Малко е старичко, но все още актуално! Обичам да си препрочитам някой разказ, когато се замислям за екзистенцията.
Може ли красотата да спаси света?
Бяло. Не символ на невинността или белег за чиста, неопетнена индивидуалност, а точно обратното. Не зима, а бяла улица. Боядисана. Бели къщи, бели дървета, градини, пътеки, книги, чинии, ножици, бели души. Когато кмета на града боядиса точно този бял квартал, хората се вманиачиха. Христина смени дори косите на своите две деца, които се обезличаваха под кожа светла като мляко. Носеха чисто бели рокли, като оръфани булчински кукли. Телевизия дойде, но само за един репортаж, всичко след това отново потъна в своето единение. В еднообразие. От мечтания хаос остана само чистотата, подредеността и светлите безцветни прозорци, които бяха бездушни отвори към несъществуващия дом. Над изстрадалия град, дори слънцето и небето за наказание огряваха в бяло.
Загърната, заради породения вътрешен студ, тя вървеше с безтегловно отпуснати ръце и чакаше чудото. Мария седна. Точно там, по средата на нищото. Светлосините и очи се взряха в необятното. Отпусна крака, изгърби се. Нито звук. Всичко заглъхваше бавно под този похлупак на смъртта. Искаше да заплаче, но имаше забрана. Висока табела правеше бяла сянка на всеки пети метър. „Внимание! Сълзите забранени! Рушат боята! Високи санкции!” Бял затвор.
И в тази отчаяна гледка на объркана несъстоятелност, нещо се пропука на улицата. Появи се първо като едва загатната точица, а после порасна колкото грахово зърно. Минута, час. Мария успя да премигне и се вгледа уплашено. Непознат за нея до сега цвят. Спасение, свобода. Наведе се леко напред, приближи носле до тази красота, когато безшумните стъпки на великанската фигура се спряха до тялото и. Обгърнаха я с две ръце и дойде краят.
Казваше се Петър. Мария заживя под един покрив с него. Вечер слягаха чинии и ядяха. Всички ножици в стаята бяха с тъпи върхове. Книгите се продаваха празни. Наслоени. Мария спеше като в ковчег и цял живот прекарваше със затворени очи.
Една бяла нощ избяга. Краката и се гонеха към непознатото. Спря се, но красотата беше изчезнала. Падна в прахта и се замоли с очи. Чакаше в страх от Петър. Преди да се появят първите лъчи, точката се подаде. Порасна. Мария се наведе, наведе… и то я погълна.
Озова се в света. Светлосиньо небе, златисто слънце. Хора с лилави, червени, зелени дрехи. Кожа, усмивки, очи. Коли, светофари, сгради, природа. И тук сърчицето се сви. Мария се превърна в купчинка пепел и изчезна завинаги.
Може ли красотата да спаси света? В търсене на индивидуалност, често хората потъват в иреалния за тях свят, който е метафора за сблъсъка на противоположностите. Накрая Мария се обезличи разпиляна от безцветния вятър и докато Петър я търсеше в белия свят, тя отлетя към погубената мечта, за която рискува всичко.