Двадесет и трета глава
На вратата се позвъни, а аз потреперих. Джеси ме погледна уплашено.
- Защо се крием? - прошепна той. В същият момент чухме Боби да поздравява новодошлите.
- Зак, Бен, Виктор - Зак, Бен и Виктор? Хм, имената им не звучаха страшно, дано и самите те да не са. Джеси ме подръпна за ръкава. Още очакваше отговор.
- Сигурно си забелязал, че очите ми имат странен цвят - той кимна утвърдително. - По принцип някои демони са с този цвят на очите. И ако те ме видят без да им е обяснено, ще реагират много зле. - Дори и шепнейки усетих огромното напрежение в гласа си.
- Но аз съм просто хлапе. Е, вярно е, че съм дете на демон, но те все пак няма да ме наранят. Нали? - добави след като срещна погледа ми.
- Живеем в необикновен свят, Джеси. Жесток свят. - направих му знак да замълчи и се заслушах в гласовете от другата стая.
- Не знам до къде сте запознати с положението - започна уверено Дийн - но сега ще ви го разясним. Първо искам да ви представя Кастиел и Емилия. Те са ангели. - при споменаването на думата ангели, някой от новодошлите се изкиска.
- Не разбирам кое е смешното, Закари. - Каза строго Кас. Браво, научи го на уважение! извиках на ум. Знаех, че ще ме чуе. - Ангелите съществуват. Не мога да разбера защо и тримата сте толкова учудени. Все пак ловците се бият с призраци, шейпшифтъри и най-вече с демони.
- Добре - обади се един от тримата новодошли. - Вие съществувате. Не го оспорваме, защото сте пред нас. Но защо сте само двама? Няма ли да помогнете в битката? - Мина при през ума, че щом задавше този въпрос значи щеше да се бие. Е, вече бяхме с един повече.
- И ангелите трябва да бъдат убедени - обади се Сам. - Ние не задължаваме никого да се бие.
- Войната е срещу демони - каза един от непознатите. - И да не го задължавате, всеки един ловец би се бил. Все пак, това е работата му.
Той беше прав. Ако се занимаваш с определено нещо цял живот, нима сега, накрая би го зарязал за да се предпазиш? Едва ли.
- Значи, ще се биете? - Попита Дийн. Другите явно му кимнаха, защото не чухме отговор. - Много добре, тогава нека ви запознаем с някого. - Изтръпнах. - Но първо трябва да ви попитам нещо. Знаете ли за Джеси Милър?
- Джеси Милър? Детето на демоните?
- Ооо, просто чудесно! - Простенах с отчаяние.
- Значи знаете - отвърна Дийн. - Той е тук. Заедно с едно момиче - Момиче? Да не би да бях на 6? - Тя също е необикновена. Не искам да си правите прибързани изводи, защото ще са грешни. - Поех си дълбоко дъх. - Анджи, елате. - Обърнах се към Джеси.
- Може ли да те вдигна на ръце? Ще съм по-сигурна ако си в мен - обясних му щом срещнах слисания му поглед.
- Добре - съгласи се след кратко мълчание и протегна ръце към мен. - Но мисля, че ще съм ти доста тежичък.
- Не си - казах и излязохме от стаята. Първото нещо, което видях влизайки в дневната, бяха непознатите. Единият беше по-стар. Може би колкото Боби. Не, че Боби беше много стар. Той ме погледна в очите. Очаквах да се случи почти всичко, само не и да ми кимне. Усмихнах му се успокоена, но спокойствиета ми не трая дълго. Реакцията на двамата по-млади ловци не беше толкова кротка. В мига, щом срещнаха погледа ми, посегнаха към оръжията си. Докато се усетя какво става, бях изблъскана назад, а пред имаше цяла редица от ловци. Моето семейство.
- Предупредих ви да не си правите прибързани изводи - каза Дийн.
- Ама тя... - започна единият, но тогава Виктор се изправи и го прекъсна.
- Престани, Бенджамин - каза строго.
- Но татко... - Татко? Та те не си приличаха въобще.
- Никакво, но. Познавам Боби от достатъчно дълго време и знам, че ако тя не беше на наша страна, нямаше дори да я остави жива. За това си сядайте на задниците и двамата и да чуем какво има да ни каже младата дама. - Завърши конското към сина си и се обърна с усмивка към мен.
- Благодаря - казах просто. Все още държах Джеси, но бях го забравила до мига в който се размърда.
- Видя ли - каза щастлив. - Казах ти, че няма да ни наранят. Сега може ли да отида и да си взема сладолед от кухнята? - попита настойчиво. Засмях се и го целунах по челото.
- Добре, бягай - казах му и не откъснах поглед докато не злезе от стаята. Обърнах се към ловците.
- Знаеш ли - започна Дийн. - Изглеждате като майка и син. Знам, че си прекалено млада за да бъдеш майка, - при тези думи нещо в мен потрепна. - но и двамата сте толкова привързани един към друг. Даже ми е странно. - Кимнах му.
- Да, и на мен също. - Реших да приключа този разговор и се обърнах към новите ни съюзници. - Ами, май трябва да ви разкажа накои неща за мен. Казвам се Анджелина. На 19 години съм. Нямам родители. И съм нещо като демон.
- Да, това го виждаме и ние - обади се Закари, мисля. Погледнах го намръщено.
- Саркастичен си. Недей да бъдеш такъв. Не ми харесва - нещо в погледа ми го накара само да кимне и да замълчи. Почувствах се уморена и отпаднала. Изведнъж ми причерня.
- Анджелина, добре ли си? - попита разтревожено Кас. Филип се изправи рязко и веднага се доближи към мен.
- Какво става, Кас? Добре ли е?
- Защо питаш него? Да не би да не мога да говоря? - Казах ядосано, но все още се чувствах отпаднала. Всъщност, защо наистина изведнъж ми прилоша?
- Аз знам - отвърна Кас на мисления ми въпрос. Естествено, че знаеше. - Това е заради...
- Заради нас - довърши непознат женски глас. Обърнах се да видя кой изрече думите, но движението сякаш изцеди всичките ми сили и аз попаднах в мрака, в който не бях стъпвала отдавна...
Лутах се безцелно през гъстата мъгла. Сънувах,знаех го. Беше като миналия път, но поне сега нямах ужасяващ придружител. Което го правеше даже още по-ужасяващо. Сама в света на сънищата, където всичко бе възможно... Не бях на пет, но все пак потрепнах.
В един тесен кръг около мен мъглата продължаваше да е гъста, но на около 10 метра се бе разсеяла... А там имаше едно малко момченце, което толкова приличаше на Филип, че бе стряскащо... Изглеждаше така не на място там, така зловещо... Изведнъж то се обърна към мен, усмихна се и помаха. Прекалено уплашена му помахах и аз.
- Ела... - извика ме то, а аз незнайно защо се подчиних. То се засмя весело щом видя, че го следвам и се затича бързо напред.
- Хей, почакай - извиках, но го загубих от поглед. Поех си дълбоко въздух, но се закашлях и затворих очи. Щом ги отворих се озовах в леглото в гостната на Боби.
- О, Господи! - Прошепнах отчаяно. Какво, вече дори и заспала ли не можех да съм на спокойствие?
- Почти позна. – Подскочих и се засмях. Знаех си, че Кас ще продължи да го прави, за това се помъчих да не му се разкрещя.
- Какво се случи? Спомням си, че говорих с ловците, а после чух женски глас, и... По-нататък не си спомням нищо - завърших, мънкайки си. – Да не съм припаднала? – Попитах объркана.
- Ами и ние не знаем. От една страна, Александър беше виновен, но отдруга...
- Александър? – Попитах объркана, но като че ли изведнъж си спомних. – Ангелите, които очаквахме са вече тук? – Той кимна. – Как така той е бил виновен?
- Ами, това е неговата дарба – каза кратко, сякаш това обясняваше нещата.
- Дарбата му е да кара хората да припадат? – Попитах с тон, който показваше искрена почуда.
- Не. Дарбата му е да отслабва силите на хората. Колкото да не са достатъчно силни за да ни наранят по някакъв начин.
Добре. Това го разбирах. Но защо, по дяволите, съм припаднала?
- Анджелина, не ругай пред мен – каза толкова строго Кас, че ако не бях видяла физиономията му, щях да се засмея. Съжалявам.- Е, ще ти простя този път. А за съжаление, нямам отговор на въпроса ти. Това се оказа непонятно и за нас – в този миг на врата се почука, и преди някой от нас да е отговорил в стаята влезе най-красивата жена, която бях виждала досега. Беше изящна. Дори и да не знаех, че е ангел, бих я помислила за такава. Перфектни пропорции на тялото. Красиво, неземно лице... Беше толкова красива, че макар и да не искам, изпитах ревност. При това не заради външния й вид... Изпитах ревност заради Филип. Това беше глупаво.
- Ти си Анастасия – казах с възможно най-спокойния си тон. Не, че й бях ядосана. Та тя не беше направила нищо.
- Да, а ти си Анджелина – каза усмихната тя. А усмивката й беше... Ангелска, каква друга да е! – Много съжалявам, за това че припадна! Аз дори не исках Александър да използва силите си. Убедена бях, че ти си добро момиче. Но той си е такъв! – Каза тя, някак примирено. Присвих очи.
- Изглежда го познаваш добре – казах нехайно, а всъщност изгарях от любопитство. Мамка му, това беше най слаба ми черта! Кас ме погледна строго, а аз само сведох поглед виновно. Тя само се засмя.
- Ами да. Заедно сме от около 30 години.
- Искаш да кажеш 300 – смънка Кас, а ченето ми увисна.
- Уау, ами за 300 години определено опознаваш човека до себе си – промърморих аз, опитвайки се да не се разсмея. Но Анастасия не успя. Засмя се с пълно гърло. Даже беше леко налудничаво. Всъщност, като се замислех, тя най-много се държеше като човек. Движеше се напред-назад, прокарваше пръсти през косата си често, ту разплиташе, ту сплиташе пръсти... Изглеждаше си като обикновен човек. – Запознахте ли се останалите?
- Да. Джеси е очарователен – каза и се усмихна някак глуповато. Спомних си какво бе казал Кас за нея: „Анастасия винаги е имала слабост към земните деца”. Спомних си и, че макар и да не я познавах, още тогава изпитах симпатия към нея. – А Филип те обича толкова много, че би умрял за теб многократно – обърках се. – Да, аз също имам дарба – разгадавам емоциите на хората. Преди малко видях ревността, но замълчах. Защото ти самата осъзна, че няма смисъл от нея, нали? Има смисъл само това, че се обичате.
Погледах я известно време, а след това се хвърлих врата й.
Май тя не очакваше прегръдката, щом залитна леко. В първия момент и двете се гледахме стъписано, но веднага след това се разсмяхне. Да, от ангелите, тя беше на второ място в списъка ми. Погледнах към Кас, който ми се усмихна. Той заемаше първото.
- Къде е Филип? - Попитах с любопитство. Мислех, че ще бъде до мен, но го нямаше. Намръщих се леко.
- Не го обвинявай - каза настойчиво Кас. - Той беше тук първите няколко часа, но след това започнаха да идват още ловци и...
- Чакай, чакай - прекъснах го удивена. - Още ловци? Че аз колко време съм спала? - Погледнах от единият ангел към другия, очаквайки отговор.
- Ами, близо 47 часа. - Ченето ми увисна. Спала съм почти два дни? Ама аз дори не бях изморена. Или пък е било от дарбата на Александър? - Не, не беше от него - отвърна на мисления ми въпрос Кастиел. - Той отслабва противоположния, но за около половин час. След това той се съвзема и си е като нов. Но ти... Ти спа така непробудно, че дори не си усетила колите, които идваха и заминаваха. Знаеш ли, по принцип мога да виждам и сънищата на хората. Това е като четенето на мисли.
- Значи си виждал сънищата ми? - Изчервих се, защото си спомних какво сънувах миналата нощ. Той ме погледна така, сякdш всеки момент щеше да повърне.
- Всъщност твоите сънища не мога да видя, Анджелина. Когато си будна чувам мислите ти, при това перфектно ясно. Но когато спиш, сякаш се отдръпваш зяд някаква бариера. Аз виждам само мъгла.
Мъгла. Думата ми припомни за последния ми сън, но картините бяха неясни. Тръснах глава.
- А Джеси с Филип ли е? Той добре ли е? - Несъмнено новопристигналите ловци са го видели. О, Боже, ами ако някой го е ранил?
- Анджелина - каза строго Кас. - Той е добре. Излязоха да се поразходят с Филип. Честно да ти кажа, и двамата не харесаха Александър когато разбраха, че той е виновен за припадането ти.
Намръщих се, но му кимнах с благодарност.
- Трябва да ги потърся. Но как да сляза долу? Искам да кажа, има ли някой от новите ловци в къщата? - И двамата ми кимнаха и аз потреперих.
- Не се безпокой - проговори Анастасия, а аз я погледнах с благодарност. - Няма да допуснем да те наранят. - Кимнах и се запътих към вратата. Спрях за миг, тръснах рамене и слязох по стълбите. Дневната на Боби бе толкова претъпкана, че нямаше начин да направиш и една крачка без да те усетят.
Пръв на очи ми се наби ангелът Александър. Не знам от къде, но бях сигурна че това е той. Беше прекалено перфектен за да бъде човек. Той ме погледна с леко виновен поглед, но аз му кимнах студено. Какво, да не би да очакваше да отида с усмивка при него и да си говорим сякаш нищо не се бе случило? Да, бе.
До него имаше някакъв тийнейджър, който изглеждаше прекалено не намястото си в стая, претъпкана с ловци. Всъщност, като зе загледах той едва ли бе на повече от 15. Въздъхнах ядосано и с това привлякох погледа му върху себе си. Усмихнах му се и видях шока в очите му срещайки моите. Засмях се вътрешно - това беше малко готино. Да стряскаш хората.
Огледах се и видях, че и другите ме гледат. Изведнъж попаднах в нечия прегръдка.
- Е, най-накрая се събуди! Вече започнахме да мислим, че сме те изгубили - чух притеснения глас на Дийн. Уплаших се - той никога не бе изглеждал толкова притеснен и облекчен едновремено. Не ми харесваше такъв. Предпочитах да се държи грубо и арогантно, отколкото така.
- Добре съм. Просто поспах малко. - Наблегнах на думата малко. Усмихнах му се. - Доста хора са дошли.
Той закима.
- Да, за два дни се събрахме доста хора. Поне увеличихме бройката и с всяка изминала минута ставаме всде по-силни.
- А какво прави малкият тук? - Кимнах мрачно към момчето.
- Той е тук с брат си. - Посочи към един мъж, който стоеше тихо в ъгъла. Вярно, че малко си приличаха. Поклатих мрачно глава. - Отивам да потърся Филип и Джеси.
Той само ми се усмихна и ме придружи до вратата. Благодарих му, макар че поведението му ми се стори леко глупаво.
Въздухът беше леко хладен. Ако и двамата бяха излезли, без да си сложат нещо отгоре, щяха сериозно да го отнесат. Изведнъж усетих лек вятър срещу мен. Беше странно, защото нито дърветата нито храстите се помръднаха. Потреперих. Изведнъж ми се стори, че видях момченцето от съня си, но се скри толкова бързо, че не можех да бъда сигурна. Тръснах глава и се запътих към гласовете на двамата ми любими мъже.
Лежаха в тревата и гледа към небето. Филип бе махнал тениската си и аз настръхнах. От студ и... Възбуда.
- Хубава работа! - Извиках рязко. Двамата се сепнаха изведнъж и се обърнаха към мен. - Лятото отдавна свърши и да лежиш гол до кръста в тревата не е удачно! - казах уж строго.
- Анджи! - Извика Джеси и се затича към мен. Леко се наведох и го хванах точно в мига, в който и скочи.
- Здравей, мъник! - Целунах го по челото. - Видях, че са дошли още доста хора. - Той кимна. - Добре ли си? Някой направи ли ти нещо?
В този миг се приближи и Филип и ме целуна нежно.
- Мислиш ли, че бих позволил да му направят нещо? - Каза уж разсърдено той.
- Знам, че не би, но прекалено много се страхувам за него.
- Хей, вие да не би да не ме виждате? - Обади се с негодувание Джеси. - Ако не си спомняте, аз съм достатъчно силен да не позволя на нито един демон да ме доближи. Мога да се грижа сам за себе си.
С Филип се погледнахме един друг и се засмяхме.
- Естествено, че можеш да се грижиш сам за себе си. Но е нормално един възрастен да се безпокои за едно дете. Независимо дали е негово или не.
Погледът на Джеси се промени. Все още беше в мен и го стиснах, малко по-силно от колкото бе нужно.
- Какво има, Джеси? - попитах го тревожно.
- Ами, не знам дали знаете, но аз бях осиновен. Много обичах осиновителите си. Те ме дариха с много обич, а и с всичко останало, което едно нормално десет годишно дете може да поиска. Преди да дойда, в града ни имаше нападение от демони. Те ги убиха - поех си дълбоко дъх. Това не го знаех! - Знам, че не е редно толкова бързо след смъртта им да се радвам, но с вас двамата съм наистина щастлив - каза, поглеждайки ни предпазливо. - Малко е нахално, но може ли да ви попитам нещо?
Нямах думи. Или по-скоро нямах глас, с който да кажа нещо. Огромна буца бе заседнала в гърлото ми.
- Каквото и да е - отвърна Филип, щом видя, че аз не мога да отговоря.
- Може ли когато всичко свърши да остана с вас? Ще ми е много приятно, ако може да сме постоянно заедно и да ви наричам "мамо" и "тате". Това, в момента е нещото, което искам дори повече от победата в битката.
Сълзите вече преляха. Погледнах към Филип, и видях че и той е на път да заплаче. Засмях се през сълзи и стиснах малкия в прегръдката си.
- О, скъпи - прошепнах му аз. - Всъщност ние щяхме да те помолим да дойдеш с нас. Но не знаехме, че искаш да сме ти като родители!
Той помръкна. Май не ме разбра.
- Джеси, - каза Филип а гласа му беше развълнуван. - Тя искаше да каже, че за нас ще е чест да си ни син - каза просто. Видях как усмивка разцъфна върху устните на малкия. Филип застана пред нас, обви кръста ми с ръце и каза:
- Обичам ви!
Нед Апр 30, 2017 6:01 pm by Tais
» Игра На Думи
Нед Яну 15, 2017 11:50 pm by mama_an_ji
» Скрабъл
Нед Яну 15, 2017 10:47 pm by mama_an_ji
» Музикална игра
Нед Яну 15, 2017 10:39 pm by mama_an_ji
» Да броим до 0
Нед Яну 15, 2017 12:32 pm by mama_an_ji
» Намислете си съществително преди да влезете
Нед Яну 15, 2017 12:28 pm by mama_an_ji
» Асоциации
Нед Яну 15, 2017 12:22 pm by mama_an_ji
» Шерилин Кениън - Нощни Ловци
Нед Яну 15, 2017 2:04 am by Dark_Red_Rose
» Вицове
Нед Яну 15, 2017 1:38 am by mama_an_ji