Историята не е истинска, но героите в нея са действителни (разбира се, с променени имена). Всяка прилика с действителни лица и събития не е случайна.
–Авторката


Глава 1: Като за начало, естествено, как започна всичко



Уфф, проклета аларма. Не ми се става. Още не съм се събудила напълно, а вече ми се спи.

Мислите в главата на Краси сутрин не бяха особено приятни. Както повечето хора, и тя мразеше да става рано и Краси благодареше, че нямаше кой да чуе недоволните й мисли и обиди наум, отправени към училището. Е, досадата обаче си беше налице и нямаше какво да се прави. Почти на 17, (наближаваше рождения й ден), Краси беше задължена да ходи на училище като всички други.

Момичето се изми, среса се и нетипично бързо за момиче тийнейджър избра дрехите си за училище. Огледа се в огледалото и изхвръкна през входната врата, казвайки „Чао” на майка си. Излезе на улицата и се срещна с двете си най-добри приятелки, Габи и Деси.

-Хей, хора.. – прозя се и им махна небрежно, докато ги настигаше за да идат пеш заедно на училище, като всяка сутрин и всеки следобед на връщане.

-Написахте ли домашното по геометрия? – попита светлорусата Деси. Беше и със светли очи, но не бяха сини.

-Ох, половината го зарязах недовършено. Мразя ги всички тея триъгълници и прочие. – Краси, като единствената тъмнокоса и с тъмно кафеви очи, се открояваше измежду трите, тъй като Габи от своя страна също беше руса, но с по-тъмен оттенък – като узряла пшеница – от светло русото на Деси.

-Аз успях да го довърша, но нямам идея дали е вярно. – Габи също се прозина заспало, но нямаше и следа от сънливост по лицето й. Очите й бяха сини, но също като косата й, оттенъка отново беше тъмен – като морето.

Трите вървяха към училище заедно откакто се помнеха, като първоначално Краси и Габи бяха само двете, но без дори и те самите да усетят, се бяха сприятелили с Деси и вече бяха едно неразделно трио. Живееха в малко градче, а училището им беше съвсем обикновено – 4 етажа, физкултурен салон, класни стаи и т.н.

Момичетата минаваха през входа, отстрани на който пазачът на училището дремеше, отново попрепил. Учениците му бяха свикнали и всички го познаваха, а след толкова години естествено вече не беше нищо особено и не правеше впечатление на никой, дори и на директорката, че така наречената им охрана рядко идва трезвен на работа. Учениците си говореха високо, влизайки на групички през не толкова голямата входна врата. Краси и приятелките й бяха едни от тях и Габи тъкмо разказваше за караницата, която имали със сестра й, когато шумотевицата се усили до неузнаваемост.

-Ффф... – Краси издуха бритона, който падаше малко над очите й, признак за неприкрита и очевидна досада и трите момичета се спогледаха. Това беше единствената им реакция, когато те минаваха. Ще си помислите, че подобно на пазача, след всички тези години хората ще са им свикнали, но с тях никак не беше така – Владимир и Деян, а.к.а. двете най-популярни момчета в училището, си бяха съвсем различен калибър. Всички ги познаваха и най-вероятно се досещате какво се случваше, когато двамата минаваха по коридорите. Тяхната поява винаги беше като някакво събитие, след което обаче момичетата и момчетата прилежно влизаха в час. Тази сутрин не беше различно – двамата минаха и тъмнокосата от трите показа явно раздразнението си, без да забележи обаче един чифт очи, които я следяха. Трите си влязоха в клас, без да обръщат внимание на „събитието”, и денят им в училище започна.

Преди да се усетят, първите три часа минаха и дойде голямото междучасие.

-Офф, имах чувството, че тоя час никога няма да свърши! – оплака се Деси, докато се протягаше от схващане и двете с Краси се усмихнаха една на друга.

-Хей, някоя от вас да е правила превода по немски? Тъпия господин ще ме изпитва, да го... – Антон приближи трите момичета, но се усмихваше на Габи. Тя се изчерви, но кимна.

-Да, аз съм го направила, но само до половината. Може по музика да се пробвам да го докарам докрай, само че...

-Супер! Аз имам и непознатите думи от текста, които записвахме миналия час. Ако ще ти свършат работа... – той и се ухили и двамата се унесоха да обсъждат домашното, но и срамежливо се усмихваха един на друг. Краси и Деси се подсмихнаха, като в същото време Деси попита ясно, но двамата естествено изобщо не реагираха

-Някой иска ли да дойде с мен да пия вода? – тонът й беше развеселен, като естествено Краси й отговори, както се и очакваше, съгласявайки се, а Габи изобщо не ги отрази. Двете се запътиха към чешмите, които бяха в края на коридорите на втория и третия етаж и се смееха на разсеяните Антон и Габи. Момчето им беше съученик и общ приятел, което обичаше най-вече да споделя домашни с другите, или по-точно те да споделят домашните си с него, но постепенно и двамата със синеоката Габи бяха развили симпатии един към друг и оттам естествено, тя беше тази, която му помагаше най-често.

-Хаха, това е любопитно... Като гледам се развива нещо. – Деси се подсмихна и Краси отвърна на усмивката й, съвсем заговорнически. Двете обсъждаха ситуацията и се подхилкваха, което ги разсея от шумотевицата и преминаващите Владимир и Деян. Двамата вървяха самоуверено и докато Краси се смееше с приятелката си, двете момчета се разминаха с двете момичета. Погледа на тъмнокоската се засече с едни доста популярни очи, които постоянно бяха обсъждани от момичетата в училището и предизвикваха въздишки у всяка от тях. На момичето се стори странно, че точно едно от тези две момчета ще я заглежда и бързо отхвърли тази мисъл. Двете завиха по коридора, стигайки чешмите, без тя да знае че момчето се беше обърнало след нея, изненадвайки приятеля си.

-Хей бро, кво стана? – попита го той, но последва само повдигане на рамене и едносричното „Нищо.” Момчето тръгна обратно с него и случката бързо беше забравена от приятеля му.

Часовете продължиха нормално и така и свършиха, последвани от радостните разговори на учениците, че учебния ден най-накрая е приключил.

-Хахаха, видяхте ли жалния поглед на Антон, когато се запъна по средата на превода на текста по немски? Леле, беше си кофти... – Краси се усмихваше съчувствено, а Деси направо се засмя и добави

-Да, изглеждаше точно като лапе, което са спипали по средата на някоя пакост. – русокоската се заля от смях, само за да бъде прекъсната от Габи

-Не е смешно! – смръщена, момичето гледаше приятелките си неодобрително.

-Да, да, знаем, ама поне разведри скуката в часа, не мислиш ли? Пък и ти също видя реакцията му, докато господина го чакаше да продължи да превежда. – това си спечели усмивка от страна и на Габи и трите се засмяха, вече преполовили пътя си за вкъщи.

-Тва беше уникално, Антон знаеше, че господина ще се усети и...

-Ей, мамка му! – изречението на Деси си остана недовършено, като Краси се плясна с ръка по челото и се мръщеше.

-Какво? – и двете русокоски я гледаха, а тя уточни

-Забравих си якето в стаята.

-И кво от тва? Ще си го вземеш утре след училище. – Деси повдигна рамене, тъй като си беше вярно, че никой няма да вземе якето.

-Ключовете ми са вътре. – Краси изпсува пак, а двете й приятелки се смръщиха.

-Да те изчакаме ли? – въздъхна Габи, но въпреки това въпроса й беше искрен. Краси обаче поклати глава и им каза

-Не, вие вървете, аз ще се върна и после ако успея ще ви настигна.

-Ех, как успя да го забравиш бе Краси? – Деси поклати глава, а Габи само се усмихна и добави

-Да бе, сякаш е нещо ново... – трите се засмяха и двете руси момичета тръгнаха напред, докато Красимира хукна обратно. Тичаше по навик, тъй като знаеше, че пазача няма да заключи в скоро време. Бързо премина оградата, след това двора, а после и входа на училището и тичаше нагоре по коридорите към третия етаж, на който се намираше класната стая на техния клас.

Дано да е отключено, дано да е отключено, хайде – нека е отключено! Молеше се наум Краси и задъхана стигна до вратата. Със замах я отвори и се усмихна, когато видя, че е отключена. Когато обаче погледа й успя да обходи цялата стая, усмивката замръзна на лицето й.

Глава 2: И нещата се развиха нататък... неочаквано, разбира се



В празната стая изненадващо с нея имаше и още някой. И не кой да е, а едно от най-популярните момчета в училището. Момичето се смръщи, но не показа изненадата си. Погледа й срещна този на Деян и тя се въздържа от реакцията като по филмите с увисналото чене.

-Хей... Ъм.. Сори, ти... – Краси повдигна вежди и като се напсува наум, че заекваше, побърза да си затвори устата. Само че той не й отговори и когато пристъпи към нея, се почувства още по-неудобно.

-Не очаквах да има някой тук след часовете. – каза й той, докато се почесваше небрежно зад врата. Тя му кимна в съгласие и посочи якето си, което самотно висеше от облегалката на стола й.

-А, ясно. – той й се ухили, като се въздържа от това да разроши кестенявата си коса с ръка.

Държи се някак... странно, за суперпопулярния и нахакан седмокласник. Помисли си Краси и се запъти към чина си. Странната ситуация продължаваше и също така странната атмосфера се увеличаваше, когато тя усети, че той я наблюдава как стигна стола и си взе якето. После се обърна към него.

-Това не е вашата класна стая. Защо си тук, като си от съседния клас? – погледа й задържа неговия и когато получи само едно смръщване в отговор, добави

-Както и да е. – Сигурно иска да ми намекне, че нямам право да го разпитвам, нали е супер велик и тъй нататък. Идиот. Краси кипеше и точно поради тази причина побърза да се запъти обратно към вратата, за да си излезе.

-Първоначално беше друго, но сега е просто заради тишината. – Лол, той ми отговори – сигурно трябва да се чувствам поласкана сега? Помисли си, но се спря и пак го погледна, като повдигна вежди.

-Това мога да го разбера, имайки предвид постоянната суматоха покрай вас двамата. – каза и се подсмихна, но той не й отговори. Тя отново повдигна вежди, но тишината продължаваше и Краси нервно добави

-Не че исках да те обидя, де. Няма значение. – тя се извърна и припряно стигна до вратата, където се спря, погледна го и усмихнато му каза „Чао.”

Да му се не види! Пфф, на това му се казва събитие, да попаднеш на един от двамата идоли на училището. Ама че странно... Габи и Деси определено трябва да чуят това! Тя се засмя и тичайки побърза да ги настигне, но не успя и се прибра вкъщи сама, по изключение. Не мислеше особено за случката в стаята и безгрижно спореше със сестра си, както всеки ден. Не й беше направило особено впечатление, че го срещна – за разлика от него. Двете с кака й си викаха, докато накрая майка им не се намеси, за да ги разтърве и пришпори и двете да се подготвят за следващия ден в училище.

-Ама утре ще чистим двора, няма кво да му приготвяме! – Краси се мръщеше, а майка й се подсмихна и побърза да отвърне

-Тогава съм сигурна, че ще намериш какво да правиш, като изключим това с кака ти да спорите. Ками, за теб важи същото като за Краси, дори и да си по-голяма.

-Офф... – раздразнени, двете се задълбочиха в друго: Краси в книга, тъй като обичаше да чете, а сестра й да гледа телевизия с баща им.


*На следващия ден*


-Хей, Краси, взе си якето, нали? – това беше първото, което Габи й каза на другата сутрин към училище. Момичето кимна и каза

-Естествено. И няма да повярвате с кой говорих тогава. – тя им разказа случката, но по тона й си личеше, че просто я намираше за странна. Деси обаче изглеждаше въодушевена.

-Той сигурно те харесва, Краси! Точно както с Габи и Антон. – подсмихна се момичето, без дори да поглежда русата си приятелка, която обаче възкликна

-Хей! – Краси и Деси се засмяха, а Габи им се цупеше, докато трите вървяха към училището с найлонови торбички и ръкавици в ръка. На двора вече се бяха струпали повечето класове и трите побързаха да намерят техния. Габи се заговори с Антон, а Краси беше подхванала темата за любимия им сериал, но Деси я прекъсна

-Виж ти, кой се е загледал... – тя се подсмихваше, едва ли не наясно с всичко и кимна в една посока.

-Какво? – Краси проследи погледа на приятелката си и забеляза огромна група ученици, повечето момичета, скупчени около Владимир и Деян. Първия изглеждаше изцяло погълнат от това да ги омайва със синьо-зелените си очи, но Деян гледаше към нея. Това я озадачи и Краси леко присви очи, докато го гледаше недоумяващо. Смехът на Деси обаче я накара да се обърне към русокоската, която я гледаше знаещо.

-Я стига! Ти какво – един чисто случаен разговор, и най-популярното момче в училището вече е хлътнало по мен? Я стига... – тя махна с ръка и се усмихна. Логиката й достигна и до Деси и момичето се усъмни в преценката си, което беше забелязано от Краси. Тя продължи

-Той сигурно и името не ми знае, камо ли да ме харесва. – тъмнокоската се заля от чистосърдечен смях – идеята за нея беше абсурдна, а не обидна и чисто и просто й беше смешно. Деси я последва и скоро и двете се смееха. В същия момент директорката обяви кой клас къде ще почисти и побърза да разпредели всички. Съседните седми класове бяха един до друг, естествено. И тъй като Габи беше с Антон, Краси и Деси се захванаха да събират мръсните отпадъци, докато разпалено говореха за любимия им сериал, за да се развличат от досадната дейност.

-Ух, гадост – Деси посочи голям камък, под който се подаваше стара опаковка от пакетче кашкавалени солети.

-Аз ще се оправя с камъка, трябва да ги събираме и тях на едно място, а ти се погрижи за пакета. – прецени Краси и повдигна камъка, който си тежеше, но тя не се затрудняваше особено да го носи. Габи се възпротиви отначало, но Краси не отстъпи и помъкна камъка. Излезе на тротоара до оградата на училището и на известно разстояние видя скупчените големи камъни. Директорката им беше казала, че камъните ще им трябват – досада, ако питаха Краси, но какво да се прави. Подсмихна се и докато внимаваше, за да си гледа и в краката и да не изпусне камъка отгоре им, не успяваше да вижда пред себе си. Затова и не беше чудно, че се сблъска с някой.

-Опа. Сори, без да искам... – тя се засмя и погледна нагоре. Изненадано видя пред себе си Деян, който отново я наблюдаваше. Тя му се ухили, повечето от което беше изкуствено, и пристъпи за да се размине с него.

-Това изглежда тежко. Да ти помогна? – той подхвана камъка и се наведе към нея, за да го вземе от ръцете й. Тя обаче не го пусна.

-А, не, мерси. Мога да се справя. – тонът й беше дружелюбен, но окончателен. Успя да пристъпи назад и да го заобиколи, но той тръгна с нея.

-Защо си помисли, че си ме обидила? – тя едвам чу въпроса. Под погледа му винаги й беше странно и в тона й си пролича обърканост, когато попита

-Какво? – премигна няколко пъти, след което явно се досети –Ооо, вчера ли? Ами знам ли.

Тя повдигна рамене и продължи към мястото с насъбраните камъни, което й попречи да забележи изненадата на лицето му, която обаче той бързо овладя. Краси стовари камъка при другите и като въздъхна доволно, се обърна към него

-Ами, Деяне, не се ли предполага, че трябва да чистим в момента?

Той се подсмихна.

-Да, това и правя в момента, Краси. – веждите на момичето се стрелнаха нагоре. Тя срещна погледа му и развеселено попита

-Е, ами значи ще я има частта с „Явно няма нужда да се запознаваме, тъй като вече си знаем имената”, а?

-Защо да не го знам? – той действително изглеждаше озадачен. Това я изненада още повече и тя отвърна

-О, ами не знам, не мислех, че знаеш имената на цялото училище.

-Не ги знам.

-Тогава как знаеш моето? – парира го тя и се усмихна.

-Много просто – ти не си цялото училище.

Тя присви очи съвсем леко, а усмивката още беше на устните й.

-Тогава какво съм? – озадачението този път беше от нейна страна и си личеше ясно в тона й.

-Краси! Справи ли се с камъка? Не мисля, че останаха много... – Деси се появи, вървейки по тротоара, но внезапно млъкна, когато видя Деян. Краси обаче се подразни и побърза да каже, преди Деси да се приближи достатъчно, че да ги чуе

-Не сме свършили. Значи обичаш да висиш в празни стаи? Е, ами тогава ще се видим утре. – тонът й беше сериозен, тъй като тя не обичаше да остави нещо, без да го довърши. Обърна се и пресрещна Деси, оставяйки Деян зад себе си.

-Не те харесва, а? Така така. Върви ги разправяй после тея на някой друг. – подсмихна се Деси, докато двете се отдалечаваха. Краси обаче не отстъпи и с милиметър.

-Това, че внезапно ми говори, не означава, че ме харесва. А и са само два пъти – най-вероятно ще спре да го прави точно толкова внезапно, колкото и започна.

-Мхм. – тонът на Деси беше пропит с неверие –Щом казваш...

Нали знаеш,че чакам още. Хареса ми, че е по-непринудено. И, че е в хубавият стил на Криси. Чакам още и ще коментирам навреме и прилежно

Вени, мерси адски много :cute: Ето и продължението, съжалявам, че така се забавих...


Глава 3: Изненадващото продължение на събитията


Краси отвори вратата на класната си стая и отново я намери отключена. Само че този път това не я изненада, нито пък присъствието на момчето в стаята беше неочаквано. Той стоеше на същото място като преди и на Краси се стори странно, че за момент й изглеждаше сякаш той я чака. Тази мисъл й се струваше абсурдна и тя се развесели от странното си предположение, но не го показа. След няколко мига отново й беше странно и тя не знаеше какво да каже, затова изтърси

-Здрасти. – той й се усмихна, а тя продължи –Виждам, че спазваш уговорки.

Той повдигна рамене, а усмивката му се разшири. Краси се въздържа да му се усмихне в отговор и директно попита

-Е, да си дойдем на думата от вчера. – стана й неудобно, когато си спомни какво й каза Деси след това, но продължи

-Ще ми кажеш ли какво съм?

-Ами надявах се... че си човек, когото мога да нарека приятел. – обясни той, бавно и леко сковано. Веждите на Краси се изстреляха нагоре от изненада и тя се усмихна

-Чакай, чакай... Ще ме подсетиш ли кога се сприятелихме с теб? Нещо ми се губи... – иронията й беше последвана от смръщване от негова страна, но той все пак отвърна

-Мислех, че започна тук, когато дойде да си вземеш якето.

-Това си беше чисто съвпадение. Случайност. – тя повдигна рамене. Кой ли би го приел за започване на приятелство?! Е, явно той...

-Може би. Но все пак защо да не го приемем като възможност да сме приятели? Според мен ще е...

-Не съм от хората, които се сприятеляват със сноби. – отряза го тя, а той на свой ред повдигна вежди.

-Сноб? – думата беше казана с ледено спокойствие от негова страна. Въпреки това Краси не отстъпи пред Деян. Тя повдигна „невинно” ръце помирително и отвърна със същия спокоен тон като неговия

-Ок, ок. Ще ми обясниш ли тогава какво е всичкото това парадиране по коридорите откакто бяхме първи клас, с цялото внимание, насочено към теб и Владимир и тълпите от безкрайни „обожатели”? Ако това не е снобизъм от ваша страна, то не знам тогава какво е.

-Какво лошо има в това да си популярен? – на Деян му личеше, че започва да се ядосва и очевидно беше раздразнен. Но на Краси й се беше струпвало доста време и яда й беше по-голям от неговия. Тя стисна юмруци, но остана спокойна.

-Не казвам, че в това има нещо лошо, но когато се увлечеш и си мислиш, че си едва ли не бог, защото си известен сред другите... Еми сори, ама на това вече аз му казвам снобизъм и още поне дузина други неща, всичките подобни.

Деян пристъпи към нея, а раздразнението вече се показваше и на лицето му.

-Да съдиш хората повърхностно също може да се прибави към тези дузина други „качества”. Ти точно това правиш в момента.

-Никога ли не си се замислял, че в случая съм преценила не повърхностно, а правилно?

-Не, не съм, тъй като мнението, което си си съставила, не важи за мен.

-О, така ли? Ще ти повярвам тогава – ок. Какво ще кажеш обаче за Владимир? Сигурен ли си, че не важи за него?

-Той също не е...

-Кога е правил нещо друго, освен да привлича внимание? Кога не се е залисвал изцяло в тълпата, без да го е грижа за нещо друго? Кога изобщо е оценявал някого, освен себе си и теб? И двамата знаем, че е с различно момиче всеки ден.

Краси викаше в началото, но накрая понижи тон и каза последното спокойно. Деян мълчеше и тя ясно виждаше, че той сравнява думите й с действителността и скоро щеше да осъзнае, че тя е права. Тъмнокоската го подмина и се спря на вратата.

-Човек е такъв, каквито са приятелите му. Вярно е, че никой не е идеален, но ще ме извиняваш, аз не искам да се сприятелявам с някой като Владимир.

Тя натърти последното и си излезе. Деян не беше сигурен колко време стоя в стаята, след като тя си тръгна, но обмисли нещата и видя, че най-добрия му приятел наистина е прекалено самоуверен. Ядът започна да се насъбира в гърдите му – беше бесен на Влад, заради начина, по който се отнасяше с хората, но беше бесен и на себе си, че не го е забелязал досега.

Той самия имаше един по-ранен период, в който се захласваше от популярността си, но знаеше, че го е надраснал. Докато Влад не изглеждаше да го е преодолял. Деян излезе от стаята, тръшвайки вратата.


*И отново – на следващата сутрин*


-Хахаха, трябваше да чуете как Антон разказваше виц за Иванчо, беше супер смешно... – Габи се беше впуснала в едно от настроенията си, което включваше изцяло и напълно говорене само за Антон. Деси вече се дразнеше, но търпеливо се съобразяваше с приятелката си. Краси, от друга страна, беше необичайно мълчалива и изглеждаше толкова разсеяна, че не чуваше и дума от това, което Габи казваше.

-Хей, Краси, с нас ли си? Краси! Крааааасииии – Деси махаше с ръка пред лицето й и момичето се сепна

-А? Какво? – тя се огледа, сякаш тъкмо осъзнаваше къде се намира и се обърна към Деси и Габи.

-Какво ти има? – Деси попита, загрижено. Габи вече също мълчеше и наблюдаваше въпросително и абсолютно недоумяващо Краси.

-О... Нищо, просто съм нещо разсеяна. Добре съм, наистина. – тя се усмихна топло на приятелките си и трите наближиха входа на училището.

-Какво става – Габи беше супер изненадана, също като останалите две момичета, да види на стълбите пред входа огромна тълпа ученици, които сякаш наблюдаваха нещо. Откъм средата на тълпата се чуваха викове.

-...пък и за какъв се мислиш, че ми държиш сметка? Ще се държа както си искам! Защо да не се възползвам от популярността ни? Я стига, Деяне, станал си като някой дърт дядка. Не ти е присъщо да се правиш едва ли не на порасналия вече и супер зрял мъж...

-Не се правя! Ти си тоя, който не вижда колко тъпо се държи! Станал си егоцентричен и самонадеян... Мислиш само за себе си! Няма ли поне малко да се замислиш, Влад? Постъпваш идиотски и даже не го осъзнаваш. Не можеш ли...

Караницата продължаваше, докато трите приятелки си пробиха път в тълпата, за да видят какво е толкова интересно. Краси чуваше всичко и буквално не вярваше на ушите си, когато чу собствената си логика в думите на Деян. Той наистина я беше разбрал – възможно ли беше за един сноб да се замисли така?

-Какво става тук? Каква е тая врява?!? Я влизайте бързо в час, какво стоите още всички така на вратата! – пълничката директорка се развика и побърза да пропъди учениците вътре. Въпреки това и тя се влияеше лесно и тъй като харесваше Владимир, не закачи двете момчета, които останаха сами в коридора. Като го изгледа гневно, Влад обърна гръб на Деян и се запъти към класната им стая.

-Шегуваш се, нали?!? – някой каза, и момчето се обърна по посока на гласа. Погледа му срещна този на Краси. Тя му се усмихваше и въпреки ужасното си настроение, присъствието й разведри Деян. Тя пристъпи, прегърна го неочаквано и като вдигна поглед към лицето му, го пусна леко изчервена. Той мълчеше от изненада, а тя продължи

-Хубаво е да намериш нови приятели. – и с това побърза да се върне в час. През целия ден цялото училище гръмна с клюки за караницата между двете суперпопулярни момчета. Влад се мръщеше и неочаквано се сопваше на някой от тълпата обожатели, застанали около него. Деян учудващо гъвкаво избягваше повечето си „фенове” и всички обсъждаха странната усмивка на лицето му, която си противоречеше с гадното настроение на момчето, предизвикано от спора с най-добрия му приятел.

-Краси, случайно да не би да ти е известно защо се скараха Деян и Влад? – попита Деси заговорнически, доближила лицето си до това на тъмнокоската и шептейки я разпитваше по време на часа по математика. Габи и Антон седяха заедно и тя му помагаше със задачите. Деси на секундата се беше възползвала от положението да обсипе Краси с въпроси, но момичето само клатеше глава и не се издаде с нищо, а и всъщност беше още по-разсеяна и от преди. Тя с нетърпение чакаше да бие последния звънец и този път нарочно остави тетрадката по история под чина си, тъй като знаеше, че на следващия ден госпожата щеше да ги изпитва върху последния урок. Не й беше лесно да лъже приятелките си, но искаше да говори с Деян и успешно разигра сцената с отново наложителното връщане до училище пред тях.

-Деяне, това ще вземе да ни стане нави... – тя отваряше усмихнато вратата на стаята, като знаеше, че той ще е там. Само че този път в пустото помещение беше не кой да е, а Владимир. Деян не се виждаше никъде...

Е? А по-нататък? То тъкмо стана интересно и свърши. Дано скоро пуснеш пак . Пак се извинявам за късния коментар. Да се надяваме, че следващата глава няма да я пропусна

Върна ме на акъла ми преди 4, 5 години

Ето какво се случваше в главата ми четейки текста

-О, хайде сега, мила. Целувката онзи ден наистина си я биваше, но за съжаление ще трябва да се поупражняваш... Бях доста изненадан от оскъдните ти умения тогава. - А бе ти кого обиждаш бе отворко. Ще дойда там и ще те ступам да видиш какво са умения! :evil:

-О, ''сладкишче'', това беше сладко – започна тя, потупвайки изчервената му буза самоуверено –Но... за съжаление съм абсолютно разочарована. Очаквах повече... - А така, оправи ли те. Да ти се невиди смотаняка. Браво момиче!

Краси, помниш ли гадните подигравки относно лицето ти, когато бяхме в 5ти клас? Е, скъпа, Деян ги започна и разпространи... - :whatafack: долно, но все пак детинска постъпка... оправдан е

–Наистина умееш да нараняваш хората. Само че аз съм тази, която се предполагаше, че трябваше да я заболи, забрави ли? Никога не съм предполагала, че ще паднеш толкова ниско, че действително да нараниш най-добрия си приятел... - смотаняк

Относно целувката... какво да кажа. Толкова много ме изкефи, че подскочих направо :yahooo: - така бях и после така - :hehe:

Чакам с нетърпение в такъв случай, Криси . Успех на лекциите и с писането . Стискам палци и си чакам главичката да видя ще ме върнеш ли пак в младите ми години

Окей, Вени, главата никак не е завършена, но пък нямах търпение да видя реакцията ти и какъв ще е коментара ти след новите случки в нея, та затова реших да я накъсам и пускам първата част О, да, и да ти кажа, вдъхнових се от теб и в главата Деси нарича Владимир ''смотаняк'' така да се каже в чест на твоя коментар :Р ^^
И отново ти Благодаря, Вени, за това, че коментираш :cute:
Очаквам мнението ти и Енджой


Глава 6: Нещата си остават заплетени, но пък...


*На следващия ден*


Деси беше хубаво момиче – с руса коса и пъстри очи, всички я смятаха за привлекателна. Освен хубава, тя беше и най-добрата приятелка на Краси и Габи. Трите се спогаждаха наистина добре и Деси се радваше, че беше намерила верни приятелки – затова и им отвръщаше със същото и гледаше да ги подкрепя във всичко. Именно това бе и причината да бъде плътно зад гърба на Краси, когато нещата с Владимир загрубяха. Тя искаше да помогне, за да може всичко да се нареди и освен това имаше и силното желание да събере някак Краси и Деян.
Затова сутринта стана, оправи се без излишно губене на време и се отправи към училище. Когато обаче помаха на Габи и Краси, стигайки мястото, от където трите винаги започваха да вървят заедно към училище, забеляза, че Краси не изглеждаше добре.

-Хей, какво има? – попита я. Габи също погледна тъмнокоската и двете с Деси се спогледаха, веднага подозирайки, че нещо се беше случило. Краси ускори крачка, макар че не го съзнаваше и Деси добави

-О, хайде де, Краси. Не можеш да продължаваш така. Като премълчаваш и се опитваш да се оправяш сама с всичко само ни тревожиш още повече. Няма ли поне веднъж да споделиш какъв е проблема, да му се не види?!?

-Хей, Деси, по-полека... – каза Габи с колебание в тона си, но прикриваше усмивка. Краси въздъхна и въпреки тъгата, която се излъчваше от лицето й, се усмихна на русите си приятелки и каза

-Вчера с Деян имахме повече от неприятна среща с Владимир...

-Ужас. Какво направи смотаняка пак? – в тона на Деси си личеше, че не очакваше нищо добро.

-Аз... аз... – Краси се изчерви. Габи поклати глава и добави, подкрепяйки Деси

-Краси, хайде, кажи ни. С Деси сме тук, за да помогнем.

-Ох... ами всъщност беше повече от ужасно. Беше кошмарно – Владимир каза на Деян за миналото, когато имах чувства към него и Деян... откачи. Нямам представа защо, още по-малко пък знам как ще успея да му обясня...

-Ъх... Трябва да му го призная, проклетникът е добър. – Деси изстена, но в главата й усилено започнаха да се сменят един по един варианти за това как да оправи нещата. През това време трите бяха стигнали до училището и влязоха в клас. Учителката дойде и започна с урока, като Краси не внимаваше особено и определено беше заета с мисли върху всичко, което беше станало напоследък, но забеляза, че до нея Деси също не внимава.

-Хей, добре ли си?

-Какво? О, да. Аз...

-Госпожо? – Краси вдигна ръка и учителката се извърна към нея, като тя продължи –На Деси й е лошо, може ли да я заведа до сестрата?

Жената кимна, но каза

-Деси може да излезе, но съм сигурна, че е способна да отиде и сама.

Краси въздъхна раздразнено, тъй като целта й всъщност беше да говори насаме и на спокойствие с Деси, но на русокоската също й беше хрумнала идея и се усмихна благодарно на тъмнокоската до нея. Стана, излизайки от стаята и се запъти вместо към кабинета на сестрата към стаята, където имаха час Деян и Владимир. Почука и отвори, привличайки вниманието на всички и уверено и сериозно каза

-Извинете господине, но госпожата по математика ме прати да извикам Деян... – в това време една ръка я хвана отзад, издърпвайки я в коридора и затваряйки светкавично вратата. Очаквайки да види Деян, Деси се извърна, но мигновено се намръщи и раздразнено попита

-Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?

Владимир се усмихна.

-Бях предвидил, че Краси и Деян ще се опитат да се изправят срещу мен, но не бях предвидил твоята намеса в нещата.

Хвана я и я затегли към края на коридора, точно в момента, в който учителя беше отворил вратата на класната им стая, търсейки Деси с поглед из пустия коридор. Чак когато вратата се затвори, русокоската се обърна намръщено към момчето пред нея и осъзнавайки, че той още не я беше пуснал, рязко се отскубна от хватката му.

-Какво сега, намислил си нещо ужасно и за мен? Сякаш не ти стигаше това, че скара Краси и Деян вчера, използвайки чувствата му срещу него. Доста умно замислено, признавам ти го. Не променя факта обаче, че си смотаняк.

Той се ухили отново, като от лицето му струеше самоувереност.

-Ще го приема като комплимент. И не, не съм замислил нищо срещу теб, Деси. Всъщност ти си съвсем друг въпрос.

-О? – тя скръсти ръце пред гърдите си, гледайки го все така мрачно. Той кимна и добави

-Знам защо ме целуна вчера, но трябва да призная, че не го очаквах и успя да ме изненадаш.

-Ъх, вярвай ми, изненадах и себе си – определено беше едно от най-неприятните неща, които съм правила някога. Но да говорим за свършен факт надали има някакъв смисъл, така че ще ми обясниш ли ако обичаш целта на този разговор, или ще продължаваш да ми губиш времето?

-Я, колко сме остроумни... – Влад се подсмихна и за удивление на Деси каза

–Харесва ми. Хмм...

-Я моля ти се. – тя започна да се смее, но бързо се овладя и каза с усмивка –Сигурно. Направо като гледам си влюбен в мен. Ако се опитваш да ме привлечеш на своя страна, няма да стане. А и мислех, че си достатъчно умен, за да знаеш че дори и да опиташ ще е чиста загуба на време. Сега ще си дойдем ли на думата вече, или ще продължаваш да ме разсмиваш?

Той леко наклони глава на една страна и меко с усмивка каза

-Добре, да си дойдем на думата. Ти определено си ми интересна – искам да излезеш с мен.


*звънеца бие и учениците се изсипват в коридора*


Краси се опитваше да си проправи път през тълпата ученици, за да стигне до стаята на Деян. Габи вървеше до нея за морална подкрепа и се спря пред вратата, чакайки Краси там като й смигна за успех. Тъмнокоската й кимна и влезе в стаята като потърси Деян, но него го нямаше. Попита един от съучениците му къде е и той й каза, че днес не е идвал на училище изобщо и отсъства. Тя излезе и погледна обезсърчено Габи, поклащайки отрицателно глава. Габи й се усмихна съчувствено, като една идея светкавично й хрумна и тя каза

-Краси, чакай ме тук и не мърдай. Сега идвам. – и влезе в стаята, където бяха съучениците на Владимир и Деян. Русокоската бързо грабна дневника на класа им и също така бързо се изниза от стаята, преди някой да се беше усетил какво е станало. Когато излезе в коридора с дневника в ръка, Краси я изгледа изненадано и също така учудено попита

-Чакай, Габи, за какво ти е това?

-Как за какво? – русокоската се ухили –Предполага се, че трябва да го оставим на мястото му в учителската стая.

-Ама...

-Все пак е важен. Вътре има какво ли не – имена, оценки, адреси... – наблегна на последното и смигна на тъмнокоската. Краси се усмихна, хващайки мисълта й и ентусиазирано отвърна

-Супер си.

Двете се спуснаха по стълбите към учителската стая на втория етаж, но преди да я стигнат, се скриха в един ъгъл в коридора и Краси записа адреса на Деян от дневника на телефона си.

-Хей, Габи, доста ми е лошо. Ще пропусна часове днес... И ако майка ми пита, останала съм у вас. Става ли? – Краси шепнеше бързо, поемайки нещата в ръце. Русата й приятелка кимна, като й се усмихна и побутвайки я леко към стълбите надолу към изхода, добави

-Върви. Аз ще обясня всичко на Деси.

Краси кимна и хукна.