Приказния свят "Луданария"

[Вени]

Обявявам началото на играта.

[Stacey:)]

Вечерта спускаше черната си паяжина над гъстата гора, в която се криех. Беше мрачно и тъмно. Дори светлите лъчи на Месецът, не огряваха лицето ми, заради тъмни облаци, които го задушаваха. В главата ми се заформяше план. Може би поредната повърхността идея загубила смисъл още в началото на съществуването си. А може би нещо повече... Надежда, свобода, безкрайни поля изпълнени с мирис на свежи цветя, а отвъд този приказен свят... може би просто пореден провал.
Мислите се редяха като пъпки на разцъфнал розов храст, а скривалището между най-високите клони на старият дъб ме издаваше. Или сама издавах себе си с въздишки и копнежи осеяни с мрачни прогнози... Утре щеше да е големият ден за мен, този, който преобръща живота. Погледнах простора и съзрях безкрая слят с небето. А отвъд? Тишина около мен и рояк мисли в главата. Затворих очи и опитах да заспя...
Пред величествена порта, украсена с нежни зелени листа, ме чакаше някой. Сянка, силует, момче или момиче с дълга коса и застанало в гръб. Затичвам се, птичките пеят, сърцето бумти, умът ми се рее, защото знам, че настъпва спокойствие, сигурност, очаква ме приказка...
Красив сън щеше да е, ако бях заспала. Всъщност си представях краля кралицата и момичето, което посещава домът им. Как се разхождам из непознати места и разглеждам интересни същества. Кои ли са те? Как ли изглеждат? Игра на въображението с образи и картини. А отговорът е само едни. Той ме очаква утре.
Слънцето продължаваше упорито да се крие слято с безкрая, когато отново затворих очи, но този път с единствената цел да си почина. Денят, който променя животът ти.

[Вени]

Конете препускаха в стриктен галоп по криволичещите пътеки, осеяни с камъни, а очите ми все още бяха като току-що пробудили се от зимен сън планински потоци. Сълзите не спираха да мокрят скулите ми, по вече проправените вади от предишни ридания. Опитах се да се успокоя, като погледна природата. Винаги ме успокояваше, защото ми носеше покой и гледайки я, си връщах вътрешния мир, но не и днес. Всичко изглеждаше размазано от солената вода, а свежият пролетен въздух сякаш накара очите ми да се навлажнят още повече.
Защо трябваше да ме отделят от любимия ми? Точно сега, когато всичко беше така хубаво? Когато ни оставаше съвсем малко да изградим собствено семейство, се появиха луданарците и капризният им бисерник реши да ме вземе за съпруга. Ах как го мразех. За един кратък период сякаш притежавах цялото щастие на света в сърцето си, а след това изчезна. Като живак, който си стиснал прекалено силно. Хилядите усмивки избягаха на всички посоки и изчезнаха в нищото, взимайки със себе си и свободата ми.
Тъкмо се бях отдала на правенето на пъклени планове, когато видях зелен силует в далечината. Сякаш фогурата бягаше през дърветата, в луда надпревара с каретата.
- Спрете конете. - заповядах на подчинените си.
- Но, Кандариамма, знаеш, че не ни е позволено да спираме по пътя. - опита се да възрази Клиамена. Не ѝ казах нищо, само ѝ отправих свиреп поглед и тя просто сведе глава.
Слязох от каретата и се затичак към силуета.
- Господарке, не можете... - чух ядосаният, но все пак прекрасен глас на Шавимин, моят любим, който бях взела като свой слуга, за да бъде винаги до мен. Сърцето ми трепна и сълзите ми секнаха на секундата така, сякаш не бях плакала до сега. - Може да е засада. - прошепна гневно в ухото ми, когато ме настигна - Баунтите вероятно знаят за предстоящото събитие. Нали знаеш, че няма да пропуснат възможност да атакуват? На сватбата на бисерника ще има много луданарци, морилери и какти. Ще е перфектния момент за тях. - не чувах напълно какво ми говори. Не можех да откъсна очи от прекрасното му лице. А сладкият му дъх, който галеше кожата ми ме опияняваше. Как исках да го докосна, да целуна меките му устни. "Ех Шавимин, каква ужасна съдба ни сполетя, сърце мое" - помислих си и очите ми отново се наляха със сълзи. За да не види болката ми просто наведох глава и кимнах, в знак на съгласието си с него и влязох в каретата при Клиамена, която като ме видя прошепна:
- Недей така. - и ме прегърна. - Ще дойде и вашият миг, скъпа моя.

[elinora97]

- Хайде Феби.
Дракона ми отказваше да мръдне, а чувах тропота на коне наблизо. Феби ме погледна и бавно се изправи. Изплези език и ме близна по бузата. После влезе в гората. Тръгнах след нея и я намерих легнала под дърветата, а сивите и очи ме наблюдаваха. Отвори уста, но вместо огън избълва вода, като ме измокри цялата. Усмихнах се и се обърнах към пътя. Момичето в каляската изглеждаше тъжно. Отидох при Феби и се облегнах на нея. Тя изръмжа тихо. Започнах да я почесвам по коремчето и след малко разбрах, че е заспала. Замислих се за това, че никой не знаеше за нея и не трябва и да разбира. Майка ми пък натякваше да се омъжа за човек, който навиждах. Усмихнах се. Когато Феби пораснеше, щяха да изчезнат.

[DeadReaper]

Аувреа Кал пак беше решил, че му е скучно и заедно с Баел бяха тръгнали на лов. Нямаше нищо за правене вече цяяял ден.
- Мийх, Баел. // Хайде, Баел // провикна на дракона си Аувреа. Тежко се надигнаха, все пак бяха мързелували доста часове наред. Бяха сити след толкова много изядено месо, но трябваше пак да се зареди склада.
Зачуди се накъде да обиколи за малко убийства и кръв. Реши за всеки случай да вземе и любимите си оръжия, ако срещи някакви любими хорица.

[Dark_Red_Rose]

- Сауфе, ставай. Пак ще се успиш. Забравили за срещата при Учителя?
- Мияе, остави ме да поспя. Само още 5 минутки... - промълвих немощно изпод възглавниците.
- Ставай! Вече половин час не мога да те вдигна. С тези темпове на нарастващ мързел доникъде няма да я докараш.
- Добре, ставам... - У-у-у... егати жената. В чудо се виждам когато е край мен, но пък без нея не мога. Определено трябва да ставам вече. Не искам да карам Учителя да ме чака. А и днескашният урок е един от най-важните от раздела - "Самоизцеряване". Трябва да се науча да ги ползвам тези Титуми. Учителя казва, че са силни знаци и неправилната им употреба може да доведе до фатален край. В школата сме се събрали да се учим да си ползваме знаците. На всеки са различни: някои имат за защита, други за атака, трети за проклятия. Учителя беше доста заинтригуван от моите знаци. Разглеждаше ме с такъв интерес когато се записах за школата, че чак ме беше страх от него. Такова любопитство го беше обзело, че не издържах да съм там.
Трябва да стана, трябва да стана. Това проклето дърво не иска да ме пуска, а и завивките са толкова примамливи... Не сериозно, ставам вече.

Станах като тромав хес и се запътих леко залитайки към гардероба. "Къде ми е сега зеленото наметало?" След кратко тършуване го намерих, но бе толкова измачкано че се отказах да го нося.
- Стана ли вече? - дочу се един крясък от долния етаж.
- Защо? Да не ти липсвам вече? - провикнах се и аз в отговор. Мияе е чудесна жена. Ако не беше тя да ми помага, няма кой друг да е наоколо. С нея живота ми е като песента на Дядо Дресил - Върховният жрец на Молиерите.
- Ставай, глупак такъв и заминавай! Няма да те чакат цяла сутрин. - беше отговора на моята закачка...
- Изчезвам де, пу-у-у... Няма да закъснея - ето дори навреме си тръгвам.
След като ми хвърли един сърдит поглед Мияе се обърна и отиде да оправя в кухнята. А аз се запътих в посока "Школата на Хейсо".

По пътя видях един глашатай оповестяващ за "събитието на века" както той се изрази - сватбата на "Ветелхата на Лунадария, Кандариамма" Цялото царство ще се стече за събитието.
- Може би и аз трябва да отида? Ще попитам Мияе дали й се ходи на угощение - тихо си мрънках под носа докато минавах по улиците. - Току виж й дошло добре някой друг килограм.
Мияе е средна на ръст жена със слабо телосложение. Има дълга руса коса, леко къдрава накрая. Очите й са с оранжев нюанс, който преминава в наситено червен когато изпитва силни емоции. Двамата с нея живеем откакто се помним. Аз загубих родителите си прекалено рано и бях оставен на нейното семейство. Но след като баща й и майка й загинаха във войната с баунтите, тя остана само дете и сега сме двамата заедно. Тя е пет години по-голяма от мен и по някакво неписано правило по-възрастният ръководел къщата. Е мен ме устройва това стига да не чистя по цял ден.

Стигнах школата и отворих вратата. Тихичко иззвъня камбанката закачена на прага.
- Здравей, учителю Хейсо! Тук съм за следващият ни урок.
- Здравей и на теб, млади ми младежо. Насам. - покани ме Учителя посочвайки ми познатият коридор към залата за тренировки...

________________________________________________
Хес - голяма горска мечка, обитаваща горите на Морилерия.
Титуми - магически символи, татуирани на ръцете на елфите още при тяхното рождение. Дават различни способности. Всеки елф има по 2 титума - по един на всяка ръка.

[Stacey:)]

Сутрин. Отварям очи и отегчение изпълва дробовете ми. Възможно ли е чудесата на естествената природа и зеленина, обгръщайки ме да всяват в мен не спокойствие, а ужас? Клаустрофобия, затвор… Любопитството оприличено на коприва. Да, точно стъклено стръкче от това растение висеше на вратът ми. Копривата, която пари, но също е полезна… зелена – цветът на равновесието. Само това ми е останало от него. Моят баща. Слънцето пречупи синьото и придаде на листенцата спящи върху гърдите ми приятен виолетов цвят.
Начертах във въздуха балон и той се появи пред мен. Хвърлих се напред и краката стръмно се отделиха от високия клон, за да ме обвие сапуненият мехур в обятията си. Не случайно съм Аска Енсиме - Намереният изгрев. Чрез изгревът се появява слънцето. То носи светлина, а тя от своя страна – живот, цветове, красота. Светлината е символ на необятното, неоткрито. В моето име е заключена загадка, която ще промени света. Или поне аз вярвам в това. А вярата е най-силно оръжие, което може да притежава един елф, морилериец или каквото същество съм аз. Само с един замах на ръцете си мога да създавам предмети, растения, разбира се цветя и малки тревички, но очертая ли във въздуха символ се появява магия. Всичко се роди тогава, когато повярвах. Символите научих с опитите, любознателността и огромната воля на духа. За това именно не ме закачат пряко жителите на земята. Те не се страхуват от силата ми, а от това, че съм решителна, искам да науча всичко за всички, те ме презират заради това.
Стоя в този огромен мехур, рея се в пространството и всъщност за последен път разглеждам страната, в която израснах. Отправям се към щастието, сватба, предполагам обречена на дълга и щастлива любов. Може би наивно, но все пак вярвам в това. Очаква ме сватбата на Ветелхата на Лунадария, Кандариамма.
***
Къде ли е Енсиме? Дано не е измислила нов план. Всички те бяха обречени на провал.
-Велсана – чух глас зад себе си, а след минута разпознах силуета на Керамолия – Към дъбът ли отиваш?
Кимнах леко в знак на съгласие и продължих с бързи стъпки.
-Къде ли е този път? Дано не се забърка в неприятности – изпъшка приятелката ми разтревожено и започна да поддържа темпото ми.
Както и очаквахме дървото беше празно. От Енсиме бяха останали само купчина смачкани листа. В далечината се чуха нежни любовни песни. Глашатаи развестяваха щастлива вест…
-Сватбата! – извикахме в синхрон и двете.
-Ако родителите ми разберат, че съм напуснала земите.. и то сама… - очите ми се залутаха объркано между клоните на дърветата в гората.
-Не си сама – усмихна се едва Керамолия.
Двете застанахме загледани в края на зелената шир и една мисъл не ни даваше покой: „Трябва да и помогнем.”

[bvb_baby]

Гледах през прозореца, докато слънчевите лъчи нежно галеха лицето ми. Беше приятен ден. Бях развълнувана. Въздъхнах, усмихвайки се, и прочетох за пореден път малкото изискано листче в ръката ми.
- Нямам търпение... – прошепнах тихо на Адеян.
- Какво? – погледна ме той въпросително.
- Сватбата! Нямам търпение! Сигурно ще срещна интересни хора и най – после ще видя какъв всъщност е външният свят. Може да се запозная дори с някой специален...и да се влюбим...ех..и тогава най – после ще разбера какво е любовта...
Гледайки красивото небе, усещах как неговите очи не се отделят от мен. Обърнах се и го погледнах. Срещнах погледа му. Сега там имаше нещо, дълбоко и тайно, което не бях виждала преди. Гледахме се дълго, преди той да проговори:
- Да разбереш любовта? Никога няма да я рабереш... тя не може да бъде разбрана.
- Тогава как хората рабират, че я има?
-Просто го знаят...никой не разбира...
- Мисля, че грешиш – настоях аз, убедена в твърдението си.
- Виж...Любовта е малко по – сложна. Не е като войната например. Там просто се сражаваш на нечия страна, може би с цел, а може би не. Пронизва те куршум, падаш и умираш. Толкова просто и логично. Но любовта...е...тя може да те прониже хиляди пъти и ти все пак да оцелееш и да не се откажеш... да продължиш да търсиш, да вярваш, че единстеният човек, заради когото сърцето ти все още тупти, ще те погледне по начина, на който на теб ти се иска...
Адеян говореше така сякаш знаеше от собствените си преживявания. Аз въздъхнах отново, отделих погледа си от неговия и го зареях в синьото небе.

[Вени]

Когато стигнахме в Луданария, не можех да се нагледам на приказно красивата природа. Тревата тук, колкото и банално да звучеше, ми изглеждаше по-зелена от обикновено. А небето... никога не го бях виждала така сияйно синьо. Сякаш не слънцето, а небесната синева осветяваше всичко. А въздухът... вдишах дълбоко и можех да доловя безброй различни миризми. Дъхави цветя, лековити билки, свежа, наскоро поникнала трева и толкова безкрайно чист въздух, че дробовете ми се противопоставяха при издишването.
А дворецът на бисерниците? Величественото сдание се извисяваше високо в небето. Тънките му кули сякаш искаха да намушкат небето с остриетата си. А каменните стени на сградата бяха гиздави като горделиви млади невести.
- Да вървим, бъдеща ветелхо на Луданория. - моят любим се доближи до мен и ме побутна.
- Защо го правиш? - сълзите се появиха в очите ми. Не разбирах защо се държеше по този ужасен начин с мен. Нима беше забравил, че и аз не желая тази сватба точно толкова колкото и той?
- Какво правя? - попита нервно той, докато влизахме в двореца.
Стигнахме до тъмно предверие и аз го дръпнах към една от стените.
- Какво правиш? - очите му блеснаха гневно в тъмнината.
- Нищо, глупако! - креснах и потоците в очите ми се събудиха. - Тъгувам по разбитото си сърце и по това, че ме принудиха заради родината ми да се омъжа за напълно непознат и да захвърля чувствата си към най-големия идиот в света! - поклатих огорчено глава. - Нима забрави за всички любовни думи, които изрекохме? Нима забрави за клетвата, която ти дадох, че ще бъда завинаги твоя, независимо от това чия съпруга съм по принуда? Та аз ти подарих чистотата си, малоумнико! - вече не можех да виждам нищо. Риданието ми беше толкова силно, че едва дишах дори. Болеше ме. Всичко в мен искаше да крещя, да разреда с пръсти гърдите си и да извадя почти спрялото си сърце и да го стъпча с крака в пепелта, а после да се свлека бездиханна, но щастлива, че най-после не ме боли.
- О, прекрасно слънце мое. Прости ми моментът на пълна лудост. Прости ми, че си позволих да забравя колко лесно ранима и нежна си. Прости на обезумелия глупак. - и ме целуна.
Света се промени. Болката изчезна под напора на лековитите му устни. Вдишах дълбоко и усетих сладкия аромат на кожата му.
Не знам колко време беше минало, но сякаш света беше спрял. Малко по малко възвърнах спокойствието си и възстанових баланса.
- Сега вече спокойна ли си, сърце мое? - хвана лицето ми в ръце и ме целуна леко.
- Да. - усмихнах му се.
- Това е чудесно, защото без малко не съсипа прекрасното време с емоциите си. - целуна челото ми - Да вървим при бисерниците, защото остана малко до сватбата ти.

[bvb_baby]

Прекрачих прага на царския дворец. Трябваше да се признае, че палатът беше великолепен. Аз бях една от последните пристигнали. В залата беше пълно с граждани на Луданария. Всички бяха изискано облечени и за повечето личеше, че са представители на по – благородническата класа. Да си призная – не ги харесах. Бяха тъй надменни и смятаха, че изисканото облекло може да им осигури щастие. Огледах се наоколо. Не видях никой, отличаващ се особено с нещо. Всички бяха тъй еднакви. Тогава осъзнах, че любовта, която така отчаяно търсех, нямаше да я намеря тук. Въздухът тежеше от аромата на бракове по сметка. Намерих си място в тълпата и седнах. Погледнах по посока на олтара, украсен със зелени листа, където вече беше младият бисерник, очакващ своята невяста. А след това обърнах глава на другата страна. Там беше тя. Хвърлих й дълъг и прецяващ поглед. Успях да преценя, че момичето е хубаво, ала беше нещастно. Зачудих се защо ли би могла тя не изпитва радост. Не трябваше ли това да бъде най – прекрасният ден в живота на една девойка? Или може би и тя беше от онези, бракосъчетаните по сметка? Тя бавно запристъпя към олтара. Бързо размениха своите клетви. А сетне дойде и време за тържеството. Хората се веселяха, танцуваха под тоновете на красивата музика. Беше им приятно. Аз обаче не станах. Седях сама на една от красиво украсените масички и хвърлях често поглед към младата съпруга. Тъжната гримаса не бе изчезнала от лицето й. По някаква необяснима причина това момиче събуждаше моето състрадание.
Празненството беше във вихъра си, когато в далечината се видя силуета на приближаващият баунтски дракон. Чуха се писъци и всички започнаха да бягат. Настана суматоха.

[elinora97]

Погледнах се в огледалото за последно преди с Феби да полетим към Лудатория. Трябваше да съм с рокля, но панталона ми беше по удобен, макар майка ми да не го одобряваше. Излязох навън и подсвирнах. Феби се спусна от необичайното синьо небе. Явно природата беше щастлива. Феби вече можеше да ме издържи. Качих се, като обгърнах врата и. Полетяхаме. Макар да имам страх от високото, сега се почуствах наистина жива. По-жива от всякога. Погледнах надолу защото чух писък. Феби изръмжа много диво и силно. Долу имаше толкова много огън. Радвах се че съм закъсняла. Приложихме се и видях тъжното момиче пт каляската което изглежда огъня се опитваше да го притисне.
-Феби, ще помогнеш ли мила?
Тя проато отвори уста и започна да пада вода като фонтан. Огъня спря. Дадох си сметка, че привлякох много погледи към себе си и дракона ми вече не е тайна. Огън близо до мен профуча и опърли леко крилото на дракона ми
-За кой се мислиш, да те вземат богините от ада. После отворих уста в яростен вик.

[elinora97]

Аз се обърнах и щом зърнах дракона за секунда се уплаших. После думите на баща ми изникнаха в главата ми "Ако се страхуваш от нещо, нападни го, за да видиш, че то се страхува повече от теб.". Усмихнах се. Писегнах и извадих стрелите си. Усещах Феби да ме изнася по нагоре във височините. Усещах страха и.
Миличка, не се страхувай.
В следващия момент тя спря да маха с крилете си и започнахме бързо да падаме. Пуснах стрелата и не разбрах дали съм уцелила. Пуснах следваща, а след нея три. Чух да вика, но не обърнах внимание. Продължих да пускам стрели, а Феби изтрелваше ледени топки вода.
-Феби, ще получих награда, мила. Махай се и не се връщай.

[Вени]

Бисерниците ги нямаше...
Драконът ги погълна така, сякаш бяха лакомство, а той гладно, малко, детенце. В онзи момент изпитах смесени чувства. Една част от мен тържествуваше, защото видях болката в очите на младия бисерник, чието име все още не знаех. От друга ми стана жал за луданорите, които заубиха живота си.
Чуваха се писъци навсякъде около мен. Всеки тръсеше място, на което да подсигури целостта на тялото си и да съхрани живота си. А в небето, двата дракона се беха ожесточено. Единият бълваше огън, а другият го обствелваше с вода.
- Хайде Кандариамма. - дръпна ръката ми Шавимин. - Преди малко се спаси на косъм. Нека не караме баунта да се върне. - но аз знаех, че не съм се спасила на косъм. Имах мрачна тайна и той я беше усетил. Знаех, защото и аз изпитах прилива на енергия, щом се доближи до мен.
Побягнах с Шавимин, поглеждайки за последен път към баунта.
Битката горе продължаваше да бъде все още така ожесточена. Хвърчаха огнени и водни топки навсякъде. Ужасът бе завладял Луданария.
Вече бях в двореца на сгурно, когато видях нещо неочаквано.
- Наредете се. - викна новият ми съпруг, повеждайки войската на Луданария. - Това е война, баунте. Ще те унищожа! - крещеше с цяло гърло. Очите му светеха гневно. - Напред! - викна и побягна към бойното поле на драконите.
Когато баунта видя случващото се на земята и цялата тази армия, която беше насочила копия срещу него, очите му светнаха. Беше жаден за кръв. Изстреля огнено кълбо към водния дракон, за да го зашемети и се излетя към луданорската армия.

[Dark_Red_Rose]

Паниката заля Луданария, заради нападението над сватбата на Ветелхите. Получих известие от Хейсо, че иска всички ученици налиния пред школата веднага. Станах с пъшкане от леглото и се запътих на бегом.
Хората се криеха по къщите си. Всички шепнеха за нападението.
- Голяма паника сте ей! - не се сдържах и се развиках на първите хора които подминах. Те ме погледнаха с ужасени погледи и побързаха да се скрият в някоя тиха уличка. - Голяма работа! Малко огън, малко убийства - ще кажете, че не сте виждали такова нещо...
Продължих да мрънкам под носа си докато тичах. Разстоянието не беше голямо и го взех за 4-5 минути. Тренировките си казват думата.
Хейсо крачеше притеснено пред школата. Навсякъде бяха изпонасядали другите ученици. Повдигна поглед да види кой е дошъл:
- А, ето те и тебе.
- Дойдох веднага след като научих. Ще се бием ли?
- Надявам се че не. Не сте готови още за битки. Имате много да учите.- промълви тихо Учителя. - Да се надяваме, че не са много и ще ги изгоним само с численото си превъзходство.
Всички поклатиха глава в знак на съгласие.
- Добре хайде да отиваме към двореца. И по-тихо, ученици мои. - с въздишка промълви учителя. - И се пазете. Никакви нападения, само защита.
- Добре, Учителю! - в хор казахме ние.
Тръгнахме бегом колкото можехме, без разговори, без нормалните закачки. Всички бяхме устремени със сериозни погледи. Другаря ми в обучението - Тиржу, бе до мен докато тичахме. Той е малко по-нисък от мен, но пък компенсира с бързото овладяване на уроците. Има светло-зелени очи, които придаваха на лицето му едно мило изражение. Малко по-сдържан е от мен, но е по-устремен. Тиржу е от съседната улица. Рядко ходим заедно в школата, но когато сме двамата почти винаги успяваме да постигнем синхрон.
Във въздуха забелязахме два дракона които се заливаха с пламъци и вода?
- Драконите откога плюят така? Не са ли всичките огнедишашти? - чу се тихо подсмихване от групата придружено с въпрос.
- Не всички. Доколкото знам това трябва да е Водният дракон на морилерите. - въведох го в обстановката.
Въпреки че никога не съм го виждал на живо изглеждаше прекрасно във въздуха. Такива движения, блясъка на фона на слънцето. Красота.
- Добре момчета. Бъдете внимателни сега и се пазете от падащият огън. - със сериозен глас ни предупреди Хейсо. - Ам-м-м. Да добавя... - усмихвайки се. - и водата трябва да се избягва, освен ако някой не иска душ де.
Харесвам му чувството за хумор посредата на напрегната ситуация. Всички се засмяхме малко странно, понеже не знаехме как да реагираме.
- Хайде да го сплашим малко? - и хукнахме към площада...

________________________________________________

[Stacey:)]

След вълнението предишната нощ, сънят ми бе нарушен. Може би и това е причината да задрямам по време на полета. Далеч шум, който приближаваше ме стресна и аз размърдах тялото си лениво. Красота, любов… за това мислех и това сънувах. А в реалността - викове, страх, огън и вода, странни същества бягаха изплашени. Двете ми нежни думи избута ХАУСЪТ. Сниших се леко и притаих дъх скрита отново зад величествено дърво. Природата ми даваше сили, но колкото повече ги използвах, толкова повече те намаляваха. След дългото ми пътуване, балонът се пукна и аз тупнах на влажната пръст. Любопитството ме изгаряше, какво се случва? А и тъй като не можех да избягам, единственият път бе напред. Пристъпих леко. Пред мен се разкриваше величествен замък, точно както в мечтите ми. Кулите, градината. Олтар се извисяваше в центъра… сватба? Тя трябва да предвещава добро. Но никак не бе хубава картината с два биещи се дракона, с армия и… Това са морилерийци. Скрих се моментално зад дебелото стебло. Какво ли щеше да се случи с мен ако ме видеха? Въпреки това надникнах леко и се учудих видимо. Те не бяха обикновени морилерийци, използваха магия като мен.
***
-Мисля, че се загубихме – отчаяно каза Керамолия.
-Ние се движим по тревата, природата общува с нас. Стига си мрънкала и я усети. – изнервях се леко от… ами, всичко. Пътуването ни, факта, че не знаем нито как да се върнем, нито къде сме или къде отиваме. Тръшнах се демонстративно на земята и повторих констатацията на Керамолия – Загубихме се!
Тя се наведе над мен, но в момента, в който отвори уста се чу силен трясък. Втори, трети. Сякаш съвсем близо до нас избухват бомби. Затичахме се в посока на шума, защото усещахме надвисналата опасност над приятелката ни. Вътрешно знаехме, че Енсиме е там. За съжаление не грешахме. Явно любопитството я е отпратило два метра навътре в бойното поле. Беше ранена, но не посмяхме да пристъпим напред. Силует закриваше част от тялото и. Може би някой искаше да и помогне, но девизът на морилериецът гласи: „Съмнението на първо място”. Застанахме зад едно дърво и зачакахме да видим какво ще се случи.

[elinora97]

Огнена топка удари Феби и аз за малко да падна от дракона.
-Спокойно, миличка. Да слезем долу. Справи се добре. Виж, че отстъпва по-малко. От земята ще го изгоним.
Окуражително потупвах врата на дракона си и бавно слязохме надолу. Кацането направо си беше грубо и аз паднах от дракона. Бързо се свестих и станах. Крилото на Феби още гореше.
-Мила, ела до реката, хайде. От тук не мога да ти помогна. Хайде. Дракона с мъка се премести до реката. Започнах да обливам крилото и скоро вече нямаше пламъци, а опърленото постепенно зарастваше. Би трябвало до час да е зараснало. Погледнах на горе. Битката продължаваше. Огледах се около мен. Толкова много обединени хора. Въпреки всичко се чувствах изключително самотна. Погледнах Феби. Беше пред заспиване.
-Ти се справи. Поспи си. Тука няма как да те намерят.
Отидох до друго и крило и взех следващите стрели, които бях приготвила. Приготвих се за стрелба и бавно се прицелих. Пуснах стрелата. Гледах я как отива все по-бързо към дракона. По викът на дракона разбрах че съм улучила място, което не е в бронята му. Започнах да се отдалечавам от дърветата, където беше Феби. Ако той ме видеше, не исках тя да пострада. Приближавах се към самата битка и видях момичета, които се криеха зад дърветата. Приближих се и ги попитах:
-Какво чакате, в името на богинята на драконите? Защо не се биете?
Погледнах и видях уплашените им очи
-Няма да ви нараня. Има някой в битката ли? Как да ви помогна?

[Вени]

- Не си мисли, че ще я отвлечеш просто така, коварно същество такова. - Шавимин изскочи пред баутара и размаха непохватно сабя. - За да я докопаш, първо трябва да минеш през мен. - гласът му не трепна и за секунда. Какво правеше само любовта. Шавимин беше готов да умре за мен, а аз нямах намерение да му позволя да го направи, дори с цената на собствения си живот. Любов - обичай и бъди готов да умреш. Сякаш чувството беше създадено от Шекспир за произведенията му.
- Не! - изпищях, когато чух ужасяващият звук от ударите на остриетата.
- Батра шиме влихматра, кех нитри асахне /по-добре ела доброволно, за да не се налага да го убия/ - каза, а сърцето ми заби лудо. Сълзи от безпомощност закапаха от очите ми и едва се сдържах да не падна на колене умолявайки го да спре.
- Мин - /няма/ - бях уплашена.. Баунта щеше да убие Шавимин без никакви проблеми.
- Лехт трихманде, Ветрахми Луданария /последна възможност, Ветелхо на Луданария/. - на лицето му изгря зловеща усмивка. Можех да се закълна, че беше жаден за кръвопролитие.
- Батрих! Санми нихма асахне. Врамзих боу. - /Добре! Само не го убивай. Зашемети го. - очите на баунта светнаха побоносно.
- Добре. - каза на общия език и посегна към Шавимин. - Веспа лихчи /умна жена/.
- Ти го разбираш какво ти говори? И говориш езика му? - никога нямаше да забравя изненадата в очите на любимият ми.
- Заспивай вече. - каза баунта и удари Шавимин в тила толкова силно, че той се свлече безпомощен на земята. Надявах се да е добре... и да не помни, че говорех баунтски.
- Идваш ли? - протегна ръка към мен.
- Моли се да не си го убил, защото ще ти се наложи да се разправяш с мен! - креснах. Сърцето ми се разкъсваше от непреодолимата нужда да се уверя, че любимият ми е жив и просто е в безсъзнание.
- Ще се оправи. - усмихна ми се и ме повлече към изхода на двореца.
- Поне направи така, че да изглежда като отвличане. Все някога ще се прибера тук и не искам да няма къде да отида, защото ще ме обявят за враг на Луданария. - казах, докато ме дърпаше по стъпалата.
- Мин ваах / няма проблеми/ - и просто ме преметна през рамо и излезе от двореца, сражавайки се със стражата така, сякаш мен ме нямаше.

[bvb_baby]

Суматохата беше голяма. Всичко беше или в пламъци или във вода. Различни същества прииждаха отвсякъде. Тези, които не се сражаваха на бойното поле, усърдно си търсеха места за укритие. Аз не знаех какво да правя. Бях се стъписала. Единственото, което спаси живота ми, беше, че стоях настрани още от началото на церемонията.
Изведнъж покрай мен притича групичка от морилери. Пристигаха точно в разгара на битката, очевидно с желанието да помогнат. Прецених, че всички бяха доста млади, освен предводителят им. Ала този, който ми направи най – силно впечатление бе висок, строен с дълга руса коса. Не знам какво в него ме привлече, но изпитах странното желание да го последвам. И така и направих, докато нечии силни ръце не ме дръпнаха назад, точно преди пред мен да премине поредното огнено кълбо. Обърнах се. Беше Адеян.
- Какво правиш тук? – попитах го леко гневно.
- Дойдох да те прибера.
- Справям се сама – казах му и се изтръгнах от ръцете му. Огледах се и отново зърнах морилерските младежи. Тръгнах към тяхната посока, стараейки се да запазя анонимност.
- Какво правиш? – тръгна след мен Адеян.
- Ш-ш-шт – прошепнах му в отговор. - Прибирай се, аз след малко се връщам. Моля те послушай ме.
- Но... - опита се да се възпротиви, но аз сложих пръст на устата му.
- Тихо се прибирай, моля те.

[Dark_Red_Rose]

Междувременно в града...

- Нямаш ли странното чувство, че някой ни следи? - тихо попитах Тиржу.
- Може да е от всичките погледи, които ни гледат наоколо - без да отлепя поглед от пътя ми отговори.
- Да, може и от това да е... - изрекох аз, но не му повярвах напълно.
Докато тичахме на няколко пъти се опитах да погледна назад, но нищо не се виждаше... "Убеден съм че някой ни следи. Чувствам го."
Стигнахме площада, където се беше събрала една малка купчина от паникьосани войници на луданарите.
- Ставайте, мишки! Какво сте се разтреперили тука? Нямате ли военачалник, на когото да помагате? - с дълбокият си глас Учителя ги стресна.
- Ние, таковата... - запелтечиха войниците...
- Идвайте с мен! Веднага! Трябва ми помощта ви! Искам мъже, а не някакви женчовци седнали на поляната да си говорят за цветя.
След кратко споглеждане от страна на групичката, те поклатиха глави и тръгнаха с нас.
- Къде за последно видяхте началника си?
- Тръгнаха към гората. Преследваха един баунти с неговият дракон.
"Хм-м-м. Значи белият е нашият дракон, а черният е злият. Явно така се очертават нещата..."
Обърнах се внезапно и видях как една дълга синя рокля се скри зад едната от сградите.
- Тиржу, покрий ме за 2 минутки. Моля те. Трябва да свърша една работа - прошепнах му на ухото.
- Къде ще ходиш? Не трябва да се разделяме.
- Не се притеснявай, ще побързам. - леко забавих ход, за да се отдалеча от групичката.
Шмугнах се в едната уличка, за да позволя на преследвача си да ме настигне. И тогава тя мина покрай мен. Излязох тихомълком от скривалището си, хванах я през кръста и с ръка на устата я придърпах назад.
- Мм-м-мм-м-м м-ммм-ммм-м-м.
- Ш-ш-шт Тихо. Недей да крещиш. Няма да те нараня. - Боже звучах като някой крадец с изтъркани фрази. - Ще те пусна бавно и внимателно? Съгласна ли си?
Тя кимна след като се съвзе от шока. Чу се тежка въздишка и момичето леко се отдръпна от мен.
- Какво има? Защо ни следваш?
- Знам че не трябваше, но нещо ме привлече в теб и исках да знам защо имам чувството, че те познавам от някъде.
- Няма начин да ме познаваш. Аз съм Сауфе, на кратко Сю от Морилерия. Много рядко идвам към столицата. А теб, така като те гледам си типична луданарка. Само те носят толкова дълги рокли.
- Да прав си. Извинявай за моята непочтеност, аз съм Лийфмел...
- Я, имаме си цветенце тука. - подсмихнах се аз. - Най-вероятно не знаеш, че името ти е типично Морилерско. И това ме кара да се чудя защо си луданарка. Сигурна ли си че си Луданарка?
- Убедена съм. Макар че никога не съм виждала баща си. Майка ми само ми е разказвала за него. - навеждайки поглед ми сподели Лийфмел.
- Съжалявам за което. - опитах се да изразя съпричастие, но не успях... От моя гледна точка думите бяха казани напразно.
Спогледахме се за секунда и тя се усмихна.
- И все пак не ми каза защо ни преследваш? - исках да разбера какво крие.
- Казах ти. - усмихна ми се насреща. - Мисля че те познавам отнякъде.
- Не е това. Има нещо друго.
- Не мисля.
- Хм-м... добре. Щом казваш. И между другото извинявай, че те нацапах. Трябваше бързо да те хвана, за да не изпищиш и да вдигнеш цялата улица на крака. - вече определено се чувствах весел.
- О, няма страшно. Това е само рокля.
- Не е само рокля. Това е една наистина скъпа рокля. - поправих я усмихвайки се.
Чу се гласа на Хейсо, който ни събираше. Значи е забелязал че някои от нас се покрихме.
- Извинявай но трябва да тръгвам. Имаме работа за вършене.
- Няма нищо. - лицето й малко посърна като разбра че трябва да тръгвам. - Малко странно се запознахме, но се радвам.
- Да, да. Не ме познаваш още. Млада си, а и май не биваше изобщо да се запознаваме. Но това друг път. - помахах й за сбогом и се запътих към групата в края на улицата.
От къде ли може да й се струвам познат на тази жена. Лийфмел е типично елфско име. Дава се на жриците на Дядо Дресил. Трябва да разбера повече за нея. И то бързо. Обърнах се назад, за да проверя дали ме следва, но видях само как роклята й се скри в обратната посока в едната от улиците. Странна жена.
- Къде се запиляхте бре, страхливци. Толкова ли ви е бъз от един баунти? А? - разкрещя се на мига учителя Хейсо. - Не ви чувам?
и все още имаше гробна тишина. - Нормално е сега да ви е страх. Още сте млади и имате много да учите, но едно запомнете - Никога не бягайте от битка.
Всички се спогледахме и поклатихме бавно главите си с разбиране.
- Така като гледам май този баунти е за убиване. Толкова много смърт е посял наоколо. Дори е отвлякъл бъдещата Ветелха. Да правилно ме чухте - след продължителното ахване на мнозина се наложи да повтори. - Трябва да я спасим колкото се може по-бързо, но първо трябва да се организираме. Затова ученици следва един много важен урок, в който трябва всички да оцелеем. Всички могат да се приберат по къщите и утре рано призори или... мм-м при изгрев слънце да се съберем на площада. А аз отивам да помагам на войсковите части да изготвим план за спасителната мисия.
Да, това е моят идол. Учителя Хейсо - винаги готов да помогне на всеки в нужда, а когато се налагаше ставаше един истински войн. Как ми се иска да съм като него. Но ще трябват адски много тренировки.

________________________________________________

[Stacey:)]

Единственото, което си спомням е как побягнах напред, опиянена от битката, а след това, малка, но масивна топка огън се засили към мен. Направих щит, но от изтощение той издържа само до досега със смъртоносното кълбо.
Отворих бавно очи и усетих пронизваща болка в главата. Намирах се в гората, а от дясната ми страна стоеше величествето дърво. Приближих се до ствола му, щеше да ми даде сили. Чух гласове:
-Сигурни ли сте, че тези билки ще помогнат… приличат ми на обикновени тревички. – не познавах този глас, но се надигнах леко.
-Обиждате ни, госпожице – но този… и последвалият го глас:
-Природата е първоизвор на нашата сила. – моите приятелки! Усмихнах се леко, но след това се намръщих – на каква опасност са се подложили заради мен.
-Ти си будна! – мило момиче с ведра усмивка и красиво нежно лице се приближи до мен. Не бях от истинските морилерийци, отвърнах и с благодарност:
-Не бих оцеляла без теб. Името ми е Енсиме и идвам от Морилерия. – докато се обяснявах, Васимара подложи билките на челото ми.
-Аз съм Лийфмел от Луданария. – отвърна момичето.
-Какво се случва тук? – попитах озадачено.
-Води се свирепа битка… и аз не знам какво точно се случва, но тук сме на безопасно място.
-Все пак мисля, че трябва да помогнем. - видях намръщените лица на Керамолия и Васимара, но ги игнорирах – Какво ще правим? - обърнах се към Лийфмел.

[elinora97]

За мен битката беше загубена. Баунтът я отвлече. Бях сама в гората. Гледах зеленината около мен и си мислех, как може да е толкова красиво, сякаш незасегнато от война преди малко. Феби още спеше. Щом се събудеше тръгвахме. Не знаех накъде. Просто някъде. Далеч това място. Дракона ми се размина за малко. Феби, колко я обичах. Майка ми и баща ми вече знаеха за нея. Не исках да се карам с тях. Застанах на брега на реката и по нагоре се виждаше Феби и група момичета, едно от които видях при гората по време ма войната, се беше облегнала на нея. Тръгнах бавно нагоре и след малко ги чух да говорят. Момиче, не жена с черна коса и доста слабо тяло дойде при мен.
-Аз съм Лийфмел, а това са Енсиме, Керамолия и Васимара. Познах ги всичките, с изключение на тази, която говореше. Бях ги спасила по-рано в битката
-Радвам се за вас. Мариола. - Сега извини киселата ми муцуна. - Аз изчезвам.
Приближих се към Феби и прегърнах врата и. Имах чувството, че този дракон умееше да мърка.
-Бягаш, така ли?
Обърнах се към Лийфмел.
-Преди да говориш първо разбери нещата. Феби, мила, да се махаме от тук.
Дракона изръмжа и стана. Ядосано плюеше наоколо вода.
-Какво има?
Дракона ме погледна, изръмжа и ме намокри цялата.
В името на богините, какво ти става?
-Мисля, че дракона иска да останете.
Погледнах момичетата, които се бяха оглегнали на Феби.
-Добре, Феби. Помни, че съм твърдо против и при първа възможност изчезваме.
Феби издиша толкова леден въздух, че кожата ми настръхна. Това толкова синьо небе, вече не ми харесваше.

[bvb_baby]

Погалих дракона отново, усмихвайки се. За пръв път виждах подобно същество. Бях чувала, че съществуват само от прислугата. Мама възразяваше да излизам навън. Днес ми беше за първи път. Бях изключително развълнувана. Запознах се с нови хора, а тази война представляваше приключение за мен. И все пак не спирах да мисля за Сю. Нещо все ме дърпаше към него. Бях сигурна, че сякаш го познавам.
Трите момичета, на които случайно поднах ми бяха много приятни. Бяха мили и си разбираха от работата. Но за съжаление не можех да кажа същото за момичето, чийто дракон галех. Тя беше нервна и прибързана. Не можеше да стои спокойно на едно място. Трябваше да е винаги в действие. А не това беше най – добрият план, който можехме да си позволим. Това беше първото ми впечатление за нея.
- Е, докога ще ме държите тук? – попита тя, потропвайки с крак.
- Не те карам на сила. Просто споделих мнението си колко глупаво би било да избягаш в разгара на битката. Като страхливка.
Знаех, че засегнах болно място.
- Страхливка?! – възкликна гневно тя.

[elinora97]

Тази жена ме изкарваше от тънкия ръб. Обърнах се. Започнах да ходя нагоре по реката. Когато вече никой не ме виждаше, съблякох блузата. Панталоните я последваха. Скочих в реката. Плувах срещу течението. Почуствах се много по-добре. Излязох и се облякох сухите дрехи върху все още мократа ми кожа. Сивият панталон стана на петна. Бялата блуза, слава на нея, не прозираше. Тръгнах обратно към тях. Видях всичките, дракона ги слушаше. Влязох в гората и тръгнах към селото. Една котка се отърка в краката ми. Гушнах я. Как може Феби да иска да остане. Гнева отново ме завладяваше. Котката измяукваше в протест, тъй като едва не я смачках. Върнах се при тях, а Феби любопитно започна да резглежда котката.

[DeadReaper]

Да се изтрие

[Вени]

Стоях на нещо, което наподобяваше стол и барабанях нервно с пръсти по коляното си, а от очите ми се лееше порой от сълзи на гняв и болка. А Ауврея беше завидно спокоен.
Ах как исках да го убия. Не можех да спра да се притеснявам за Шавимин. В главата ми изникваха онези хиляди "Ако", които бяха в състояние да побъркат и най-спокойния човек и сърцето ми биеше все по-бързо и по-бързо, докато накрая ушите ми не започнаха да пищят. Риданието ми се засили повече и гледката пред мен се размаза. Не издържах и се изправих, търсейки начин да се махна от това място. Трябваше да се върна при любимия си. Ако останех и секунда тук, щях да полудея.
- Къде си мислиш, че отиваш? - попита ме изведнъж.
- Искам да се махна от тук! - креснах и се доближих до него. - Вярвай ми, ако имах достатъчно сила дори само да ти причиня малко болка, щях да я използвам цялата!
- Ти сама се съгласи да дойдеш. - повдигна рамене с такова безразличие, че ми се прииска да го одера жив. Шавимин в най-добрия случай се гърчеше от болка, а той само повдигаше рамене.
- Да бе, а ти си гения на цялата земя. Ако някой заплаши да убие дракона ти, няма ли да му играеш по правилата? - изглеждаше замислен.
- За Баел бих, но за някакъв си там... - край! Чашата преля. Озовах се толкова бързо при него и му забих такъв як шамар, че чак не разбрах кое кога се случи. Той побесня.
- Минта батрих га премо зико хам лес хамлен сландо потрах /Много добре си помисли, преди да ме удариш следващия път/ - от очите му хвърчаха искри.
- Защо, какво ще ми направите ти и дракончето ти. Да не мислиш, че ще ме уплашиш с този гневен поглед?
- Доста си смела, когато го няма приятелчето ти.
- С кого си мислиш, че имаш работа? - не издържах вече. Искаше ми се да му издера очите.
- Хайде да спрем с тези логотии и да минем направо към въпроса... Каква е тайната ти? - приближих се опасно близо до него и му прошепнах
- Искаш да разбереш тайната ми? - той кимна, ослушвайки се - Морта ду /Майната ти!/ - креснах и се затичах към най-близката врата, която виждах.

[Sponsored content]