Re: Пламъци - Сандра Браун

by **Вени** Нед Юли 25, 2010 11:37 am

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА

Джейнълин заслони очите си с ръка срещу слънцето докато се озърташе за появата на „креватомобила”. Щом забеляза да свива от главната улица, извика:
— Мамо, пристигна!
Кий беше телефонирал от пистата, за да ги извести, че току-що е долетял и скоро ще си бъде вкъщи. Предната вечер се беше обадил от Хюстън.
— Блудният син се завърна. Заколете угоеното теле.
Джейнълин не стигна чак до такива крайности, но нареди на Мейдейл да приготви нещо специално. Кий беше живи здрав! И си идваше у дома!
Тя изприпка надолу по стълбите и се закова точно на пътя пред задалия се Линкълн, принуждавайки го да спре. Залепи длани върху предния капак и му се усмихна през стъклото, после изтича към шофьорската врата и се хвърли в прегръдките му, когато слизаше.
— Ей, по-полека! Отидоха ми пукнатите ребърца. — Той възвърна равновесието си и я прегърна топло, после я отдалечи на една ръка разстояние. — Не мога да повярвам на очите си! Изглеждаш великолепно!
— Не е вярно — възрази скромно тя.
— Я не ме будалкай, да не съм сляп! Какво си направила? Има нещо.
— Подстригах се и се накъдрих, нищо повече. Всъщност даже бях във фризьорския салон, когато някой се развика и посочи към телевизора. Предаваха репортаж за теб, д-р Малори и нейния съпруг, че сте напуснали Монтесангре и се завръщате през Колумбия. Като ви видях всичките на екрана, сърцето ми едва не спря да тупти.
Усмивката му потрепна несигурно.
— Да, какво ли не се случи тая седмица. — после я щипна по бузата и каза: — Харесва ми новата ти прическа.
— Мама не. Била твърде лекомислена за жена на моята възраст. Ти как смяташ? — попита разтревожено тя.
— Според мен е адски секси.
— О, покорно ви благодаря, сър. — Направи му реверанс.
— Хмм. Научила си се и да кокетничиш. — Сложи ръце на хълбоците си и наклони глава назад, за да я огледа от горе до долу. — Криеш ли нещо от мен?
— Не. — Отговорът й беше прекалено бърз и категоричен. Ако по бузите й беше избила същата топлина, която усещаше вътрешно, брат й мигновено ще разбере, че го лъже.
— Кейто още се навърта наоколо, нали?
Помъчи се да сдържи усмивката си, но не успя да потисне радостта, която се надигна в нея само при споменаването на името му. То извика определени картини в съзнанието й как с часове се гушеха в гостната късно вечер и спореха шепнешком дали е редно или не да продължават връзката си — тя твърдеше първото, той второто — и крояха планове за бъдещето, което според нея им предстоеше, а според него не.
Въпреки всичките им разправии за характера и трайността на тяхната любов, то си беше любов и нищо друго. С изключение на това, че не беше консумирана и Джейнълин не можеше да бъде заедно с Буи по двайсет и четири часа на денонощието, тя се чувстваше безмерно щастлива.
Личеше й и Кий, надарен с изключителен усет, веднага го долови. Ухили се широко:
— Да внимава как се държи с теб. Само да смее да се провини и аз разбера, ще го пипна, ще му откъсна топките и ще ги хвърля на кучетата. Можеш да му предадеш дословно какво съм казал.
— Никога няма да изрека подобно нещо! — заяви тя. — Не е прилично. — Засмя се вътрешно, като си спомни с какви ужасяващи думи си бе послужила, за да привлече вниманието на Буи. Не съжаляваше. Бяха свършили работа.
Хвана Кий под ръка и го поведе към къщата.
— Сигурно си изтощен. Накарах Мейдейл да ти смени чаршафите. Можеш мигом да се пъхнеш между тях, щом хапнеш и вземеш една голяма, гореща вана.
Внезапно той се закова на място и Джейнълин вдигна глава. Джоди ги наблюдаваше от верандата. Изглеждаше чудесно. Явно докторите напразно бяха били тревога и както обикновено, Джоди се бе оказала права. Все повече се съвземаше, независимо от зловещите им прогнози.
Напоследък в нея се забелязваха видими признаци на подобрение. Тя настояваше, че се чувства по-здрава и беше пожизнена. С готовност и без да се суети, вземаше лекарството си. Дори бе намалила цигарите на две кутии дневно. А предната сутрин бе подновила постоянния си час във фризьорския салон.
Джейнълин се съмняваше в случайността на факта, че Джоди живна в мига, в който научиха за отпътуването на Кий от Монтесангре. Въпреки честите им кавги, майка й и брат й бяха дълбоко привързани един към друг.
— Здрасти, Джоди.
Тонът му беше сдържан и предпазлив. Още носеше спомена за болезнените, необмислени думи, които Джоди му бе подхвърлила преди заминаването. Джоди също вероятно не бе забравила опустошителните си слова. Тънките й устни потрепнаха веднъж, като че в нея прещракаха закъснели угризения.
— Както виждам, връщаш се цял-целеничък.
— Горе-долу.
Джейнълин ги стрелкаше с очи, изгаряща от желание да запази това негласно примирие.
— Хайде да влезем вътре и да пийнем по нещо преди вечеря.
Джоди пристъпи преди тях в гостната. Отказа питие, но запали цигара.
— Прочетох, че бунтовническата армия е конфискувала самолета ти. — Тя издуха струя дим към тавана.
— Точно така. Благодаря, сестро. — Той пое скоча с лед, който сестра му беше наляла. — Няма значение. Човекът, от който го наехме, се надяваше, че ще се разбием или че ще ни се случи нещо непоправимо, за да може да прибере застраховката. Имаше нужда повече от парите, отколкото от самия самолет.
— Така си и мислех. Непрекъснато се забъркваш с такива типове.
— Като става дума за безскрупулни типове — обади се Джейнълин в стремежа си да предотврати всякакви търкания. — Дарси Уинстън беше на фризьор онзи ден, когато и аз си навивах косата. Та тя разправяше за дъщеря си Хедър, че двамата с Танър Хоскинс не можели да свалят ръчищата си един от друг. Тя каза, че преди да е станало късно, сигурно ще се наложи да ги облече с градинския маркуч.
Кий се изхили. Джейнълин го изгледа недоумяващо.
— Всички се засмяха на думите й. Нищо не разбирам.
— О, за бога, Джейнълин — сряза я нетърпеливо Джоди.
— Какво?
— Нищо — рече Кий. — Продължавай. Какво друго разправяше госпожа Уинстън?
— Когато се появи репортажът за теб и д-р Малори, тя избута всички и се лепна за телевизора. А като съобщиха, че господин Портър все пак не е мъртъв, изнесе цяло представление.
— В какъв смисъл? — Кий вече не се усмихваше.
— Избухна в неистов кикот. На никой друг не му беше смешно. Буквално цвилеше. Честна дума, дори „вулгарно кречетало” е твърде ласкаво определение за тази жена.
— Тя е една долна мръсница — отбеляза Джоди и тръсна цигарата си в пепелника. — Фъргъс си въобразяваше, че като се ожени за тая жалка отрепка, тя автоматически ще се преобрази в почтена жена. Това не стана, разбира се. Под всичките си скъпи, елегантни дрехи, пак си е боклук. Фъргъс винаги е бил глупак.
Мейдейл ги извика за вечеря и поднесе на Кий любимите му ястия: пилешки пържоли и ростбиф с цялата гарнитура към него. За десерт имаше два сладкиша — с праскови и с орехи — и домашен ванилов сладолед.
Джейнълин очакваше, че ще се нахвърли лакомо на вкусотиите, които бе поръчала да му приготвят, но той хапваше съвсем умерено. Усмихваше се, когато приказваше с нея и откликваше на всичките й въпроси, но без да се впуска в подробности. Държеше се учтиво с Джоди и не каза нищо, с което да я предизвика или подразни. За човек, отървал се на косъм от лапите на банда метежници, имаше твърде подтиснат вид.
В мълчаливите промеждутъци зяпаше вглъбено в пространството и сякаш насила се връщаше в настоящето, когато разговорът се подновяваше.
След приключването на вечерята Джоди се извини и качи в стаята си, за да гледа телевизия. На излизане от трапезарията тя се обърна към него и рече:
— Радвам се, че си добре.
Той я изпроводи със замислено изражение.
— Тя наистина го чувства — промълви тихо Джейнълин. — Струва ми се, че се тревожеше за теб повече и от мен, май че аз се бях побъркала от притеснение. В деня, в който чух, че си жив и си на път към къщи, у нея настъпи чудотворна промяна.
— Изглежда по-добре, отколкото преди да замина.
— Значи си го забелязал! — възкликна тя. — И аз съм на същото мнение. Мисля, че се оправя.
Той протегна ръка и погали бузата й, но усмивката му бе тъжна.
— Има и още нещо, Кий. За мама. Вчера, когато се прибра от работа, не я намерих и тръгнах да я търся из къщи. Представи си къде я открих. В спалнята на Кларк, ровеше из вещите му.
Разсеяността му се стопи и той застана нащрек с възбуден интерес.
— Доколкото ми е известно, не е стъпвала в тази стая откакто взехме оттам погребалния му костюм. Какво ли й е щукнало изведнъж?
— Значи преглеждаше вещите му?
Тя кимна.
— Документи, почетни грамоти, дипломи, снимки, записки, които си е водил като сенатор. И плачеше. Та тя дори на погребението му не отрони ни една сълза.
— Знам. Помня.
Внезапно й хрумна, че в момента видът на Кий наподобяваше вцепенението му, когато стоеше до гроба на брат си.
Въпреки, че се държеше и уж говореше нормално, тя изпита усещането, че всичко върши машинално, точно както подир смъртта на Кларк. На лицето му се бе запечатал разстроен и отнесен израз, сякаш го е сполетяло нещо непонятно.
В дните, последвали погребението на брат й, тя беше прекалено погълната от собствената си мъка, за да обръща внимание на Кий, макар че и да бе опитала, той сигурно щеше да я отблъсне. А тя и бездруго се чувстваше неспособна да му помогне. Както сега. Въпреки това сложи ръка на рамото му и го стисна в знак на съпричастие.
— Навремето прочетох една книга по въпроса за съкрушителната скръб, за да преживея някак смъртта на Кларк. Според автора й, психолог, не е изключено тя да настъпи като забавена реакция. Понякога човек може с години да й се съпротивлява. Докато един ден не рухне и не й се поддаде. Смяташ ли, че с мама се е случило нещо подобно?
Кий остана вглъбен и не отговори.
— Според мен у нея е настъпил пробив — каза Джейнълин. — Навярно най-сетне се е примирила със загубата му. И след като е осъзнала чувствата си, вече няма да е толкова сърдита. На вечеря между вас всичко мина чудесно. Усети ли промяната в поведението й?
Кий й се усмихна с обич.
— Непоправима оптимистка си, нали?
— Не ми се подигравай — рече засегната тя.
— Не ти се подигравам, Джейнълин. Забележката ти беше съвсем добронамерена. Ако всички бяха така простодушни като теб, светът едва ли щеше да бъка от измамници.
Закачливо подръпна една от новопридобитите й къдрици, но усмивката му беше сдържана.
— Кой знае какво е накарало Джоди да рови из вещите на Кларк? Може да има причина, а може и да няма. Не очаквай твърде много от нея. Нещата рядко се изменят така драстично и бързо. Някои пък въобще не се изменят. Ти си влюбена. Щастлива си и искаш всички да се чувстват като теб.
Тя облегна глава на гърдите му и го прегърна силно.
— Вярно е, Кий. Никога в живота си не съм била по-щастлива. Дори не предполагах, че е възможно такова щастие.
— Личи ти и аз адски се радвам за теб.
— Но ме гризе съвестта.
Той я отблъсна грубо:
— Недей! — каза й сърдито. — Отдай се на блаженството. Наслаждавай му се до насита. Заслужаваш го. Толкова гадости преглъщаш — от нея, от мене, от кого ли не. За бога, Джейнълин, не се чувствай виновна, че си открила щастието. Обещай ми да престанеш.
Слисана от разпаления му тон, тя закима с глава.
— Добре, обещавам.
Лепна й една гореща целувка на челото и отново я отдалечи от себе си.
— Трябва да вървя.
— Да вървиш? Къде? Мислех, че тази вечер ще останеш вкъщи, за да си починеш.
— Починал съм си. — Бръкна в джоба на дънките за ключовете от колата. — Имам много да наваксвам.
— Да наваксваш какво? — Той й метна красноречив взор и се отправи към вратата. — Кий, почакай! За пиене ли става дума?
— Като начало, да.
— За жени?
— Може.
Тя му прегради пътя на входа и го принуди да я погледне в очите.
— Не те попитах, защото сметнах, че си е твоя лична работа.
— Да ме питаш за какво?
— За Лара Малори.
— Какво по-точно?
— Ами, мислех си, че вие двамата може да…
— Мислеше, че може да заема мястото на Кларк в леглото ли?
— Изразяваш се толкова грозно.
— Беше грозно.
— Кий!
— Трябва да вървя. Не ме чакай.

by **Вени** Нед Юли 25, 2010 11:38 am

Преди да отвори вратата, Лара надникна през щорите, да провери кой звъни, след което незабавно отключи.
— Джейнълин! Толкова се радвам да ви видя. Влизайте. — отстъпи встрани и въведе неочакваната си гостенка в чакалнята.
— Надявам се, че не ви безпокоя. Май все се изтърсвам без предупреждение. И този път се втурнах импулсивно.
— Дори да се бяхте опитали да се свържете, нямаше да успеете. Откачих телефона си. Някои журналисти не разбират от отказ и продължават да напират.
— И на Кий се обаждаха.
Щом чу името му, сякаш я пронизаха право в сърцето, помъчи се да заглуши болката и махна кашона с книги от н стол.
— Заповядайте, седнете. Искате ли нещо за пиене? Не съм сигурна какво е останало вкъщи…
— Благодаря, няма нужда. — Джейнълин се озърна в бъркотията наоколо. — Какво значи това?
— Пълно безредие — отговори Лара с кисела усмивка и седна на кашона. Уморено прибра един паднал кичур от косата си. Откакто се бе върнала, и най-малкото движение й костваше къртовски усилия. — Събирам си багажа.
— За какво?
— Напускам Идън Пас.
Навярно Джейнълин бе единственият човек в града, който не се зарадва на новината. По лицето й се изписа смесица от слисване и отчаяние.
— Но защо?
— По очевидни причини. — В гласа на Лара прозвуча горчивина, която тя не съумя да прикрие. — Нещата тук не се развиха според очакванията ми. Кларк сбърка, че ми завеща това място. А аз сбърках, че го приех.
Трогна се, когато видя сълзи в очите на Джейнълин.
— Хората в нашия град са толкова тъпи! Вие сте най-добрият лекар, който сме имали.
— Мнението им за мен няма нищо общо с професионалните ми качества. Те просто се поддадоха на натиск. — Е не беше необходимо да споменава Джоди Такет като главна виновница за изолирането й.
Джейнълин и бездруго беше в течение, и по неволя се чувстваше съпричастна.
— Съжалявам.
— Знам. Благодаря ви. — Двете жени се усмихнаха една и друга. Ако обстоятелствата се бяха стекли иначе, можеха да станат много близки приятелки. — Как е майка ви? Има ли резултат от лечението?
Джоди й разказа за очебийното подобрение в състоянието на Джоди. Лара не искаше да помрачава оптимизма й, но реши, че е неин професионален дълг да внесе известен реализъм.
— Радвам се да чуя, че се чувства по-здрава, но бъдете нащрек. Трябва да продължи да изпълнява стриктно предписанията на лекарите, докато не ги отменят. Би следвало да се явява и на чести редовни прегледи. И преди да отхвърлите напълно ангиопластиката, като средство за разширяване н сънната артерия, бих й препоръчала да се подложи на още един кръг от задълбочени изследвания.
— Не съм убедена, че мама ще се съгласи, но ако забележа признаци на преумора, или да не дава господ, на нов пристъп ще се опитам да се наложа над нея.
Побъбриха си още няколко минути и Джейнълин стана да си върви. На вратата каза:
— Гледах съпруга ви в тазсутрешното шоу „Днес”. Предадоха репортаж как приема поздравления от президента.
— Да, и аз го гледах.
— Водещият попита защо не сте с него. Той отвърна, че сте смазана от преживелиците в Монтесангре и затова не сте могли да го придружите във Вашингтон.
Доядя я, че Рандъл говори от нейно име и разпространява неверни сведения. Недвусмислено му беше дала да разбере какво е отношението й към него, когато бяха в Хюстън и не мръдна от спалнята на апартамента, докато не се убеди, че е напуснал хотела, за да хване самолета за Вашингтон. Дори не се бяха сбогували.
Извиненията за отсъствието й във Вашингтон бяха продиктувани единствено от стремеж за лична изгода, но освен да му потърси сметка за това, тя не беше в състояние да го спре. Въпросът не заслужаваше да настоява за среща с него. И бездруго тя щеше да се състои в съда на бракоразводното дело, когато интересите й щяха да бъдат защитавани от адвокат.
— Сигурно е било… — Джейнълин се поколеба, сетне продължи направо: — Дори не мога да си представя как сте се почувствали, като сте разбрали, че през цялото време е бил жив.
— Наистина не можете.
Мислено Лара отново видя Рандъл изтегнат във ваната. Чу кънтенето на писъците си в стените с крещящите плочки, пращенето на разцепено дърво, когато Кий изби с ритник вратата и влезе, после усети прегръдката на ръцете му около тялото си. Зарови лице на гърдите му. Отначало решиха, че Рандъл е мъртъв.
Но той оживя.
Оттогава Кий избягваше да я докосва дори случайно. Не съществуваха думи, с които да опише зверския ужас от възкръсването на Рандъл, затова простичко каза:
— Смаях се, като видях, че е жив.
— Положително, но не изглеждате чак толкова потресена, защо не отидохте във Вашингтон с него? — Едва изрекла грубия си въпрос, Джейнълин моментално го оттегли. — Извинявайте. Непростимо прекалих.
— Не е нужно да се извинявате. Въпросът е съвсем основателен. Отговорът е прост — не исках. Политиката не е моето поле за изява, а на Рандъл. Той може да прави каквото пожелае с новопридобитата си известност. Аз бих предпочела да забравя за моята, както и всички останали.
— И с Кий е така.
Името му отново я жегна в сърцето.
— Той се чувстваше изключително неловко да бъде в центъра на вниманието.
Добродушното лице на Джейнълин се сгърчи от болка, когато внезапно изтърси:
— Той пак заминава. За Аляска. Тази сутрин ми съобщи. Предложили са му работа като мерач на газопровода. Това е пилотът, който следи за пробиви по трасето.
Лара кимна неопределено.
— Каза, че парите били добри и че имал нужда от промяна на обстановката. Напомних му, че току-що я е променил. Той заяви, че пътуването до Централна Америка не се брояло. Не искам да заминава — рече тя с явна загриженост. — Но сега, когато мама е по-добре, очевидно няма какво да го задържа тук.
— Очевидно. — Гласът й прозвуча кухо.
— Толкова се безпокоя за него — продължи Джейнълин. — Отначало мислех, че е уморен от преживяното, но вече цяла седмица е у дома, а още не се е оправил.
Лара моментално се разтревожи.
— Болен ли е?
— Не, не е болен. Поне физически. Но нещо го гнети. Очите му не искрят както обикновено. Дори не крещи, като се ядоса. Направо не прилича на себе си.
— Не, наистина.
— Все едно някой е изтръгнал щепсела от електрическото му захранване.
Лара не знаеше какво да отвърне.
— Ами — заключи притеснено Джейнълин, — просто исках да го споделя с вас.
Тя се поколеба, сякаш не се беше доизказала. Лара се запита дали знае, че са спали заедно. Едва ли… но не би било трудно да се досети.
— Ами, ъъ… Вие кога тръгвате?
— Не съм определила точно, веднага, щом си събера багажа. Още не съм се уговорила с някой посредник за продажбата на къщата.
— Във Вашингтон ли ще се установите?
— Не — отсече рязко тя. Смекчи тона си и добави: — Нямам конкретни планове.
— Взимате си багажа и заминавате, без дори да знаете къде?
— Всъщност, да — отвърна Лара с измъчена усмивка. Джейнълин беше сащисана, но от елементарно приличие не посмя да пита повече.
— Когато научите новия си адрес, нали ще ми го съобщите? Съзнавам, че между вас и нас, Такетови, съществува неприязън, но бих искала да поддържам връзка с вас.
— Вие не носите никаква вина за нея — каза ласкаво Лара. — Много ще ми бъде приятно, ако ми се обаждате от време на време.
Джейнълин, изглежда, се подвоуми дали е редно да го направи, но накрая поривисто прегърна Лара и се втурна по алеята към колата си.
Лара я изпроводи с очи. Бавно затвори вратата, слагайки с това символичен край на една глава от живота си, посещението на Джейнълин вероятно беше последният й досег с Такетови.

По-късно Джейнълин и Буи се бяха сгушили на канапето в гостната. Всички лампи бяха изгасени. Джоди се бе прибрала в стаята си още преди часове. Кий, както обикновено, беше излязъл.
Буи седеше полуизтегнат върху възглавниците в ъгъла, а Джейнълин се беше отпуснала в скута му. Главата й беше облегната на рамото му и ръката й безцелно шареше по голите му гърди през разкопчаната риза.
— Толкова беше тъжно — прошепна тя. — Тя стоеше там, насред кашоните, и сякаш се чудеше къде да се дене.
— Може да не си я разбрала правилно.
— Не, Буи. Имаше вид на корабокрушенец, останал сам-самичък на света.
— Няма логика. Нали току-що е открила, че мъртвият й съпруг е жив.
— И за мен няма логика. Но защо не е с него? Ако аз те смятах за умрял и изведнъж се окаже, че си жив, не бих се отделила и на крачка от теб. Толкова много те обичам, че… — Тя навири глава. — Ама, че съм и аз. Това ще е. Д-р Малори вече не обича мъжа си. Сигурно се е влюбила в друг.
— Успокой се сега. Въобразяваш си работи, дето може да не са верни.
— Например?
— Например, че между докторката и брат ти се мъти нещо.
— И ти ли си мислиш същото? — попита развълнувано тя.
— Нищо не си мисля. А ти си го мислиш. Да се дигнат само двамата със самолет до Централна Америка и да паднат в лапите на въоръжени партизани е адски романтично. Като по филмите. Ама няма що да търсиш под вола теле.
С разочарован вид си призна, че й е минала през ума вероятността Кий и Лара да са станали близки.
— И двамата изглеждаха толкова нещастни, откакто се върнаха. Кий изгаря от нетърпение да замине час по-скоро.
— Винаги е бил скитник по душа. Сама си ми го казвала.
— Този път не е просто от страст „към пътешествията”. Сега не се впуска в ново приключение, а бяга от нещо. Същото важи и за д-р Малори. Не се държеше като жена, чийто любим се е завърнал неочаквано от мъртвите. — Направи гримаса. — Като го видях по телевизията, хич не я обвинявам. Прилича на шушумига. Освен това изобщо не може да се мери по хубост с Кий.
Буи прихна.
— Знаеш ли, че си романтична за сто души?
— Кий каза, че съм влюбена и искам всички да са щастливи като мен. И беше прав.
— Че искаш всички да са щастливи?
— Че съм влюбена. — Тя се взря в изразителните му очи, които също преливаха от обич. Улови лицето му и попита настойчиво: — Кога, Буи?
Темата често изникваше между тях. И всеки път или страстта им се разпалваше с още по-голяма сила, или биваше потъпквана. Тази вечер тя предизвика физически срив. Начумерен, той се освободи от прегръдката, й, изправи се и започна да си закопчава ризата.
— Трябва да поговорим, Джейнълин.
Няма какво да говорим повече. Искам да бъда с теб и толкова. Където ще да е, само да сме заедно.
Той изви срамежливо очи:
— Намерих едно местенце, дето май става.
— Буи! — Едва успя да удържи гласа си до висок шепот, щеше й да изкрещи от възбуда. — Къде? Кога ще ме заведеш? Защо не ми каза по-рано?
Той реши да отговори първо на последния й въпрос:
— Защото не е редно, Джейнълин.
— Стаята ли не ти харесва?
— Не, стаята си я бива. Но… — Млъкна и ядосано поклати . — Мразя да се промъквам тук всяка вечер като смотаняк, да се опипваме и натискаме в тъмното, да шепнем, че сме се забили в тъпата библиотека и после да се изчезвам през черния вход. Няма смисъл.
— Но щом си намерил къде да отидем…
— Ще бъде още по-лошо. Ти си твърде свястна жена, за да смотавам през задните врати на мотелите и да те прекарвам набързо. — Вдигна ръце, за да прекъсне възраженията й. Другото, което е, можеш да си мислиш, че никой няма да ни види какви ги вършим, ама дълбоко се лъжеш. Абсурд, достатъчно дълго съм живял в Идън Пас, за да знам, че тук не остава нищо скрито-покрито. Прекалено много рискуваме, не си струва. Рано или късно слухът ще стигне до ушите на майка ти и тя ще ме натири с пушката или ще ме завре в кучи гъз. Господи, и друг път съм го загазвал яко. Все някак ще живея, стига да не ме очисти. Но не и ти. Ти хабер си нямаш какво е зор. Ще има да се чудиш как да се оправиш.
— И аз съм закъсвала понякога.
— Но не точно така.
Беше научила от братята си, че мъжете мразят жените да плачат. Затова се помъчи с все сили да не избухне в сълзи.
— Да не би да искаш да се измъкнеш, Буи? Нарочно ли измисляш тези причини, за да се отървеш от мен? Кое те отблъсква, че годините са ми множко?
— Какво каза?
Неволно изхълца.
— Заради това е, нали? Опитваш се да скъсаш, защото съм по-стара от теб.
Беше колкото ядосан, толкова и слисан.
— Че ти по-стара ли си от мен?
— С три години.
— Кой го е грижа?
— Теб явно. Затова искаш да се махнеш. Можеш да намериш много по-млада жена от мен.
— По дяволите! — Той закрачи в тесен кръг, ругаейки под носа си. Накрая се върна при нея и я погледна с раздразнение.
— За колко време успя да съчиниш тия тъпизъм? За бога, та аз хабер си нямам на колко си години, а и да имах, все таз! Толкова ли зле ме познаваш? По дяволите.
— Тогава защо?
Ядът му се стопи и той коленичи пред нея, като улови ръцете й.
— Джейнълин, що се отнася до мене, ти си най, ама най-скъпото ми същество на тази Земя. По-скоро бих дал да ми отрежат дясната ръка, отколкото да те загубя. Затуй не биваше да подхващам цялата тая работа. Трябваше още първия път, щом взех да примирам за теб, да си събера партакешите и да се чупя от града. Знаех си аз, ама не можах да устоя.
Млъкна и се вторачи в лицето й с такава настойчивост, като че се опитваше да го запечата в паметта си. Прокара палец по разтрепераните й устни.
— Обичам те повече от себе си. Затуй няма да се спотайвам с теб в разни наети на час стаи, да те крия като някаква пачавра и да позволя да те одумват като бяла измет.
Изправи се и посегна към шапката си.
— Не мога да сторя това с теб. По-скоро ще пукна. Не, мем. — Нахлупи шапката на главата си и я дръпна яката до периферията.

Лара отмаляла облегна глава върху рамката на вратата.
— Идеята ти не е добра, Кий.
— Откога нещо, свързано с теб, е добра идея?
Нахълта покрай нея. Тя затвори задната врата подире му, като преди това се озърна дали някой не го е забелязал. Предпазливостта й беше излишна. Открояващият се жълт линкълн, паркиран в алеята й, говореше по-гръмко и от местното радио.
Когато се обърна с лице към стаята, го завари да стои подпрян на едно шкафче. Краищата на ризата му висяха измъкнати от дънките. С развлечения си, вълнуващ вид тревожно й напомняше за първата им среща в същото помещение.
Онази вечер й беше поискал уиски. Този път сам си го бе донесъл. Алкохолът се разплиска в бутилката, когато я надигна към устата си и отпи. Раната на слепоочието му беше зараснала, но кожата около нея още изглеждаше охлузена. Както и по ребрата. Изражението му беше нахално, лицето зачервено.
— Ти си пиян.
— Позна.
Тя скръсти ръце на корема си.
— Защо си дошъл?
— Може ли негово превъзходителство господин Портър да излезе да си поиграем? — рече подигравателно.
— Той е още във Вашингтон.
— Но утре пристига. Във вечерното издание имаше съобщение: „Героят-държавник посещава Идън Пас”. Голям праз.
— Щом си осведомен, че не е тук, тогава защо питаш?
Той се ухили.
— За да те предизвикам. Да видя дали сърчицето ти ще се разхлопа при споменаването на името му.
— Мисля, че е по-добре да си вървиш. — Хладно му обърна гръб и отвори вратата.
Ръката му се стрелна иззад гърба й и я затръшна, след което дланта му остана залепена за дървото, като по този начин я приклещи между себе си и вратата. Тя изви лице към него в тясното пространство.
— Така и не отговори на въпроса ми.
— Какъв въпрос?
— За дъщеря ти. Щом се върнахме живи и здрави, трябва да знам. От Кларк ли беше?
Какво ли иска да чуе, запита се Лара. И какво ли искаше самата да му каже?
— Голата истина.
О, господи, какъв небивал разкош за душата й би било подобно признание. Ще обясни всичко, до най-малката подробност, ще запълни неизвестните празноти и тогава току виж успее да омилостиви Кий.
Смекчаващите вината обстоятелства бяха най-кирливи. И за подигравка, тъкмо затова трябваше да останат запазени в тайна.Особено от Кий. Особено сега, когато знаеше, че го обича.
— Рандъл беше бащата на Ашли.
В очите му припламна съжаление.
— Сигурна ли си?
— Да.
Усети, че не му е безразлично, но се мъчи да не го издаде.
— Излиза, че ме подмами напразно да жертвам живота си.
— Не те накарах насила да тръгнеш за Монтесангре, сам се съгласи. Никога не съм намеквала дори, че Кларк е баща на Ашли.
— Но не си го и отричала. — Той се наклони към нея. Дъхът на уиски опари лицето й. — Голяма работа си, а? Бива те да подвеждаш. Хитруша такава. Отначало си блъсках главата как благоразумният ми брат е могъл да се забърка така безотговорно с жената на най-добрия си приятел. Сигурно си му разиграла цяло театро, за да го съблазниш, а? После пък си го пощурила от чукане, додето си е затрил акъла. И след тая дандания горкият Рандъл не те е зарязал. Ама че тъпанар. Мухльо е, верно, нищо чудно да е и лъжец, но и той не заслужава курвенските ти номера.
Ръцете му се сключиха около кръста й и с едно рязко движение я притиснаха към тялото. Зарови лице в шията й под ухото.
— Умееш да получаваш всичко, дето искаш, от мъжете, а, докторке? Първо им смилаш акъла на пихтия, още преди да са се сетили да си извадят пишката.
Лара стисна очи. Обвиненията бяха гадни. Болеше я от тях, особено когато се сипеха от устата на Кий. Онзи Кий, който неведнъж бе жертвал живота си, за да спаси нейния, гальовният и нежен, чувствен и страстен мъж, за чиято милувка примираше и чийто глас я преследваше даже насън.
Но изхождайки от фактите, такива, каквито той ги знаеше, имаше пълно право да я обижда. Неговото презрение се градеше върху погрешната представа за истината. А тя не можеше да му отвори очите — по-скоро заради самия Кий, отколкото заради себе си.
Безумно го желаеше. Но не при тези условия. Беше си наложила да търпи подигравките на целия свят, но отказваше да подхранва неговите.
— Искам да си вървиш.
— Как не! — Той пусна бутилката с уиски, пъхна ръка под полата й и задърпа пликчетата. — Не мога да се отърва от уханието ти. От вкуса ти. От мисълта за теб. — Устните му покриха нейните и ги смазаха със сърдита целувка. — Господи, трябва на всяка цена да те изтръгна от себе си.
— Не, Кий! — Тя стисна бедра.
— Как така? Не ти е за първи път да кръшкаш.
Тя отблъсна ръката му, която опипваше гърдите й.
— Престани!
— Длъжница си ми, забрави ли? Или деветдесетте хиляди, останали от моите сто бона, или това. — Провря ръка между бедрата й и нахално я погали. — Избирам си това.
— Не!
— Не се тревожи, ще си тръгна преди да съмне. Тоя път мъжлето ти няма да те пипне. По-умен съм от брат ми. А съм и по-добър. Нали?
— Не, не си — извика тя. — Кларк никога не ме е насилвал. Думите й моментално го отрезвиха, като студената вода, която веднъж бе лиснала в лицето му. Пусна я и залитна назад, шумно запъхтян.
Лара разбираше откъде извира тази неистова грубост и изпитваше към него повече тъга, отколкото яд. Копнееше да докосне лицето му, да зарови пръсти във влажните кичури на косата му, полепнали по челото, да го приласкае, да му признае колко съжалява, че го наранява по най-болезнения начин — като го сравнява несправедливо с Кларк.
Но вместо това, трябваше да отстоява твърдението си и да гледа как устните му се сгърчват от погнуса към презряната, блудна курва на брат му.
Той я измери с очи и пренебрежително изсумтя.
— Не се и съмнявам. Успокой се, докторке. Нищо няма да ти сторя.
Пресегна се през нея и отвори вратата. Едва не се спъна в бутилката. Изрита я от пътя си. Тя се блъсна в стената и се разби.
Изхвръкна навън, прескочи стъпалата наведнъж и се качи в линкълна. Моторът изрева, гумите изсвириха по чакъла, преди да са добили тяга. И бясно профуча нататък.
Лара затвори вратата и с опрян в нея гръб се свлече на пода. Скръсти ръце в скута си, преви се на две и нададе сърцераздирателен вик.

by **Вени** Нед Юли 25, 2010 11:40 am

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА

— Значи затова било? Затова не искаш да заминеш? — Рандъл бе обиколил помещенията в клиниката и накрая се бе вмъкнал в личния й кабинет, където тя опаковаше книги и документи. Беше долетял от Вашингтон в Далас Форт Уърт и наел автомобил за двата часа път до Идън Пас.
Дълго преди да се появи, по улицата пред клиниката сновяха новинарски фургони и го дебнеха. Когато пристигна, около него се скупчи внушителна тълпа от журналисти и фоторепортери.
Мъчителното изпитание в Монтесангре бе заличило неприятния спомен за скандала, свързан с жена му и сенатора Такет. Също както при непослушно дете, което е получило наказанието си и е обърнало нов лист в живота си, миналото бе забравено и му бе оказан сърдечен прием от президента и държавния секретар. В качеството си на човек, опознал изтънко монтесангренската култура, той стана всепризнат експерт по тези въпроси в Капитолия. Беше важна личност.
Лара стоеше вътре, докато Рандъл провеждаше импровизирана пресконференция. Няколко минути отговаряше спонтанно на зададените въпроси, след което помоли да го извинят.
— Откакто сме се върнали, почти не съм имал време да бъда насаме с жена си. Сигурен съм, че разбирате.
Думите му предизвикаха добродушен кикот сред новинарите, но те натовариха видеокамерите и микрофоните си във фургоните и си заминаха. Мнозина натискаха клаксоните и му махаха, като че се сбогуваха с близък приятел.
Навън вече се стъмваше, но Лара не бе запалила лампите в кабинета си. Здрачът повече допадаше на настроението й. Освен това скриваше тъмните кръгове под очите й.
При мисълта, че никога не ще види Кий отново, плака до пълно вцепенение подир ядното му тръгване предишната вечер. Беше си отишъл с омраза в сърцето. Чувството за загуба я терзаеше болезнено и се доближаваше до усещането с което се бе свестила в Маями и бе осъзнала, че ужасния кошмар е истина, а не сън.
Накрая, някъде към два след полунощ, бе събрала последните си сили, за да се довлече до леглото, където лежа будна до сутринта. През целия ден се занимава трескаво с прибирането на багажа си, като на моменти я обладаваше такава покруса, че ръцете й увисваха безжизнени до тялото и тя се вторачваше в празното пространство със сухите си, парещи за сън очи.
В сумрака кабинетът й изглеждаше по-уютен. По-безопасен, подходящо убежище за мъчителното й отчаяние. Почти беше обикнала облицованите с ламперия стени на д-р Патън и мъжкия стил на обзавеждането му. Де да можеше още години наред да се наслаждава на неговата лечебниица.
— Толкова е провинциално — забеляза Рандъл и се отпусна на коженото канапенце.
— Оборудването е съвременно.
— Говоря за мястото въобще. Никак не ти подхожда.
Представа си нямаше какво й подхожда и какво не.
— Болните не са съсредоточени само в градовете Рандъл. И тук можех да създам добра практика. — Тя затвори капака на един кашон и го залепи с широк скоч. — Тоест, ако ми бяха предоставили благоприятни условия да я развия.
— Запазена територия на Такетови.
— Безспорно.
— Любопитно ми е едно. — Той кръстоса крака с небрежната елегантност на Фред Астер. — Защо, за Бога от цял континент реши да се установиш точно тук? И най-вече Тексас — рече с нескривано отвращение. — Защо избра града, където ще бъдеш най-презряна? Да не би да имаш склонност към мазохизъм?
Не възнамеряваше да разказва на Рандъл последните три години от живота си. Всъщност, дори не желаеше да остават под общ покрив. Но преди да го отпрати, държеше да му каже още нещо.
— Не ми беше лесно да започна отначало кариерата си — подхвана тя. — Въпреки че бях пострадала жестоко и бях загубила детето и съпруга си в кървав преврат, хората не бяха готови да ми простят. Продължаваха да ме възприемат като курвата на Кларк.
— Правих постъпки за работа в болници из цялата държава. Някои дори ме вземаха само заради способностите, но щом свържеха д-р Лара Малори с госпожа Рандъл, мигом лицемерно ме принуждаваха да напусна, за да накърнявам интересите на заведението. Това се случи поне десетина пъти.
— Затова накрая реши да минеш на частна практика, обзалагам, че си използвала парите от застраховката ми, за да започнеш. Но въпреки това не мога да си обясня защо си дошла точно тук.
— Не съм купувала мястото, Рандъл. Беше ми завещано. От Кларк. — Тя направи пауза — Това е едно от последните неща, които е направил преди смъртта си.
Необходимо му беше известно време, за да проумее казаното. Когато най-сетне го осмисли, рязко си пое дъх.
— Бас държа, че е искал да изкупи греховете си. Какво отегчително благородство.
— Мога само да се догаждам за подбудите му, но да, сигурна съм, че се е чувствал длъжен да направи това за мен.
— Сега сигурно и на мен ще ми представиш сметка. Какво дължа, задето ме придружи до Монтесангре?
— Развод.
— Отхвърля се.
— Нищо не можеш да ми откажеш — рече пламенно тя. — аз и Кий те спасихме от затвора в онази чудовищна дупка.Нима вече си го забравил? Да не би мимолетната ти слава да е изтрила паметта?
По лицето му се плъзна ехидна усмивка. От нея лъхаше снизходителност, както и от тона му.
— Лара, Лара. Толкова си наивна. След всичко, което си изживяла, пак не можеш да прозреш нещата в дълбочина, а? Не си се поучила от своя личен опит? Където се вие пушек…така нататък. — Ръката му бавно описа кръг. — Не си ли проумяла, че нещата рядко са такива, каквито изглеждат на повърхността, защо се връзваш толкова лесно?
— Вече ме убеди. Рандъл. Но за какво, по дяволите намекваш?
— Наистина ли си въобразяваш, че ти и твоят щуравел помогнахте за освобождаването ми?
Гласът му бе станал кадифен, съскащ и самодоволен. Космите на тила й настръхнаха. Налегна я лошо предчувствие.
— Какви ги разправяш?
— Я си напъни мозъчето, Лара. Завършила си медицина с бляскав успех. Убеден съм, че можеш да се досетиш.
— В Монтесангре…
— Да — каза насърчително той. — Продължавай.
— Емилио…
— Чудесно, по-нататък? Впрегни умствените си способности.
Преградите в съзнанието й бяха непроницаеми, но щом проникна зад тях, всичко й стана кристално ясно.
— Ти въобще не си бил негов затворник.
Той се изсмя.
— Браво, мойто момиче! Не искам да ти се струвам като неблагодарник, но не си приписвай заслугата, че си спасила живота ми. Моят „петгодишен план”, както обичам да го наричам, щеше да се осъществи при всички случаи. Смехотворното ти приключение с Кий Такет беше непредвидено събитие, което аз и Емилио използвахме. Така развръзката стана още по-убедителна.
Лара се втренчи в мъжа, който се водеше неин законен съпруг и като надникна в очите му, разбра, че насреща й стоеше луд. Той изглеждаше абсолютно спокоен, невероятно словоохотлив и опасно хитър, най-ужасяващото превъплъщение на злодей.
— Значи всичко е било измама? — прошепна тя.
Рандъл се надигна от коженото канапенце и се приближи до нея.
— След онази сутрин във Вирджиния, във Вашингтон ме намразиха. Кларк имаше влиятелни съюзници, включително президента. Той несъмнено беше смутен от поведението на Кларк. Но подкрепи протежето си. Поне до известна степен.
— По молба на Кларк ме назначи за посланик и дръпна някои конци на Сената, за да прокара по-бързо одобрението на мандата ми. Привидно аз го приех благосклонно, смирено, сякаш ми бяха направили страхотна услуга. А всъщност и на мен ми беше толкова неприятно, колкото и на теб, защото знаех, че това си е официално изгнание. Още незаел поста си, и започнах да кроя планове как да се върна във Вашингтон като герой. Емилио беше умно момче, тласкано от свои амбиции, които се реализираха със смъртта на Перес.
— С убийството му.
— Все едно. Двамата заедно създадохме замисъл, който щеше да осигури изпълнението на съкровените ни желания. Моето „бягство” трябваше да се разиграе в много внимателно подбран момент и да се извлече максимална полза от него. Със завръщането си в САЩ. Вместо да тая неприязън към хората, задържали ме в плен, аз щях да настоявам да бъда изпратен отново в Монтесангре, за да отворя посолството и да подновя дипломатическите връзки с новия режим.
Лара неусетно се запромъква към телефона.
— Режима на Емилио.
— Точно така. По моя съвет към президента правителството на Емилио скоро ще бъде официално признато. С подкрепата па Съединените щати той ще получи пълна власт над Републиката. Аз пък ще обера лаврите, че съм възстановил мира с една враждебно настроена страна, която би имала решаващо влияние в борбата с наркотрафика. След определен период от време усилията ми положително ще бъдат възнаградени, или с изгодно назначение в чужбина, или тук, във Вашингтон. Доста шеметно израстване за един рогоносец, а?
— Ти си луд.
— Напротив, хитър като лисица, Лара. Всичко е идеално изчислено, уверявам те. След толкова години нещата се подреждат дори по-добре от очакваното. Сега имам нужда само от любяща жена, която да допълва образа ми на първокласен дипломат. Затова, скъпа, ще стоиш неотлъчно и хрисимо до мен, ще се усмихваш на журналистите, ще махаш на тълпите докато не ти кажа обратното. Само да си посмяла да разобличиш всичко. Тя прихна.
— Ти си изменник с мания за величие, Рандъл. Наистина ли се самозалъгваш, че ще участвам в твоя предварителен „петгодишен план”?
— Да, мисля, че ще склониш — отвърна спокойно той! Нима има къде да мърдаш?
— Ще те разоблича. Ще им разкажа за зверствата на Емилио. Ще се обадя на…
— Кой ще ти повярва? — Тъжно поклати глава на заблудата й. — Кой ще се вслуша в думите на жената, хваната в изневяра със сенатора Такет? И днес отношението към тебе е също толкова отрицателно, както онази сутрин, когато напуснахме вилата му. — Посочи телефона, към който се прокрадваше.
— Виждам, че гориш от желание да извикаш помощ. Давай. Направо ще станеш за посмешище. Кой ще се хване на въдицата, че един американски посланик е започнал революция, в пълно противоречие с интересите на страната, на която служи?
— „Започнал революция” ли? Какво искаш да кажеш? Революцията започна, когато… когато колата ни беше… Не почакай. — Тя вдигна ръка, като че да отблъсне напиращата лавина от смущаващи мисли. Те връхлитаха съзнанието й с такава бързина, че тя не смогваше да ги подреди.
— Умът ти изневерява, скъпа моя — рече мазно той. Затъпяването ти явно се дължи на живота в дълбоката провинция. Разсъди сама. Казах, петгодишен план. Той пусна корени, когато пристигнахме в Монтесангре, а не от когато ме отвлякоха.
Сърцето й заби учестено. Тя се вкопчи за гърлото, което внезапно бе пресъхнало. Нещо й убягваше. Нещо, което тряваше бда си спомни. Нещо…
Истината я прониза мълниеносно като куршум. Мъглявината се разпръсна и забравените мигове, непосредствени предхождащи засадата, бавно изплуваха в съзнанието й.
Играеха на пържоли с Ашли на задната седалка. Колата наближи края на стърнището. Щом забави ход, към нея се втурнаха въоръжени мъже и я раниха. Шофьорът бе застрелян и се свлече върху кормилото.
Тя изпищя. Рандъл се обърна да я погледне. „Довиждане“ — Напълно спокоен й се усмихна. Дъхът й поривисто изскочи от гърлото.
— Ти си знаел! — изкрещя. — Ти и Емилио сте организирали нападението на колата ни! Ти си убиецът на дъщеря ни!
— Я, млъкни! Да не искаш да те чуе целият квартал!
— Искам да ме чуе целият свят.
Той я удари през устата. Заговори припряно и тихо:
— Глупачка такава! Не съм целял да убият детето. Куршумите не бяха предназначени за него.
Лара дори не се опита да осмисли твърдението му. Спусна се към чантата с фотоапарата. Беше на бюрото й, където я бе оставила в деня на завръщането си от от Монтесангре.
Под прикритието на тъмнината пъхна ръка вътре. Пръстите й се сключиха около дръжката на револвера. Извади го се обърна рязко, насочила дулото право в гърдите на Рандъл.

— Давам ти последна възможност да се откажеш.
Джейнълин се усмихна на Буи.
— Не се отказвам. Абсолютно, категорично, стопроцентово съм сигурна в решението си. Освен това, ти се дърпаше, ти беше отявлено против, не аз. С толкова мъки те склоних, че сега не само няма да отстъпя, но и на теб няма да ти дам да се измъкнеш. — Улови го под ръка и облегна глава на рамото му. — Карай нататък, господин Кейто. Изгарям от нетърпение да стигнем по-бързо.
— Ако някой ме види, че шофирам колата ти…
— Тъмно е. Никой няма да ни види. А и да ни види, сигурно ще си помисли, че Кий отново ти е заръчал да ме пазиш от журналисти.
— Да, днес бяха плъпнали из целия град.
— Надяваха се да зърнат господин Портър. — Напомнянето помрачи щастието на Джейнълин и я накара да се намръщи. — Мама го гледа в новините. И страшно се разстрои.
— Защо?
— Защото й напомня за скандала, за Кларк. За всичко. Не пожела да вечеря и се качи в стаята си.
— И ти изчака да дойде Мейдейл, преди да тръгнеш?
Според предварителната уговорка двамата с Джейнълин се срещнаха в управлението на „Такет Ойл”.
— Да. Тя ще остане да пренощува. Казах й, че отивам на лекция за повишаване на квалификацията в Лонгвю.
— Ами Кий?
— Кий никога не се прибира преди обяд, а понякога и след това. Твърди, че играел покер с Болки до зори на пистата. Било му по-удобно да преспива там, отколкото да бие пътя с колата до вкъщи. Както и да е, бездруго няма да разбере, че съм излязла.
Буи се взираше нервно във всяка кола, която минаваше покрай тях.
— Това шикалкавене никак не е на хубаво. Положително ще се случи нещо ужасно.
— Честна дума, Буи. — Тя въздъхна е нежно раздразнение. — Ти си най-черногледият човек, най-големият фаталист, когото съм срещала. Преди няколко месеца ти беше с присъда зад гърба си, а аз се чувствах като затворница. Съдбите и на двама ни се промениха.
— Ако продължаваш да си имаш работа с мен, бас държа, че твоята наистина ще се обърне — рече мрачно той. — На бърза ръка ще се простиш с късмета.
— Милион пъти съм ти казвала, че ми е все едно. Семейството ми винаги е разполагало с много пари, но не е било щастливо. Родителите ми не се обичаха. Враждата между тях се отрази на мен и на братята ми. Усетихме я още като малки, преди да можем да я проумеем.
Тя направи от Кларк болезнено амбициозен човек, който не можеше да се примири и с най-незначителни пропуск. Кий пък отиде в другата крайност и живее така, сякаш не му пука от нищо, макар че, според мен, това е защитна реакция. Просто не желае никой да разбере колко дълбоко го е наранила смъртта на баща ни и студенината на мама. А аз се превърнах в срамежлива, затворена в себе си глупачка, която се бои да изрече собственото си мнение. Повярвай ми, Буи — щастието и любовта не се купуват с пари. Бих предпочела да имам твоята обич пред всички богатства на света.
— Щото не знаеш кво е без тях.
Толкова пъти бяха разнищвали тази тема, че я бяха изчерпали до смърт. Тя беше решена да не допуска най-щастливата вечер в живота й да бъде вгорчена от препирни.
— Много добре знам какво върша, Буи. Отдавна съм навършила пълнолетие. Обичам те безумно и мисля, че и ти ме обичаш по същия начин.
Той я погледна и отговори сериозно с каменно лице:
— Знаеш, че е така.
— Това ни дава сили да преодолеем всичко. Какво толкова може да ни се случи, с което да не съумеем да се справим?
— О, по дяволите! — изпъшка той. — Ти току-що предизвика Съдбата да ни накаже.
— Буи — каза тя, ухили се и се сгуши във врата му, — ама че си смешка.

Дарси зърна Кий в мига, в който прекрачи прага на „Палмата”. Той седеше сам в края на бара, приведен над питието си като лакомо куче над кокала си.
Тя беше в приповдигнато настроение. Фъргъс бе зает със заседание на училищното настоятелство, което обикновено се точеше с часове. Така й се отваряше възможност да си поживее навън.
Хедър бе дежурна на рецепцията в мотела. По всичко личеше, че идния петък вечер щеше да спечели короната на абитуриентския бал.
Дарси се бе изръсила с над седемстотин долара, за ди премени Хедър за случая. Фъргъс би припаднал, само да научи, но тя смяташе, че потрошените пари не са отишли напразно. Ако Хедър бъде избрана за кралица на бала, тя ще увеличи шансовете й да се намърда в най-отбраното общество, когато постъпи в колежа. Фъргъс може и да не разбира от тия тънкости, но Дарси ги владее до съвършенство.
Макар че караше нова кола всяка година, членуваше в местния клуб, носеше скъпи дрехи и живееше в най-голямата къща в Идън Пас, най-влиятелните люде продължаваха да се държат настрана.
Беше си наумила на всяка цена Хедър да промени коренно съществуващото положение. Хедър щеше да стане нейния пропуск, с който да проникне и в най-затворените кръгове, дори ако се наложи да влиза през задния вход.
Стойката на Кий вещаеше потенциална опасност, но тя не се поколеба да го приближи. Какво от това, че при последната им среща го беше заплюла в лицето и той я беше заплашил, че ще я убие? От известно време не му вървеше кой знае колко. Може пък, като са му духнали под опашката, да е станал по-сговорчив.
Примъкна се на столчето до него.
— Здрасти, Хап. Бяло вино, моля. Сложи му малко лед. — Барманът се обърна да й приготви питието. Тя погледна към Кий. — Още ли ми се сърдиш?
— Не.
— О? Нима си се научил да прощаваш и забравяш?
— Не. За да се сърдиш, трябва да ти пука. А на мен хич не ми пука.
Тя подтисна яда си, усмихна се на Хап, когато й поднесе виното и отпи една глътка.
— Хич не се учудвам, че си в такова гадно настроение. — Като се изви към него, тя отри коляно в неговото. — Сигурно е било адски шашкащо да разбереш изведнъж, че покойният съпруг е жив.
— Не желая да говоря за това.
— Не се и съмнявам. Въпросът е доста деликатен. Успя ли поне да я изчукаш, преди посланикът Портър да се издруса във ваната й?
Мускулите на Кий се напрегнаха, което показа на Дарси, че вече стъпваше на опасна почва, но най-много мразеше някой мъж да се отнася равнодушно към нея. Предпочиташе да я смелят, словесно или физически, но да й обърнат внимание. Освен това умираше от любопитство.
— Беше ли поне така добра, както очакваше? Не? По-добра — прецени тя по начина, по който той гаврътна питието си и направи знак на Хап да му налее още едно.
Из града вървеше слух, че трябва да си голям глупак, за да се пречкаш пред очите на Кий. Бил бесен. Сприхав и раздразнителен. Непрекъснато налитал на бой.
Едва предния ден, по обяд, точно насред Тексас стрийт, той заплашил някакъв журналист, че ще му навре фотоапарата в гъза, ако не го махне от лицето му. По-късно при Боби бирата се сбил с един пришълец, бачкащ на нефтените кладенци, който паркирал камионетката си твърде близо до линкълна на Кий и го вбесил. Свидетелите на случката твърдяха, че потърпевшият няма да смее скоро да припари до Итън Пас.
Говореше се, че бил полупиян по всяко време на деня и нощта и че прекарвал по цели часове на окръжното летище с тъпанар Болки Уилис. Някой разправяше, че се целел по липите на футболния стадион в четири часа сутринта, но това не беше доказано.
Ако представянето на Лара Малори в леглото го бе разочаровало, щеше да му е все едно дали съпругът й е жив и здрав или не. По-скоро обратното, колкото повече я харесваше, толкова по-ядосан щеше да е при неочаквания развой на събитията.
От онова, което бе чула и сега виждаше със собствените си очи, на Кий явно му бяха разкатали фамилията. Ревността я лиши от разсъдък. Реши да разчовърка още една рана.
— Навярно вече си разбрал защо брат ти е бил готов да рискува живота си заради нея. — Челюстта му изскочи от стискане. — Интересно как ли ви е сравнявала и кой ли е спечели повече точки. Обсъждахте ли предимствата си?
— Затвори си скапаното чене, Дарси.
Тя се засмя.
— Значи сте го направили. Хмм. Любопитно. Трима души в едно легло е малко множко.
Кий изви глава към нея и се втренчи с премрежен, кръвясал поглед.
— Доколкото знам, и ти си падаш по тройките.
Дарси кипна, но после мигновено се успокои. Изсмя се тихо и изкусително. Наклони се по-близо до него и притисна гърда в ръката му.
— Колко си прозорлив. Беше адски забавно. Трябва и ти да опиташ. Или вече си опитвал?
— Не по тия места.
Тя отново се изсмя.
— Звучи интригуващо. — Прокара пръст нагоре към рамото му. — Нямам търпение да чуя всички пикантни подробности.
Той не отхвърли веднага предложението й. Насърчена, Дарси посегна към чантата си и извади един ключ. Размаха го на една педя от носа му.
— Да си жена на хотелиер си има определени предимства. Например, да притежаваш дубликат от всяка стая в мотела. — Облиза долната си устна. — Какво ще кажеш?
Облегна се едва-едва назад, за да може той да забележи, че от докосването до бицепсите му зърната й се бяха наострили.
— Хайде, Кий. Нали ни беше хубаво, а? Какво друго ти остава?
Той гаврътна на един дъх питието си. Хвърли достатъчно пари на бара, за да плати за своя алкохол и виното на Дарси, и я побутна към вратата.
Не продума, докато не излязоха навън.
— С твоята кола или с моята?
— С моята. Твоята жълта подводница се вижда от сто километра. Освен това, дори да мернат колата ми пред мотела, на никого няма да направи впечатление.
Щом се качиха в елдорадото, тя се наведе над скоростите и го целуна леко по устните. Това беше за начало, обещание за предстоящи наслади. — Липсвала съм ти. Знам, че е така.
Той остана свлечен на седалката, злобно загледан в предното стъкло.
Дарси се усмихна с ехидно самоудовлетворение. Нека се цупи, за нула време ще го пощури. Дори да пукне след това, ще му докаже, че споменът за Лара Малори е изличим.
Кадилакът отпраши в посока към мотела „Зеления бор”.

Джоди познаваше Джейнълин много добре. Момичето не беше чак толкова хитро, колкото си мислеше. Обикновено всяка промяна в ежедневната й програма хвърляше Джейнълин в луда паника. Моментално се впрягаше и я натискаше да яде. Молеше я да не пуши, настояваше да си легне или я предумваше да стане. Суетеше се около нея като квачка.
Но тази вечер, когато отказа да вечеря, уговорките на Джейнълин не бяха така припрени, както друг път. Още предните дни Джоди бе забелязала значителни промени в Джейнълин. Тя се грижеше за външния си вид с неприсъщо за нея старание. Бе започнала да носи грим и си беше съсипала косата с тая къса, къдрава прическа. Обличаше се различно. Полите й бяха по-къси и по-пъстри.
Смееше се повече. Всъщност, настроението й бе толкова весело, че граничеше с вятърничавост. Полагаше неистови усилия да се хареса на хора, които бе избягвала преди.
В очите й проблясваха дяволити искрици, които смущаващо напомняха на Джоди за Кий. И за покойния й съпруг. За първи път в живота си Джейнълин криеше нещо от майка си. Джоди се досещаше, че става въпрос за мъж. Беше чула Джейнълин да разтяга локуми на Мейдейл за измислен курс в Лонгвю, когато бе съвсем ясно, че има среща с ухажора си, навярно в същия мотел, където баща й бе мърсувал с неговите пачаври. Цялата работа беше толкова гадна, че Джоди усещаше горчив вкус в устата си.
Нищичко ли не бе успяла да набие в главата на това момиче? Трябва да вземе мерки, преди някой зестрогонец-Казанова да съсипе живота на Джейнълин.
Решаването на всички важни семейни въпроси лежаха ни нейните плещи и така бе от момента, в който бе казала „да” на Кларк младши. Къде щяха да са сега Такетови, ако тя не бе ръководила съдбините им? Никога не оставяше събитията да следват естествения си своенравен ход. Сама се справяше с надвисналите кризисни ситуации.
Като с настоящата, с която й предстоеше ла се заеме тази вечер.
Разбира се, първо ще трябва да се измъкне тихомълком от Мейдейл.

Умът на Фъргъс приятно блуждаеше.
Касиерката на училищното настоятелство пееше соло-сопран в баптисткия църковен хор. Тя извличаше такава наслада от гласа си, че обясняваше най-подробно всяко изразходено перо, вместо да раздаде копия от бюджетния отчет и да остави другите членове сами да се запознаят с него.
Докато тя изброяваше отделните вписвания с треперливия си фалцет, Фъргъс подтисна една вътрешна усмивка при спомена за своите процъфтяващи финансови дела. Благодарение на сравнително умереното лято, което бе привлякло много рибари и летовници към езерата и горите на Източен Тексас, мотелът се бе радвал на най-благодатния си сезон.
Вече сериозно обмисляше предложението на Дарси да използва част от приходите за построяването на зала за отдих със спортни съоръжения и видеоигри. Досега Дарси не го бе насочвала зле, поне откакто я бе взел да ръководи кафе-сладкарницата му. Тя имаше нюх към идеите за правене на пари.
Но и харченето на всеки негов цент не й бе чуждо. Като болшинството от хората и тя го смяташе за глупав. Понеже я обичаше, той я бе оставил да живее със заблудата, че не знае за извънбрачните й връзки. Болеше го, че търси компанията на други мъже, но щеше да страда още по-мъчително, ако я загуби.
Беше слушал някакъв психолог по радиото да философства, че отклоненията в човешкото поведение се обясняват с причини, дълбоко вкоренени в детството. Несъмнено, случаят с Дарси беше точно такъв. Това го караше да изпитва съжаление към нея и да я обича още повече. Докато се прибираше в дома при него, той щеше да се преструва на сляп за изневерите й и на глух за подигравките на приятелите и колегите си.
Тя си въобразяваше, че съпругът й няма понятие за разточителните суми, които пръска за себе си и Хедър, но бъркаше. Жена му можеше да е изключително изобретателна, но той умееше добре да си прави сметката. Знаеше до стотинка какво му докарва мотелът. За толкова години се беше научил кога да укрива приходите си от данъчните служби, да бъде ларж, кога да стяга колана. Закашля се, за да не издаде кикотенето си. Благодарение на Джоди Такет всяка година спестяваше хиляди долари. Винаги се бе надявал, че ще доживее да види смъртта на старата си неприятелка. Преди здравето й да се влоши и да се замъгли разсъдъкът й, трябва да реши дали да я посвети в малката си тайна.
Най-важното ще бъде да избере подходящ момент. В края на краищата, нали става дума за престъпление. За предпочитане е да се намира в достатъчно ясно съзнание, за да схване пълния смисъл на признанието му, но в същото време да не е в състояние да предприеме нищо.
Може да го изпрати под формата на благодарствено послание:

„Скъпа Джоди, преди да се пренесеш завинаги във вечните селения на Ада, искам да ти изкажа своята признателност, помниш ли как ме прекара с петролния участък? Е, радвам се да ги съобщя, че…”

— Фъргъс? Ти какво мислиш?
Сопрановият глас изтръгна Фъргъс от залисията му.
— Мисля, че беше много изчерпателна. Ако няма поправки или въпроси, предлагам да продължим нататък.
Когато заместник-председателят на настоятелството прочете следващата точка от дневния ред, Фъргъс отново се върна към томителните си видения за мъст.

— Твоето предателство коства живота на дъщеря ми. Гласът на Лара остана спокоен, както и протегнатите й ръце, които стискаха Магнума 357. — Копеле такова! Ти уби детенцето ми. А сега аз ще убия теб.
Докато насочваше пистолета към него, даде възможност на Рандъл да си отдъхне, но само за миг. Той се съвзе възхитително бързо.
— Нали разигра същия драматичен скеч в Монтесангре и нищо не излезе. Емилио не се хвана, както няма да се хвана и аз сега. Ти си лечителка, Лара, а не убийца. Твърде високо цениш човешкия живот, за да му посегнеш.
— Не всеки обаче споделя твоето възвишено мнение за себеподобните си. Такива благородни идеали само ти пречат да се домогнеш до желаното. Решителната крачка е най-важна, Лара. От това дали ще я предприемеш или не, зависи ще успееш ли, или ще се провалиш. Човек трябва да бъде готов да отиде докрай, иначе е излишно да се напъва. В дадения случай, решителната крачка е да дръпнеш спусъка, а ти никога не ще я направиш.
— Ще те убия.
Спокойствието му се поразклати, но той продължи хладнокръвно:
— С какво? С празен револвер? Патроните бяха извадени, не помниш ли?
— Да, помня. Но после бяха върнати обратно. Кий беше скрил допълнителни припаси в един таен джоб на чантата с фотоапарата. Войниците не го намериха при претърсването. Той презареди пистолета преди да напуснем хотела, за да вземем самолета за Колумбия. — Тя дръпна петлето. — Ще те убия.
— Блъфираш.
— Това е последната фатална преценка в живота ти, Рандъл. И то погрешна.
Трясъкът беше оглушителен. Тъмнината се разцепи от яркооранжева мълния и Лара политна назад към стената. Тежкият револвер падна от ръката й.

Той пъхна ключа в бравата. Незабелязани влязоха в младоженския апартамент и затвориха вратата след себе си. Той посегна към копчето за светлината, но когато го щракна, нищо не излезе.
— Крушката сигурно е изгоряла — рече.
— На масичката има лампа.
Тя прекоси дневната, движейки се опипом в мрака. Любопитството му към техниката го накара да опита още веднъж да светне.
Крушката беше наред, но контактът даваше на късо. Когато го натисна отново, изскочиха искри.
И стаята избухна.

by **Вени** Нед Юли 25, 2010 11:41 am

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ОСМА

Лара остана без дъх, когато се удари в стената. Окопи се и пристъпи, олюлявайки се, към прозореца. Сякаш цялата северна част на Идън Пас гореше.
Грабна лекарското си куфарче и бясно се втурна навън, като в бързината да стигне до мътния стълб от черен дим караше, без да спазва никакви правила за движение. Незабавно прецени, че взривът е станал на мястото на мотела „Зеления бор”.
Пристигна секунди след пожарната и патрулната кола на шерифа. Едното крило на зданието беше обвито в пламъци. Периодически в него продължаваха да трещят нови експлозии, които изхвърляха огнени езици към нощното небе. Имуществените щети щяха да бъдат неимоверни. Процентът на пострадалите щеше да зависи от броя на заетите стаи. Лара мислено се подготви за най-лошото.
— Има ли признаци на оцелели?
Шерифът Бакстър трябваше да се напрегне, за да я чуе сред ревящите пламъци.
— Не още. Боже господи! Каква беля.
Въпреки храбрите им усилия, Лара знаеше, че пожарна команда, която разчиташе предимно на местно попълнение от доброволци, нямаше никакъв шанс да овладее лумналия пожар. Шефът й беше достатъчно умен, за да го съобрази. Не изпрати готовите, но зле екипирани огнеборци, да се хвърлят в пламъците, но им заповяда да го ограничат, за да не се разпространи. Обади се за помощ на по-големите пожарни команди в околността.
— И потърсете някой от „Такет Ойл” — извика шерифът Бакстър. — За проклетия, кладенецът им е в опасна близост. — помощникът му Гюс извади портативната си полицейска радиостанция.
— Шерифе, може ли да използвам телефона в колата ви, да се обадя в окръжната болница?
Шерифът кимна.
Тя се пъхна зад волана в патрулния автомобил и позвъни там. За щастие я свързаха с делова сестра от спешното отделение. Обясни й положението.
— Незабавно изкарайте всички линейки. Изпратете допълнителни принадлежности за неотложна медицинска помощ, болкоуспокояващи и спринцовки, превръзки, преносими контейнери с кислород. — Те разполагаха само с две линейки, затова тя предложи да бъдат извикани подкрепление от съседните окръзи. — Уведомете също Медицинския център и болницата „Мъдър Франсес” в Тайлър. Навярно ще имаме нужда от техните вертолети за превозване на най-тежко пострадалите към травматологичните участъци.
— Предайте им да поставят звената си за борба с бедствени случаи в бойна готовност. Предупредете местните кръвни банки, че може да са необходими допълнителни количества кръв и съставете опис на наличните запаси. Ще се наложи да съберат още персонал. Очаква ни напрегната нощ.
— Ето тук! — Шерифът Бакстър ръкомахаше диво на пожарникарите, когато тя се присъедини към тях.
От крилото иа мотела, незасегнато от първоначалния взрив, се чуваха крясъци. Лара гледаше с ужас как група огнеборци влязоха в горящото здание. Всеки миг някоя експлозия можеше да отнеме живота им.
След няколко мъчителни минути те започнаха да извеждат оцелелите. Двама пожарникари носеха обездвижени жертви на раменете си. Други вървяха сами, но Лара видя, че са замаяни, обгорели и се давят от погълнатия дим.
Заръча на пожарникарите да ги наредят на земята, след което тръгна между тях, за да установи какви са нараняванията им, като си отбелязваше наум най-тежките случаи и им даваше единственото лекарство, с което разполагаше.
За разлика от друг път воят на сирените дойде като балсам за душата й. Пристигнаха първите линейки и от тях изскочиха трима фелдшери. Останалите я гледаха с изцъклени от болка очи. Надяваше се, че разбират колко е трудно да се правиш на бог и решаваш кой да замине и кой не.
Огнеборците предприеха нови набези в пламъците. Броят на оцелелите се увеличаваше, но с това задачата на Лора ставаше все по-трудна. Двама бяха в шок. Неколцина плачеха, един пищеше в агония. Някои бяха в безсъзнание. Стараеше според силите си да им окаже елементарна първа помощ. Тъкмо беше коленичила до един мъж и му слагаше турникет върху лакътната кост, която имаше комплекси счупване, когато досами нея опасно изскърцаха автомобилни спирачки. Обърна глава с надеждата, че пристига нова линейка.
Дарси Уинстън залитна откъм шофьорската врата от елдорадото си.
— Хедър! — изпищя. — О, господи! Хедър! Виждал ли е някой дъщеря ми?
Втурна се право към сградата и сигурно щеше да хвърли в горящата преизподня, ако един пожарникар не я беше уловил и не я дръпна назад. Тя се заивива в ръцете му.
— Дъщеря ми е вътре!
— О, не! — изстена Лара. — Не. — Нима момичето, с което спонтанно се бяха сближили, беше сред жертвите? Потърси Хедър Уинстън измежду спасените, но не я намери.
— Мили боже!
Като чу гласа на Кий, Лара се извърна и я осени внезапно прозрение, че той беше дошъл заедно с Дарси. Пренебрегна личните си чувства и каза:
— Помогни ми, Кий. Не мога да се справя сама.
— Ще докарам хеликоптер. Пътем ще се обадя на сестра ми и ще я привикам на помощ. — Взря се в далечината. Господи, онзи кладенец…
— Вече съобщиха на някого от „Такет Ойл”.
— Това е седми номер. Струва ми се, че е в района на сигурно.Сигурно ще бъде тук всеки момент. Щом го запечата, ще се притече и също ще запретне ръкави.
Със слизането си от колата движенията му станаха забързани, заобиколи багажника и отиде откъм шофьорската страна.
— Добре ли си?
— Чудесно. Само ми помогни, моля те, да откараме тези ранени в болницата.
— Веднага се връщам. — Скочи зад волана и отпраши, преди да е затворил вратата. Секунди след тръгването пристигнаха още три линейки.
Огнеборците изнесоха от сградата пет нови жертви. Те заеха местата на предишните, изпратени от Лара в Болницата. Една възрастна жена почина от задушаване минути след спасяването й. Дъщеря й я държеше за безжизнената ръка и ридаеше.
Някакво детенце, без видими поражения, плачеше за майка си. Лара не знаеше на кого е, нито дали майка му въобще е извлечена от пожара.
— Аз ще се погрижа за него.
Предложението дойде от Марион Ленард. Лара ахна от изненада, но нямаше време за излишни въпроси.
— Много ще ми помогнете. Благодаря ви. — Връчи ревящото дете на Марион и тя се отдалечи, говорейки му ласкаво. Джак Ленард също беше там.
— Кажете ми какво да правя, д-р Малори.
— Мисля, че пожарникарите не биха се отказали от помощ и даването на кислород. — Той кимна и отиде да изпълни заръката й.
Лара забеляза присъствието на Фъргъс Уинстън. Беше прегърнал жена си. Дарси се беше вкопчила в реверите на сакото му и лееше поройни сълзи.
— Сигурен ли си, Фъргъс? Кълнеш ли се в бога?
— Кълна се. Хедър се обади да ми каже, че ще имат допълнителна репетиция на мажоретния състав. Разреших й да приключи по-рано дежурството си.
— О, господи, благодаря ти. Благодаря ти. — Дарси се свлече върху гърдите му.
Той я притискаше в обятията си, галеше я по косата, галеше съсипаните й от плач бузи и я уверяваше, че дъщеря й е невредима. Но удълженото му, посърнало лице и тъжни очи отразяваха светлината от огъня, който скорострелно поглъщаше бизнеса му.
Когато до ушите й достигна гръмкото пляскане на вертолетни перки, Лара погледна към небето. Беше пристигнал спасителен хеликоптер. Само след минути той излетя с двама пациенти на борда. Малко след него Кий приземи частния „Чопър”, който беше използвал за превозването на Ленард. Лара насочи към него две жени със сериозни порезни рани и охлузвания от един взривен прозорец.
— Да си зървала Джейнълин? — провикна се той сред врявата. Лара поклати глава. — Икономката ни каза, че е отишла в Лонгвю. — Сви рамене. — И Буи е неоткриваем.
— Ако се появи, ще й предам, че си я търсил. — Поздрави я с вдигнат палец.
— Ще се върна, щом мога. — „Чопърът” излетя. Лара се върна на задълженията си, които вършеше неуморно, докато времето сякаш спря за нея. Измерваше само броя на оцелелите, които успяваше да държи живи, да облекчава страданията им, докато бъдат откарани в болницата. Мъчеше се да не мисли за онези, които не можеше спаси.
Не липсваха желаещи да й помагат. Джими Брадли, Хелън Бери, негова съпруга от две седмици, предложиха да се включат. Оли Хоскинс също. Появата на бившата й сестра, Нанси Бейкър, й достави небивала радост. Тя беше способна, сръчна и достатъчно опитна, за да се справи и с най-тежките случаи. И други жители на града които преди я бяха отбягвали, предложиха услугите си. Не отказа никому.
Тази вечер в мотела бяха на работа шестима служители. Общото число на гостите, отседнали в него, беше осемдесет и девет — плюс двама, за които никой не подозираше.

Буи Кейто пренесе невестата си през прага на младоженския апартамент в централния хотел.
— О, Буи, прекрасно е. — Джейнълин се възхити на открилата се на хоризонта гледка, когато я остави в средата на стаята.
— Нали бях опандизен насам. Щом чух за туй местенце, трябваше да поискам писмено разрешение от моя наблюдаващ инспектор, за да мога да дойда тук, понеже е в пределите на Луизиана.
— Толкова труд си положил.
— Заслужава си, ако ти харесва.
— Страхотно е.
— Ама парите, дето ги броих, може и да ни оставят гладни през първия месец от нашия съвместен живот.
Тя се засмя и обви ръце около кръста му.
— Ако помолиш шефа си както подобава, бас държа, че ще ти увеличи заплатата.
— А не, не ща никакви благодеяния, само щото съм съпруг на шефката — възрази строго той. — Не съм алчник. Казах ти го съвсем ясно още оная вечер, когато те кандърдисвах да режем шикалкавенето, а взех, че се навих да ми пристанеш. Поклати слисан глава. — Още не мога да проумея как се случи тая работа.
— Просто беше против да ме одумват като долна измет. Аз ти обясних, че единственият изход от това положение е да се оженим.
Той разтревожено загриза бузата си от вътрешната страна:
— Майка ти може да го анулира.
— Не може. Аз съм пълнолетна.
— Кий може да ме застреля.
— Аз пък ще застрелям него.
— Не се шегувай. Хич не ща да се изпречвам между теб и семейството ти.
— Аз ги обичам, но няма нищо по-важно за мен от теб, Буи. За хубаво или за лошо, ти си вече мой съпруг. — Тя сведе дяволито глава. — Или ще бъдеш, щом спреш да бърбориш и ме заведеш в леглото.
С високи токчета беше на ръст колкото него. Наклони се напред и го докосна леко по устните. Той изсумтя отзивчиво и я взе в прегръдките си за по-страстна целувка. Почти моментално се възбуди и смутено отстъпи назад.
— Да те оставя за малко насаме?
— Защо?
Той нервно потърка длани нагоре-надолу в бедрата си.
— За да можеш да… по дяволите, не знам. Да направиш онова, дето правят невестите. Смятах, че ще имаш нужда от спокойствие.
— О! — Тя се оклюма и то се изписа на лицето й. — Аз си мислех, че ти ще искаш да ме съблечеш.
— Искам — каза на един дъх. — Тоест, ако ти искаш де.
Тя сякаш го обмисли внимателно, преди да кимне. Той размърда пръсти като касоразбивач, който се кани да упражни майсторлъка си и посегна към копчетата на блузата й — малки перлички, които много приличаха на онези, породили първите му блянове за нея.
Задръжките им отпадаха с всяка свалена дреха. Събличаха се бавно един друг, наслаждавайки се продължително и на най-дребните открития. Макар че бе расла с двама братя под общ покрив, тя изпитваше детинско любопитство към тялото му. Прехласната му прошепна, че е хубав, а той отвърна, че не е допускал зрението й да е толкова лошо. Кога той й каза, че е хубава, тя му повярва, защото ласките му бяха съвсем красноречиви. Караше я да се чувства като богиня на красотата и любовта.
— Не искам да те заболи, Джейнълин — продума тихо и се надвеси отгоре й.
— Няма страшно.
Не я заболя, дори когато проникна дълбоко в нея. Беше непохватна и изгаряше от желание да му угоди, затова й каза да се отпусне и да се остави в ръцете му. Тя го послуша и за тяхно взаимно удоволствие кулминацията й беше равна по сила на неговата.
После пиха от шампанското, изпратено като подарък от хотела. Тя избра имена за първите им четири деца. Той се закле, че до Деня на Свети Валентин ще изкара достатъчно пари, за да й купи венчален пръстен като истински съпруг, но тя възрази, че няма нужда от материални доказателства за обичта му. Усещала я с всеки свой дъх.
Замаян от любов и от изпитото шампанско, той прошепна:
— Какво желаеш сега, да опиташ ваната за подводен масаж, да гледаш видео или нещо друго?
— Друго. — Тя му хвърли палава усмивка, която би шащисала благопристойните матрони от Идън Пас, смятали я за безнадеждна стара мома, после пъхна ръка под завивката.
Дръзко го погали.
— Господ да се смили над всички нас — отрони той и изстена. — Госпожица Джейнълин като по чудо се превърна абсолютна сексуална маниачка.

Ако Джейнълин и Буи бяха включили телевизора в младоженския апартамент, щяха да видят репортажите за пагубния пожар в Идън Пас, отнел вече живота на десет души. Всички жертви бяха разпознати и властите изпращаха съобщения на близките им.
Пламъците бяха овладяни едва след часове с обединени усилия на огнеборци от шест окръга. Още преди зазоряване бе започнало предварително разследване на причините за взрива. Полицейските следователи вече се ровеха в тлеещите руини.
Първите предположения бяха, че седми кладенец на „Такет Ойл” може да е спомогнал за избухването му. Тъй като Буи бе неоткриваем, неговият бригадир бе запечатал нефто-газопроводите.
След вземането на тази предпазна мярка, не бяха последвали други експлозии, което показваше, че пламъците действително са били подхранвани оттам.

Кий, единственият представител на Такетови, оказал се на разположение, беше разпитан от страна на федералните агенти от Отдела за тютюн, алкохол и огнестрелни оръжия.
— Имали ли сте някакви проблеми с изтичането на нефт или газ от този кладенец, господин Такет?
— Не, доколкото ми е известно, но аз не се занимавам със семейното предприятие.
— А кой тогава?
— Сестра ми. Тя е извън града.
— Разбрах, че майка ви е дърпала конците.
— Не и през последните няколко години.
— Все пак бих искал да говоря с нея.
— Съжалявам, но това е изключено. Преди броени седмици тя получи лек удар и сега е на легло.
Лара, която стоеше наблизо и го слушаше, не каза нищо, за да го опровергае. Нито пък който и да било от другите.
— Мога само да ви уверя — каза на агентите, — че „Такет Ойл” винаги е спазвала зорко правилата за безопасност. Репутацията ни е безупречна в това отношение.
Агентите се скупчиха на поредно съвещание.
Наоколо се мотаеха десетки любопитни зяпачи, които се надпреварваха да огледат щетите, след като опасността бе преминала. Те вкупом утешаваха Дарси и Фъргъс Уинстън за огромните загуби.
Дарси, съхранила впечатляващия си вид за разлика от останалите присъстващи, които бяха покрити с мръсотия, непрекъснато шареше с очи из тълпата, за да зърне Хедър.Тя попита Лара няколко пъти дали не я е виждала. Плачеше тихо и изискано и постоянно повтаряше на онези, които се опитваха да я утешават:
— Просто не мога да повярвам, че целият ни къртовски труд отиде на вятъра. Но ние, естествено, ще построим всичко наново.
Фъргъс обаче беше по-скоро нервен, отколкото покрусен. Навярно не си беше плащал застрахователните вноски.
— Трябваше отдавна да е тук — Лара чу Дарси да казва на Фъргъс с явно раздразнение. — Очевидно тя смяташе, че Хедър също следва да бъде на местопроизшествието, за да завърши образа на семейството пред медиите.
Почти едновременно прозвучаха два вика.
И двата се разнесоха от западния край на хотелския комплекс, където бе избухнала първата експлозия.
— Елате и ми помогнете!
— Сър! Май трябва да хвърлите едно око.
Лара и Кий бяха сред хората, които моментално хукнаха натам. Заедно с неколцина други наобиколиха мъжа, който пръв се бе обадил.
— Отдолу има някакво тяло.
Кий му помогна да повдигне една желязна подпора и под нея се подадоха овъглените останки на човешко същество.
Преди да успеят да се съвземат от шока, един от агентите каза:
— Господи! Ето още един. — Няколко ярда по-нататък той бе направил второ ужасяващо откритие.
— Сър! — Агентът, който беше извикал най-напред, изтича при началника си. Беше запъхтян от двайсетярдовия пробег. — Намерих нещо. — посочи към едно празно поле. — Мисля, че е газопровод, но не фигурира в схемата на мотела. Идва вертикално. Моето предположение е, че е свързан под земята с друг, който води право към онзи кладенец.
Кий си проби път с лакти към агента.
— Какво казахте?
Старши агентът се намръщи.
— Господин Такет, струва ми се, че някой е изпомпвал природен газ от вашия кладенец.
Точно в този момент утринният въздух бе раздран от писък. Той се надигна от тълпата зад кордона на шерифа. Дарси беше сграбчила едно момиче за раменете и го раздрусваше така, че главата му се люшкаше насам-натам.
— Какви ги дрънкаш? Лъжеш! — Тя зашлеви момичето с все сила. — Хедър беше на репетиция. Казала е на Фъргъс, че ще си тръгне по-рано, за да отиде на репетиция. Трябва да те убия гадна лъжкиня такава!
Момичето запелтечи:
— Не лъжа, госпожо Уинстън. Хедър ме помоли да я прикривам, ако се обадите у нас. Нямахме репетиция. Тя каза… — То изхълца, думите излязоха накъсани. — Хедър каза, че с Танър ще се срещнат тук и че ще прекарат вечерта в една от мотелските стаи. — Мокрото от сълзи лице на момичето се изкриви от мъка. — Тя каза, че ще бъде страшно романтично, защото ще се вмъкнат в младоженския апартамент.
Оли Хоскинс бе работил неуморно през цялата нощ, помагайки с каквото може. Изпадна в паника, като чу името на сина си.
— Танър? Танър? Танър е бил тук? Не. Не може да бъде. Моето момче, той… Не!
Дарси блъсна настрана ридаещата приятелка на Хедър и се втренчи в мрачните фигури на пожарникарите, които се приближаваха с две носилки откъм тлеещите развалини на някогашния младоженски апартамент. Върху всяка имаше по един запечатан черен найлонов чувал.
— Не. Не. Хедър? НЕ!
И тогава Фъргъс потресе всички, като се свлече на колене и похлупи главата си с ръце. Със страдалчески вик рухна по очи на земята.

— Бих пийнал чашка кафе. — Кий се приближи до нея, когато отиваше към колата си. — Освен това нямам с какво да се прибера. — Беше дошъл с Дарси и това не бе случайно. Би било дребнаво да го споменават в настоящия момент и те го премълчаха. — Бих те помолил да ме откараш до вас, ако може.
Бе не по-малко изпоцапан от нея, дрехите му бяха набити с пот и сажди. Беше загубила представа колко пъти излиташе с хеликоптера, само за да се върне възможно най-бързо и да откара поредния пострадал.
Когато всички ранени бяха превозени до околните болници, той се спусна да помага на огнеборците. Лара също, остана на местопроизшествието, за да оказва първа помощ в случай на дребни порязвания и обгаряния. Улови се, че подсъзнателно се ослушва за характерния глас на Кий. Дори в здрача призори лесно го разпознаваше сред другите.
Направи му знак с глава да се качи в колата й. Щом потеглиха, тя попита:
— Според теб какво ще стане с Фъргъс? — Бяха го отвели с белезници.
— Ще прекара целия си живот зад решетките. Освен че е крал от нас, той носи отговорност за смъртта на дванайсет души.
Лара потръпна.
— Включително и на собствената си дъщеря.
— По-добре да се моли никога да не го пуснат. Дарси заплаши, че ще го убие, ако й се удаде възможност. И наистина ще го направи. — След няколко секунди рече — Спал съм с нея само веднъж. Оная нощ, когато ме простреля.
Очевидно в погледа, който му хвърли, пролича неволен укор, защото той добави:
— Снощи, тъкмо й казвах да ме върне при колата и се препирахме, когато гръмна експлозията.
— Бях несправедлива към нея — призна Лара с тих глас. — Смятах, че не е способна да обича друг, освен себе си. А тя е обичала дъщеря си, и то много. Знам какво е да загубиш детето си. Мога да си обясня защо иска да убие Фъргъс заради участието му в смъртта на Хедър. Станала е случайно, но всъщност той е виновен за нея.
Тя спря в алеята от задната страна на клиниката, никак не й се щеше да влиза и да се изпречва срещу онова, което бе оставила зад гърба си.
— Рандъл е вътре.
— Мой пръв любимец. — Въздъхна дълбоко и отвори вратата на колата. Заедно прекрачиха прага. — Отключено е — забеляза той.
— Толкова бързах, че хич не съм се сетила за това. Прекосиха тъмните, смълчани стаи. Грозните истини, които й бяха разкрити мигове преди взрива, сега отново я връхлетяха и я изпълниха с ярост.
— Мисля, че го няма — каза Кий.
— Едва ли си е тръгнал. Ей, Портър, къде си? — извика. Приближи вратата към личния кабинет на Лара. Беше наполовина открехната. Той я бутна леко.По гръбнака й полазиха тръпки от страх.
— Кий, преди…
— Портър? — Той пристъпи в стаята. Ругатнята му сякаш я ужили. Тя се втурна в стаята, но се закова на прага.
— О, боже господи! Кий беше коленичил до проснатото тяло на Рандъл.
Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв. Под главата му се виждаше засъхнала локва кръв. На лицето му бе застинала маска на изненада.
— Не съм го направила аз! — изрече задъхана тя. — Не съм аз, не дръпнах спусъка.
Кий вдигна глава и я погледна.
— За какво говориш, по дяволите? Разбира се, че не си ти.
— Насочих пистолета срещу него, но…
— Какво?
— Магнума. — Той проследи показалеца й, който сочеше към револвера, останал там, където го беше изпуснала. — Но не дръпнах спусъка. — покри устата си с ръка. За първи път й призляваше при вида на толкова много кръв. — Взривната вълна ме отхвърли към стената… Но не го застрелях. Дали наистина не съм? — почти паникьосана, протегна ръка напред. — Кий! Дали аз не съм го направила?
Той стоеше и побутваше Магнума с носа на ботуша си. Изражението му беше слисано и мрачно.
— Не съм аз — каза тя и поривисто заклати глава. — Кълна се в бога! Не можех. Само исках да го изплаша. Исках да почувства част от ужаса, който изпитах заради него в лагера на Емилио.
— Лара, не те разбирам.
— Рандъл е виновен за смъртта на Ашли — извика тя, нетърпелива да му обясни.
— Как?
— Бил е свързан с Емилио още отначало. — С оплетени изречения и накъсани фрази му разправи за признанията на Рандъл. — Знам, че звучи невероятно. Но това е самата истина! Кълна се. О, не! — изплака тя и притисна върховете на дланите си до слепоочията, когато съзря недоверието му. — Не и този път! Не бих го понесла пак. Не мога да отговарям за нещо, което не съм сторила.
— Вярвам ти. Успокой се.
— О, божичко, Кий! Не съм го застреляла. Не бих могла. Не съм аз!
— Ти не, но аз да.
Пресипналото признание се разнесе иззад тясното клиновидно пространство между полуоткрехнатата врата и лампата на стената. Кий се пресегна през Лара и затвори вратата, за да провери кой се спотайва зад нея.

by **Вени** Нед Юли 25, 2010 11:43 am

ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

— Джоди!
Джоди Такет седеше на пода в ъгъла, подвила крака под бедрото си. До нея лежеше пистолет, с който явно бе извършено убийството. Беше в съзнание, но лявата половина на лицето й бе парализирана. Беше олигавила блузата си.
— Получила е удар. — Лара отстрани Кий и коленичи до майка му. — Обади се на 911.
— Не си струва. Умирам. Искам го. Вече мога. — Думите на Джоди излизаха замазано, съгласните почти не се чуваха. Всички звуци бяха отворени като устните й. Гласните бяха гърлени. Но Джоди се мъчеше ла я разберат. — Не можех да я оставя.
— За какво да го оставиш. Джоди? — Кий приклекна до нея. — За какво да го оставиш?
Лара позвъни на 911. За втори път от дванайсет часа насам поиска две линейки — една за Джоди, друга за Рандъл. После се върна на мястото си до Джоди и нави маншета за мерене на кръвното около горната част на ръката й.
— Сигурно е дошла веднага след мен — обясни на Кий. — Паднала е точно там, където стоеше, преди да изляза.
— Не можех да го оставя да каже за Кларк — Джоди се бореше с всяка дума.
— Не говорете, госпожо Такет — промълви тихо Лара. Свали маншета и впи пръсти в китката на Джоди, за да провери пулса й. — Скоро ще пристигне помощ.
— Какво за Кларк? — Кий придържаше с длан тила на Джоди. — Какво е знаел Рандъл Портър за Кларк, което не си искала да разкаже?
— Кий, моментът не е подходящ. Тя е много зле.
— Пръснала е мозъка на мъжа ти! — изкрещя на Лара. — Защо, по дяволите? Искам да знам какво е подтикнало майка ми към убийство. Ти имаш ли представа?
— Разстройваш пациентката ми — отвърна напрегнато.
— Господи! Значи знаеш. Какво е то?
Тя мълчеше.
Той погледна към Джоди и осъзна, че тя свирепо се напъна да сподели нещо, преди да е станало късно.
— Джоди, какво е то? Да не би да е знаел нещо за удавянето на Кларк? Да не би да е било политическо убийство под формата на злополука? Кларк знаел ли е, че Портър е още жив?
— Не. — Джоди умоляващо изви очи към Лара. — Кажи му.
Лара бавно поклати глава, после кимна решително.
— Не. Не.
— Лара, за бога! Той ми беше брат. — Кий протегна ръка през Джоди и улови брадичката на Лара, за да обърне лицето й към себе си. — Какво знаеш, което аз не знам? Какво е знаел Портър, което е представлявало такава заплаха за Кларк, та дори и мъртъв? Каквото и да е, заради това Джоди не те искаше в Идьн Пас нали? Страхуваше се, че ще издадеш тайната.
— Портър… — изхриптя Джоди. — Портър беше…
— Не, госпожо Такет — замоли я Лара. — Не му казвайте. С това нищо няма да се промени, само ще му причините болка. — Погледна Кий. — Не я питай. То я съсипа. Заради него извърши убийство. Забрави го. Умолявам те, Кий, забрави го.
Апелите й увиснаха във въздуха. Той се надвеси над Джоди, докато лицето му беше на една педя от нейното.
— Портър беше какво? Кроял е нещо с Кларк? Да не би Кларк да е бил замесен в някаква политическа машинация, от която не е могъл да се изклинчи? Незаконна сделка за оръжие? Може би наркотици?
— Не.
— Кажи ми, Джоди — настоя тихо той. — Опитай се, моля те. Кажи ми. Трябва да знам.
— Рандъл Портър беше…
— Да,Джоди? Какво?
— Не, Кий. Моля те. Моля те.
— Млъкни, Лара. Рандъл Портър беше какво, Джоди?
— Любовник на Кларк.
Няколко секунди Кий не помръдваше. После рязко вирна глава и впи поглед в очите на Лара.
— Брат ми и Портър?
Лара се смъкна до стената. Предпочиташе тайната, която безумно бе жадувала да разкрие цели пет години, сега да бе умряла с Джоди Такет, за да не гледа как по лицето на Кий се разлива мъчително разочарование, подобно на разплискано черно мастило.
— Били са любовници? — Гласът му беше станал крехък и сух като стар пергамент. Късаше се на всяка дума.
Тя кимна покрусено.
— Онази сутрин във Вирджиния брат ми е бил в леглото с Портър, а не ти. Ти си ги заварила.
По бузите й се стичаха сълзи. Избърса ги с юмрук.
— Да.
— Господи! — изруга и стисна зъби. — О, господи! — подпря лакът на свитото си коляно, зарови пръсти в косата си и похлупи челото с длан. Изкара няколко тежки мига в тази страдалческа поза.
Накрая вдигна глава и погледна към майка си.
— Кларк ти е признал всичко, нали?
— Когато даде…
— Когато е купил мястото за Лара — подсказа Кий. Джоди кимна незабележимо. Очите й плуваха в сълзи. — поискала си да знаеш защо ще прави такива щуротии за жената, провалила живота му. Той не е издържал и ти е казал. Сигурно си го проклела или си се отрекла от него. И той се е самоубил.
От гърдите на Джоди се изтръгна ужасен звук.
— Кий, пощади я — прошепна Лара.
Но той съвсем не бе настроен да я изтезава. Провря ръце под нея и я вдигна до гърдите си. Тя изглеждаше мъничка н безпомощна в яката му прегръдка, жената, която намести красота, с ум, се бе домогнала до прочутия плейбой от Идън Пас, която бе подтикнала Фъргъс Уинстън към криминални престъпление, за да потърси отмъщение и десетилия наред, внушавала боязлива почит у своите подчинени, а в цял град безусловна вярност.
Кий изтри лигите от брадичката й с палец, сетне облегна глава върху темето й.
— Няма нищо, мамо. Кларк е умрял, знаейки, че го обичаш. Знаел е.
— Кий. — Тя промълви името му, не с укор, а разкаян! Успя да повдигне ръката си ида я сложи на рамото му. — Кий…
Той стисна очи толкова силно, че от тях се процедиха сълзи. Линейката пристигна, но Кий продължаваше да я държи в обятията си, шепнеше й утешително като на малко дете и нежно я полюшваше.
Но Джоди Такет вече бе мъртва.

— Благодаря ви, господин Хоскинс. — Оли лично бе пренесъл продуктите до колата й и ги бе натоварил в багажника.
— Пак заповядайте, д-р Малори.
— Как е госпожа Хоскинс?
Той измъкна една носна кърпа от задния си джоб и невъзмутимо попи очи.
— Не я бива много. Все седи в стаята на Танър. Бърше прахта. Толкова често чисти килима с прахосмукачката, че вече го е протрила. Ни яде, ни спи.
— Защо не я доведете да я прегледам? Мога да й предпиша слабо успокоително.
— Благодаря, д-р Малори, но нейният проблем не е физически.
— Скръбта понякога води до редица заболявания. Знам това. Нека да намине към мен.
Той кимна, отново й благодари и се върна към задълженията си в „Бързо и евтино”. Този ден бе един от най-натоварените дни супермаркета, срядата преди Празника на благодарността. Тексас стрийт гъмжеше от народ.
Група доброволци окачваха новогодишни украси, опъваха гирлянди с многоцветни лампички през улицата и закрепваха един Дядо Коледа с каубойска шапка и ботуши върху покрива на банката. Минувачите даваха спонтанни съвети.
Въпреки неотдавнашното бедствие, животът в Идън Пас продължаваше.
Лара тъкмо се канеше да изкара колата си от платения паркинг, когато линкълнът на Кий внезапно се залепи зад нея и й препречи пътя. Той слезе и се шмугна между колата й и някакъв пикап, спрян от другата й страна.
Пронизителното изсвирване на клаксон и нечий вик отново привлякоха вниманието му към улицата.
— Ей, Такет, ще я мръднеш ли тая жълта дрисня или не? Заприщил си цялата проклета улица.
Кий се провикна в отговор:
— Заобиколи я, бе скапаняк такъв! — С добродушна усмивка той показа среден пръст на приятеля си Опосума. Още се смееше, когато стигна до шофьорската врата на Лара, почука по стъклото и смъкна авиаторските си слънчеви очила. — Хей, док, как е хавата?
Не се бяха виждали от смъртта на Джоди. Щом той се държеше така небрежно и тя щеше да отвърне по същия начин, макар че сърцето й се разтуптя.
— Мислех, че си заминал за Аляска.
— Следващата седмица. Обещах на Джейнълин да остана поне до Деня на благодарността. Те с Буи за първи път ще го празнуват заедно. Тя адски държи на присъствието ми, за да разрежа пуяка.
— Доведе го да се запознаем.
— Кого, пуяка ли?
Тя завъртя очи, давайки му да разбере, че е оценила шегата му.
— Зет ти много ми хареса.
— Да, и на мен. Особено, дето се впряга да не би хората да си мислят, че се е оженил за Джейнълин заради парите й. Работи като вол, за да докаже, че не е вярно. Проверява всеки Такетов кладенец за нарушения на безопасността. Даже е готов да се кори за поразията, дошла от седми номер, но Джейнълин не дава и да се издума. Усещал е, че нещо не е наред. Но стана късно, преди да надуши какво точно.
— Както и да е, направо са оглупели от любов. Чувствах се излишен. Щом се махна, къщата ще остане изцяло на тяхно разположение. Приписах на Джейнълин моята половина.
— Щедър жест.
— Не ми навява хубави спомени. Нито един. Може би те ще съумеят да я превърнат в по-щастлив дом за своите деца — поклати глава и се изкиска. — Кой би могъл да предположи, че Джейнълин ще се ожени тайно? — С по-тих глас добави — И малко е сбъркала в сметките с времето. До гроба все ще се обвинява, че не е била край Джоди, когато е получила удара.
Отново беше започнал да вика на майка си „Джоди”, но Лара си спомняше с каква нежност я прегръщаше и как й каза „мамо”, преди да умре.
— Разправи ли на Джейнълин за Кларк?
— Не. Какъв смисъл би имало? Беше й достатъчно тежко да научи, че Джоди е убила съпруга ти.
Беше проведено следствие. Кий изтъкна умопомрачението на Джоди като причина за извършеното насилие. Заяви пред съдията, че поради замаяното си състояние, тя е свързала внезапната поява на Рандъл Портър със смъртта на Кларк. Застреляла го е, смятайки, че защитава детето си. Съдът се хвана на въдицата. Във всеки случай убийцата бе мъртва. Делото бе приключено. Понякога системата да се действа според симпатиите бе най-справедлива.
Той втренчи сините си очи право в Лара.
— Можеше да кажеш истината на следствието.
— Както сам спомена преди малко, какъв смисъл би имало? Никой нямаше да ми повярва преди пет години. И тогава не можех да докажа нищо, както и сега, а освен това, всичко би се проточило до безкрайност. Радвам се, че най-сетне свърши. Най-важното за мен е, че за смъртта на Ашли бе отмъстено.
Беше дала тялото на Рандъл за кремиране, понеже преди няколко години му бе правила официално погребение, смяташе, че не е длъжна да устройва нов спектакъл на обществото.Тя бе отслужила частна панихида за него в Мериланд. Само неколцина негови колеги бяха поканени да присъстват.
— Какво стана със замисъла на Портър, скалъпен съвместно със Санчес? — попита Кий.
— Когато президентът се обади да ми изкаже съболезнованията си, аз изразих несъгласие с оценката на покойния ми съпруг за положението в Монтесангре. Уведомих го, че двамата с теб сме били непосредствени свидетели с каква ожесточение се отнася Ел Корасон към собствените си войници, както към своите врагове. Заявих му, че от гледна точка на американска гражданка, не бих желала моите данъци да отиват за поддържането на този режим.
— И на мен ми се обади. Казах му същото, но с доста по-остър език.
— Представям си.
Той се облегна на очукания пикап, паркиран отстрани, сви едното си коляно и се подпря с подметката на ботуша върху хлътналата врата. Целият му вид говореше, че си е баш на мястото, удобно издокаран в типичната тексаска униформа — дънкови панталони и дънково яке. Поривистият есенен вятър развяваше тъмната коса около главата му. Очите му бяха една степен по-наситени от цвета на небето.
Изгаряше от копнеж по него.
— Мислех, че напускаш Идън Пас, док.
— Промених намерението си и отново отворих клиниката. Хората най-после ме приеха. Работата върви толкова добре, че пак взех Нанси. А тя вече настоява за помощничка.
— Честито.
— Благодаря.
Настъпи продължително мълчание и те се чудеха накъде да извърнат очи.
— Марион Ленард е бременна — съобщи му тя. — Няма да се сърди, че съм ти казала. Веднага го обявиха със съпруга си на всеослушание. Тя беше сред първите ми пациентки, когато отново започнах да приемам.
— О, това е хубаво. — Той кимна дълбокомислено. — Значи не е имало нищо вярно в слуха, че ще те съдят за лекарска грешка?
— Предполагам, че да. Просто не са приели да играят ролята, отредена им от Джоди, като е дала тласък на мълвата.
— Чете ли отчета на Отдела за тютюн, алкохол и огнестрелни оръжия, който излезе във вестника? — попита той.
След няколкоседмично разследване федералната агенция беше публикувала разкритията си. Експлозията в „Зеления бор” била предизвикана от незаконен газопровод, свързващ седми кладенец на „Такет Ойл” с мотела. Газта била използвана за отоплението и охлаждането на комплекса.От теча в газопровода рядко използваният младоженски апартамент се пълнел с природен газ, който нямал мирис. В един момент той се сгъстил до взривоопасно равнище. Искрата от късото съединение в електричеството била достатъчна, за да причини експлозия.
Фъргъс Уинстън, въпреки съвета на адвоката си, се призна за виновен по всички отправени обвинения и от седмици изтърпяваше доживотната си присъда.
Дарси затвори къщата им и напусна града. Вилнееха всевъзможни слухове. Някои казваха, че нощем бдяла край гроба на Хедър, а денем край затвора, дебнейки да убие Фъргъс. Други разправяха, че е превъртяла напълно и е настанена в психиатрия. Трети пък говореха, че се е лепнала за някакъв второстепенен бейзболист и битува с него нейде из Оклахома.
— Доколкото разбирам — каза Лара — Фъргъс се е прикачил към старото разширение.
— Точно така. Отначало са били едно. Изгаряли са газта в кладенеца, после дядо ми е решил да продава и газта, редом с петрола. И е запечатал този тръбопровод. Както и да е, разширенията станали незаконни. Фъргъс е знаел за него, отворил го е и го е прокарал до мотела си. Години наред е ползвал безплатно газ и сигурно се е надсмивал тайничко.
Разговорът отново секна. Когато мълчанието се проточи твърде дълго, Лара посегна към ключа за запалването.
— Е, по-добре да изчезвам. Имам замразени продукти в багажника.
— Преди оная сутрин знаеше ли, че Кларк и мъжът ти са любовници?
Не очакваше въпроса му. Ръката й пусна ключа. Той приклекна до вратата на колата й, така че лицата им се изравниха. Леко сключи ръце и облегна китки върху спуснатото стъкло.
— Знаеше ли?
— Нямах представа — отвърна тихо тя. — Когато ги видях, направо се вдървих. Но само за миг. После се смахнах. Изпаднах в истерия.
— Кой извика пресата?
Дори не й мина през ум да отбегне въпросите му или да замаже отговорите си с по-меки изрази.
— Телефонът на нощното шкафче до леглото ми иззвъня. Събудих се и вдигнах слушалката. Човекът насреща се представи за близък приятел на Кларк. Нарече го с какви ли не грозни имена. — Лицето на Кий се сгърчи от болка, но Лара продължи неотклонно:
— Попита ме дали знам, че Кларк го е зарязал заради мъжа ми. После затвори. Взех го за някакъв маниак и се обърнах, за да кажа на Рандъл. Но неговото легло беше празно. Станах и тръгнах да го търся.
Тя наведе глава и разтри челото си с палец и показалец.
— Намерих ги в спалнята на Кларк. По-късно съобразих, че сигурно същият човек се е обадил на медиите и им е казал, че във вилата е на път да се развихри сензационна история. Все едно, репортерите се появиха броени минути след моето разкритие. Кларк също изпадна в небивала истерия. На Рандъл му хрумна да го представим като… — Сви рамене и въздъхна. — Останалото ти е известно.
Кий забълва ругатни по адрес на посланика Портър.
— Защо оня от телефона не е излязъл да опровергае скандалните писания за теб?
— Предполагам, че се е уплашил — отвърна тя. — Все едно, нали успя да постигне каквото искаше. Провали сенатора Такет.
— Можеше да ги разобличиш, Лара. Защо не го направи?
Тя се засмя невесело.
— Кой щеше да ми повярва? Рандъл бе имал връзки с други жени. Цели купища. Те щяха да се закълнат, че е напълно хетеросексуален, както си и беше.
Веждите му се сключиха озадачено.
— Знаел е за предпочитанията на Кларк и ги е използвал — каза тя. — Изглежда, услуга за услуга. На Рандъл не беше чуждо този род жестоко изнудване. Използваше Кларк. Използваше и мен. Беше готов на всичко, за да постигне желанията си.
— Като например да се преструва с години на мъртъв.
— Да. И въобще не се притесняваше, че дъщеря ни е загинала в кръстосан огън. — поколеба се дали да подхване следващата тема, защото беше деликатна по няколко причини. — Кий… — Отвърна очи от неговите. — Нямах доверие в Рандъл и затова не изтръгнах от него признание за бисексуалните му наклонности. Всъщност, подозирам, че е бил любовник и на Емилио. Както и да е, още през първото тримесечие на бременността направих обширни кръвни изследвания на Рандъл и на себе си. Не исках да заразя детето си със СПИН. Резултатите и на двамата бяха отрицателни, но аз нито веднъж не рискувах повече. Нощта, когато заченах Ашли, което стана само няколко седмици преди произшествието, беше последната, когато спах с Рандъл. — Срещна устремения му поглед. — Съвсем последната.
— Не съм те питал.
— Но имаш право да знаеш.Втренченият му взор беше обезпокоителен. Около тях цареше суматоха и гълчава, а те бяха налегнати от тежка тишина. Тя намери утеха в звука на собствения си глас.
— А що се отнася за доверието към мен — схващането „невинен до доказване на противното” е мит. Още преди да се съвзема напълно от шока, че съм заварила съпруга си в леглото с друг мъж, бях заклеймена като прелюбодейка, хваната на местопрестъплението. Ако бях понечила да разкрия истината, постъпката ми щеше да бъде изтълкувана съвсем наопаки, че търся оправдание със злобен контраудар.
Тя тъжно поклати глава.
— Щом ме заснеха как мъжът ми ме избутва по нощница от вилата на Кларк, моментално ми лепнаха дамгата.
— Мислех, че брат ми притежава повече честност и не би оставил друг да опере пешкира вместо него.
— Той бе повлечен от лъжата на Рандъл, както и аз. Последствията от нея бяха толкова грандиозни, че не можеше да си позволи да каже истината.
— Но за разлика от Рандъл, съвестта го е гризяла. Подарявайки ми лечебницата тук в Идън Пас, се е опитал да ме обезщети, да ми признае, че съжалява за станалото. — Усмихна се кисело. — Не го съди прекалено строго, Кий. Живял е като прикрит хомосекуалист години наред. Сигурно се е чувствал ужасно самотен и нещастен.
— Още не мога да се примиря, мъча се да препокрия образите на брата, когото познавам, с онзи на мъжа, който е легнал с Рандъл Портър. Непрекъснато се сещам за едно лято, когато бяхме заедно на лагер. Естествено, правехме каквото правят всички пубери, щом се озоват насаме. Удряхме си чекии, докато ни засмъди. Състезавахме се кой ще се изпразни по-далече, за бога. Щом сме били толкова близки, защо не е споделил нищо с мен?
— Може тогава да не е знаел.
— Може. Но когато стана сенатор, вече е знаел. В нощта на изборите, след като противникът му прие поражението си и цялата дандания приключи, напихме се до козирката, за да отпразнуваме случая. — Усмихна се на скъпия спомен. — На другата сутрин трябваше да се срещне с представителите на печата при наличието на кански махмурлук. Заплашваше, че ще ме убие за тоя номер. Когато за последен път го видях жив, пак се шегувахме за издънването.
Усмивката му постепенно угасна. Втренчи се невиждащ пред себе си.
— Жалко, че не ми е доверил слабостта си.
— А ти щеше ли да я приемеш?
— Иска ми се. — Стисна очи за миг. — Мнението на Джоди за хомосексуалистите не беше тайна — подхвърли язвително. — Даже Хитлер е бил по-толерантен. Сигурно е последвала страхотна сцена, когато Кларк й е казал.
— Убедена съм, че и за двамата е имало жестоки поражения.
— Онова, което му е надумала, го е тласнало отвъд ръба. — Изправи се и пъхна ръце отзад в джобовете на дънките си, с дланите навън. Погледна в краката си, подпря се върху токовете на ботушите, после рязко се отпусна напред и подметките изшляпаха по настилката.
— Биваше я за тия работи, да довежда хората до ръба. Биваше я, по дяволите! — Изсмя се презрително при тази неточност. — Беше направо спец. Знаеше съвсем точно кое винтче да завърти, кога и колко да го затегне. Просто не можеше да не юрка хората, както й скимне. Ту Кларк, ту Джейнълин, ту мен, ту баща ми. — Внезапно вдигна поглед! Оставила ми е писмо.
Лара се прокашля.
— Да, Джейнълин ми спомена за него.
— Каза ли ти какво пише?
— Не. Само сподели, че всеки от вас е получил по едно писмо, което да отвори след смъртта на Джоди.
— Да, ами датата на моето сочи, че го е писала, докато сме били в Монтесангре. — Устните му увиснаха в краищата и той леко сви рамене. — Та всички сме били под впечатлението, че мрази татко, задето тича подир чужди жени и я зарязва за дълги периоди от време. Но според писмото, истината е, че тя го е обичала. До полуда, както твърди. Безумно. Това са точните й думи.
Главата му беше сведена надолу, очите му забити в ботушите.
— Обичала го, а той я наранявал. Жестоко. В писмото се казва, че всеки път, когато той, ъъ, подхващал нова връзка, сякаш я пробождали с нож право в сърцето, защото съзнавала, че не е хубава и жизнерадостна жена. Нито притежава качества, с които да задържи интереса му. Давала си сметка, че се е оженил за нея единствено, за да се измъкне от неприятна клопка. Но никога не е знаел, а дори да е знаел, му било безразлично, че тя искрено го е обичала.
Според неговите разбирания това е бил брак по сметка. Джоди можела да управлява „Такет Ойл” според прищевките си, а той използвал наличието на съпруга като спасителна мрежа. Ако кръшкането му го е забъркало в някоя каша, не лоша сделка, само дето Джоди го е обичала и изневерите му болезнено са я накърнявали.
Извади ръце от джобовете си и ги потри една в друга, после обърна дланта си нагоре и взе да я изучава, сякаш се мъчеше да разгадае заплетените й линии.
— И — каза той след дълбока въздишка — причината, изтъкната в писмото й, да се отнася винаги толкова сурово с мен, била защото съм приличал досущ на баща си. Външно, по характер, както и в стремежа си непрекъснато да се забавлявам. По-късно даже съм започнал да правя поразии и да ходя по жени като него.
— Тя… тя, ъъ, казва, че ме била обичала през цялото време, но щом ме погледнела, изпитвала болка. В деня на раждането и той бил с друга. Бил съм жив спомен за този случай, затова било невъзможно да ме обсипва с нежност. Главно, защото, по някакви необясними причини, се страхувала да не отблъсна любовта й. Точно както баща ми. Затова не искала да рискува. Разкърши рамене, смел опит да се покаже равнодушен.
— Такива работи ми е надраскала. Куп глупости.
— Не мисля, че са глупости, ти също. — Той вдигна глава и я погледна. — Джоди е обичала и двамата си сина, Кий. Тя се бореше до края на живота си да защити Кларк от окаляне.
— Тогава защо се мъчеше с последния си дъх да ми разкаже за него?
— Защото искаше да разбереш, че Кларк я е разочаровал. Винаги е бил нейното предпочитано дете и ти го знаеше. Не желаеше да умре преди да възстанови равновесието. За нея това беше невероятна лична жертва, която трябваше да ти докаже колко много те обича.
Той присви очи, но тя не можеше да определи дали от силното слънце или защото бе озарен от внезапно просветление.
— Тая работа с личните жертви очевидно има страхотно значение за теб.
Тя наклони глава и го загледа недоумяващо. Той се впусна в обяснения.
— Не си разобличила Кларк, защото си се опасявала, че никой няма да ти повярва. Мълчала си, защото си обичала Кларк. Сама ми го каза на път за Монтесангре. Били сте само приятели, а не любовници. Макар че Рандъл Портър беше гадна хлебарка на свинско лайно, ти никога не би му изневерила, докато сте законни съпрузи. Убедих се от личен опит. Но си уважавала Кларк като държавник и си го обичала като приятел. Затова не си го наклепала, въпреки че те е предал. После си се обрекла на изгнание в Монтесангре заради детето си. Още една лична жертва. Май имаш навик да се жертваш за хората, които обичаш, Лара.
Наклони се напред и опря ръце на спуснатото стъкло, облягайки се върху него.
— Когато Джоди искаше да ми каже, че Портър, а не ти, е бил любовник на Кларк, ти я молеше да не го прави. Беше ти дадена възможност да опровергаеш всички гадости, които наговорих по твой адрес. Но ти не се възползва от нея. Искаше да ме предпазиш да науча истината за брат си и предпочете да премълчиш. — Очите му я пронизваха. — И оттогава непрекъснато умувам защо го стори.
Гърлото на Лара се беше стегнало от вълнение.
— И до какви изводи стигна?
— Мисля, че съм близо до пълно разкритие. — Изведнъж отвори вратата на колата й. — Слизай.
— Моля?
— Слизай. — Пресегна се и я измъкна навън. Подпря я на колата, пъхна ръце под косата й и я заклещи, за да я целуне силно и изпитателно.
— Не ща да ходя в Аляска — заяви ненадейно, когато се отдръпна. — Там е вълчи студ, освен това бас държа, че не могат да различат пилешка пържола от крокодил. А тук ми предлагат предостатъчно чартърни далавери, дори повече отколкото съм в състояние да поема. Пък до езерото има едно страхотно местенце, дето от край време съм му хвърлил мерак. Просто ми се струваше жива разсипия да го купувам, без да имам жена и деца.
Тя притисна лице към разгърденото му яке и пое топлото му ухание, докато платът на ризата му попиваше щастливите й сълзи. После изви глава назад и попита:
— Дали ще доживея мига да ми кажеш, че ме обичаш?
— Вече го сторих. Ама ти не си чула.
— Слушах най-внимателно — промълви пресипнало тя.
Той сниши глас до настойчив шепот.
— Тогава кандърдисай ме да не тръгвам, док. — Връхчетата на пръстите й изпърхаха по веждите му, по носа. После проследиха извивката на прекрасните му устни.
— Как да те накарам да останеш?
— Кажи да.
— На какво?
— На всичко. По нататък ще добавим въпросите.

by Sponsored content

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
						1
2	3	4	5	6	7	8
9	10	11	12	13	14	15
16	17	18	19	20	21	22
23	24	25	26	27	28	29
30