Конкурс за разказ или история включваща танци

[Вени]

Здравейте, съфорумници!

Вашата задача е да напишете Разказ или История, която да включва танци. Внимавайте - не Ви давам тема или заглавие, просто в творбата Ви трябва да има танцуване, което мисля, че го прави малко по-трудно за изпълнение.

Наградата за победителя е
- членство в Групата "Спечелили от конкурс на Форума",
- плюс Ранга "B-FABB /Born From A Boom Box/", което може да бъде изписано и в графата "Избран/а за" в Профила Ви
- още нещо като награда от мен, което за сега ще запазя в тайна
- награда по избор от Вени

Срокът е до 29.02.2012г.

Обръщам се към всички, като ще кажа, че творбите ще се оценяват от мен и Вени.

И пожелавам Успех

Успех и от мен. Ако има някой закъснял да се запише за участие, нека ми пише на лично съобщение. Ще обсъдим въпроса с Криси и ако тя се съгласи, ще го включим веднага към списъка. Успех и попътна муза. Стискам палци на всички и чакам с нетърпение произведенията ви.

Качвайте нещата си тук

[bvb_baby]

Очи няма, а вижда
Даниел отиде в студиото, опиянен от щастието,че ще я види. И наистина беше така – видя я, там, на пейката, както обикновено. Отиде при нея.
- Здравей, Сноу – поздрави я, усмихвайки се, макар да знаеше, че тя не можеше да види усмивката му.
- Дан, как си? – усмихна се и тя.
- Добре, щастлив, че те виждам
- Така ли? Щеше ми се и аз да мога да те видя – въздъхна тъжно тя. Той коленичи до нея. Взе ръцете й в неговите и й прошепна нежно:
- Разбира се, че можеш да ме видиш, Сноу. Ти ме виждаш по – добре от всички останали.
- Така ли?
- Да, знаеш ли защо?
- Защо?
- Защото ме гледаш не с очите си, а със сърцето си – вдигна ръцете й към устните си и нежно ги целуна. Усмивка озари бялото красиво лице на Сноу. О, ако знаеше тя колко много я обичаше Даниел. Беше готов на всичко, за да бъде тя щастлива. Той знаеше, че тя винаги е искала да танцува. Тя обичаше танците. Това беше и причината, поради която Сноу посещаваше студиото, макар и да не можеше да вижда. Дан знаеше, че дори звукът на музиката, глухите стъпки на танцьорите и строгият глас на треньорите правят деня й по – светъл. А когато тя беше щастлива и той беше щастлив. Полагаше всички усилия да я направи щастлива. Често нощите, когато оставаха сами, той я учеше на някой стъпки. Тогава виждаше пламък в незрящите й очи, руменина по бузите й и щастие в усмивката й. Обичаше да ги вижда. Това му носеше естетическа наслада.
- Дан, трябва да ти кажа нещо – гласът й беше сериозен.
- Добре, кажи ми.
- След състезанието, ще замина.
- Какво? – нещо в Даниел сякаш се пречупи.
- Да, Дан, заминавам за Калифорния.
- Защо?
- Знаеш, с майка ми постоянно се местим. Това е то – да си дете на музикант. Тя каза, че нямаме повече работа тук.
- А какво ще стане с нас, Сноу?
- Предполагам, че ще трябва да се разделим, а някой ден дано се срещнем отново.
- Аз ще те намеря, Сноу. Така както ти намери мен.
- Знам, Дан. Вярвам ти – тя се усмихна. – Сега отивай да тренираш. Състезанието е утре и аз знам, че ти ще победиш.

Даниел се поклони на публиката, дишайки тежко. След това отиде заедно с партньорката си зад сцената. Там го чакаше Сноу. Когато го усети, тя се усмихна. Той я прегърна.
- Обедена съм, че беше невероятен.
Той също се усмихна и целуна челото й.
- Ние бяхме последната двойка. Трябва да се връщаме на сцената, за да ни кажат резултатите.
- Сигурна съм, че ще вземеш първо място.
Но тя сгреши. Той не взе първо място. Беше едва на трето. Да, беше разочарован. И когато вървяха, хванати за ръка, към автобуса, на който Сноу трябваше да се качи, той не казваше нищо. Просто мълчеше. Вървяха по снега, а стъпките им оставяха своите следи върху него, ала не за дълго. Скоро изчезваха, затрупани от стелещите се снежинки. На Сноу и Даниел не им правеше впечатление. Тя обичаше снега, родееше се с него, а той...откакто Сноу беше влязла в живота му, за него съществуваше само тя. Не чувстваше нищо, освен топлината, която извираше от сърцето й.
Дълго преди да му се искаше, със Сноу вече бяха пред автобуса. Застанаха един срещу друг, а той хвана ръцете й в своите. Декемврийският вятър развяваше бяло – русата й коса, а заедно с нея и бялата й рокля.
- Сноу, ти си нашата снежна принцеса. Какво ще правим без теб?
Тя се усмихна.
- Ще продължите да живеете.
Той също се усмихна.
- Ще ми липсваш, Дан – очите й станаха тъжни.
- Ти ще ми липсваш повече, Сноу. Няма да те забравя.
- Знам, Дан. Аз теб също, но направи ми услуга.
- Винаги
- Танцувай с мен
Даниел отново се усмихна. Придърпа я по – близо до себе си с дясната си ръка, а с другата нежно плъзна бялата роза, която досега бе държал, пазейки я от вятъра. Сноу взе розата и я сложи в устата си, а сетне постави ръката си на рамото му. Дан вдигна лявата си ръка, а Сноу постави своята в неговата. Започнаха бавно да вървят в танцовите стъпки на тангото, внимавайки да не се подхлъзнат на снега. Завъртяха се, а той я наведе така, че тя напълно се отпусна на ръката му. Приближи се до лицето й, взимайки розата от устата й със своята. Когато се изправиха, тя взе розата и я захвърли в снега. Той вдигна дясната й ръка нагоре и завъртя Сноу около нея, а след това я пусна и тя сама се завъртя няколко пъти. Когато отново беше до него, постави ръката си на кръста му. Той я прегърна и за още няколко кратки мига, продължиха да се движат в стъпките на танца.
- Обичам те, Сноу – прошепна той в ухото й.
- И аз те обичам, Дан – той нежно долепи устните си до нейните, а след това я пусна. Тя се качи в автобуса и не след дълго той потегли. Даниел гледаше дълго след него и когато той се изгуби от погледа му, Дан осъзна, че зимата е настъпила. Вятърът го обгърна и той почувства студ. Снежинките се сипеха около него в своя грациозен танц. Те толкова му напомняха на нея, на неговата снежна принцеса – Сноу Бел Уайт, със своята заслепяваща красота, нежни движения и бяла чистота. И сякаш точно както снежинката се раждаше, за да умре, за да остави своята малка следа по огромния безкрай, така се беше родила и връзката им – умираща, обречена още от самото начало, но толкова чиста, невинна, красива, че бе белязала сърцето му завинаги.
И макар да не беше спечелил първо място на състезанието, той вече беше победил – притежаваше сърцето й и беше на първо място в него. И дори да осъзнаваше колко ще му липсва тя, той щеше да оцелее. Да, щеше да оцелее, защото знаеше, че това няма да е последният им танц.

[Гост]

-

[Stacey:)]

Танца на листата

Свободата е скрита там, където рядко хората поглеждат… Мислех си, докато наблюдавах нежния полет. Скрита е в малката, плаха волност на тази крехка индивидуалност. Взирах се в танца на листата.Те отново падаха или стремежа им към дъното беше връх за техните разбирания. Есен. Сезон изпълнен с носталгия и пустота. Може би единствено тези листа внасяха цвят в сивотата на еднообразието. Сезон, в който слънцето все по-трудно излиза иззад хоризонта и все по-рано бърза да се скрие от студа. Смъртта настъпва бавно. Всичко нагнива безскрупулно подготвяйки ни за зимата. Сезонът, в който отново съм тук и жадно чакам взряна в тази красота.
Сина ми Александър… почина. Случи се на осемнадесети октомври преди цели четири години. Всяка майка пристрастно поглежда към детето си, но с ръка на сърцето мога да кажа, че моето беше най-жизнерадостното и усмихнато момченце, което някога съм виждала. Винаги румените му бузки и светъл поглед, който сякаш спускаше лъчи и до най-тъмното място на душата. Неспирните му желание за научаване на нови неща и любознателност. Александър беше дете, чиито разбирания за света биха учудили много хора, а теориите на които даваше път, когато тишината бе около нас, дълго ме оставяха в дълбоко размишление.
Всяка вечер, преди стрелката на часовника да удари десет часа, облечен и измит, Александър идваше при мен и чакаше поредната си доза приключения. Истината е, че не съм добър разказвач, даже добър би било комплимент за мен. Трудно изразявам това, което искам да кажа и като цяло имам този проблем в живота си. Но за него бих направила и невъзможното така че, макар и с мъка, се впусках в боеве със саби, побеждавах зли дракони и чудовища, спасявах красиви принцеси и живеех заради щастливия край. Веднъж така съсредоточено загледан в тавана, Александър ми прошепна, че съм ужасен разказвач. Думите му не ме засегнаха. Бяха изпълнени повече с констатация, от колкото с укор или гняв. Погледна ме с големите си невинни очи и в този момент аз се почувствах детето. Предложих му да разкаже веднъж той приказка на мен. И отговора беше положителен. Залежахме двамата загледани в пространство отвъд това, в което сме и скоро съзнанието бавно потъна в съня.
На другия ден, усмихнат някак загадъчно, Александър се появи на вратата на стаята ми и бързо се мушна под одеялото. Очаквах своята приказка, но вместо нея отново тишина бавно заплува в тъмнината. Сякаш не минути, а часове бяха излетели покрай нас, когато той най-накрая се престраши и заговори. Всъщност мислите му не се въртяха точно около приказка, а около случка, която неотдавна по странен начин е докоснала същността му. Беше му трудно да изрази това. Често пъти и самата аз съм разбирала колко непостижимо е да преминеш границата от своето собствено вътрешно Аз, до това да го споделиш с близък за теб човек. Неразбирателството, което е възможно да настъпи, би оставило рана за цял живот. Но той сподели историята с мен.
Докато един хубав, слънчев предвид сезона ден Александър се прибирал от училище, нещо спонтанно привлякло вниманието му. Било средата на октомври, въпреки че есента отдавна спускала знаците за присъствието си. Часовете свършили и моето момченце с дебелото яке и голямата чанта на гръб се прибирало към вкъщи. Улица дели училището от квартала, а нашата къща е трета подред. Шарени цветове обгръщаха дома на съседите ни семейство Петрови. Зелена ограда със жълти цветя, червени стените, а рамките на прозорците бяха в бледо лилаво. Двора им голям и просторен, а в средата му огромен дъб. Това били нещата, които всеки ден, всеки човек минаващ оттам виждал. Това подминавал и Александър до същия този следобед, до единия единствен миг, в който красота не озарила съзнанието му и променила мирогледа му завинаги.
Нежни златисти, кафяви, червени, оранжеви, дори зелени листа се спускали надолу притеглени към мократа пръст. Те не просто падали, а нежно се реели в пространството. Танцували неизтанцувания си единствен първи и последен танц. Светлината на слънцето бледо отразявала същността им и придавала грация, свобода, волност. Клоните на дъба леко се поклащали и всичко било като забравен спомен изникнал там, на мястото на празнината. Изпълнил гърдите на Александър, сърцето му бясно запрепускало. Той дишал и сякаш красотата се просмуквала в сетивата му. Картината на съвършенството. Падащите листа за него били идеал, индивидуалност. Феерия от чувства, емоции, цветове преминала като ток през кожата му, целия настръхнал от това електричество. Премигнал няколко пъти и седнал на пейката пред двора съвсем близо до дъба. Стоял там час или два. Наслаждавал се на всеки детайл, на всяко едно листенце поело своят път.
Когато ми разказа това, аз самата се оживих. Представих си всичко и нуждата да го изживея ме завладя. Беше двадесет и втори април. Чаках есента. Двамата с него я чакахме. Всяка вечер лягахме в леглото и вместо да говорим, със затворени очи си представяхме всичко. Понякога летяхме в пространството също като тези листа. Чувствахме се волни, освободени от всяка грижа и негативност. Просто танцувахме подухвани от топлия вятър.
На осемнадесети октомври, точно преди четири години, прибирайки се от училище и загледан точно в същия този дъб, Александър бе блъснат от кола и почина на път за болницата.
От тогава съм тук, на пейката, пред шарената къща. Чакам есента. Чакам листата. Чакам синът ми, с който искам да споделя този миг. Това, което той разказа и с което ме докосна така, както досега не е трепвало сърцето ми. Стоя сама и го чакам с надежда, а плахо около мен, под острата мелодия на есента се извършва тихия танц на листата.

[elinora97]

-Хайде, мила, давай още малко – каза Александра на нисичкото чернокосо момиче, което се мъчеше да направи шпагат. – Почти успя. – Момичето докосна напълно земята с краката си. – Браво успя! – Тя целуна дребното момиче по главата. – Хайде всички отново на репетицията. След три месеца имаме концерт трябва да вземем първото място.
Всички момичета се подредиха в права линия пред огледалата, които покриваха цялта огромна стая. Александра отиде до масичката и пусна музика от уредбата. Обърна се и видя в огледалото, че вратата се отвори и влизе една жена на нейната възраст ( около 25 годишна ) заедно с висок чернокос мъж с черни очи. Косата на мъжа беше по – дълга от тази на Сара. „Защо тя го харесва?” – всеки път си мислеше Алекс, когато той дойде с нея да вземат Софи от „Александра денс „. Сара беше една глава под нея, а той беше по – висок една глава. Александра им помаха да влязат и да погледат тренировката.Сара се приближи към нея и й прошепна :
- Познай къде и с кого ще вечеряме ?
- Не ми казвай, че брат му ще вечеря с нас – каза Алекс жално – Ще ми прецака хубавия ден.Дъщеря ти най – после успя да направи шпагата и това е голяма радост за мен.
- Нали знаеш,че ако не беше Адам, Софи нямаше да е тук.
- Можеше да си избереш мъж, чиято коса е по – къса от моята. – сподели Алекс, а сетне се обърна към момичетата - Репетицията свърши, момичета. Свободни сте .
- Трябва да дойдеш.
- Правя го като лична услуга. Не мога да го понасям, а той постоянно флиртува с мен – каза уморено Александра
- Стига де, Сам не е толкова лош.
- Ти си омъжена за брат му.

* * *

Александра взе чашата с шампанско и я допря до устните си внимателно.Знаеше, че издържа на алкохол, но върпеки това внимаваше.
- Алекс, трябва да пийнеш повечко – Адам
- Извинявай, но мисля, че сама ще преценя колко ще пия – отговори хладно тя, а
Адам просто се засмя на тона и.
- Ти ме мразиш, нали ?
- Защо всеки път трябва да ти повтарям, че мразя цялото ти семейство.
- Това и мен ли включва ? – попита Сам с милите си сини очи
- Да, въпреки че имаш най - сексапилното тяло, което съм виждала, най-меката коса и най- прекрасните сини очи .
Александра се засмя.
- Няма нужда да ми подиграваш.
Александра пак се засмя и се замисли колко наистина обичаше тези неща в него, но по – важното - той беше мъж, а тя още много отдавна спря да се занимава с тези неща. Приглади стърчащата си коса и я прибра зад ушите, ала тя веднага щръкна отново.
- Кажи какво мразиш в мен.
- Ох, Адам . Това, че косата ти е по дълга от моята. Това, че майка ти тормозеше най – добрата ми приятелка още от детство. Това, че брат ти постоянно ме гали по коляното – ръката, спускаща се по бедрото й към късата й пола изчезна - А и това, че цялото ви семейство сте страхливци.
- Че откога станахме страхливци?
- От момента, в който Сара ми каза, че ти не си я защитил, а и от момента, в който брат ти ми пусна ръка така сякаш съм негова, а знаеш, че мога да му я счупя в мига, в който мине границата. Но ако го направя, ще се скарам с най – добрата ми приятелка.
- Значи все пак от време на време слушаш заплахите ми – кимна одобрително Сара
- То и ти от време на време слушаш какво ти говоря – Александра стана и се извини.
„И двамата са пълни кретени, но защо го харесвам? Защо не се влюбих в някого, когото поне ме заслужава? Ох... Днес беше изморителен ден и сигурно ще говаря със Сара да спя в гостната и ще изритам Сам на дивана в хола. Дам, това е страхотна идея.” Тя отвори вратата на банята и влезе. Погледна се в огледалото и отново разбра колко малко са се променили от деца със Сара.Тя стана още по – висока, но пък лицето и си остана детско, имаше дълги крака, които обичаше да показва, но малки гърди.”Винаги съм си харесвала гърдите,защото ако бяха по – големи нямаше да съм съразмерна” повтаряше си тя. Черните очи, които я гледаха от огледало бяха големи и можеха да накарат мъж да и падне в краката й. Погледна към русата си добре оформена на етажи коса, която винаги стърчеше навсякаде. Косата й имаше всякакъв оттенък на русото. Замисли се за Сара. Колко бяха различни, но колко добре си пасваха.
Пусна чешмата за да успокои кожата си. Главата й леко се замайваше. Беше прекалила с алкохола и изпитваше нужда от секс. „По дяволите! Ще си контролирам тялото, мамка му !”Тя отвори огледалото и вътре взе любимия си гланц. Знаеше, че Сара държеше нейни тоалетни принадлежностти. Сложи си от червения гланц и усети вкуса на нара върху езика си. Все още със затворени очи, прибра гланца и затвори огледалото.
- За мен ли се приготвяш ? – чу неговия глас
- Как влезе, глупако? – каза, продължавайки да е със затворени клепачи.
- Лесно – той се приближи и Алекс усети дъха му зад ухото си. Почувства приятните тръпки по гръбнака си. Тя се обърна към него.
- Какво, по дяволите, искаш?
- Теб, под мен, стенеща от удоволствие
- Би било възможно, тъй като и аз го искам, но само защото съм пияна.
- Да бе, а аз съм бобър гризящ метал.
- Ще спиш ли с мен или ще ме иронизираш?
- Мисля си, че клоня повече към първото.
- Тогава сигурно имаш презарватив, защото дори и пияна пак мога да се пазя.
Той извади квадратното пакетче. Провирайки ръка под полата и почти стигайки до целата си, тя го спря.
- Скъпи, нима забрави, че съм капризна, както не въднъж си ме наричал, избирам да съм в мекото легло и се моли да не изтрезнея до тогава.
- Аз ще ти доливам алкохол.
- Голям мръсник си.
- Но ме обичаш.
- Да, но не те харесвам, а това също е важно.Сега си разкарай сладкото задниче навън.
- Може ли поне една целувка.
Тя го придърпа и докосна устните си с неговите. После бързо се изниза през вратата, затваряйки след себе си. Отиде бавно до масата и седна с достойнство. Сара се усмихваше, което значеше, че знаеше какво е станало, а това значеше, че и мъжът й също знаеше, от което пък следваше, че ще я бъзикат много.

*3 месеца по – късно*

-Хайде, Софи – момичето беше станало доста добро – Продължете репетицията. След малко излизаме на сцената.
Репетицията беше перфектна.
-Подредете се в редица. Сега излизате така както го репетирахме. – Те изпълниха танца по- добре от репетицията. Излезе Сам на сцената за за връчи първата награда.Той каза:
-Първо място взимат „Александра Денс” – Той се приближи към Алекс и извика на микрофона – Ще се омъжиш ли за мен, принцесо?
Тя погледна в най-хубавите сини очи, които някога беше виждала и си припомни всеки път, когато той я караше да стене от удволствие. Промълви:
-Разбира се, че... – тя нарочно го удължи. Цялата публика наблюдаваше очаквателно една от най –добрите учителки по танци, а тя гледаше момчето, от което се беше плашила още от детската градина, че можеше да я нарани.Сега тя държеше козовете и изкрещя в микрофона три думички, които всички щяха да помнят дълго. И докато публиката крещеше от радост тя повтяряше тези три думички:
- Обичам те! Да!

[Dark_Red_Rose]

Ако до довечера не съм го дописал... почвайте без мен...


П.П: Ок, ок. Не ме бройте тогава... Само дето се провалих отново... Исках да се справя навреме... Извинявайте...

[Stacey:)]

Съжалявам, но не се сдържам вече! Истинска байганьовщина е да ти кажа в събота в 17 часа и ти да ми свършиш работата в неделя в 12. Излизала съм достатъчно много пъти извън страната, за да мога да ви обясня, че никъде другаде няма подобно нещо. Когато се каже даден срок, той се спазва, никой не се съобразява и не чака. Обръщам се директно към Вени, тъй като е администраторка, настоявам всички, които не са спазили срока, не ме интересува и в 00:01 да са пратили, да бъдат служебно дисквалифицирани. Да, този път го играя лошата и голямата работа, обаче това е недопустимо, поне за мен и трябва да се отучите, защото ще ви играе много лоша шега за бъдещето, не визирам точно никого. А тъпи оправдания ми е най-интересно да слушам, защото и на моята глава са наистина много неща,, обаче съм поела ангажимента и си го изпълних, успях, така че не мисля че е толкова невъзможно и за вас!

[Вени]

Темата е официално заключена!!! С Криси се захващаме с четенето на разказите ви.
Много лошо, че от 6 човека записали се, само 4-ма са писали. Надявах се, че при толкова време да пишете, ще успеете да намерите време, но уви. Не знам какви са причините на двамата не писали, но Василена е права. Изпусналите срока отпадат от конкурса и губят служебно. На останалите, успех. Надявам се скоро да сме готови и някоя от вас момичета, да получи една добра новина за 8ми март (и подарък)

[Вени]

Аз съм готова с решението си. Чакам и Криси да ми каже кой от разказите й е харесал най-много и ще обявим печелившата дама. Надявах се да успеем до 8ми март, че да зарадваме някоя от вас, но уви, не успяхме. Извинявам се за забавянето.

[Krisi]

Скъпи участници,
Благодарим Ви - за това, че доброволно се включихте, отделихте от времето си и ни зарадвахте с хубавите си произведения. Отново се извинявам (От свое име, вината е изцяло моя, а не на Вени) за чакането, което се наложи да изтърпите, докато обявим победителя. Ще кажа обаче, че за сметка на това двете с Вени сме единодушни в решението си и Победителката е Stacey:) или иначе казано - Веси. Честито!
Решихме обаче, че ще ви изненадаме и ще връчим награда и на заелата Второто място дама - Caelum. или иначе казано, Дони. Честито и на теб!

Ще се свържем и с двете ви, за да обсъдим връчването и получаването на заслужените ви награди ^^ Отново Честито и на двете ви, а на останалите - не се отказвайте, ще има и други конкурси, организирани от нас! ;]

[Sponsored content]