Разкази

by **Вени** Сря Авг 18, 2010 4:23 pm

Тук е мястото да пуснете разказите си. Спестява правенето на нова тема, в която да се пуска рядко, а и няма да се четат неща само от един човек, а от много.

Ето и моят разказ:

Има и друга риба в морето

Морето обливаше брега. Пясъкът се предаваше под безмилостното докосване на водата и се нагаждаше според нейните желания. Навсякъде цареше тишината. Чуваше се единствено борбата на водата за надмощие и безропотното подчинение на пясъка. Градът спеше. Всички се бяха предали на умората и нощта властваше навсякъде.
От морето се зададе тъмна, неясна фигура. Тя се поклащаше леко, избутвана от вълните. Когато доближи пясъка, се строполи в него и остана да лежи така. Водата продължи да я блъска, но този път примесена и с пясък. Момичето постоя така известно време. Когато събра сили се изправи и махна пясъка от тялото си. След това закрачи с тромави стъпки към плажа.
Когато легна на един шезлонг, от устните й се изтръгна болезнена въздишка. Беше уморена. Водата бе изпила силите й и тялото й не можеше да си ги върне. Трябваше й почивка. Трябваше й време, за да се възстанови. Отпусна се и притвори очи. Дишането й малко по малко се успокояваше, докато накрая не стана равномерно и тя се унесе. В просъница, чу задаващи се стъпки. Някой се доближаваше до нея. Само че сън ли беше това?
Щом отвори очите си, видя размазана от тъмнината фигура. Беше мъжка, безспорно. Нямаше ги нежните заоблености, както при женското тяло. Тук, ръцете бяха станали релефни, виждаха се широки рамене и гърди, от които се носеше уханието на море, на пясък, на сила. Сърцето й заби учестено. Усети как въздухът не й достига. Заповяда си да се успокои, но това не ставаше толкова лесно. Едва когато пръстите й сграбчиха пясък и го притиснаха към дланта й, мозъкът й възвърна хладнокръвието си. Вече имаше оръжие и не беше безпомощна.
- Кой си ти? – попита тя, изправяйки се от шезлонга. Вече не усещаше умора. Тялото й бе възстановило всичко, което морето му бе отнело и тя отново владееше себе си. Поредната причина да се успокои и да възвърне хладнокръвието си.
- Мога и аз да те попитам същото. – чу един много приятен глас, от който усети тръпки по тялото си. А дали не беше морския бриз виновникът за това? Не знаеше, но не искаше и да разбира. Това беше маловажно.
- Защо си тук? – продължи несигурно, готова всеки момент да захвърли пясъка, който стискаше, в очите му, след което да избяга. Само да й дадеше повод и щеше да го направи. Нямаше да се остави просто така. Тя беше силна.
- Предполагам по същата причина както и ти. За да се порадвам на морето, когато ги няма безбройните туристи, пищящите деца и безмилостните лъчи на слънцето, които да унищожават очите ми.
- И защо реши да дойдеш точно тук, при мен? – продължи все така хладно да задава въпросите си, докато се опитваше да овладее страха и порива на тялото си да избяга на някое сигурно място.
- Защото обикновено идвам тук. На моя територия си. – каза, след което бръкна в джоба си. Тя грабна пясък и в другата си ръка. Тъкмо щеше да го хвърли в лицето му, когато видя огънят излизащ от запалката, която беше извадил. Доближи я до лицето си и запали цигарата, която стискаха устните му. Кога ли я беше лапнал? Зачуди се за миг, но бързо премахна този маловажен въпрос от мислите си. Загледа се в лицето му. Беше красив. Безспорно и млад. Кожата му бе матова. Имаше гъсти, изписани вежди и примамливи устни. Когато запали цигарата си, вдиша веднъж и прибра запалката в джоба си, докато издишаше дима.
- Може ли да се запознаем? – попита я.
- Не. – отговорът й беше светкавичен. Изненада го, но бързо дойде на себе си.
- Да не би това да е нежен начин да ме изгониш от собственото ми място?
- Не, това е твърд начин да ти покажа, че не искам да имам никакви отношения с теб. Не ме засяга на кого е мястото и дали ти ще си тук.
- Нима? – дръпна си от цигарата и я извади от устата си, след което я доближи до момичето. – Искаш ли? Не са от най-силните, но се съмнявам да си заклета пушачка.
- Не ми трябва отровата ти. Както и глупавия ти начин да ме свалиш. Знам как действат такива като теб. – вече беше пуснала пясъка от дланите си и стоеше седнала, все още на шезлонга.
- И как? – попита с интерес и вкара цигарата в устата си, поемайки си от нея.
- Ще се опиташ да ме омаеш с приказки за това колко си известен в града от който идваш, за това колко обичаш дискотеките, забавлението. След това ще опипаш внимателно почвата, за да разбереш дали няма да искам да дойда с теб на някой купон. Аз ще се съглася от скука. Предполага се, че след като съм сама на плажа, значи съм сама и на почивката си. Ще приема всичко, стига да не се прибера отново в квартирата… сама.
- Хм… - издиша дима от цигарата.
- Ще отидем на купон. Там ще се постараеш да бъдеш неповторим. Цяла вечер ще бъда център на вниманието ти. Един малък жест от твоя страна, за да направя след това аз един много по-голям – да спя с теб. И ще го направя. Все пак съм самотна, желаеща ласка, леко пияна, а ти си принца на бял кон.
- Изглежда доста често си го правила.
- О не, не съм, но имам представа как мислят такива като теб. – извади кутийката с цигарите от джоба на раницата си и запали една. Светлината от запалката освети както нейното, така и неговото лице. Гледаше я с интерес.
- Нали не пушеше? – попита и се настани на пясъка на едва метър и половина от нея.
- Казах, че не исках твоята отрова. Това не означава, че си нямам моя. – каза и отново легна на шезлонга си.
- И с това ли ще ме отрежеш? – попита я, все така весел. – Само толкова? Нищо повече? Предполагах, че ще бъде нещо оригинално, обидно и болезнено.
- Не, нищо подобно. Ще те отрежа с най-обикновено мълчание. Ще те игнорирам, докато не се откажеш и не си тръгнеш.
- Хубав план, само че забравяш нещо.
- Нима и какво е то?
- На моя територия си, а тук командвам аз. – изправи се и седна на шезлонга й.
- Така ли? – сви краката си нагоре, за да не се докосват до тялото му.
- Да. – докосна крака й с длан. Тя се изправи.
- Тогава приятно изкарване на твоята си територия, сваляч. – каза с присмех и си тръгна.
Той остана загледан в отдалечаващата й се фигура, замислен за нестандартния разговор. До този момент не му се беше случвало нещо подобно. На пръв поглед притеснителна, мълчалива, тя се бе оказала всъщност много сигурна в себе си и умна. НЕ се стесняваше и никак не си поплюваше в приказките. Знаеше кога какво да каже, за да отговаря на желанията й.
Не всеки ден е велик ден, но в морето има много риба. Една си отива, друга идва, помисли си той и легна на шезлонга й, наслаждавайки се на звуците, които долитаха от морето.

by **Stacey:)** Сря Яну 12, 2011 5:56 pm

Парчета живот
Вече не помня дали в стаята беше светло или тъмно. В същия този ден, това нямаше значение. Знам, че една единствена гола крушка пръскаше бледи лъчи по лицата ни. Като затворническа килия бих определила мястото. И не защото стените, също тай като душите бяха празни и болезнено издраскани с почерка на някой наранен. А защото беше пусто. Дори да стояхме там разперили ръце и утвърдително ръкомахащи, празнината в самите нас ни поглъщаше. Усещах наближаващото. Но не и тогава, а сега - твърде късно и твърде далеч. Бях призрак без желано присъствие. Допряла рамо до желязната врата аз се взирах в решетките и. Истински затвор. Този на душата ми. Странях поглед и извръщах глава. Запазвах спокойствието си, или поне само отвън. Като ножове се забиваха думите. Игнорирах ги. Трепет, въздишка, и само след секунда отново извърнах глава. Точно за поредния сблъсък с изреченията. Напрежението се беше качило до такава степен, толкова болка, разочарование, гняв, нито следа от надежда и любов четях в тези очи. Няколко капчици сълзи и не само. Лицето издаваше повече. Устните, бузите, челото, брадичката, а спускайки се надолу виждах движенията, ръцете, краката.. Писък, вик, накрая плач. Ръката се протегна, уви пръсти около чашата и я изстреля напред. Свистене на въздуха, удар и после тишина. Дори сълзите замряха, дори устните се спряха… Помня колко много болеше, усещам го и сега. Отново исках да извикам, да го накарам да спре, но всичко е отдавна в миналото. Несигурна.. невярваща.. отчаяна.. протегнах наивно ръка. Но само след секунди чух сблъсъка на решетките. Той успя да се измъкне и избяга от вечния затвор, а аз стоях до вратата и се взирах. Знаех продължението, но не смеех да помръдна. Мислех, че движейки се отново ще отворя напълно незарасналата рана. А другото ми аз. Това от миналото. Стоеше на земята и се взираше в тези парчета. Очите и бяха сухи, но не и ръцете. Потни, мокри, а скоро и изпълнени с кръв. Частиците бяха символи. Стоейки и взирайки се в тях, мислех. Чашата е споменът, стената реалността, а парчетата, на който се разпадна миналото, бавно нараняват настоящето. Различни по форма, големина, обем. Във всяка едно като огледало виждах себе си и като в огледало се отразяваше същността ми. Моите малки парчета живот.
Грижовна майчина ръка, незабравими думи с поуки за цял живот. Дълга черна коса, спретната престилка и галещ шепот в тъмната мрачна нощ. Едно прекрасно детство с една прекрасна майка. Едни очи, който никога няма да забравя, една любов, която никога повече не срещнах. Парченце от вечността за моето съзнание и една значима частица от моя живот.
Малки, бавни и сладки целувки, ръце нежно галещи те, очи жадно гледащи те. Красива приказка с глупаво начало и неочакван край. Една любов с две сърца, а споделят ли те празнината във душите си, то това е начало на нещо дълго и значително. Но разбира се лъжите разбиват всичко, а предателствата петнят чистотата. И това е баналната история на първата любов, а частица от моето невинно до тогава и вече напълно разбито сърце, попадна тук и се превърна в парче от живота ми.
После учение, работа, успехи, късмет, пари, щастие, приятелства. Резки скокове и болезнени падения. Чувства споделяни или дълбоко крити. Парчета живот.
Офиса, часовника, телефона и непознатия номер. Сега мислейки.. по-добре да не бях вдигала. Катастрофа без вина на баща ми, закъсняла линейка, неспособност за първа помощ. Кръв. Много и бавно изтичаща. И най-баналното, но най-болезнено, той е починал с думи за мен на уста.. Дупка, трагедия, депресия, страдание, криза, задух.. бездна.. безкрайност. Болезнени парчета живот..
Месеци в агония. Нужда от помощ. Лекари, хапчета. А после.. Сватба, булка. Усмивка и дори радост. Обет положен и вричане във вярност. Парче от тортата сладко като парченцето от живота ми.
А сега виждам, най-прекрасното. Мъки, болки, напъни, една здрава ръка стискаща моята. И изведнъж силен детски плач. А онова усещане.. незабравимото.. изпълващото те с надежда. С чувства които не могат да бъдат описани, но опиянен от красотата им, ти жадно опитваш да напоиш душата си. Първия плач на детето ти, първото свиване на корема от тревога за него, за чувствата му. Възпитанието, промените.. парчета живот.
И още други и още други.. и въпреки че не съм стара, нямам внуци или сбръчкано лице и посивяла коса, аз правя своята равносметка. Виждайки парчетата и ясно различавайки образа си в тях аз знам, че те са моите пътища. Тези които сама съм си избрала и които сами са ме отвели едно до друго. Това е което се натроши и което не мисля че ще имам времето да изградя отново. Но дори да е опасно и несигурно да стъпвам по тези летящи пъзели, живота ще продължава да бъде това, което сама изградя.

by **Stacey:)** Чет Яну 27, 2011 1:13 pm

Желанието
Късна декемврийска нощ. Тиха и спокойна. Само лекия ветрец, който разбутва сякаш заспалите маскирани дървета, ни напомня че всичко около нас е чиста действителност, а не едно велико творение на непогрешим художник. Сиви, бели и черни са цветовете. Мрачни, но все пак изящни, нежно преливащи се, образуват хиляди гами и провокират въображението да създава милиони форми и изображения, които могат да приемат пустите зимни улици. Всичко е осветено в празнични лампички и големи фенери във формата на свещи и малки еленчета. Отдолу под тях блещука натрупалия сняг и тежко хрупа под обувките на някой забравен по пътя минувач. Над всичко са сградите – високи като мрачни великани, те се извисяват над тази красота и хвърлят дългите си сенки по заледения булевард
Да, зима е, и наближават празници. А в тъмата на една от забулените градски улички, като единствена светлина, бавно поглъщана от мрака, лампата на един прозорец очертаваше силуетът на неподвижна фигура.
Казваше се Мейсън. Единствената нежност отличаваща се по грубото му изпито лице бяха светлите зелени очи, които сега почиваха затворени. Косата му беше руса, но толкова късо подстригана, че сякаш не съществуваше. Той беше малък, все още момче. Тялото му бе слабо, а ръцете мазолести…
-Бате – хвърли се малко дете върху него и почти не го събори от леглото. Изведнъж изкаран от унеса си, Мейсън се усмихна топло.
-Здравей, красавице – малкото момиченце се изкиска тихичко и максимално приближи любопитното си личице до това на момчето:
-Изглеждаш така сякаш си мислил – заяви твърдо и се намръщи. Мейсън се засмя:
-Ммм и как позна?
-Лесно е, изглеждаш ми по-бял от колкото си – втория изблик на смях се прикри от крива усмивка
-Ти си много умно момиченце – тя се завъртя
-А също и красиво нали?
-Разбира се, при Вас мадам тези качества са неделимо свързани и зародени във вашия род на благородна принцеса – Сара весело изписка и скочи на леглото
-Знаеш ли, аз като стана голяма и ще бъда истинска принцеса. С корона и голяяма розова рокля. Ще имам също една вълшебна пръчица, защото такива се дават на най-добрите принцеси. И тогава, веднага щом я получа ще дойда при теб и ще ти изпълня най-голямото желание. – Мейсън придърпа детето в скута си и обви тънките си ръце около кръста му
-Обещаваш ли? Да знаеш че се обричаш почти на невъзможна задача – Сара скочи и размаха ръце
-Няма невъзможни задачи за една смела принцеса – отново усмивка се плъзна по устните, и само след няколко мига, двамата се оказаха седнали и загледани в мрака.
-Бате, защо мислиш? – мълчанието продължи толкова дълго, че сякаш и двамата бяха застинали във времето като празни восъчни кукли
-Бате, бате, защо си тъжен, кажи ми? Ако не зная какво е желанието ти как ще го изпълня – големите шоколадови очи се вдигнаха високо нагоре, но Мейсън упорите гледаше навън
-Кажи, какво е твоето желание? – попита той накрая
-Това е лесно. Моето желание е, да е Коледа. – още преди да попита тя отговори – Как защо? Защото на Коледа се случват чудеса, на Коледа идва Дядо Коледа с всичките си еленчета и ми носи подаръци и шоколадови бонбони.
„А Дядо Коледа ще върне ли родителите ти.. Дядо Коледа ще ти помогне ли да оздравееш, да бъдеш отново навън. Сред снега, сред хората, да бягаш, да скачаш, да се замерваш със сняг и да правиш снежни ангели..” – това си останаха чисти мисли, но две зелени очи се насълзиха
-Бате, ако и ти се помолиш на Дядо Коледа, аз съм сигурна че ще ти изпълни желанието, но гледай да не е много скъпо.. Сестра Бикстър ми каза, че и Дядо Коледа имал нисък доход, не знам какво значи това, но май е нещо лошо и има опасност еленчетата да останат без храна…
В мига в който Сара отново опита да побутне Мейсън вратата на стаята се отвори и висока слаба жена, с бяла престилка и топла усмивка прошепна:
-Хайде мила, време е за лягане, иначе шейната няма да спре над твоята стая – детето веднага скочи, хвърли се върху Мейсън целуна го по бузата и му каза тихичко:
-Вярвай бате, всичко е възможно.
Лампата изгасна, а тъмнината в стаята погълна всяка извивка. Само две очи останаха отворени и взиращи се в необятното. Само едно сърце все още не можеше да забие във веселия ритъм на светлия празник и само една душа се предаваше. Едно желание бавно изплъзващо се между устните, но завинаги преобръщащо пътя, живота и съдбата.
Сутрин е. Коледа е. Вече е свършено вълшебството, остава само всеки да погледне и широко да се усмихне наслаждавайки се на свършеното. В болницата, децата се радваха. Защото само на Коледа хората отваряха душите си за тях и само тогава даряваха. Защото един път в годината получаваха подаръци и само на Коледа те най-силно се приближаваха до надеждата, че мечтите им може един ден да се окажат реалност.
Сара грабна новата си кукла и весело затича по коридора. Но въодушевена от приказката, тя неусетно се сблъска с една жена. Сестра с нежно лице и тъжни очи. Тя се наведе, въздъхна, обви тънките си ръце и бавно отдалечи детето от зелената дървена врата. Тази която вчера Сара затвори с усмивка и която след този ден, завинаги остана затворена.

by **Stacey:)** Чет Авг 25, 2011 10:52 pm

Чудо

-Нагоре, нагоре и все по-нагоре… Това е единствения изход - мъжът шепнеше нежно в ухото й.
Босите крака дращеха в едва натрупалия сняг, а гласът продължаваше да лющи и малкото останала светлина в главата на Наталия.
-Скъпа, скъпа - сега тембъра се измени и се чу момичешко хилене – Има толкова много начини, защо си избрала точно този? Позьорско е, не мислиш ли?
Снежинките се сипеха като малки кристалчета около непокорната коса на момичето и то бързаше. Ръцете и краката му замръзваха, докато тялото трепереше в безмилостни конвулсии. Носът й бе червен, а очите потъмнели, сякаш потъваше някъде.
-Ха-ха – изсмя се той – Щом така е решила, аз първи ще й дам началото – нещо голямо проблесна на слабата светлина.
Кристалните дървета бяха мъртви фигури, а затрупаната пътека – забравена удавница. И въпреки всичко, мислите не спираха да се редят в момичето. Не само техните гласове, сега се чуваше и един друг, по-слаб в началото, който с времето нарасна и се превърна във първото й Аз - „Знаеш истината, ще успееш. Страхът е за слабите, а смелостта за тези, които нямат какво да губят... Нима ти имаш?”
Ръката не трепна, когато го пое. Очите и бяха твърди, но вътрешно трепереше. Те лъжеха ли?
На кого му пука? Още малко. Не забравяй - нагоре и нагоре…
Голямата метална врата се блъсна зад сянката й. Стълбите сякаш бяха мираж и изчезнаха от главата, секунди след като краката ги взеха. Ключът издрънча и банята се простря пред нея. Голяма, светла и уютна. Не идеалното място за това, но защо не. Последен миг на покой.
-Хората се раждат сами, сами и умират, Наталия – гласът бе груб, но убедителен.
Момичето свали блузата си. На силната светлина проблесна слаба бледа кожа, почти прозрачна.
-Ако още имаш надежда, ще го спреш. Дори и да не съзнаваш, то само ще спре. А ако нямаш надежда, тогава какъв е смисълът?
Извади острието и го огледа. Дълго, остро и смъртоносно. То само ще спре.. „Нагоре и нагоре” - помисли си тя и сякаш успя да погледне небето. Сякаш видя звездите, слънцето, след него луната. Сякаш огледа високите мрачни сгради и малките или големи самолети които прелитаха. Нагоре и нагоре... Острието се плъзна. „Ако го направиш хоризонтално винаги можеш да спреш кръвта с едно сгъване, но плъзгайки го нагоре… само чудо би те спасило.” Чудо... Съвсем леко се плъзна метала върху китката и тя усети студенината дори и под кожата си. Кръвта рукна. Картините се меняха. Белия гълъб на терасата, синята кърпичка на съседката падаща на улицата. Засилена кола, но навременни спирачки.Чудо... Нагоре и нагоре се плъзгаше ножа. Бавно, но сигурно. Вътрешно всичко бушуваше. Душата й бе като отдавна забравен грамофон и обикаляше от плоча на плоча, чувайки музика, за която сякаш до сега е била глуха. Надигаше се нещо. Нещо , което сякаш беше в кутия, а там имаше катинар. Наталия започна да се движи бързо. В стаята беше тъмно, но парчето дърво сякаш светеше. Стъпките се ускориха, тя вече бягаше, но сякаш колкото повече се приближаваше, талкова по-далеч беше. Чувстваше слабост, протегна се в отчаян опит. Катинара се разби и там изникна нещо, което я заслепи – Надеждата. Наталия се стресна и зениците й се разшириха. В банята, ножа бе опрял в лакътя. Цялото тяло на Наталия лежеше в локва от кръв. Чудото... Тя искаше да се изправи, да повика някого. Започна да притиска раната, но твърде късно, бе твърде слаба. Опияняваща мелодия сякаш се разнесе от отдавна забравения грамофон. Момичето се унесе и заспа дълъг сън.
А надеждата винаги си е живеела там. Предварително Наталия бе разказала за плановете на приятелите си, бе оставила вратата отворена, телефона близо до себе си. И все пак лежеше в банята и бавно умираше. Чудото беше в решението, котето сама трябваше да вземе.
-Хората се раждат сами, сами и умират…

by **Вени** Пет Авг 26, 2011 11:00 pm

Многолика вътрешност

- Честно да си призная, животът ми не е никак лесен. – оплака се жена на средна възраст. Косата й беше късо подстригана, леко посивяла покрай ушите, а очите й изглеждаха изморени. По челото й се забелязваха леки бръчки, които набраздяваха с всеки изми-нал ден все по-забележимо някога свежата, младежка кожа. Монотонността на ежедне-вието я бе смазала. – Децата, работата... – въздъхна тежко. – Едва успявам да намеря време да спя, а какво остава за почивката, за която мечтая от години… – жената изчезна и стаята потъна в тишина.
- Тази стая е прекалено малка! Стените не се ли сближават? Ох, задушавам се. – па-никата в гласа на момичето беше изключително силна. Фобията я бе накарала да се свие в ъгъла и да трепери, прегърнала краката си. Очите й бяха насълзени, а тревогата в тях се разчиташе от километри. Тя цялата се тресеше от конвулсиите на тялото си, а очите се пълнеха ли пълнеха със сълзи. – Моля ви, искам да се махна от тук. – пое си накъсано дъх и сълзите потекоха по пребледнялата й кожа. – ПОМОЩ!!! – безпомощният вик отекна в празната стая, а момичето изчезна в нищото.
- Мразя това проклето спокойствие! – ядосаният мъж удари с юмрук по дървения плот на масата. – Ненавиждам противните усмивки на хората. И всички тези птички и пчелички, които носят всеобща радост и щастие. – каза с отвращение. – Иде ми да ги избия всичките! – очите му гледаха диво, като на подивяло животно, а голата му глава лъщеше от пот заради силния гняв. Тялото му бе добре оформено. Мускулестите ръце изпъкваха под блузата, а дебелият и къс врат се губеше на фона на широките рамене и по мъжки квадратната долна челюст. – Искам навсякъде да цари хаос, болка. Искам да виждам сълзи, да чувам писъци… да бъде мрак! – удари отново по масата и тя се разтресе. В очите му горяха огнени пламъци, които сякаш идваха от дълбините на ада. Погледът му беше толкова ужасен, по животински подивял, лишен от здрав разсъдък. Жестокият мъж се засмя, а зловещият му смях отекна в празната стая, оставайки да кънти и след изчезването на злодея.
- Ох, каква е тази безвкусица?! Стаята прилича на затвор. Обзаведена е по-лошо и от кашон на бездомник. – разглезената дама кръстосваше стаята оглеждайки я с отвращение. Токчетата на скъпите кожени обувки почукваха по плочките в отговор на бавните й крачки. Дългите, слаби крака, обути в чорапогащник, се покриваха съвсем малко от къ-са, черна рокля, шита от известен дизайнер – по поръчка. Русата й коса, модерно фризирана, се спускаше около нежните рамене и изрисуваното с най-скъп грим лице. – Това е някакъв ад! – потрепери престорено. – Тук дори и животни не бива да живеят… няма да е хуманно! А и освен това, как очаквате да прекарвам дните си тук? Та в това малко килерче не може да се поберат дори половината ми обувки… – каза, вирна брадичката си и добави едно разглезено – Ужас!
- Не искам да говоря с теб, а с Явор. – красавицата поклати глава, показвайки високо-то си самочувствие и изчезна. – Искам да разговарям с Явор. – спокойният женски глас огласи празната стая. Беше облечена с бяла престилка. Върху все още младото й лице нямаше никакъв грим. Единственият аксесоар, който я разкрасяваше по някакъв начин, бяха дискретните очила, без рамка, които свидетелстваха за множеството книги, които бе прочела.
- Аз съм един ужасно голям глупак… – момчето държеше дебел учебник в ръцете си и повтаряше това изречение, докато обикаляше нервно из стаята. С всеки прочетен ред, разочарованието му от себе си ставаше все по-голямо и по-голямо. – Сигурно няма по-голям идиот от мен… Нищо не знам! А уж толкова много неща съм научил… Нищо нямам в главата си. Сигурно съм по-глупав и от умствено изостаналите.
Клатеше глава, обиждаше се, разсъждавайки на глас, и не спираше да чете. – Може да съм пълен идиот, но това ще се промени. Ще науча всичко! – каза твърдо и изчезна.
- Искам да разговарям с Явор, не с някой друг. Просто с Явор… с истинската личност. – повтори отново жената и зачака някакъв отговор.
- Толкова се радвам. Мама ми обеща, че ако я слушам ще ми купи играчка. – малкото момиченце с къдрава коса и по детски чисти, сини очи подскачаше и се смееше. То пляскаше с ръчички и се наслаждаваше на обещанието, което му бе дадено от майка му. – И ще мога да си играя с нея по цял ден.
От радост започна да си тананика и танцува. Детето се завъртя няколко пъти, засмя се и изчезна в нищото.
- Яворе, чуваш ли ме? Хайде, от толкова дни вече се виждаме. Защо един път не по-говориш с мен? Аз само ще ти помогна.
Не искаше нищо друго, освен да поговорят. От месеци го наблюдаваше, стоейки срещу него, и се повтаряше едно и също - множество персонажи. Какви ли не ситуации и характери се разиграваха срещу нея и нито един път не бе имала честта да говори с Явор. Дори и с измислените хора не бе разговаряла. Сякаш гледаше една картина, но с много лица. Всяко едно имаше своята добра и лоша страна. Всяко едно се различаваше от останалите. И нищо истинско, освен момчето, стоящо седнало на стола пред нея, чие-то лице се променяше под напора на измислицата в главата му.
- Не ми е притрябвала помощта на нищо и никаква си жена! – жестокият мъж удари по масата, а жената се сепна. Преодоля бързо накъсването на дишането си и си наложи да се контролира и да не показва слабост. Той се усмихна доволно и изчезна.
- Аз с хора, които нямат никакъв стил на обличане, не разговарям. – разглезената дама държеше пиличка в ръцете си и грижливо оправяше ноктите си. – Ако носех подобна безвкусица като теб, която и да си ти, щях да се скрия далече от хората. – погледна ма-никюра си и изчезна.
Жената усети, че може би най-после е настъпил моментът. Вече разговаряше с из-мислените личности. Може би, ако положеше още малко усилия и спокойствие, щеше да достигне и до истинската личност – Явор.
- Яворе, тук съм само и единствено за да ти помогна. Ти си млад човек, все още момче. Не бива да си тук. Но за да ти помогна, трябва да разговаряш с мен.
- Като толкова искате да ми помогнете, кажете ми как да организирам всичко така, че да успявам да храня децата си, да поддържам чисто вкъщи, да се наспивам и да има достатъчно пари, че да отида на почивка и да се отърва от целия този ад тук?! – жената с изморените от монотонността на ежедневието очи чакаше отговор.
- Виждам, че тук не ти харесва. Това не е място за теб. Обещавам, че ще направя всичко по силите си, за да излезеш възможно най-скоро, но трябва да ми помогнеш.
- Ти коя си? – момиченцето с красивите очи и с къдриците гледаше жената с интерес.
- Аз съм доктор Петрова. Ти Явор ли си?
- Не, аз съм Катя. Мама ми обеща, че ще ми купи играчка. – засмя се щастливо и из-чезна.
- Къде се намирам? Какво е това място? – момичето, присвило се в ъгъла, трепереше все още, а от очите й се стичаше порой от сълзи. Пръстите й се бяха впили толкова силно в плата на анцуга й, че бяха побелели от липсата на достатъчно кръв.
- Намираш се в клиника за душевно болни…
- Вие доктор ли сте? Можете ли да ми обясните някои работи. Имам доста въпроси. Обичам да научавам нови неща. – постоянно четящото момче затвори дебелия учебник и седна пред доктора.
- Ти ли си Явор? – попита жената с надежда.
- Не, мисля, че ме бъркате с някого. Но аз съм умен… поне се опитвам да бъда. Ина-че съм глупав. Знам много малко неща. За това искам да ми помогнете… Искам да науча всичко… да съм най-умният сред умните.
- Яворе, моля те. – изстена доктор Петрова и се изправи. Доближи се до момчето и седна на ъгъла на масата.
- Но, доктор Петрова… това не е позволено. – при срещите на Явор с младата лекарка до вратата винаги чакаха двама санитари, които бяха готови да го укротят с успокоително, но нищо не им гарантираше, че ще успеят да го сторят на време, ако жената не спазваше правилата за сигурност.
- Спокойно. – каза тя, макар че знаеше не по-зле от тях, че наистина рискуваше мно-го. Някое от раздвоенията му можеше да я нападне по всяко време. Психически Явор може и да не беше стабилен, но физически вече притежаваше повече сила от колкото една млада лекарка. И въпреки че знаеше какъв риск предприема, от както бяха довели мом-чето в клиниката, изпитваше странна привързаност към него. Не искаше той да бъде тук. Не беше редно. Човек, чийто живот едва сега започваше, не трябваше да стои затворен в клиника за душевно болни. Той трябваше да излиза навън, да е сред приятели, да гради живота си и да мечтае. Ето защо рискуваше толкова много собствената си сигурност – за да му помогне да намери себе си и да се излекува възможно най-скоро. – Убедена съм, че с лекарства и терапия ще оздравееш много бързо, въпреки че болестта ти е изключи-телно напреднала и според някои колеги дори нелечима. Вярвам, че ще се справиш. Ти си силен. – сложи ръката си на рамото му и се усмихна топло – по майчински.
Явор стоеше притихнал и я наблюдаваше. В очите му се сменяха какви ли не чувства и емоции. Отчаяние от живота, страх, отегчение, радост, разочарование. В главата му се случваше нещо. Може би най-после бе успяла да достигне до истинската личност. В душата й изгря лъч надежда, който я накара да стисне леко рамото му и да се придвижи по-близо до него.
- Хайде, момче, давай. Ти си силен. Надвий раздвоенията. – каза с широка усмивка, но не беше подготвена за отговора. Вместо да дойде на себе си, в главата на Явор бе взел превес жестокият мъж. Жената видя и осъзна какво се случва по дивия поглед, но беше твърде късно. Преди да се осъзнае, момчето вече се бе изправило и я държеше за врата, стискайки я. Единият санитар веднага се нахвърли върху му, а другият започна бясно да търси успокоително в шкафчето до себе си.
- ПУСНИ МЕ! ПУСНИ МЕ! – жестокият мъж се мяташе бясно в ръцете на санитаря, а доктор Петрова стоеше настрана, хванала се за врата и гледаше с ужас случващото се.
- Внимавай! – викна другият санитар и заби иглата в ръката на момчето. Успокоител-ното се смеси с кръвта му и след миг главата му се замая. Жестокият мъж се усети олек-нал, с омекнали и неконтролируеми крайници. Изведнъж му се доспа много. Залюля се, колената му поддадоха и точно преди да се строполи на земята в несвяст, изчезна от тялото на Явор.
- Дръжте го! – викна с пресипнал глас лекарката и се затича към вече притихналото тяло. – Пренесете го в стаята му. – въздъхна тежко и се хвана за челото, клатейки глава.
- Не биваше да стоите толкова близо до него... – въздъхна единият от санитарите, след което изнесоха спящото момче.
Навън вече се бе стъмнило. Тишината и мрака властваха над малката клиника. Всич-ки освен пазачите спяха. Тялото на Явор все още стоеше вцепенено от силното успокоително, а мозъкът му се бореше да подреди аморфната маса от мисли и преживявания. За първи път от година, а може би дори и повече, в главата на момчето нямаше измислена личност. Там беше самият Явор – онова веселото и приказливо момче, обичащо живота и приятелите си, жадуващо да вкуси от всичко на този свят и да сбъдне големите си мечти. Той – онова умното момче, което беше гордост за родителите си, радост за учителите си. Той – онази романтична натура, която обичаше с цялото си сърце приятелката си.
Момчето бавно отвори очи. Главата го болеше. Не чувстваше пръстите на ръцете си и целите си крака. През стомаха му сякаш беше преминал ураган и сега останките горя-ха, докарвайки му неприятни спазми. Раздвижи се леко и се огледа. Луната съвсем дискретно се промъкваше в стаята и къпеше стените в бледата си светлина, позволявайки на Явор да огледа помещението. Това определено не беше неговата стая. Не беше и неговия дом. Съдейки по обзавеждането и боядисаните в бяло стени, той се намираше в болница. Какво ли се беше случило? Напрегна се, опитвайки да си спомни евентуална причина да бъде тук. Последният спомен в главата му бе как стои вкъщи, пишещ домашното си, а навън листата падат ли падат, образувайки пъстър килим. Глъчката на малките деца, играещи си под последните есенни лъчи, го разсейваше. Ах, колко му се искаше да излезе, но не можеше.
Стоящ така, притихнал и съсредоточил се в мислите си, не усети кога нощта бе отле-тяла и слънцето вече си проправяше път през тъмнината. Полежа си още малко, след което се изправи, за да погледне през прозореца и да посрещне с усмивка, както обикновено, изгрева. Когато обаче погледна навън, шокът, който премина през тялото му събуди пулсираща болка в главата му. Вместо очакваната есен, навън беше пролет. Дърветата се разлистваха, птичките чуруликаха и навсякъде се носеше сладкият мирис на разпукнали се пролетни цветя.
На вратата се почука и вътре влезе доктор Петрова, следвана от двамата санитари.
- Вече си се събудил. – каза тя, а очите й бяха изморени. Беше прекарала цялата нощ в размишления за Явор. Дори бе провела няколко телефонни разговора със свои колеги, търсейки най-доброто решение за проблема на момчето.
- Извинете, докторе, но можете ли да ми обясните какво се е случило? Защо съм в болницата? И колко време съм бил в безсъзнание, защото последният ми спомен е от есента, а сега е видно за всички, че е пролет. – типът поведение беше новост за докторката. До този момент не бе имала честта да се запознае с тази личност.
Болестта се задълбочава, помисли си и въздъхна, клатейки главата си.
- Името ти е Явор Иванов, на 19 годи…
- Знам как се казвам и на колко години съм, както и къде съм роден. – прекъсна я той. – Това, което искам да знам, е какво се е случило с мен, че да попадна тук. В катастрофа ли съм пострадал, главата ли съм си ударил? Какво се е случило, че се събуждам след толкова много месеци?
- Яворе, ти ли си? – изненада се доктор Петрова, а момчето я погледна изненадано.
- Тя добре ли е? – обърна се към санитарите, които бяха не по малко объркани от ле-карката.
- Да, добре съм. Просто всички сме много изненадани, че ТИ си добре. Сигурен ли си, че си ти, а не някой друг? – попита го и се приближи внимателно до него.
- Започвам да се замислям много сериозно дали да не избягам от тук. – дръпна се назад, увеличавайки дистанцията между себе си и странната жена в бяла престилка.
- Ти си в клиника за лечение на душевно болни. Тук си от няколко месеца. Диагнозата ти е раздвоение на личността, в много напреднал стадий. Има около дузина различни личности в главата ти. Или поне само толкова си ми показвал. Миналия ден ме нападна и бяхме принудени да те упоим. И ето, че сега си тук.
Момчето стоеше и я гледаше, а чертите на лицето му се кривяха по най-различен на-чин. Преминаваше от недоверие, присмех и уплаха, до отказ да повярва на думите й.
Последва много дълъг разговор. Доктор Петрова обясни всичко на Явор. Въпреки че не му се искаше да повярва в думите й, накрая му се наложи да приеме суровата действителност и се съгласи да започне лечение.
Седмица след като бе дошъл на себе си, личността на Явор все още не бе завладявана от никого другиго. Дори се беше срещнал с родителите си и няколко свои приятели. Доктор Петрова беше щастлива. С всеки изминал ден се убеждаваше все повече и повече, че по някакви странни обстоятелства и неизвестен й начин, той вече се бе излекувал. Нямаше и следа от раздвоенията. Явор си беше Явор.
Пролетта премина в знойното лято, след което есента бавно започна да подготвя децата си за зимата. Явор вече можеше свободно да се разхожда из широкия двор на клиниката. Беше преместен в нова стая, в крилото за хора с леки психически отклонения и здравите, които скоро щяха да изпишат. По всичко личеше, че и той съвсем скоро щеше да се върне при семейството си, напълно излекуван.
Един ден, докато се разхождаше в двора, стигна до оградата и се загледа в нея. Беше висока не повече от метър и половина – не представляваше пречка. За сметка на това из двора постоянно се разхождаха санитари, които наблюдаваха болните, готови във всеки един момент да предотвратят всеки опит за бягство.
Явор надникна през оградата и усети странно чувство в себе си. В далечината се чу-ваше шумът от постоянно разминаващи се автомобили, а в гората отсреща чуруликаха птички. Някъде там кипеше живот, а той стоеше затворен сред луди. Изведнъж го обзе непреодолимо желание да се махне от това място. Имаше чувството, че се задушава. Сякаш всички го дебнеха. Междувременно глъчката, която се носеше от незнайно къде, го побъркваше. Искаше да избяга… трябваше да избяга. И тогава…
Мрак…
Когато отново дойде на себе си, се намираше на непознато място. Беше някъде извън града, в нещо като парк, но забравен от много години. Имаше множество дървета и трева, по която бяха нападали листа. Наоколо нямаше жив човек. Не се чуваше и шумът на автомобили. Само чуруликането на птичките по клоните запълваше тишината. И тогава я видя. Красивата непозната стоеше на една полянка, цялата огряна от слънчевите лъчи. Русите й коси се спускаха по нежното лице, а очите й стояха притворени. Устните й се бяха разтеглили в широка усмивка. Женските форми се очертаваха под леко широките дрехи, а ароматът на парфюма й се носеше навсякъде.
- Сама ли си? – погледът на Явор се промени. Стана див и лишен от разсъдък. Приближи се към нея, а върху устните му изгря зловеща усмивка… усмивката на един луд мъж, жаден за писъци, сълзи и кръв. Жадуваше отдавна за тях и сега щеше да ги получи.

by Sponsored content

Разкази

Разкази

Re: Разкази

Re: Разкази

Re: Разкази

Re: Разкази

Re: Разкази

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
						1
2	3	4	5	6	7	8
9	10	11	12	13	14	15
16	17	18	19	20	21	22
23	24	25	26	27	28	29
30