Ванина. Така се казвам. На 15 съм. Рядко се оглеждам в огледалото, може би защото съм без самочуствие и нямам нужда да виждам ‘ужавяващият’ свой образ. На вид съм стройна, с буйни руси коси, чисто бяло лице и черни като картан очи. Умна за възрастта си, прекалено умна дори. Можех да съм в паралелка за напреднали, но в малкото градче, в което живея и уча няма подобни 'екстри'. Под един покрив съм с баща ми. Майка ми е изчезнала преди много време. Въпреки, че той ме е отгледал, го МРАЗЯ! След всичко, което ми е причинил... Той ми не разрешава да се срещам с момчета, а тук не живеят много момичета. Очертава се да живея като монахиня, поне докато стана пълнолетна и не се изнеса в собствен дом. И де да беше всичко това. Колко още много има... Единствените същества за които живея - папагал Жако, с който съм отраснала, и куче Ротвайлер, което спасих от кучешка битка и приютих. Сигурно се питате не ме ли е страх, щом е посегнало на куче, може да нападне и мен. Виждам топлината и благодарността в дълбоките му тъмни очи, давам любовта си и получавам такава. Не ме е страх. С папагалчето се разбират без проблеми. Нямам контакти с човешки същества, по-горе обясних защо. Но един ден..този един ден промени животът ми..

Как започна всичко?
Като всяко момиче и аз обичам Ужасно много шоколад. Фин, млечен, обожавам го, когато е разтопен. След като отворих поредната опаковка от шоколадовото щастие и си я изядох с огромен апетит се оказа, че няма повече опаковки останали вкъщи. Реших да отида до близкия магазин, за да купя, понеже баща ми много се кара, че съм изяла всичко. Не било полезно, затова не ми разрешава да ям повече от 1 ред на ден. Какво да направя като шоколадът се изпари от нищото?!

Отивам. Влязох в магазина, продавачката ме посрещна с радостната новина, че са фалирали и нямат стоки в наличност. Най-близкият магазин е на цели 2 километра от вкъщи. В крайна сметка бях принудена да отида до там, каквото и да ми коства. Страшната жега не можеше да сме спре. Струваше си малко мъчения пред това, баща ми да ми се кара, бие и наказва. Всичко бих направила само да си спестя мъките с този човек. Мразя го! Развали ми детството, потъпка самочуствието ми, остави ми следи в съзнанието за ЦЯЛ живот. Да не си помислите, че е само заради шоколада. Не. Де да беше.. за всяко нещо ми вика и си изкарва всички ядове на мен. 2 километра.. с колелото дали щях да отида по-бързо? Да, вероятно. Слязох в мазата, грабнах го и изхвърчах.

Жега. Усещах как капчиците пот се търкаляха по гърба ми. Дългата ми руса коса ми топлеше още повече. На моменти ми идеше да я отрежа. И това ще стане, трябваше да побързам. Както си карах пред мен се изпречиха две черни коли. Обърнах се с колелото и понечих да се върна назад, но и там ме бяха запушили. И сега какво? Ще слязат да ме отвлекат. Ха-ха, това звучеше като приказка. Не исках да се прибирам у нас, като знаех какво ме чака. Времето ми напредваше, а магазинът все още бешее далеко. От колата излезе един мъж на средна възраст. По лицето му нямаше бръчки, но пък косата му беше прошарена, имаше бели коси. Изтупан бе в тъмно син (?!) костююм. Лачени черни обувки. Приближи към мен. Сърцето ми започна да тупти все по-бързо. Ами ако наистина идваше към мен? Ау! Дойде до колелото ми и се наведе до лицето ми. Можех да усетя дъха му. Мента. Прошепна ми да се изпарявам и да не споменавам на никой за срещата. Защо? От лошите ли са? Ако бяха, щяха да ме наранят. Въпросите изплуваха в съзнанието ми. По едно време дори не слушах какво ми говори. Виждах, че устните му се движат, но не чувах нито звук да излиза от тях... Попита ме нещо. Май дали съм единствено дете. По-точно дали имам сестра, близначка. Отговорих му отрицателно. Свали си очилата, погледна ме и пак ги сложи. Забелязох, че едното му око е морско зелено, а другото черно като моето. Колко се уплаших, различни очи не се виждат всеки ден. Мъжът се прибра отново в колата. След това той и автомобилите изчезнаха. Сякаш никога не са били тук. За секунди задържах дъха си и животът ми мина през очите като на филмова лента. Върнах се обратно към света. Започнах да се чудя дали наистина съм говорила с някой или когато не съм дишала и кислород не е достигал до мозъка ми не съм халюцинирала. Погледнах си часовника. Бяха минали по-малко от 2 минути. Отново яхнах колелото и с всички сили въртях колелото.

В далечината виждах супермаркета. Започнах да карам с още по-бясна скорост. Дали не летях? Докосвах ли асвалта с гумите? Не мога да потвърдя. Приближавах се все повече и повече. До мен профучаха черните коли. Дежа вю. Мога да видя в бъдещето? Случката дали е ставала и преди? Множество въпроси без никакъв отговор. На мерти от врата на магазина. Оствих си колелото и влязох. Любезно ме посрещна едно момиче.
- Извинете, имате ли от шоколада в синя опаковка? – питах учтиво аз.
- Последната опаковка се намира ей там. – отговори служителката и ми посочи щанд в дъното. Благодарих й и се запътих натам.

Посегнах към шоколада. Усетих нечия ръка, която ме хвана и изтегли назад. Мургава ръка, покрита с тъмно син костюм посегна към него. Как може някой да лиши дете от ‘сладката дрога’?! Обърнах се и видях същия този мъж, който ме беше питал дали имам сестра. От страх не можах да обеля нито дума. Пристъпах крачка назад. Усетих как студена пот изби под устната ми.
-Пак ли Вие? Какво искате от мен? Няма ли да ме оставите намира?! – гласът ми затрепера и погледът ми се премрежи.
-В опаковката се крие нещо ценно, за което не ти трябва да знаеш. Търсим от години тайната съставка. Тя се съдържа САМО тук. Можеш да ни съдействаш като си тръгнеш мълчаливо и не споменаваш на никой за срещата ми.
-Но, но .. баща ми, той пак ще ме бие, кой знае какво ще стане с мен като се прибера.
- Спокойно, нищо няма да стане, просто си вземи друг шоколад. А и кой трърди, че ще се прибереш? – каза мъжът и на лицето му блесна злобна усмивка. Минах още няколко крачки назад и се блъснах в щанда зад мен. Стоката, която беше сложена там падна на земята, някои пакети се разпиляха. Скочих да ги събирам и подреждам, дойде управителят и едно младо момче, май от касата. Погледнах нагоре, нямаше и следа от ‘онзи мъж’. Какво имаше предвид под ‘няма да се прибереш’?! Изхвърчах пищеейки от супермаркета. Исках да видя татко колкото се може по-бързо. Беше ме обзел такъв страх, че бях готова на всичко, само да го зърна и да се убедя, че е добре.

Къде-за-бога-ми-е-колелото!? Първата мисъл, която ми мина през ума. Колелото ми го нямаше. Липсвах за секунди, а сега какво!? Започнах отново да се замислям дали наистина съм готова на всичко, за да видя баща си, или е по-добре този ден да не свършва преди всичко да се нареди. Спрях някакъв възрасен мъж да го питам дали е виждал някой, който да отмъква колело. Каза ми, че никой не е минавал от тук и колело никога не е имало. В шок бях, тръгнах да обикалям и да разпитвам. Черната кола. Мярна ми се пред погледа, а върху капака завързано колелото ми. Дали искат да ги последвам? Нали уж ми казаха да не споменавам нищо за тях, а само ми привличат вниманието. Няма време! Побягвам след автомобила. Той от своя страна намаля скоростта си, с която се движи и още не е спряла, когато вратата се отваря и от там излиза ‘онзи мъж’. Замръзвам на място и отново дъхът ми спира. Решавам, че не ме интересуват последствията, по-лошо няма как да стане. Побягвам към него и му се мятам на врата. Дори не осъзнавах защо, така ми дойде отвътре.. излязоха още двама набити мъже, и двамата с голи глави, черни очила, лачени обувки, шевовете по костюмите бяха напът да се спраскат. Опитаха се да ме разрърват, уви – без успех. Изведнъж усетих как времето спира, светът престава да се върти, хората замръзват, а аз падах на земята сякаш на забавен каданс. Станах безчувствена, но пък нямах сили да дишам. Затворих си очите, чувах само някакви звуци, които застиналото време заглушаваше. Усещах се сякаш горя, гори и всичко около мен. След това спрях да мисля и изпаднах в безсъзнание.

След няколко секунди се свестих, вдигнах си главата със сетни сили, огледах се. Времето беше забързано. Всички хвърчаха наоколо. Колелото седеше до мен, мъжете и колите ги нямаше. Усетих две ръце откъм главата и краката, които ме вдигат от земята и ме качват на носилка. Затворих очи. Отворих ги и пак се огледах. Намирах се в някаква тясна стаичка, а до мен 2 жени в бели престилки. Бодяха ме с най-различни по големина игли, бяха ми сложили кислородна маска. Едната жена ми мереше кръвното, другата ме свързваше към системи. Чух ужасно писклив звък, който ме прониза. Алармата? Намирах се в линейка? Но защо, толкова зле ли съм била? Опитах се да говоря, но някакъв тип изкочи от нищото и ме предупреди, да не правя грешни ходове. Изтръпнах. Жените си говореха:
-Горкото момиче, сигурно са го осакатили за цял живот.
-Наистина е много ранена.
-О, Господи, пулсът и е над 180 удъра в минута. Кръвното налягане е страшно високо. Заслужава ли си да се мъчи? И без това не е в съзнание. По-добре да спрем сега.

Как, какво ще спирате. В съзнание съм, всичко виждам и чувам. Хеей, какво ще правите!? Крещях, но явно никой не ме чуваше.

-Тя.. какво става.. плаче?!
-Не, не може да плаче.
-Но как, това е сълза, не видаш ли, търкаля се по бялата и буза.
-Виждам, не е възможно.
Спогледаха се и вкараха някаква течност в системите. Отново изгубих съзнание.


Оправих и времената, промених някои нещица. Надявам се вече да ви е допаднало повечко. Възможно е да съм допускала правописни и пунктуационни грешки, дори и смислови. Прегледах го няколко пъти.. Историйката няма заглавие, можете да предлагате такова :haha:

Вени, нямам нищо против лошите коментари - всеки има право на мнение. Напоследък се изживявам като писател, но не може да се харесам на всички. Вярно, времената ми са объркани, но ги пооправих вече. Ще редактирам първия си пост и ще сложа продължението. Началото наистина е малко скучничко, но в последствие мисля, че се получи :haha: След малко очаквам мненията ви. :cute:

Хъх, предупреждавам, че е дългичко ;д


„Грешка? Лекарска грешка? Защо ми го причиняват?!”. Първите думи, който прошепнах, когато отново се свестих. Беше тъмно. Или аз бях загубила зрението си. Но беше и много студено. Лежах неподвижна, покрита с нещо. Също ледено. Опитах се да се размърдам, но беше твърде тясно за каквото и да е движение. Притегнах ръце и дръпнах покривалото си надолу. Докоснах стена – беше на сантиметри от тялото ми. Пипнах и друга. Да, определено беше много тясно. Няма да мога да се изправя, ще си ударя главата. Какво тогава да се измъкна от тук? Да пропълзя? Накъде?! Настъхнах. Дали защото ми ставаше все по-студено или защото започнах да чувам странни шумове. Изведнъж нещо сякаш се завъртя няколко пъти, прещракна и светлина нахлу в моето помещение. Зарадвах се, ако не друго, то поне бях сигурна, че не съм сляпа! След това някой се протегна и издърпа нещото, на което беше положено тялото ми. Очите ми бяха затворени, но усещах всичко, ставащо около мен. Изведнъж се ококорих и се усмихнах доволно. Над мен се беше надвесил някакъв мъж с маска на устата. Свали я, все нещо остро и ме бодна. Аз изпищях и се изправих. Както си седеше, мъжът замръзна. Изпусна си уреда и ме зазяпа. Поздравих го. Той се сгромоляса на земята. Тялото му беше тлъсто и тромаво, от падането се издаде страховит звук. Скочих от масата (?!) и започнах да викам за помощ. Уви, никой не ме чуваше и никой не откликваще на крясъците ми. Бавно се изправих и се огледах наоколо. Намирах се в огромна сива зала. На метри от мен бяха изкарани няколо синьо-сиви тела, покрити с нещо, с което бях покрита и аз – бялата завивка. Побиха ме тръпки. За бога, в моргата ли се намирах?! Да не би да са ме мислили за умряла?! Но как, какво, ЗАЩО?! Опитах се да се измъкна от това място колкото е възможно по-бързо. Огледах се за врата. А такава НЯМАШЕ.. В такъв случай откъде минава тоя дебел човечец, който ‘разфасова’ телата на мъртвите хора? Трябва да намеря изход, не може да си седя завинаги тук. Мина ми през акъла една идея – да се дегизирам като патолог, но излишни дрехи нямаше, а тези на мъжа, щяха да са ми като чували. Междувременно се опитах да го свестя, мислех и как да се измъкна както от тук, така и от цялата тази каша.

Отново се огледах за изход, когато забелязах прашасали тежки завеси в далечината. Изправих се и се затичах към тях с надежда да прикриват поне един прозорец. С всичка сила ги дръпнах настрани и помещението се изпълни с голямо кълбо задушаващ прах. За секунди стана непрогледно, но напипах хладна материя, почуках по нея и се оказа, че съм се озовала пред стъкло. Не намерих откъде да отворя, вероятно прозорец, затова стиснах юмруци и го разбих. Влезе горещ въздух и прашната мъгла се разсея. Пред себе си видях пухкави облаци, сякаш се намирах на последния етаж на висок небостъргач. О, за бога, погледнах надолу и какво да видя?! Колите колкото мравки, а хората никакви не се забелязваха. Само някакви птици прелитаха на метри от мен. Варианта да скоча от единствения изход отпада, трябва да намеря друг. А и ако отново се развикам за помощ шанса да ме чуе някой е нулев. Търпение, все ще ме намери някой. Изведнъж усетих босите си крака мокри. Случайно да има теч? Значи има и тръби, по които мога да изляза. Но течността, която ме обливаше краката ми не беш прозрачна.. имаше цвят на тъмночервено мастило. Кръв! Идваща от главата на падналия патолог. Явно се беше наранил. А аз не мога да му помогна. Убих човек! Спрях да мисля трезво и само сълзи се стичаха по бузите ми. Седнах на колене и заплаках с цяло гърло.

Часовете летяха, баща ми сигурно се е прибрал и се чуди къде съм. Само ако знае какви ги върши дъщеря му..

-Харесва ми! – кой го каза?! Аз ли полудявам или не съм сама в стаята?! Чувам разни гласове. Не, не, не сега, не искам да полудявам точно сега.
-Кой е? – попитах с треперещ глас. – Има ли някой тук? Ехо?

Отнякъде се появи едно момче. Може би на около двадесет години. Определено беше млад. Не беше облечен в черен костюм, както напоследък бях свикнала да виждам хората, които ме заговарят. Също беше бос, като мен. С бяла, по-точно вече пожълтяла тениска с дупки на места и шарени шорти над коляното. Лицето му беше изпито, със зловещ поглед и набола брада. Тялото му беше слабо, а ръцете жилести.

-Харесва ми! – повтори той с дрезгавия си глас.
-Кое ти харесва?! И откъде се появи!? Сигурна бях, че съм сама тук, е да, и с този падналия, но все пак сама.
-Владимир се казвам, приятно ми е.
-Ванина – изрекох името си и се приблих към него, за да му стисна ръката. Все пак ме бяха научили на елементарни обноски. Той подаде ръката си, а тя беше цялата надрана. Докосна ме и в този миг усерих студенината в него. Тръпки ме побиха, да, отново.
-През цялото време бях на сантиметри от теб. Не ме ли забеляза?
-Невъзможно е, бях абсолютно сама!
-О не, определено не беше. – каза той с лукава усмивка.
-И кое толкова ти харесва? – направих странна физиономия.
-Хъх, ами всичко. Ти, действията ти. Изглеждаш умно момиче. – намигна ми, а аз се нацупих. – Как се озова тук?
-Казвали са ми да не говоря с непознати – не можех да му кажа какво стана, щеше да ме сметне за луда. Та дори и аз не си вярвам.
-Запознахме се вече, този номер не минава. – засмя се. На мен ми беше на върха на езика цялата история, но не исках да рискувам. Дори аз се плашех, когато си спомнях всичо до тук.
-Ами.. попаднах .. как.. ами случайно. Тоест дойдох заедно с патолога, изпратиха ме от училище да му асистирам. – усмихнах се доволно аз. Дано ми повярва, дано. Кръстосах пръсти зад гърба си, с надеждата да се върже.
-Ахаха – изкикоти се той, - не на мене тия. Видях с очите си, че излезе от една камера, - и ми посочи отворената вратичка, а след това и падналия мъж. – Тогава защо дядката се е пльоснал на пода?
-Прилоша му? – направих сладка муцунка, дори и аз не вярвах на собствените си думи.
-Слушам те – усмихна ми се толкова приятелски и лицето му засия. Как мога да си замълча. Поех си дълбоко дъх и започнах странната, меко казана, история.
-Няма да ми повярваш какво стана. – на очите ми избиха сълзи. Влади, каза ми да го наричам така, се приближи и направи опит да ме прегърне, но аз се отдръпнах. Май не му стана много приятно, а и аз се почувствах неловко.
-Можеш да ми имаш доверие, сподели да ти олекне, като на.. приятел.

Как да устоя на такова внимание и лъчезарност. Започнах от фалирането на кварталното магазинче, срещата с ‘онези’, престоя в линейката и завърших със запознаването ни. Споменах и за баща ми, ох, как ми липсваше в момента. Влади ме погледна учудено, усмивката му замръзна.

-Знаех си, че няма да ми повярваш – тръшнах се аз – забрави, че съм ти го казала, че ме познаваш, не трябваше да ти споделям нищо – и отново сълзите напираха в очите ми.
-Не, не е това което си мислиш – каза отнесено той – аз, аз.. мисля, че съм го преживял вече. Разликата е, че живея с любяща майка, но всичко казано до тук съотвества и за мен. И да, не обичам шоколад, аз тръгнах за чипс. Изведнъж усетих, че нещо се заби в мен, после не помня. А, и в линейката се събудих, след това се озовах тук.

Избърсах сълзите си и дори се усмихнах. Колко се радвах, че не съм сама. Дали има и други?..

Чухме стъпки. Определено не бяхме сами. Момчето до мен ми забуши устата и ме дръпна в ‘скривалището си’. Не беше нищо спесиално, просто един ъгъл зад камерите, до където светлина не достига. Там се бе укривал и той. Мда, хубаво местенце. Ние виждахме всичко, ни нищо не виждаше нас. Докато се закачахме с Влади в стаята влезе някакъв мъж. С носилка, а в него дете на горе-долу на моята възраст. Отново не видяхме окъде се появи. Ако не си отвличахме вниманието един-друг можехме да се измъкнем, но не. Детето беше покрито с бяла покривка. Дали наистина беше починало, или са го упоили? Не се сдържах, исках да питам всичко, което ме интересуваше. Какво е станало, как сме се озовали тук и най-важното – как да се измъкнем. Изправих се рязко, но усетих ръка която ме дръпна назад. Не се уплаших този път, знаех, че е Владимир. За всеки случай се обърнах и разбрах, че наистина е бил той. Шепнешком го попитах защо не мога да отида при онзи мъж, а той ми отговори, че е много опасно. Пф, опасно, какво ли не преживях до тук, че това ли ще е опасно. Дръпнах си силно ръката, а той ме хвана за крака. Ритнах го и излязох от ‘скривалището’.

-Хей ти, - извиках аз, - да ти, - повторих, когато мъжът се обърна към мен, - имам да те питам нещо. – в този миг замръзнах, защото той си свали очилата, които бяха черни и стояха на носа му, и пред мен се разкриха очите му. Очи, които никога няма да забравя – черно и зелено. Преглътнах.
-Нещо имаш да ми казваш? – изръмжа нещото. Вече дори не бях сигурна дали беше човек. – нали ти казах ясно да не се месиш и да забравиш за всичко? Върнахме ти колелото, беше грешка, какво повече искаш!?
-Не знам как се озовах тук, но определено знам, че не е по мое желание. Искам да се махна от тук, колкото е възможно по-скоро. Заклевам се, на никой нищо няма да кажа.
-Ще видя какво мога да направя.

Взе носилката с момичето и я пъхна в моята камера. След това мина през стените. Ей така, сякаш беше дух. Като по филмите. Опитах се и аз да мина като него, но се блъснах и се ударих. Замая ми се главата и седнах на пода. Влади изхвърча при мен, веднага след като се убеди, че теренът отново е чист. Въпреки всичко, аз имах чувството, че някой пак ни наблюдава.

Чухме крясъци. Веднага се сетих за новодошлата. Побързах да отворя вратичката и да я освободя. Сигурно е имала същата съдба като нашата. Пред мен се откри смразяваща гледка – момичето не помръдваше. Явно наистина е починала. Затворих вратата и е подпрях на нея. Нещо липсваше. Не, звуците, които чувахме си бяха все още там, друго липсваше. Патологът?! Не можехме да отворим всички камери, за да видим кой вика, защото наистина бяха много. Но патологът липсваше. Нямаше и следа от кръв. Къде, какво, защо .. и как?!

Отново останахме сами, нямахме друг избор, освем да чакаме завръщането на човекът с двете различни очи...

Мина вече повече от час, а все още никой не идваше. Седях със свити колене в тъмния ъгъл и Влади беше до мен. Приказваше ми нещо, но аз не го слушах. Просто кимах с усмивка в знак на съгласие. Явно ме беше питал нещо, а аз доволно съм се ухилила, затова ми каза троснато:
-Ти изобщо слушаш ли ме?!
-Ох, извинявай, отнесла съм се – вече го чувах ясно.
-Да, усетих. Попитах те нещо.. но вече няма значение.
-Какво? – веднага се ококорих.
-Казах ти, нищо. – усмихна се.
-Много мразя така! – нацупих се отново.

Неловко мълчание. Аз не го слушах, а и той нямаше какво да ми каже. Момчето се изправи да се поразтъпче. Отиде до прозореца и ми съобщи, че вече се стъмва и май ще се наложи да пренощуваме тук. Не казах нищо.. само при мисълта за баща ми се радвах, че ще остана. Писъци! Чухме някой да пищи. И определено идваше от камерите. Бързо станах на крака и долепих ухо до една от камерите. Звукът идваше отдалеко, но пристъпвах все по-наляво и шумът се усилваше. Мисля, че уцелих откъде точно идва. Опитах се да отворя вратата, но тя заяде и Влади беше принуден да се откъсне от прозореца и да ми помогне. Изкривихме малко ключалката, но все пак успяхме да я отворим. Камерата беше празна. Но крещенето ставаше все по-силно и идваше от отвътре. Явно все пак има изход. Направих опит да се покатеря вътре и да пропълзя, за да видя какво става. Влязох вътре. Беше доста хладно и най-вече тясно. Придвижването беше трудно, но повърхността беше хлъзгава и това ми помагаше. Доста дълго време се плъзгах, докато накрая не достихнах разклонение. Провикнах се, но никой не ми помогна. Реших, че това е изход, затова се върнах обратно и съобщих на Влади за радостното ми откритие. Той се качи при мен и двамата тръгнахме да пълзим по тесните камери. Отново стигнахме това разклонение и започнахме да спорим накъде да продължим. Пищенето вече не се чуваше, но аз настоявах да тръгнем надясно. Не знам защо исках натам, просто интуиция. По-късно достигнахме до място, което се разделя на 3 коридора. Исках да тръгнем по средния път, така и направихме. Изведнъж взе да става много топло. Горещината идваше от нещо като шахта. Оказа се, че сме ходили по климатичните тръби и сме стигнали кабинета на ‘шефа’. Седяхме горе на тавана и гледахме ставащото долу. Босът им се беше опънал на огромно кожено канапе, до него като живи статуи бяха двама, а пред него – ‘нещото’, с което говорех на няколко пъти. Той му предлагаше да ни изтрият паметта, така че да не помним нищо за последните два-три дена, и да ни пуснат на свобода. Шефът беше категоричен – отказа без да се замисли повече от пет секунди. Реши, че трябва да ни очисти. Каквото и да значеше това. Ние му пречихме.