Ако обичаш, нека сам се оправям с жена си.
След това се обърнах и като се облегнах на масата пред нея, хванах ръката й.
-Виж, Аби, ти си ми съпруга, но това е прекалено. - кимнах на Райли - след като бях успял да го убедя, се чувствах по-уверен и спокоен, че отново го имам зад себе си, както беше и през миналите ни приключения.
-Знам, че мислиш за опасността и се опитваш да си разумна, но този път бих казал, че няма да се опитвам да те убеждавам повече. Или си с нас, или не си.
-Бен.. - тя ме гледаше невярващо. Въздъхнах.
-Тук става въпрос за съкровище - прекъснах я -И не какво да е. По-старо е от всяко друго, уверявам те. - тя ме гледаше скептично и отново изнервен, посочих с ръка към кабинета си.
-Можеш да отидеш и Лично да прегледаш записките. Както се казва, увери се сама!
Райли тактично мълчеше, докато Абигейл осмисляше думите ми.
-Аби, с теб се занимаваме с история. Мога да си спомня, че разкриването на пъзел от миналото преди те вълнуваше, въпреки опасността от затвор, отвличане или пък дупка от куршум. Мислех, че не е минало чак толкова много време, та да си изгубила страстта си към находките. НО ако наистина е така, няма да възразя, това е.
Вдигнах безпомощно ръце, когато на вратата се позвъни и се запътих демонстративно да отворя. На прага ми стоеше Агент Садъски със сериозно изражение на лицето си. Погледнах го учудено.
-Здравей. Какво става? - попитах объркано, а той поклати глава.
-Имаме сериозен проблем, Бен...

[Dark_Red_Rose]

Малко след като тръгнах към вкъщи, една кола ме засече на кръстовището. Черен цвят, затъмнени стъкла и оръжие насочено към мен с думите:
- Качвай се в колата!
Искам, не искам качих се... Все пак това при наличие на оръжие се подчиняваш до изясняване на намеренията на нападателя... Качих се отзад, където ме чакаше мъж на не повече от 45 години. Имаше тъмно-зелени очи с белег на едната вежда. Косата му беше черна или тъмно-кафява, не можах да видя добре в тъмнината. Беше облечен с костюм и пушеше пура - най-вероятно кубинска. "Подземен бос - страхотно" - помислих си аз - "Какво ли може да иска точно от мен?"
- Здравейте агент Садъски. Вярвам че имате нещо, от което се интересуваме? Един стар дневник?
"Ясно, значи са разбрали за дневника..." - Кой? По дяволите сте вие?
- А, да. Извинете ме за лошите обноски. Аз съм Алекс Хол. - с кратка усмивка ми се представи. - Та да минем на въпроса. Къде е дневника на дядо ви? Този с всичките му проучвания.
- Не знам дядо ми да е имал такъв дневник. Мисля че всичко беше изгорено при пожара в офиса му преди години...
- Определено се опитваш да ме будалкаш нещо. Знаем за дневника. Знаем и че търсиш помощ да откриеш съкровището на инките. Знаем и че никой от ФБР няма да ти помогне. Така че казвай къде е дневника или ние сами ще го намерим.
- Не е в мен. - виждайки че са ядосани реших да не се опитвам да заобикалям темата. - дадох го на един приятел да го разгледа.
- Така значи. И къде е този твой приятел? - настойчиво искаше да разбере г-н Хол
- Едва ли ще ви кажа. Най-добре си го намерете сами. - вече ядосан реших да не им казвам нищо друго. Те да се оправят. - Нали сте толкова умни и знаете за мен, а аз за вас не съм и чувал. Така че оправяйте се.
Костюмарчето се подсмихна и каза да спрат колата:
- Ще разберем. Не можеш да го скриеш от нас. Утре ела на този адрес, ако си размислил!
Слязох мълчаливо от колата, оглеждайки я за отличителни белези. Та тя дори и номера нямаше. След кратко обмисляне на път за вкъщи, реших че трябва непременно да кажа на Бен и останалите за това. Все пак да бъдат подготвени да не стане изненада и да загубим единствената следа към това съкровище. Обърнах се назад и внимателно оглеждайки всеки един минувач се запътих към тях. Не исках да бъда проследен.
Позвъних на вратата и внимателно се огледах да не би да има някой навън. Аби ми отвори с учудена физиономия.
- Бен, имаме проблем! - веднага се обърнах към него. - тази вечер ме качиха в една кола. някакъв си Алекс Хол. Случайно да си го чувал?
- Не, не ми говори нищо това име. Защо, да не са разбрали нещо за нашето предстоящо приключение...?
- Да, знаят за дневника. Не знам от къде, но те знаят всичко за мен и очакват да им го дам.
- Но ти няма да им го дадеш нали? - попита Райли несигурно. - Не и след като имаме само това.
- Не разбира се. Не ставай глупав. - уверих го аз. - Точно това няма да го направя. И сега, Бен, ще ни трябва копие на целия дневник, защото не се знае какво има вътре...
А аз утре най-вероятно ще се срещна с тях... Дадоха ми един адрес. Ще ги проверя кои са и каква им е целта освен да ни провалят приключението.
- Да, ще има екшън! Супер! - зарадва се Райли.
- Райли! Стига. Знаеш че още не одобрявам това. - Аби се възпротиви, но бързо беше прекъсната.
- Хайде де! Не можеш да устоиш на още една загадка за разплитане, нали? - подхвана я Бен. - пък и ние сме безпомощни без теб. Ти си нашият историк.
- Да, направо не знам как ще се оправим без теб, Аби - съгласих се и аз. - Все пак ние сме отбор, нали?
- Добре де. Навита съм. Но искам да бъде максимално безопасно за всички, Иначе ще се покрия сама и няма да ме видите повече. Обещайте ми!
- Добре де. Ще се опитаме да те предпазим доколкото е възможно, но винаги има риск. - опитах се да я уверя. - А и Бен - погледнах го многозначително - Ще се справим. Обещавам да излезем всички живи и здрави от това!

П.П: не знам но имах поне 50 правописни грешки....

[Вени]

Заради новозародилият се проблем се налагаше да тръгнем незабавно. Преди да се разделим с Аби, Бен и Питър, решихме да проучихме заедно дневника, за по-голяма сигурност. Изглежда, че и за Бен имаше въпроси, на които не можеше да намери отговор.
И както обикновено, Бен започна да разказва на всички ни:
- Всеизвестен факт е, къде са живели инките - северозападните земи на Южна Америка. Ясно ви е, че там ще бъде приключението ни, нали? - когато всички кимнахме продължи - Древните племена живели в планините на Перу. Смята се, че там първо са се заселили. Знаете, че инките са индиански племена. Няма смисъл да ви говоря за вярванията им в слънцето. - когато извъртях очи продължи по-нататък с разказа си. - След това според научните изследвания, преместили империята си на север.
- Добре Бен, това го знаем всички. Дай по същество. Какво пише в дневника? - вече бях безсилен пред голямото си желание да тръгнем на секундата.
- Всичко е написано със загадки. А и освен това на места мастилото е избледняло. Не успях да разбера всичко. За момента за съжаление знам само, че трябва да отидем до някакъв град или някъде високо до някоя планина... - пресегна се към дневника и зачете - "Когато въздух разреден те обгради, поеми дълбоко дъх и градът ти превземи. Стражите без страх победи и пред богинята се поклони"
- И това какво означава? - попитах и зачаках някой да ми обясни какво точно означаваше тази гатанка. Аби стоеше замислена.
- Може би... - започна тя, а аз притаих дъх, защото кръвта ми закипя
"Идваме, инки!!!" - виках на ум и вътрешно подскачах.

[Stacey:)]

-Може би... - замълчах за момент, когато осъзнах, че всички са вперили погледи в мен - Думите са леко подвеждащи, звучат елементарно и лесно може да ги тълкуваме пряко. Тоест може да означава, че има някаква статуя или умрели мумии за стражи - усетих, че едва мога да си поема въздух и така съм се развихрила, че съм скочила от стола и ръкомахам
-Това е моята жена - подсмихна се Бен - а само като си представя, че не искаше да идваш тц тц тц - изцъка недоволно.
Пренебрегнах това с едва забележимо прибелване на очите и продължих:
-Но все пак не мисля, че ще можем да знаем със сигурност ако не отидем до града! - след миг на мълчание промърморих - Всъщност знае ли се кой е той?
-Ами не виждам тук е малко размазано и... - Бен започна да мънка
-Някъде към слънцето... слънцето - замислих се и аз
-Няма все пак да ходим в Япония нали? - попита отчаяно Райли - от японците ме побиват тръпки с традициите им и тези оръжия.
-Не ставай смешен. Инките са били индианци, а защо индианците са индианци, защото мореплавателя намерил Америка мислел, че е открил Индия и...
-Добре, добре - прекъсна ме отново Райли - Както и да е. Всъщност - той се приближи до дневника и надникна вътре - мисля че имам идея - неразбираема усмивка се появи на устните му, а всички наостриха уши.

[Вени]

- Ами ако градът е град? - заобяснявах идеята, която ме беше осенила. - Разреденият въздух е характерен за места, които са много на високо. Поправи ме, ако греша, Бен.
- Какво искаш да кажеш? Че мислиш, че градът, който е град се намира някъде на високо?
- Ами ти сам каза, че са се заселили от начало по планините на Перу. Къде в Южна Америка има град, намиращ се толкова високо, че да се разрежда въздухът? - продължих, а Бен ме прекъсна, по-въодушевен от всякога.
- Разбира се, как не се досетих. Градът е старата столица Куско. Намира се на над 3 000 метра надморска височина. - започна да обикаля около мебелите - Колко съм глупав. "Когато въздух разреден те обгради, поеми дълбоко дъх и градът ти превземи.
- А кои са стражите? - намеси се Питър.
- Дали няма някой храм на бога на Слънцето в подножието на планината? - попита Аби.
- А може би е храм на някоя богиня?...
- Твърде вероятно да е така. В противен случай нямаше да има продължение "и на богинята се поклони". Само че коя е богинята? Дали не е...

[Stacey:)]

Замълчах стресната от мисълта.
-Дали не е какво Аби? - приближи се към мен Бен
-Нищо - казах като разтресох глава - Твърде е лесно. Отиваме в града, намираме храма, нещо ми намирисва. Твърде е лесно...
-Естествено - отвърна ми Райли - за теб трябва винаги да има някакви сложност и мъртви преследвачи... Не можеш ли да се примириш с това.
-Хъх, каза го човека влюбен в приключенията.
-Стига и двамата - прекъсна ни Бен - мисля, че трябва да отидем в Куско, само там ще намерим отговора. Аз естествено ще изучавам по пътя дневника и всичко ще бъде по план.
-Да - отвърнах несигурно и потърках ръце. Бен се втурна нагоре по стълбите, а агетна се изниза набързо като промърмори едно тихо "чао" и си тръгна. Останахме само аз и Райли
-Хайде, вече сме само двамата и можеш да ми споделиш.
-Какво да ти споделям? -попитах очудено
-Стига Аби, заедно сме в това... ако ще продължаваме трябва да си казваме всичко...
-Киля - изстрелях аз - това е богинята на Луната. До колкото си спомням тя се е считала за съпруга на Инти - бога на слънцето. Те имали и две деца, но вече ме лъже паметта за тях, трябва да проверя...
-Но защо те плаши това.. какво и има на тази богиня?
-Не какво и има, а коя е. Защо в онези редове се говори за инките? Те толкова славят боговете си и слънцето, а изведнъж трябва да се покланяме на богиня. Ситуацията не ми харесва, определено. Инките не биха предпочели да се прекланят пред нея, ако не беше много могъща. Много много могъща.
Внезапно в стаята прелетя Бен и въодушевено каза:
-Няма да повярвате какво открих - двамата с Райли се спогледахме и го последвахме

[Krisi]

Бен:


Аби и Райли ме последваха в кабинета ми, където тримата се надвесихме над дневника.
-Съкровището не е само за инките... Всъщност е нещо като съкровище в съкровището. - допълних сериозно и дори драматично направих пауза за ефект. Но Райли и Аби само премигваха насреща ми. Накрая съпругата ми се окопити първа:
-Какво?! - възкликна -За какво говориш, Бен? - двамата с Райли продължаваха да ме гледат втренчено, докато подреждах мислите си, сновейки из кабинета и мърморейки си:
-Разбира се... Това е невероятно. Ето защо толкова бързо се появи онзи Алекс... Да, връзва се...
-Бен! - Аби застана пред мен и като ме хвана за рамото, настоя:
-Говори направо, не с недомлъвки. Обясни ни.
Въздъхнах и отново направих няколко крачки напред-назад със замислено изражение.
-Това не е обикновено съкровище. Инките пазят някакви тайни... И докато намирането на изгубената им цивилизация ни изглежда като достатъчно ценно, за да го смятаме за ''съкровище'', те пазят други тайни... Не говоря за културата им. Говоря за първоизточника на предната ни реликва, Градът от Злато - знаете ли как е бил направен той? Инките са го създали, но са скрили ролята си на ''създатели'' и никой никога не е заподозрял, че Златния Град е направен от тях.
-Какво?!? - Райли ме гледаше невярващо с изражение, приблизително до това да му падне ченето.
-Говоря ви, че инките притежават тайната за това всеки предмет да се превърне в злато!!! Знаете ли какво означава това?
Гледах ги с притаен дъх - знаеха, разбира се. Не говорех за забогатяване. Говорех за изкуството и самата тайна за това как да променяме първоначалната структура на всеки невъодушевен предмет. Това можеше да предизвика революция в науката... Ето защо и инките се бяха постарали да го скрият толкова добре. Преди някой от тях да успее да ме попита как бях успял да науча това, внимателно взех дневника и полека повдигнах едва забележим лист над корицата, който първоначално си изглеждаше като част от нея. Вътре се виждаха ситно изписаните записки, които не бяха много, но пък за разлика от цялото съдържание на дневника, бяха изумително точни и конкретни - тук дядото на Агент Садъски беше записал своето доказателство за това колко дълбоко в тайния свят на изгубените инки е успял да навлезе...



П.с.: Надявам се не възразявате, че реших да добавя още нещо към самото развитие на нещата в РП-я.. Мога да си едитна поста, след като всички обсъдим какво ще се случва оттук нататък, както беше предложено и от Гогата в другата тема в раздела.

[Dark_Red_Rose]

На следващата сутрин трябваше да отида да дам отговора си пред Алекс... Уф, че гадна сутрин беше...
Взех листчето с адреса и се порових из архивите на ФБР да видя за какво става дума около този мъж. Чесно казано не се и учудих - пране на пари, дрога, абе каквото можете да се сетите...
Така, след като и огледах адреса, видях че е някакъв склад... разгледах подробно плановете и си направих няколко пътя за бягство, понеже съм сигурен че ще се опитат да ме отстранят. След като се уверих че имам достатъчно от тях, се запътих към оръжейната на агенцията. взех няколко пистолета и ножа и за всеки случай няколко автомата - е не знаех на какво ще попадна... а и искам сам да щурмувам сградата, след като агенцията ще се опита да ме спре ако разбере какви ги вършим ние четиримата.
Пристигнах благополучно. паркирах колата малко встрани от пътя да не привлича внимание. Намерих склада с няколко човека охрана... тихо ги отстраних и влязох вътре.
Посредата се бяха събрали 5тима човека... Алекс беше сред тях и говореше с един плешив и набръчкан мъж.
- Ивануша, няма да се притесняваш. Той ще дойде и сделката ще е завършена, нали?
- Дано да дойде, иначе не знаеш какво мога да ти сторя, заради това което баща ти направи с семейството ми. - намръщи се събеседника му.
Явно другите трима им бяха охраната. След кратко мислене се надигнах и отстраних бодигардовете им и излязох с вдигнато оръжие. Алекс и неговия шеф най-вероятно - Ивануша се стреснаха и извадиха по един пистолет. При вида ми Алекс извика:
- Ето видя ли че ще дойде? - и свали неговото оръжие.
- Добре прав беше. - снижавайки оръжието си руснака се съгласи с недоволство. - И така къде е дневника?
- Дневника не е в мен и нямам намерение да ви го давам! - твърдо казах аз без да се обяснявам повече. - Вие си оправяйте там кашите и мен не ме забърквайте в тях, защото влеза ли вътре вие ще загубите със сигурност!
- Но ти каза че ще го донесеш! - Алекс търсеше извинение - Ти обеща.
- Не, аз ти казах че ще си помисля. - Айде имам друга работа за днес. Не ми се занимава с вас. И Ивануша! Прави каквото искаш с него, да не го сбарам аз натясно.
- Ето видя ли. Сега идваш с мен. - Ивануша се обърна към Алекс и го набута в близкия ван. - А г-н Садъски. Аз все още ще си търся дневника.
- Не съм и очаквал да спрете.
- Там е написана може би най-голямата тайна на целия свят. Как да се правят съкровища от най-разнообразни материали. Така че ще се видим и друг път.
За кратко го погледнах. Имаше специфичния пламък в очите му. Просто беше алчен за богатство. Обърнах се и тихичко си казах:
- Дано не се налага да се срещаме...
Запътих се веднага към къщата на Бен за да планираме колкото е възможно по-скоро да отиваме към Перу. Ох, дано не е прекалено опасно това приключение.
Влязох набързо в къщата и ги заварих да опаковат багажите си.
- Ок. Всичко е наред тогава. Започнали сте.
- Защо какво стана? - попита ме Райли набързо.
- Ами, Алекс няма да ни прави проблеми вече. Но има един руснак, с който най-вероятно ще се засечем някъде по пътя.
- Мразя руснаците. - райли се намръщи. - Те там са само мафиоти и някакви си подземни босове.
- Да наистина Райли. - Бен се включи след като сложи още една купчина дрехи в сака си. - Е, поне знаем кой ръководи парада, нали Питър?
- Мога само да се надявам, че знаем... - кратко му отговорих аз - Кога искате да заминаваме? Аз ви предлагам възможно най-скоро.
- Аз си мислех за утре сутринта. Какво ще кажете? - попита Бен.
- Ок. Стига да сте готови всички. - заключително казах. - Аз ще отида да си взема моят багаж. Ще се видим на сутринта. Ще дойда да ви взема и ще отидем заедно до летището. Става ли?
- Добре, няма проблем. - Аби се съгласи. - А не искаш ли да чуеш какво разгадахме от дневника?
- Какво? Разгадали сте го целия?
- Е не целия, но повечето. - засмяно ми каза тя. - Ще трябва да намери някакъв град в облаците, в който има храм на богиня Киля, ако съм права в разсъжденията си. Считали са я за богинята на Луната и е била съпруга на бога на Слънцето - Инти. След това трябва да се поклоним пред нейният облик и имаше нещо още...
- Не, засега сме дотук - поясни Бен. - Все още имаме какво да научим от дневника.
- Имате ли предложения къде ще търсим този град с храм? - попитах, че не ми беше много ясно град в облаците...
- Ами градът в облаците най-вероятно е Куско - столицата на инките, а храма да е в центъра му... Не знам точно как е. Ще отидем и ще разберем - Аби набързо обясни.
- Ясно ми е вече. Хайде приготвяйте се, че ни чака едно забавление. Аз отивам за моя багаж. Ще се видим на сутринта. Лека вечер на всички.
- Лека, Питър - в хор ми отговориха всички, ръкостискайки се с тях.
Излязох и се запътих към нас...

[Stacey:)]

След като агента си замина в стаята настъпи странна тишина. Всеки вглъбен в мислите си и тихо оправяйки багажа. За момент се присегнах да взема една от ризите на Бен и го бутнах леко:
-Извинявай - промърморих като отклоних поглед и я напъхах в сака.
-Хм - изсумтя той и отново заби поглед в дневника. Успях с доста сила да закопчея ципа и отидох в кухнята с извинение, че ще направя нещо за вечеря. Щом пристъпих прага пуснах чешмата и си налях чаша вода. Вън, нощта беше мрачна. Големи черни облаци закриваха луната и от това ме побиха тръпки.
-Добре ли си? - сложи ръката си на рамото ми някой. Обърнах се изненадано:
-Да, разбира се - казах като не промених изражението си.
-Виж, Аби, знам, че много се лигавя, но също така се и притеснявам за теб...
-Добре съм Райли, спокойно. - усмихнах се аз вече по-уверено - Просто се притеснявам, знаеш как е. Поне един от четирима възрастни да помисли за отговорността, която крие това пътуване. Ама вие и тримата сте мъже де, какво ли се учудвам... - разсмях се горчиво и Райли ме подкрепи в усмивка.
-Което си е така, така си е. Но няма какво да се притесняваш. През такива неща сме преминали, какво ли толкова още може да ни очаква? Едва ли е толкова страшно. - отново тръпка премина през тялото ми, но останах мълчалива. Дали лошото предчувствие не беше само плод на въображението ми?
Двамата с Райли постояхме така известно време, като бързо сменихме темата. От този сериозен разговор рязко преминахме към факта за манията на Бен да подрежда бельото си от най-тъмния до най-светлия цвят и физиономията на Райли когато откри това:
-Направо очите ти щяха да изхвръкнах - превих се аз като за малко да изпусна чашата. Когато се посъвзех я оставих на плота, но нова вълна от смях ме заля.
-Ами гледам черно, синьо, жълто... оставаше и табелки да си беше оставил - смееше се и Райли
-Да, такъв си е - усмихнах се аз, вече малко успокоена - Може всичко друго в живота му да е бъркотия, но бельото по цветове си нарежда.
-Добре Аби - въздъхна Райли, като се отдели от плота. - Беше ми много приятно да си побъбрим, но смятам да лягам. Ще остана и тази нощ във вашата къща, за да ни е по-удобно тръгването утре сутринта.
-Разбира се, нашия дом е и твой дом - усмихнах се мило.
Райли се изниза от стаята, а аз започнах да катеря стълбите. Отворих вратата на спалнята, но вътре беше тъмно и студено. Прозореца беше широко отворен и пердето се вееше навън. Отидох с бързи и широки крачки и го затворих. Обърнах се към гардероба и извадих завивките от там. Оправих леглото, светнах лампите и тъкмо започнах да се събличам, когато ме удари прозрение: Защо Бен още го нямаше? Отворих вратата и тръгнах бавно по коридора. Стъпките ми се движеха безшумно и само въздухът влизащ и излизащ от дробовете ми се чуваше в тъмнината.
-Бен - извиках леко - Бееен - вратата на офиса му беше отворена, а дясната половина на тялото ми почти докосваше светлината - Тук ли си? - прошепнах. Извиках, когато едни ръце ме сграбчиха. Опитах се да изпищя и да избягам, но тогава усетих меките устни и въздъхнах:
-Изкара ми акъла - скастрих го шумно
-Отдавна те чакам, скъпа - усмихна се Бен и отново ме стисна в прегръдката си.
-Мислех, че гледаш дневника.
-Да, но все пак той не е по-важен от съпругата ми - усмихна се нежно и си заслужи една кратка целувка.
-Откри ли нещо ново? - попитах любопитно
-Всъщност да, но нека утре да говорим, твърде съм уморен - въздъхна той и се прозя.
И точно в този момент, сякаш като за секунди трите огромни прозореца закрити с тъмни завеси се разпиляха на парчета и две големи черни фигури влетяха от там. Писъкът ми процепи шумотевицата и след удар в главата изпаднах в безсъзнание. Последното което помня бяха разтревожените влажни очи на съпруга ми.

ПП: Имам няколко идеи, не казвам, че трябва да се съобразявате с тях или да ги харесвате. Просто ги споделям. Едното е Бен да го отвлекат, но да избягат преди да вземат дневника, тъй като Райли ще ги прекъсне. И Бен да го тормозят докато не им каже там тайната, която е научил и аз не я знам още. И после тия лошите с Бен да тръгнат към града, а по петите им с дневника да бъдат Райли, агента и Аби. Като те с триста зора ще търсят начини да прочетат и може да си наемат човек да им помага или нещо такова. Като по пътя ония естествено ще искат да го вземат...
А другото е, лошите да вземат дневника, но да не могат да го разчетат. И Бен да сподели какво е научил на Райли, Аби и агента и пак по пътя да намират някви следи дето с тяхна помощ и без дневника ще се справят. А лошите да са по петите им.
За продължение може да продължи или Криси да обясни за Бен или Вени за Райли. То по принцип може и Георги ама е по-добре Криси или Вени (:

[Вени]

Чух ужасяващият звук от едновременното счупване на няколко прозореца. От начало дори не разбрах какво точно се беше случило. Имах чувството, че изведнъж гръмна бомба. И блокирах. Когато се осъзнах, първата ми мисъл беше "Бен и Аби". Затичах се към стаята им и открих Бен на пода.
- Бен, Бен! - паднах до него и взех главата му на ръце. - Бен, събуди се! Хайде приятел, не ме оставяй точно сега.
- Ох. - чух тихо стенание и се обърнах на там.
- Аби? - отидох веднага при нея. - Аби, погледни ме. - хванах главата й и я потупах леко по бузата. - Събуди се, Аби.
- Райли? - погледна ме и премигна няколко пъти, докато дойде напълно в съзнание. - Бен? Как е той? - попита веднага, след като вече можеше да мисли.
- В безсъзнание е. Не успях да го събудя. - тя ме избута и се придвижи към него, галейки го по главата.
- О, Бен. - разплака се и докосна челото си в неговото.
Постояхме така няколко минути, чакайки го да се събуди, но той все още беше в безсъзнание.
- Какво се случи, Аби? - на края не издържах и я попитах.
- Нямам никаква представа. Както си стояхме и изведнъж нахълтаха някакви мъже.
- Дневника. - прошепна Бен. - Откраднаха дневника... - когато чу гласът му и осъзна, че е в съзнание, Аби заплака от радост и започна да целува лицето му. А аз изпаднах в шок.
- Няма го дневника? - извиках ужасено и започнах да се оглеждам в стаята. Навсякъде имаше парчета стъкло, съборени мебели и какво ли още не. Колко точно време се бях осъзнавал какво е станало? Сякаш от тук беше минало турнадо.
- Сигурен ли си Бен? Видя ли ги да го взимат?
- Да. Точно преди да изпадна в безсъзнание го взеха и изчезнаха.
- А видя ли лицата им? - продължих с въпросите си.
- Бяха с маски... - въздъхна горчиво и се опита да се изправи.
- Не, недей да мърдаш. Трябва да се обадим на 911. Биха ли те, Бен?
Докато двамата с Аби си говореха, мозъкът ми не спираше да работи.
- Бил е Алекс... или руснака, за когото говореше агента. Но от къде са разбрали къде сме? Ах тези ФБР агенти. Ще го убия! - бях бесен.
- Не се ядосвай, Райли. - опита се да ме успокои Аби.
- Какво да не се ядосвам. Некадърник! Да ни беше изчакал да го намерим и тогава направо да ги доведе... за по-голямо улеснение.
- Съмнявам се да успеят да го разчетат. -изправи се Бен, въпреки гневния поглед, който му отправи Аби.
- Дори и да не успеят и ние не можем да направим нищо. Какво ще правим без дневника? - попитах го.
- Напротив. Открих нещо. Всъщност тъкмо за него говорех на Аби, когато нахълтаха в дома ми, унищожавайки го - намръщи се при последната дума.
- И какво откри? - попитах нетърпелив да разбера.

[Dark_Red_Rose]

Бях седнал в офиса да ровя за информация относно този руснак, когато получих сигнал за стрелба и дори възможен взрив на улицата където живееше Бен. Дано да са добре. Взех си якето и хукнах на бегом към колата.
Когато пристигнах още нямаше патрулки. Съседите им бяха излезли пред домовете си и гледаха с неприкрит интерес и притеснение какво е станало. Това е къщата на Бен. Прозорците бяха изпочупени, Вратата зееше дяволито.
- Бен? Аби? Райли? Там ли сте? - боже дано са наред. - Райли? Някой?
извадих оръжието си и влязох през вратата. Оглеждах се внимателно. На земята имаше 3 зашеметяващи гранати. Листите от масата бяха пръснати из цялата стая. - Бен? - извиках. Само преди 2 часа на преобърнатият стол седеше Бен загледан в дневника. Хвърлих един поглед на масата, но него го нямаше.
- Оф, забрави за дневника. Дано да са добре. - промърморих си на носът. - Аби? Има ли някой?
Чух скърцането на врата от другият край на коридора.
- Стой! ФБР! - вдигнах си оръжието и с фенерчето осветих люлеещата се врата.
- Питър? Ти ли си? Тука сме. - чух гласът на Райли.
- Ох слава Богу. - леко приведох оръжието но не го прибрах. Държах го в готовност. Никога не знаеш дали няма изненада зад вратата.
Бутнах я леко и видях Бен и Аби на земята.
- Добре ли сте? - попитах направо. Бен имаше рана на главата и лежеше прекалено отпуснато. Аби се беше надигнала до седнало положение. - Бен? Проверихте ли го за пулс?
- В безсъзнание е. Проверих го. Постоянен пулс има. Мисля че ще се оправи.
- Ще извикам линейка и ще проверя периметъра, а вие не мърдайте от тука. - тихо им казах и се запътих към задната врата да видя двора. Кучетата на съседите лаеха. Любопитни очи гледаха към мен от близките прозорци. Хвърлих им сериозен поглед и се върнах вътре. Обадих се за линейка и да докарат хора за анализ на щетите и вида на гранатите.
- Спокойно ще се оправите. - върнах се в стаята. - Извикал съм каквото трябва. Вече можем официално да разследваме от ФБР. Имам разрешение да поема случая.
- Страхотно... - промълви Райли. - Взели са дневника.
- Да знам. Видях. Ще се справим и без него. - опитах се да ги окуража макар и да знаех каква трудност ще е без напътствията от книгата.

[Sponsored content]