Hitskin.com
by Обожавам да пиша разкази и това е едно от моите произведения. Част е от поредицата ми "Просветените и Непросветените". Дано ви допадне 
Лигърът се наведе и задебна. Щеше да успее. Не че си го мислеше или го знаеше. Беше инстинктът. Болката в ноктите му беше убийствена. Мислеше само за това как ще закачи тези нокти за плътта на животното пред него. Зебрата нямаше да му избяга.
Хибрид между мъжки лъв и женски тигър. Това беше той. Винаги щаше да ловува сам, защото бе различен. Природата го беше програмирала да не мисли, а само да изпълнява физическите си нужди и да умре. Колко жалко същество беше всъщност. Чудите се какво имаше в неговата глава в момента. Всъщност не много и определено не някоя мисъл, която да бъде запомнена след това. Историята му също не е кой знае какво, но си заслужава да бъде прочетена, заради края си. Кара хората да я видят отново в главата си като на лента, но от друг ъгъл. Или поне това е замисълът..
Отворих очи и опитах да видя света около себе си. Първо усетих миризмите, неясни на моменти, но успях да запомня този на майка си. Слуста по очите ми бавно се оттече и над мен се беше надвесила тигрица. Баща ми – лъвът вече отдавна си беше отишъл, но аз нямаше да питам за него. Дори не знаех, че ще ми трябва един. Видях и другите малки. Всички бяха толкова дребни. Аз съществувах поради човешка намеса и не бях обикновен лъв или тигър. Бях лигър. Но на мен не ми се струваше важно, дори за себе си не изглеждах различен, а на обикалящата грижовно около мен тигрица – ни най – малко.
Бях в клетка, но не знаех какво е да си извън нея и не се зачудих, че навсякъде имаше тел. После за малко стана тъмно, очевидно бях спал.
Когато отворих очи вече беше вечер и бях готов да проходя. Времето беше топло и сухо. Около мен имаше много големи камъни и високи до тавана дървета. Обикновено големите котки раждат в дупки в земята или на добре защитени от лоши погледи места с много зеленина. По кожата ми е трябвало да има петна и най – вероятно съм щял да намеря такива, ако се бях погледнал. Тогава просто лежах и не мърдах. Никакви мисли не протичаха в главата ми, сякаш не знаех нищо, а в същото време света за мен не беше нов. Като да си живял преди същия този живот. Странно и комично дежа вю на инстинктите за оцеляване на животните.
Началото на детството ми беше обикновенно. На осмия месец спрях да използвам майка си за онази вкусна храна, днес наричана мляко. Полусмляната храна вече не ми достигаше като количество и качество. Тялото ми знаеше, че е време да започна да ловувам. Тялото на майка ми от своя страна, бе готово да ми покаже как да се оправям занапред.
Същата вечер камион дойде и видях звездички пред очите си, когато маката игла с упойка се заби в гърлото ми, последвана от още една. Чудех се, защо краката служили ми така добре толкова много време, сега отказваха. Подкосиха се и ме оставиха замаян на земята. Човешка ръка ме погали, имах чувството, че гущер пълзи по козината ми. Изръмжах, опитвайки да го прозоня и потънах в дълбок сън.
Бях навън. Ранна пролет. Време за лов. Кой ли е бил запечатал тази информация в мозъка ми тогава?
Гледах майка ми как се снишава и последвах примера и. Защо не ми е направило впечатление, че вече не съм в клетката и имам чип на ухото, не мога да си обясня. За чипа ясно, дори и сега не мога да се врътна и да си видя ухото, но защо съм пренебрегвал болката? Животни. Ходи ги разбери. А не беше ли всъщност това работата на едни от най – богатите хора на света и на цели телевизии, отдадени на знанията за живите същества. Интересът към мен е бил доста голям. Като първия такъв хибрид съм бил изключителен. Голям, силен, развиващ се по – бързо от останалите. Но аз и веднъж не се сравних с тях. Нямах мозък за това.
И тогава тя нападна. Храната – зебрите - се разпръснаха на милиони петна около мен. Майка ми подви опашка и избра най – малкото. Колко естествено изглеждаше, въпреки че не го бях виждал преди. После дойде мирисът на кръв и аз се доближих. Тигрицата наведе глава и отхапа, сякаш показвайки ми, че това толкова прекрасно миришещо ястие е истинско. Приближих се до нея. Ако гледах със сегашните си очи щях да видя по нея дребните кърлежи ектопаразити, убиващи тигриците. Щях да забележа нейната отпадналост и нахапаните и уши и врат от гадните термити. Но не го видях. Няколко дни по – късно тя беше мъртва. Просто се събудих и я намерих спяща. Но нещо ми подсказваше, че не беше така. Или бяха мухите около нея, или тази ужасна воня, а може би за пръв път осъзнах, че в тези до преди няколко дни пълни с разбиране очи, сега имаше безкрайност. Ненасоченост на мисли и движения към никого. Тялото ми се сви и изръмжах. Звучах нормално, като себе си. Но какво съм разбирал тогава?
Оставих тялото, продължавайки сам и гладен. Бях видял как става щях да се справя. Всичко беше същото. Заех позицията, показана ми от учителката ми и притихнах. От големите ми лапи излизаха дълги и здрави нокти. Ако не успеех да уловя жертвата щях да умра от глад, заради достатъчната сила да подгоня нова. Забрите стояха там неподвижни и готови за мен. Скочих и подгоних едно от малките. Майка му цвилеше умолително, както би направила моята, което не осъзнавах сега. И така причиних същата болка, причинена на мен, но несъзнателно. Захапах скимтящото малко същество и кръвта бликна навсякъде ...
Изключих телевизора и станах. Не бях способен да гледам повече. Окончателно не ми трябваше толкова реален екран в спалнята. Новия апартамент не се нуждаеше от нов телевизор. Нещо точно в това видео просто ме прободе в сърцето. Като кол.
Никога нямаше да разбера, че духът на това същество се беше вселил в мен. Че сега то гледаше себе си и някаква част от съзнанието ми разбираше през какво е минал лигърът. През какво бях минал аз. Добре, че не помнех. Със сегашното си превъплащение, щях да съм убиец, а не оцеляващ. Нямаше да мога да понеса да живея с това.
Това е един добър пример защо блажени са "Непросветените"*...
* Непросветени - това са хората, които не знаят, че някой управлява животите им и за съществуването на Дванадесет Бога на Съдбата.
Лигърът се наведе и задебна. Щеше да успее. Не че си го мислеше или го знаеше. Беше инстинктът. Болката в ноктите му беше убийствена. Мислеше само за това как ще закачи тези нокти за плътта на животното пред него. Зебрата нямаше да му избяга.
Хибрид между мъжки лъв и женски тигър. Това беше той. Винаги щаше да ловува сам, защото бе различен. Природата го беше програмирала да не мисли, а само да изпълнява физическите си нужди и да умре. Колко жалко същество беше всъщност. Чудите се какво имаше в неговата глава в момента. Всъщност не много и определено не някоя мисъл, която да бъде запомнена след това. Историята му също не е кой знае какво, но си заслужава да бъде прочетена, заради края си. Кара хората да я видят отново в главата си като на лента, но от друг ъгъл. Или поне това е замисълът..
Отворих очи и опитах да видя света около себе си. Първо усетих миризмите, неясни на моменти, но успях да запомня този на майка си. Слуста по очите ми бавно се оттече и над мен се беше надвесила тигрица. Баща ми – лъвът вече отдавна си беше отишъл, но аз нямаше да питам за него. Дори не знаех, че ще ми трябва един. Видях и другите малки. Всички бяха толкова дребни. Аз съществувах поради човешка намеса и не бях обикновен лъв или тигър. Бях лигър. Но на мен не ми се струваше важно, дори за себе си не изглеждах различен, а на обикалящата грижовно около мен тигрица – ни най – малко.
Бях в клетка, но не знаех какво е да си извън нея и не се зачудих, че навсякъде имаше тел. После за малко стана тъмно, очевидно бях спал.
Когато отворих очи вече беше вечер и бях готов да проходя. Времето беше топло и сухо. Около мен имаше много големи камъни и високи до тавана дървета. Обикновено големите котки раждат в дупки в земята или на добре защитени от лоши погледи места с много зеленина. По кожата ми е трябвало да има петна и най – вероятно съм щял да намеря такива, ако се бях погледнал. Тогава просто лежах и не мърдах. Никакви мисли не протичаха в главата ми, сякаш не знаех нищо, а в същото време света за мен не беше нов. Като да си живял преди същия този живот. Странно и комично дежа вю на инстинктите за оцеляване на животните.
Началото на детството ми беше обикновенно. На осмия месец спрях да използвам майка си за онази вкусна храна, днес наричана мляко. Полусмляната храна вече не ми достигаше като количество и качество. Тялото ми знаеше, че е време да започна да ловувам. Тялото на майка ми от своя страна, бе готово да ми покаже как да се оправям занапред.
Същата вечер камион дойде и видях звездички пред очите си, когато маката игла с упойка се заби в гърлото ми, последвана от още една. Чудех се, защо краката служили ми така добре толкова много време, сега отказваха. Подкосиха се и ме оставиха замаян на земята. Човешка ръка ме погали, имах чувството, че гущер пълзи по козината ми. Изръмжах, опитвайки да го прозоня и потънах в дълбок сън.
Бях навън. Ранна пролет. Време за лов. Кой ли е бил запечатал тази информация в мозъка ми тогава?
Гледах майка ми как се снишава и последвах примера и. Защо не ми е направило впечатление, че вече не съм в клетката и имам чип на ухото, не мога да си обясня. За чипа ясно, дори и сега не мога да се врътна и да си видя ухото, но защо съм пренебрегвал болката? Животни. Ходи ги разбери. А не беше ли всъщност това работата на едни от най – богатите хора на света и на цели телевизии, отдадени на знанията за живите същества. Интересът към мен е бил доста голям. Като първия такъв хибрид съм бил изключителен. Голям, силен, развиващ се по – бързо от останалите. Но аз и веднъж не се сравних с тях. Нямах мозък за това.
И тогава тя нападна. Храната – зебрите - се разпръснаха на милиони петна около мен. Майка ми подви опашка и избра най – малкото. Колко естествено изглеждаше, въпреки че не го бях виждал преди. После дойде мирисът на кръв и аз се доближих. Тигрицата наведе глава и отхапа, сякаш показвайки ми, че това толкова прекрасно миришещо ястие е истинско. Приближих се до нея. Ако гледах със сегашните си очи щях да видя по нея дребните кърлежи ектопаразити, убиващи тигриците. Щях да забележа нейната отпадналост и нахапаните и уши и врат от гадните термити. Но не го видях. Няколко дни по – късно тя беше мъртва. Просто се събудих и я намерих спяща. Но нещо ми подсказваше, че не беше така. Или бяха мухите около нея, или тази ужасна воня, а може би за пръв път осъзнах, че в тези до преди няколко дни пълни с разбиране очи, сега имаше безкрайност. Ненасоченост на мисли и движения към никого. Тялото ми се сви и изръмжах. Звучах нормално, като себе си. Но какво съм разбирал тогава?
Оставих тялото, продължавайки сам и гладен. Бях видял как става щях да се справя. Всичко беше същото. Заех позицията, показана ми от учителката ми и притихнах. От големите ми лапи излизаха дълги и здрави нокти. Ако не успеех да уловя жертвата щях да умра от глад, заради достатъчната сила да подгоня нова. Забрите стояха там неподвижни и готови за мен. Скочих и подгоних едно от малките. Майка му цвилеше умолително, както би направила моята, което не осъзнавах сега. И така причиних същата болка, причинена на мен, но несъзнателно. Захапах скимтящото малко същество и кръвта бликна навсякъде ...
Изключих телевизора и станах. Не бях способен да гледам повече. Окончателно не ми трябваше толкова реален екран в спалнята. Новия апартамент не се нуждаеше от нов телевизор. Нещо точно в това видео просто ме прободе в сърцето. Като кол.
Никога нямаше да разбера, че духът на това същество се беше вселил в мен. Че сега то гледаше себе си и някаква част от съзнанието ми разбираше през какво е минал лигърът. През какво бях минал аз. Добре, че не помнех. Със сегашното си превъплащение, щях да съм убиец, а не оцеляващ. Нямаше да мога да понеса да живея с това.
Това е един добър пример защо блажени са "Непросветените"*...
* Непросветени - това са хората, които не знаят, че някой управлява животите им и за съществуването на Дванадесет Бога на Съдбата.
» Игра На Думи
» Скрабъл
» Музикална игра
» Да броим до 0
» Намислете си съществително преди да влезете
» Асоциации
» Шерилин Кениън - Нощни Ловци
» Вицове