Очи няма, а вижда
Даниел отиде в студиото, опиянен от щастието,че ще я види. И наистина беше така – видя я, там, на пейката, както обикновено. Отиде при нея.
- Здравей, Сноу – поздрави я, усмихвайки се, макар да знаеше, че тя не можеше да види усмивката му.
- Дан, как си? – усмихна се и тя.
- Добре, щастлив, че те виждам
- Така ли? Щеше ми се и аз да мога да те видя – въздъхна тъжно тя. Той коленичи до нея. Взе ръцете й в неговите и й прошепна нежно:
- Разбира се, че можеш да ме видиш, Сноу. Ти ме виждаш по – добре от всички останали.
- Така ли?
- Да, знаеш ли защо?
- Защо?
- Защото ме гледаш не с очите си, а със сърцето си – вдигна ръцете й към устните си и нежно ги целуна. Усмивка озари бялото красиво лице на Сноу. О, ако знаеше тя колко много я обичаше Даниел. Беше готов на всичко, за да бъде тя щастлива. Той знаеше, че тя винаги е искала да танцува. Тя обичаше танците. Това беше и причината, поради която Сноу посещаваше студиото, макар и да не можеше да вижда. Дан знаеше, че дори звукът на музиката, глухите стъпки на танцьорите и строгият глас на треньорите правят деня й по – светъл. А когато тя беше щастлива и той беше щастлив. Полагаше всички усилия да я направи щастлива. Често нощите, когато оставаха сами, той я учеше на някой стъпки. Тогава виждаше пламък в незрящите й очи, руменина по бузите й и щастие в усмивката й. Обичаше да ги вижда. Това му носеше естетическа наслада.
- Дан, трябва да ти кажа нещо – гласът й беше сериозен.
- Добре, кажи ми.
- След състезанието, ще замина.
- Какво? – нещо в Даниел сякаш се пречупи.
- Да, Дан, заминавам за Калифорния.
- Защо?
- Знаеш, с майка ми постоянно се местим. Това е то – да си дете на музикант. Тя каза, че нямаме повече работа тук.
- А какво ще стане с нас, Сноу?
- Предполагам, че ще трябва да се разделим, а някой ден дано се срещнем отново.
- Аз ще те намеря, Сноу. Така както ти намери мен.
- Знам, Дан. Вярвам ти – тя се усмихна. – Сега отивай да тренираш. Състезанието е утре и аз знам, че ти ще победиш.
Даниел се поклони на публиката, дишайки тежко. След това отиде заедно с партньорката си зад сцената. Там го чакаше Сноу. Когато го усети, тя се усмихна. Той я прегърна.
- Обедена съм, че беше невероятен.
Той също се усмихна и целуна челото й.
- Ние бяхме последната двойка. Трябва да се връщаме на сцената, за да ни кажат резултатите.
- Сигурна съм, че ще вземеш първо място.
Но тя сгреши. Той не взе първо място. Беше едва на трето. Да, беше разочарован. И когато вървяха, хванати за ръка, към автобуса, на който Сноу трябваше да се качи, той не казваше нищо. Просто мълчеше. Вървяха по снега, а стъпките им оставяха своите следи върху него, ала не за дълго. Скоро изчезваха, затрупани от стелещите се снежинки. На Сноу и Даниел не им правеше впечатление. Тя обичаше снега, родееше се с него, а той...откакто Сноу беше влязла в живота му, за него съществуваше само тя. Не чувстваше нищо, освен топлината, която извираше от сърцето й.
Дълго преди да му се искаше, със Сноу вече бяха пред автобуса. Застанаха един срещу друг, а той хвана ръцете й в своите. Декемврийският вятър развяваше бяло – русата й коса, а заедно с нея и бялата й рокля.
- Сноу, ти си нашата снежна принцеса. Какво ще правим без теб?
Тя се усмихна.
- Ще продължите да живеете.
Той също се усмихна.
- Ще ми липсваш, Дан – очите й станаха тъжни.
- Ти ще ми липсваш повече, Сноу. Няма да те забравя.
- Знам, Дан. Аз теб също, но направи ми услуга.
- Винаги
- Танцувай с мен
Даниел отново се усмихна. Придърпа я по – близо до себе си с дясната си ръка, а с другата нежно плъзна бялата роза, която досега бе държал, пазейки я от вятъра. Сноу взе розата и я сложи в устата си, а сетне постави ръката си на рамото му. Дан вдигна лявата си ръка, а Сноу постави своята в неговата. Започнаха бавно да вървят в танцовите стъпки на тангото, внимавайки да не се подхлъзнат на снега. Завъртяха се, а той я наведе така, че тя напълно се отпусна на ръката му. Приближи се до лицето й, взимайки розата от устата й със своята. Когато се изправиха, тя взе розата и я захвърли в снега. Той вдигна дясната й ръка нагоре и завъртя Сноу около нея, а след това я пусна и тя сама се завъртя няколко пъти. Когато отново беше до него, постави ръката си на кръста му. Той я прегърна и за още няколко кратки мига, продължиха да се движат в стъпките на танца.
- Обичам те, Сноу – прошепна той в ухото й.
- И аз те обичам, Дан – той нежно долепи устните си до нейните, а след това я пусна. Тя се качи в автобуса и не след дълго той потегли. Даниел гледаше дълго след него и когато той се изгуби от погледа му, Дан осъзна, че зимата е настъпила. Вятърът го обгърна и той почувства студ. Снежинките се сипеха около него в своя грациозен танц. Те толкова му напомняха на нея, на неговата снежна принцеса – Сноу Бел Уайт, със своята заслепяваща красота, нежни движения и бяла чистота. И сякаш точно както снежинката се раждаше, за да умре, за да остави своята малка следа по огромния безкрай, така се беше родила и връзката им – умираща, обречена още от самото начало, но толкова чиста, невинна, красива, че бе белязала сърцето му завинаги.
И макар да не беше спечелил първо място на състезанието, той вече беше победил – притежаваше сърцето й и беше на първо място в него. И дори да осъзнаваше колко ще му липсва тя, той щеше да оцелее. Да, щеше да оцелее, защото знаеше, че това няма да е последният им танц.
Hitskin.com
by 
! 
» Игра На Думи
» Скрабъл
» Музикална игра
» Да броим до 0
» Намислете си съществително преди да влезете
» Асоциации
» Шерилин Кениън - Нощни Ловци
» Вицове