„Той поклати глава и извади малък сгъваем нож от вътрешния джоб на якето си. Очите на Дара, широко отворени, попиващи мрака, с ужас се стрелнаха към блясъка на стоманеното острие. Той се наведе над нея и дръпна ръката й. Студът обхвана всяка част от тялото й сякаш я бяха потопили във вана с лед. Непознатият я погледна в очите, усмихна се и направи малък разрез на дланта й. Дара не усещаше нищо друго освен неописуем страх. Дългата около два сантиметра линия се оцвети в аленочервената й кръв. Не можеше да помръдне, опитвайки се да предположи какво ли щеше да последва, но за нейна изненада мъжът пусна ръката й.

– Не вярвай на онова, което виждат очите ти – прошепна той и я погледна в лицето.

И тогава Дара вече беше сигурна. Това беше той. Онова присъствие в сънищата й. Онзи страховит поглед, който я дебнеше в мрака. Онзи, който причиняваше странните мъгляви сънища, когато не сънуваше кошмари.

Онзи поглед, който я приласкаваше. Който я привличаше и омагьосваше сетивата й. Погледът, който я плашеше и убиваше малко по малко.

…….

Докато мъжът впиваше погледа си в нейния, Дара сякаш се давеше. Давеше се в него. Сякаш й вливаше отрова, която й причиняваше болка, но едновременно с това й харесваше. Доставяше й удоволствие да я наблюдава.

– Какво ми причиняваш? – едва успя да прошепне тя.

– Нищо, което ти самата не искаш.

Дара затвори очи и разтърси глава в опит да се събуди, пое дълбоко въздух и впери невярващ поглед в дланта си. Малкият разрез беше спрял да кърви…

И все пак беше там“.