Stacey

Казвам се Василена, на 15 от Варна. Уча във икономическа гимназия, имам сестра иии съм админ в луди глави
Ако имате въпроси питайте :

Здравей, Васи. Къде си учила преди? С каква специалност си сега? Икономическия "Раковски" или "Богоров" ще рече? Какво ти е мнението за училището? Харесва ли ти да учиш? Любим предмет? Имаш ли си хоби, какво?

Здравей, Васи. Здрастииии suuun:
Къде си учила преди? Сменила съм много училища, защото трябваше да се местим с нашите.. учила съм в "Добри Чинтулов" от 1ви до 4ти клас, в "Цар Симеон" 5ти, а 6ти и 7ми "Антон Страшимиров"
С каква специалност си сега? Данъчна и митническа администрация
Икономическия "Раковски" или "Богоров" ще рече? Съжалявам, че не уточних - в "Раковски" съм
Какво ти е мнението за училището? Еми води се че тука са се събрали най-надутите .. но си има доста изключения, иначе е доста натоварващо образованието, защото още от 9ти клас започваме 2ри език и профилирани предмети (Право, Микроикономика, Счетоводство и т.н.) като учим освен това останалите (биология, физика, химия..) и основните (Български, Математика..) а сега ще уча и 3ти език направо ..
Харесва ли ти да учиш? зависи какво (:
Любим предмет? Химия
Имаш ли си хоби, какво? амиии пиша разни истории, разкази, стихотворения
Мерси за въпросите :suuun:

Какво ти е мнението за училищата, които си сменила? От изброение най не ми допада царя. За другите нямам мнение. Даа това беше велик клас там.. в класа имахме кубинка, японец, една от приятелките ми беше на половина корейка, турци имаше и цигани.. общо взето май само на мен българския ми беше първи език :haha: но не съм ръсист, определено

И определено не са там най-надутите. В "Раковски" има много печени хора, в "Богоров" са по-разглезени. Ние сега ще сме подготве и си учим БГ, Мат и език, вие наистина имате повечко. hahaha

Какви истории пишеш? Би ли постнала някоя в "Лично творчество"? Еми имам една дето е по-нормална предимно откачени много мразя някакви със щастлив край все си казвам абе в живота има смърт, тъга .. иначе съм оптимист де :haha: имам една за едно момиче което е тоен агент, една за една тинейджърска - по блуткава, в момента пиша 3 от които 1 пак е такава тъпа, едната е за едно момиче което му се случват само ама най-ужасните неща които можеш да си представиш и една за една жена която е психиатър (хамава работа :haha: )

УОУ, чак сега ти видях поста :haha:

1. Кога беше първата ти целувка?
Бих казала в четвърти клас.. но беше доста странно, дори не знам дали се счита. Първото ми гадже, "скъсахме", защото той отиде да учи в някакво друго училище и повече не го видях, но съм сигурна че дори и сега, ако го срещна на улицата ще го позная (:

2. Как беше? Какво изпита?
Беше хубаво и някак завладяващо, но само първия път.. след това ми стана нещо като навик да си го целувам, нещо като влудяващите ми прегръдки

3.Кои моменти помниш за дълго време?
Изключително странно е че помня много неща, странни и маловажни, вчера си мислех че помня точно как всеки един от класа беше облечен точно една година преди това, помня какъв кроасан яде една от приятелките ми когато имахме класно по български .. често казвам на хората че съм забравила какво искам да им кажа но лошото е че аз никога не забравям и същевременно въобще не съм злопаметна. Винаги запомням някак най-хубавото, а другото само остава в паметта ми..

4. На какво можеш да се смееш без да спреш?
Не мисля че има такова нещо, смея се доста често на различни неща, но чак без да спра .. всъщност може би на бъзиците към моите приятели.. уникални физиономии вадят :haha:

5. Кои са нещата които те карат да се усмихнеш?
Много много много неща ме карат да се усмихвам - малките, големите, хората, предметите .. просто усмивката ми беше нещо като девиз преди и вярвах че винаги трябва да търся в лошото това което би ме накарало да се усмихна (:

6. Защо си такава, каквато си сега?
Не мога да повярвам, че този въпрос който изглежда толкова прост и всеки би могъл да отговори с по едно изречение от сорта на "защото така" или "заради живота" на мен ми се струва толкова труден и съм отделила толкова време за да мисля за това... за няколко месеца се превърнах почти в съвсем различен човек и наистина не знам защо се случи всичко това, може да е заради хората около мен или как лошите неща ме смачкваха или ми омръзнаха .. както казва един приятел "не го разбрах.. просто се събудих един ден и някак всичко беше различно, но само през моите очи.."

7. Като какъв човек се определяш?
Звучи леко надуто но най-подходящата дума която намирам за себе си е интересен и почти всички хора които ме познават го казват. Аз съм много странен човек и не обикновеното странно ами самите ми действия и разсъждения .. доста рядно някой би могъл да предвиди как ще реагирам във всяка една отделна ситуация

8. Целта оправдава ли средствата? Защо?
Логиката би била: защото сама си вярвам, че това което ще получа ще е толкова по-добро .. че ще е много по-добро от това което загубя и жертвата би си струвала.. аз мисля че това не е точно така, естествено трябва да се рискува, но не да нараняваш и погубваш дори себе си само защото искаш нещо, трябва да намериш начина да преобразиш казаното в "целта ми е да осъзная средствата", не бързай да гледаш напред преди да осъзнаеш какво губиш

9. Когато пишеш, какво влагаш от себе си?
Всичко.. просто не мога да го обясня това чувството, често съм се замислила, че има толкова много хора които дори сигурно никога не го изпитват .. не знам дали всеки човек през живота си открива страста си и това което иска .. но просто чувството което те завладява, думите които сякаш сами се подреждат и резултатите .. все едно душата ми се отваря за да излязат думите и после всичко си е по старумо, но аз знам че съм опитала от нещо уникално..

10. Кои са нещата, които никога не би спряла да обичаш?
Странно е, но за мен лично е вярно: обикна ли .. просто е страшно трудно това да се промени, колкото и да ме предадеш аз някак имам чувството че понякога съм толкова наивна и направо лицемерно си затварям очите, защото вярвам прекалено много.. и просто ако веднъж харесам, вярвам или обичам някого то това е страшно трудно да се промени във времето

11. За какво си заслужава да се жертваш?
Това е доста сложен въпрос.. бих казала, че никога не можеш да решиш, прецениш или дори анализираш нещо което никога не си изпитвала, което не изпитваш дори и в момента.. не знам как ще разсъждавам ако ми се случи да се жертвам, но съм сигурна че ще направя всичко възможно да постъпя така както аз мисля, а не както някой ми е казал

12. Кое ти е по-скъпо? Ти или другите?
Помня че ти самата ми беше казала един път че то е в природата на човек, че е заложено в нас да сме егоитси и винаги на първо място да стоим ние самите.. и това разбира се е така, но аз мисля че ако постъпвам по този начин, че да си бъда по-скъпа за себе си от колкото за другите ще умра от вина ... за това казвам че е естествено това да бъдеш ти, но аз винаги съм се опитвала да променя света ;д

Много ти благодаря за въпросите :suuun: :hug: :

ПП: искам само да кажа че ти си уникален чоек и съм наистина щастлива, горда дори, че те познавам

Здравей, мило форумче. Дълго се чудех дали да го направя в нова тема или да го добавя тук. Но накрая, така реших. Моето училище - Варненска търговска гимназия, всяка година се занимава с много проекти. Миналата аз имах честта да участвам в почти всички, които се организираха и един от тях продължава и тази година. Проекта е много хубав и искам да ви запозная по-подробно с него. Надявам се ви е интересно, коментирате, а и форума живне, ако не, здраве да е.

България, Босна и Херцеговина, Германия и Полша. Това са четирите страни между които се извършват целите схеми. В началото, преди да бъде одобрена идеята ни от ЕС и да получим спонсорство, бяхме избрали икономическа тема (типично за училището ми, ако някой не знае ВТГ е икономическа гимназия, а и в другите 2 от трите страни също учениците са от икономически училища). Темата беше: "Икономически промени след 1989 година", или просто казано - след комунизма. Отначало не разбирах много какво се случва, но постепенно започнах да навлизам в нещата. Всички страни бяха гости на България и се осъществяваше нещо като обмен. Едно момиче от Босна беше отседнало в дома ми. Всичко се извършваше на английски език и горе долу се получаваше разбирателството между нас. Работата се състоеше изцяло в училище - превеждахме думи, избирахме лого. Но след по-малко от две седмици всичко свърши и работата затихна. Когато са преразгледали това от ЕС са го харесали, но тази тема е бил само за начало, а истинския сериозен проект, който сега се разкрива пред нас и трябва да започнем работа е съвсем различен. Синдром на Даун. Предполагам повечето от вас са чували за тази болест, също като мен, но малцина знаят нещата в подробности. (Освен ако нямат свой болен близък или роднина.) Започваме да събираме информация, данни, интервюта и всякакви интересни неща. Правим презентации, видеота и на 9ти заминаваме за Сараево (столицата на Босна), заедно с едно болно дете, за да се срещнем с всички страни и да работим по този проект.
Предварителната ни задача (специално за България) е следната: Трябва да отидем в специален център, където предварително сме уговорили няколко семейство готови да застанат пред камерата заради нас. По двойки ще вземем интервюта, ще ги обработим и заминаваме да видим какво ще се случи. За сега още нищо не сме подготвили, но аз ще ви пусна малко информация да се запознаете с болестта. Истински коварна болест, от която страда 1 на всеки 100 българи.

Синдром на Даун

Повечето хора знаят, че в годината има дни, посветени на болните от тази или онази болест (или група болести). До днес обаче и аз не знаех, че има Международен ден на болните от синдрома на Даун. Научих го от е-майл от мой приятел.
Надали бих могъл да публикувам информации за всеки ден на някого или нещо – всеки ден в годината е ден на стотици какви ли не. Но си спомням как наскоро четох няколко срамни и ужасни новини – как жителите на населени места, в които може да бъдат преместени деца от Могилино или други душегубки, пардон, домове за изоставени деца, не ги искат. Как протестират срещу тях, как организират подписки, как не желаят такива деца да живеят близо до тях, да учат в едно и също училище с техните деца…
Не знаех къде да се дяна от срам, че съм българин. Как е възможно?!?!… В първия момент бях бесен до степен да съм готов да закова тези хора на дъската на позора. Не би било никак трудно… Чак после се усетих, че не бива така, че може би има как очите им да бъдат отворени за по-различните хора, поне за по-различните деца отначало. Че злите средства опорочават дорбите цели… И реших, че може би е добре да разкажа за деня на болните от синдрома на Даун.
Официалното съобщение, с известни съкращения, казва следното:
Синдромът на Даун е хромозомна аномалия, дължаща се на тризомия 21, една допълнителна хромозома на 21-ви чифт хромозоми. Хората с този синдром притежават характерни външни черти и имат известно изоставане в умственото, говорното и двигателното си развитие. Честотата на синдрома е 1 на 800.
Всяко родено дете със синдром на Даун има реалните възможности да води един пълноценнен и сравнително независим живот, стига да му бъде предоставена тази възможност. Хората, които трябва да му помогнат са на първо място родителите, разбира се и държавата. Нейната основна функция е да се стимулират родителите да не оставят децата си в домовете като за тях се въведат улеснения и привилегии, да се информира обществото за това какво представлява синдромът и да стане ясно на обществото, че това са едни нормални хора със същите потребности като на всички нас, които просто имат нужда от професионална помощ (специални педагози, логопеди, психолози, кинезитерапевти), за да успеят да развият целия си потенциал.
21 март е международен ден на хората със синдром на Даун. Този ден ще бъде отбелязан за първи път в България в Двореца на децата . Нашата основна цел е отбелязването на този ден да се превърне в ежегодна традиция. Да се обърне внимание на обществото към проблемите на хората със синдром на Даун – да се подпомогне тяхната интеграция, подпомагане създаването на ефективна държавна политика за улесняване на живота им, да се открият центрове, които те да посещават и да получават професионална помощ, да се учат на различни занаяти.
Даването на гласност на тези събития е първата стъпка към успешното интегриране на хората със синдром на Даун в обществото, затова се нуждаем от силната подкрепа на всички заинтересовани за подобряването на техния статут, както и за реализирането на бъдещите проекти. Един от тях е изграждане на специален център за работа и интеграция на деца със синдром на Даун.
Много ми се иска да разкажа нещо повече за синдрома на Даун, но има страшно много за разказване, а съм много уморен. Накратко, това, от което хората се интересуват най-често, е следното:
Синдромът може да бъде наследствен. Болните от Даун не могат да имат деца, но човек може да бъде “здрав носител” на синдрома, чрез транслокационната му форма (има 2 хромозоми от двойка 21, но едната от тях е свързана механично с хромозома от друга двойка, и при мейозата върви заедно с нея; резултатът е, че половината от децата, които той може да създаде, биха били болни от синдрома). Единствената известна засега профилактика е ранна диагностика на плода (преди третия месец), и аборт при откриване на синдрома (ако това може да се нарече “профилактика”). Ранната диагностика е оправдана при хора, които имат в рода си болни от синдрома, или при родилки над 35-годишна възраст (тогава честотата на не-транслокационната форма нараства).
Характерни за болните са специфичните черти на лицето – т.нар. “монголоидно” лице, донякъде подобно в очите на европееца на външността на източноазиатските народи, заради по-широките скули, тесните очни цепки и изразения епикантус; болните от Даун деца си приличат едно на друго много повече, отколкото на братчетата и сестричетата си. Други характерни черти са ниският ръст, чупливите кости, халтавите стави, нездравата като цяло физика, затрудненото движение. Средната продължителност на живота им е по-ниска от тази на здравите хора.
Психически тези деца са с изоставане в развитието. Оставени без лечение, те достигат интелектуалното ниво на около 3-годишни; при подходящо обучение и рехабилитация – на около 7-годишни. (Известен ми е случай, когато дете със синдром на Даун беше успяло да завърши гимназия, но той е изключение.) Изоставането им е не само психическо, но и в почти всяко отношение – трудно придвижване, крехко здраве и т.н. Обикновено са инертни, неинициативни, с намалена енергия. Емоциите им рядко достигат до изразяване, и обикновено са много сдържани (но изпитват емоции не по-малко от здравите хора).
Лечение на болестта не съществува. Възможно е обаче тежестта й да бъде облекчена чрез подходящи мерки. Интелектуалното ниво, което болните постигат без лечение и подходящо обучение (еквивалент на 3-годишна възраст) ги оставя почти неспособни да се грижат за себе си. С подходящ режим на обучение и грижи те достигат еквивален на 7-годишна възраст, при което са до голяма степен способни да се грижат за себе си, с помощта на придружител. Могат самостоятелно да се обличат, да се грижат за хигиената си и за здравето си, и т.н. – тоест, гледането им става много по-лесно. Могат дори да вършат работа, съобразена с възможностите им – тоест, да се издържат. Това не само намалява много тежестта им върху обществото, но и прави живота им много по-качествен и щастлив.
Други специфични мерки, които подобряват качеството на живота на болните, и намаляват тежестта им върху обществото, са специализираните здравни грижи (болните от синдрома на Даун имат специфични здравословни проблеми), специализираното обучение (някои видове обучение дават при тях по-добри резултати, отколкото други), възможността държавата или организации да поемат част от тежестта по отглеждането им, по един или друг начин, и т.н.
Най-сетне, болните от синдрома на Даун, особено когато са били гледани както трябва, са един чудесен начин ние, “здравите”, да се научим, че и “болните” са хора като нас. Че може да не са толкова интелигиентни, здрави и силни, но си имат своите радости и своето щастие, че могат да са благодарни за грижата, да се грижат за себе си (ако ние сме се погрижили да ги научим), че могат да ни помагат според силите си. Накратко – че “различните” не са с нищо по-лоши от нас.
А също и че може би утре нашето дете ще е едно от тях – уви, случва се. И, както казва една друга кампания в полза на различните – нека внимаваме дали не мразим някой, когото обичаме.

Когато станат готови интервютата ще ги пусна и ще продължавам да ви държа в течение. Надявам се станете съпричастни дори и с мнението си към тази инициатива, този проект.

Кои са 15-те неща, които ще направиш, ако знаеш, че ти остава 1 година живот?